Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Microsoft ще пуснат новия Windows 8 на 25. октомври в Ню Йорк, но компанията все още не е предоставила информация за цените на новата операционна система. Въпреки това, според информация, публикувана в портала “Microsoft Volume Licensing,” която беше url=http://www.pc-tablet.com/7634-...

“Здравейте, пиша ви от името на бившия министър на петрола на Нигерия. Имам нужда от съдействието ви, за да преведа сумата от 10 млрд. евро по ваша банкова сметка…” Всички сме получавали подобни писма, написани на развален английски. И всички знаем, че мястото на подобни предложения е в кошчето. Е, не всички.

Преди десетина дни българското правителство получи подобно предложение за строителството на АЕЦ “Белене” и започна разговор с обявилите се за представители на все още неизвестния подател на писмото. На мястото на адвоката на бившия нигерийски министър на петрола се е подписал “Глобал пауър консорциум”.

И сега започва смешното. Тези никому неизвестни мъже се появяват на заседание на парламентарната икономическа комисия. Води ги министър Делян Добрев, влизат без проблем.

Министърът обаче казва, че точно в този момент ги вижда за първи път. Но бил чувал за тях и преди. Ден по-късно се оказва, че контактите на тези мъже с правителството са още от началото на годината. Но още ден по-късно премиерът Бойко Борисов казва, че не си спомня такова нещо и също за първи път ги бил чул.

Първо ГЕРБ внася в парламента решение за нови преговори за централата, после решава да го оттегли заради предстоящия референдум. Между другото Бойко Борисов предлага гласуването да се проведе електронно, като пропуска факта, че законът не предвижда такова нещо. В същото време говорители на мистериозните инвеститори наводняват медиите. И се започна с лъжите:

Ако някой иска да похарчи милиарди за нова централа без в замяна да поиска държавна гаранция или поне предварителен договор за изкупуване на ток, значи е замислил нещо друго. Т.е. лъже ви.

Ако някой твърди, че нова ядрена централа ще произвежда по-евтин ток, той ви лъже. Огромната инвестиция, повишените застраховки след аварията във Фукушима и задължителните разходи за съхранение на отработилото ядрено гориво, няма как да доведат до евтин ток. Призна го и консултантът на проекта Богомил Манчев.

Ако някой казва, че построяването на АЕЦ “Белене” ще намали енергийната зависимост на България, той умишлено ви лъже. Проектът е руски, оборудването е руско, горивото е руско. В същото време и това правителство ще приключи мандата си без да построи газовите връзки с Турция и Гърция, чиято роля е да спасяват България от студ, ако по някаква причина Русия отново спре подаването на газ, както стана в началото на 2009 г.

И за да е пълна приликата с т.нар. нигерийски схеми, правителството реши да попита САЩ какво знаят за кандидат-инвеститорите. На сайта на ФБР има точно такъв съвет – получите ли подобно предложение, веднага се свържете с най-близкия офис на ФБР. Защото тези схеми завършват винаги във вреда на получателя.

Ако бъдем наивни и допуснем, че има вариант частен инвеститор наистина да иска сам да построи централата, то трябва да бъдем и в същата степен подозрителни и да допуснем още няколко варианта: че това е схема за замитане на следите за изхарчените вече милиард и половина лева на данъкоплатците или че това е опит за обвързване на държавата, която след време да се окаже пред свършен факт и отново ние да платим сметката.

Става дума за много пари и тези, които ги сънуват, няма да жалят средства и енергия за публичен и не толкова публичен натиск за осъществяване на проекта. Ще има мистериозни инвеститори, референдуми, изненадващи обрати. И ако преди години се чудех какво точно означава изразът шменти капели, то след последните случки около АЕЦ “Белене” май вече ми се изясни.

написано за Vesti.bg

Мобилната работна група към Алианса за облачна сигурност (Cloud Security Alliance, CSA) публикува резултатите от едно нейно изследване в което мениджъри на компании от различни бизнес сектори разглеждат специфични проблеми на сигурността, които споре...

Въпреки кризата, броят на милиардерите в света е нараснал с 9,4% през 2011 г. и е достигнал 2 160 души, разкри международната организация Уелтс-Х (Wealth-X), която огласи класацията на 10-те държави с най-много милиардери.

Стратегическите цели в американската външна политика няма да се променят съществено, независимо от това кой ще влезе в Белия дом, обяви по ТВ 7 политологът Огнян Минчев. Обама въведе маниер на избягване на военна сила; докато при републиканец в Белия дом тази политика вероятно ще е по-твърда, смята още Минчев.

Microsoft придобиха компанията разработваща решения за многофакторна оторизация PhoneFactor. "Придобиването на PhoneFactor ще помогне изключително много на Microsoft в предоставянето на лесна за използване многофакторна оторизация, както при облачните у...

Дребен пътен инцидент с най-едрия ни държавен ръководител предизвика- не точно катастрофа във верижната реакция на медиите- но поне размисъл за катастрофалното състояние на журналистическите рефлекси в България.

Накъдето и да се обърна, откривам заглавия: „Кола на НСО удари джипа на Борисов” или нещо подобно, но задължително с акцент, че премиерът е удареният от колата на НСО. Така той излиза жертвата в инцидента. Но и най-беглият прочит на фактите, които дори подмазваческите медии не могат да скрият, показва категорично, че виновникът за инцидента е шофьорът Бойко Борисов, извършил неадекватна маневра. Набил рязко спирачки на кръгово движение и бил ударен от следващата го кола на охраната.

Заглавията би трябвало да бъдат в духа на „Премиерът предизвика пътен инцидент”. Но не са такива дори и в медии, които (все още) не са подчинени на официалната пропаганда. Това вече не е само автоцензура, а проява на автоматизъм в наложения начин на мислене, който „спестява” на сприхавия ни управник критичните оценки.

Медийната реакция прилича на въздушна възглавница, която предпазва водача Борисов при всяка катастрофа, която предизвика. Ако премиерът патентова този механизъм, може най-после да се класираме на водещо място не само в Европа, но и в света с изобретение, достойно да украси медийния автосалон на всеки автократ.

Да, лекото произшествие не е кой знае какъв проблем само по себе си, но все пак „обикновен” гражданин на мястото на нарушителя Борисов щеше да има друга съдба, а не просто да си подкара отново джипа до края на маршрута в Благоевград, след което отново да седне зад волана, демонстрирайки на практика недосегаемост за досадните процедури, който не биха подминали „простосмъртния” българин в разправията на пътя.

Така с нещо малко, но от сърце, Борисов за пореден път затвърди по зрелищен начин в очите на българските граждани, че се смята за нещо повече от тях. А медиите, които обявиха, че е ударен, се правят на ударени като катаджия, който е решил да не изпълни служебните си задължения, защото нарушителят е твърде опасен за здравето на неговата кариера.

Share on Facebook

Softpedia съобщава, че хакерът TinKode е бил осъден от румънски съд тези дни. Чемеяну Манол Разван (Cernăianu Manole Răzvan) бе арестуван по-рано тази година, след като успя да проведе успешни ви...

Atanas Tchobanov (left) and Assen Yordanov Photo: Andy Greenberg

The WikiLeaks Copycat That Worked

The following is the first of three articles adapted from Andy Greenberg's This Machine Kills Secrets: How WikiLeakers, Cypherpunks, and Hacktivists Aim To Free the World’s Information,out now from Dutton.

Atanas Tchobanov doesn’t look much like Julian Assange. The smallish Bulgarian man has a shaved head, elfin ears, and a perpetual few days’ growth of salt-and-pepper stubble. When we meet in front of the roaring Fontaine St. Michel in Paris in the summer of 2011, he wears a T-shirt promoting Bivol, the tiny news site that he co-founded, with its logo of a Bulgarian buffalo and its slogan in Cyrillic: “Horns ahead!”

But when we sit down at a café outside the Sorbonne University nearby, he flashes an Assange-like impish smile, and for an Assange-like reason: Apart from his day job at Bivol, Tchobanov is the co-founder of BalkanLeaks, the closest thing Eastern Europe has to its very own WikiLeaks. And BalkanLeaks is on a roll.

“We just got two new leaks,” he says in an accent that has layers of French and Bulgarian. “And they’re good ones.”

In the months leading up to our meeting, WikiLeaks’s slow release of a quarter million secret State Department memos from around the world had inspired a sudden flood of copycats. I had set out to find out which ones could actually replicate and systematize WikiLeaks’ work among the crowd of imitators: BaltiLeaks, BritiLeaks, BrusselsLeaks, Corporate Leaks, CrowdLeaks, EnviroLeaks, FrenchLeaks, GlobaLeaks, Indoleaks, IrishLeaks, IsraeliLeaks, Jumbo Leaks, KHLeaks, LeakyMails, Localeaks, MapleLeaks, MurdochLeaks, Office Leaks, Porn WikiLeaks, PinoyLeaks, PirateLeaks, QuebecLeaks, RuLeaks, ScienceLeaks, TradeLeaks, and UniLeaks, to name a few.

Mainstream media outlets like the Wall Street Journal, Al Jazeera, and Sweden’s public radio service had set up their own experimental leak portals. Hackers within Anonymous launched HackerLeaks. The leaking scene had become so crowded that two environmentally focused sites, GreenLeaks.com and GreenLeaks.org, threatened legal action against each other over the rights to the name.

As Nation blogger Greg Mitchell noted, only one thing was missing from this newborn leaking movement: leaks.

Nearly all of the copycat sites were publishing little or nothing. Even WikiLeaks’ own anonymous submission system had been shut down after the mutiny of several of the site’s engineers. The newborn leaking movement had found itself in a drought. With one exception.

In December 2010, BalkanLeaks had come online, with a slogan across its masthead: “The Balkans aren’t keeping secrets anymore.” When I checked out the site, I saw that it used the well-tested anonymity software called Tor for submissions, a rare sign of security smarts among the new crop of copycats. But otherwise it resembled all the other obscure and leakless WikiLeaks wannabes from Brussels to Jakarta.

Later that month, BalkanLeaks posted a Microsoft Word file with a note saying that the document had been submitted to the site’s Tor server. It was an agreement from the Bulgarian Department of Energy outlining the construction of a nuclear power plant as a joint project of Russia and Bulgaria, with no clear evidence of corruption. Hardly the world’s juiciest leak.

Just days later, another document appeared on the site, again obtained through Tor. This one was a letter from one prosecutor to another, including a list of 30 Bulgarian names, all the prosecutors and judges in the highest levels of the country’s courts who were also Freemasons. “It is not illegal [to be a Freemason],” BalkanLeaks’ note in Bulgarian posted with the document read. “But does their oath to protect the public interest take precedence over their oath to the ‘brotherhood’? Perhaps the chairman of the Ethics Commission, Tsoni Tsonev, who is a member of the Masonic lodge, has an answer to this question.”

Bulgaria’s contribution to the leaking movement was warming up.

The next leak came shortly after, and it was a whopper: 100 pages of documents. They represented the full transcript of hours upon hours of wiretaps in a bribery case against Bulgaria’s former minister of defense, a judge, and the former secretary general of the Ministry of Public Finance. They contained frank discussions of how much every level of the judiciary demanded in bribes for various matters, so many hundreds of Bulgarian lev for this crime, so many thousands for this contract. “This is the first publication of the full texts of these recordings, which are a true guide to the methodology of bribery in the judiciary,” BalkanLeaks’ representatives wrote.

The site had its first real scoop, and the lone Bulgarian trickle of leaks kept flowing. A few months later, the site published a Greek criminal complaint against a high-level Bulgarian prosecutor. Then transcribed, suppressed testimony of a witness saying that he had been pressured by a prosecutor to change his opinion in a Sofia real estate case. Then a list of the partial names and identification numbers of 37 previously unexposed ex-members of the Darzhavna Sigurnost, Bulgaria’s brutal secret police during the country’s Communist era. BalkanLeaks had arrived: a lone beacon of success in the leaking diaspora.

All of which is what brought me to a café outside the Sorbonne to meet this shorter, Slavic version of Julian Assange. Of the two leaks that Tchobanov has obtained just before our Paris meeting, one is disappointlingly tame: the budget for the national Bulgarian railways, showing that they’re deeply in debt.

The other is significantly more interesting. It’s the full transcript of the trial of Angel Donchev, a Bulgarian prosecutor who was recently found guilty of blackmailing another prosecutor, threatening him with a corruption investigation and a raid by the dreaded antimafia police known as the “berets.”

“Juicy stuff,” says Tchobanov with a tilt of his head and a giggle.

And how did BalkanLeaks succeed where the rest of the WikiLeak-alikes failed? Partly, perhaps, through Tchobanov’s sterling reputation in Bulgaria, as well as that of his in-country partner, Assen Yordanov. Both BalkanLeakers are seen as incorruptible reporters in a country where most are either “scared or bought,” as Tchobanov puts it. Bulgaria languishes near the bottom of Reporters Without Borders’ press freedom list among EU countries, and has a long tradition of violence against journalists, from the Ricin-tipped umbrella that poisoned Bulgarian dissident Georgi Markov in 1978 to the fatal shooting of mafia-focused reporter Bobi Tsankov in 2010.

But Tchobanov attributes the leak site’s rare success to its religious adherence to strong anonymity—the same faceless online whistleblowing used by WikiLeaks to lend new courage to leakers. No submissions are accepted via e-mail, Facebook messages, or the chat protocol IRC; they are accepted only through its cryptographically anonymous Tor server, which requires leakers to run the Tor anonymity software to upload documents. “Tor is not friendly,” says Tchobanov. “We wrote a detailed explanation of how to install it, how to connect, and so on. But it’s something pedagogical. We have to teach people to use anonymity, force them to use it.”

He admits that the system’s inflexibility has likely turned some leakers away. “In the end, we chose less usability and more anonymity. And it worked. We got submissions. In the long run, it pays to have that confidence. We became trusted because we don’t give away our sources. Because we don’t even know who they are.”

How To Leak a Secret in Bulgaria

The following is the second of three articles adapted from Andy Greenberg's This Machine Kills Secrets: How WikiLeakers, Cypherpunks, and Hacktivists Aim To Free the World’s Information,out now from Dutton. Read the first part here.

When Assen Yordanov ended his career as a buffalo shepherd and became an investigative reporter, one of his early scoops involved sneaking into to an illegal cigarette factory north of his hometown of Burgas in 1995. Yordanov’s story led to the factory’s shutdown and a two-year police investigation, but no arrests. He did, however, receive his first death threat, a letter warning him to “reserve a place in the cemetery for his tomb.” And he made his first acquaintance with Bulgaria’s most powerful man.

“One of those men involved in this factory that I exposed was Boyko Borisov,” Yordanov told me when we met in a sunny café in the Bulgarian Black Sea resort town of Varvara. Yordanov is a broad-shouldered man in a black T-shirt, with a half-week’s worth of stubble, and he’s taken off his pair of scuffed Oakley knockoffs to show me the serious expression behind them. “Today, he is the prime minister of Bulgaria. And sixteen years ago I showed that he is a criminal.”

In 1995, Yordanov’s accusations against Borisov hadn’t stuck. In 2011, with the help of WikiLeaks’ model of anonymously leaked documents, he would have another shot.

Yordanov and his smaller, techier partner Atanas Tchobanov met in 2008, when Tchobanov, a Bulgarian expatriate in Paris working with Reporters Without Borders, interviewed Yordanov about a knife ambush that had nearly killed Yordanov outside his home in the eastern Bulgarian city of Burgas.

Yordanov believed the attackers were linked with a story about corrupt real estate deals he had written. But he had no intention of backing down. Instead, he wanted Tchobanov to help him go further, to launch their own investigative news website. They called it Bivol, the Bulgarian word for Yordanov’s favorite animal, the buffalo. And despite running it with near-zero budget, the rare independent Bulgarian media outlet had immediate impact. Rumiana Jeleva, Bulgaria’s foreign minister, was set to be confirmed as a representative of the European Commission. Yordanov and Tchobanov helped to uncover financial ties she had failed to disclose, showing that she continued to own a consulting company long after she had claimed to have no interests in it. The story contributed to an investigation of Jeleva that was picked up in foreign media and finally led to her resignation from not only the EU post, but also her ministry position.

But Tchobanov could sense that Yordanov’s traditional breed of muckraking was endangered: In September of 2008, the journalist Ognyan Stefanov had been stopped outside a Sofia restaurant one night and brutally beaten with hammers and steel bars, left for dead with broken arms and legs and a severe concussion that he barely survived. In this case, the attack had a new twist: The victim had attempted—and failed—to remain anonymous.

Stefanov was secretly the editor of the blog Opasnite Novini—“Dangerous News”—that 10 days before had published a story based on a leak that showed officials in the new intelligence agency DANS were involved in a smuggling ring. DANS, whose name translates to “National Security Agency,” had been formed the same year, supposedly to fight organized crime. Somehow it had identified Stefanov.

In a government investigation that followed Stefanov’s beating and through more anonymous leaks to the press, DANS was revealed to be engaged in mass wiretapping of journalists and government officials. (By 2010, the Bulgarian government would perform around 15,000 wiretaps annually, close to 200 times the number per capita reported in the United States that year.) The mass surveillance and intimidation tactics of the Communist-era Darzhavna Sigurnost were alive and thriving.

Tchobanov knew that Bivol needed new ways to protect itself and its sources. So he simply typed “anonymous submissions” into Google. Soon he began to discover the cypherpunks’ many gifts to journalists: the email encryption program PGP, Off-the-Record encrypted instant messaging, the anonymity software Tor. And WikiLeaks.

The Bulgarian technophile was immediately fascinated by the site’s technical methods and utter fearlessness. He began to monitor its leaks closely, and even experimented with uploading an unverified document that a source had sent him, in the hopes that this mysterious group might be able to authenticate it and publish it to a global audience. The document, written in Bulgarian, never surfaced on the site.

It was only after the Cablegate release that Tchobanov began to consider the full power of WikiLeaks’ model—not just to protect journalism, but potentially to advance it. In a Skype chat with a few other journalists and technologists who worked on and off with Bivol, they proposed the idea of a leaking site that would publish locally focused documents that WikiLeaks wouldn’t, a leaking syringe targeted at the Balkans and its neighbors rather than a hose aimed at the world at large: BalkanLeaks. Within days, they had registered the URL and set up an SSL-encryption-protected site and a Tor Hidden Service in an OVH data center in the French city of Roubaix, the same one that briefly housed WikiLeaks’ publications until they migrated to Sweden.

To Tchobanov and Yordanov’s delight, the documents flowed into BalkanLeaks’ submissions portal immediately, from the nuclear power agreement to the judicial bribery tapes: solid, irrefutable primary-source evidence obtained with cryptographic anonymity.

But the Bulgarians, like Julian Assange, weren’t merely seeking to prove the power of cryptography and anonymity to slice through institutional secrecy; like all good journalists, they were on the scent of the biggest possible stories—and they smelled them hidden deep in the still-unpublished majority of the WikiLeaks cables, a trove of documents that, as Bradley Manning had promised in his leaked chat logs, affected every country in the world.

In February of 2011, nearly three months after Cablegate began, only 5,000 of the quarter million cables had actually been leaked. WikiLeaks lacked the necessary manpower to read the endless memos and redact the names of at-risk sources, and had put out a call on its Twitter feed for more media organizations to participate. Tchobanov emailed a plea to a WikiLeaks contact to give the 978 cables from the embassy in Sofia to Bivol. No response.

One released cable in particular had tantalized and galled Tchobanov and Yordanov: It was a 2005 briefing by U.S. Ambassador James Pardew on the state of organized crime in Bulgaria and its extraordinarily cozy ties to government. But after the memo’s redactions by WikiLeaks’ partners at the Guardian, it contained no specific names of Bulgarians. The Guardian had used the cable to construct a story on Russian influence in Bulgaria’s mafia world, but hadn’t been able to confirm any of the allegations against Bulgarians themselves. So the paper simply snipped huge portions of the text, mostly from a section titled “Who’s Who in Bulgarian Organized Crime.” Of the cable’s original 5,226 words, all but 1,406 were missing.

Luckily for Tchobanov and Yordanov, WikiLeaks’ control of the cables was itself beginning to spring leaks. One of the group’s erstwhile partners, a freelance journalist and controversial Holocaust denier named Israel Shamir, had obtained a portion of the unredacted cables and was using them to write stories for the Moscow magazine Russian Reporter. Tchobanov wrote him an email in February asking about the contents of the Bulgarian cable. To his surprise, Shamir soon responded with the full text. A few days after the Guardian’s Bulgaria story, the Norwegian newspaper Aftenposten announced that it had also inexplicably gained access to the full set of cables. So Tchobanov wrote to Aftenposten, asking the papers’ editors to verify the text that Shamir had sent him. They wrote back, confirming that Shamir’s slice of the megaleak was the real deal.

The unredacted cable was an encyclopedia of Bulgarian organized crime, with entries for every major group: gangs with names like Multigroup, Intergroup, TIM, the Union of Former Commandos, and the Amigos. It cataloged their involvement in all flavors of crime from tax fraud to smuggling, extortion to sexual slavery. It followed the flow of money to every major political party, and named government officials who openly consorted with the groups or had made the transition from mafioso to politician. The cable named towns like Svilengrad and Velingrad that were controlled entirely by mafia-cum-government.

Bivol published a story on the report, titled simply “Bulgarian Organized Crime, Uncensored.” Other Bulgarian newspapers picked up on the story. One, the paper Capital, headlined it simply “Black and White”; the cable had confirmed in stark terms all the corruption that had been suspected for years. As usual, no one was indicted, perhaps the strongest evidence of all of the government’s symbiosis with criminals.

For Bivol, the most important reaction came from WikiLeaks itself. The group published the unredacted version of the cable on its site rather than the version of the cable that had been gutted by the Guardian, and accused the newspaper on its Twitter feed of “cable cooking.”

Tchobanov wrote to WikiLeaks again, suggesting that instead of the Guardian, the group hand all of its Bulgarian cables to Bivol. This time WikiLeaks’ staff wrote back, asking for time to look into Bivol’s background and to learn more about Tchobanov and Yordanov.

Three weeks later, they got their response: an invitation to Ellingham Hall in the U.K. for a meeting with Julian Assange.

Monday: BalkanLeaks obtains and publishes Bulgaria’s own Watergate—and tests the limits of the media’s power to fight a fundamentally corrupt government.

If Woodward and Bernstein Were Bulgarian

The following is the third of three articles adapted from Andy Greenberg's This Machine Kills Secrets: How WikiLeakers, Cypherpunks, and Hacktivists Aim To Free the World’s Information,out now from Dutton. Read the first part here and the second part here.

 When Atanas Tchobanov and Assen Yordanov set out to meet Julian Assange, their first hours in England went badly. Yordanov left his laptop in an overhead bin on the airplane and they spent hours trying to retrieve it from the airline. The Bulgarian pair got lost on the drive from London to Norfolk after Tchobanov’s GPS stopped working. And on one of the roundabouts, Tchobanov forgot to drive on the left and caused a minor collision with an oncoming car.

When they finally reached Ellingham, they found the WikiLeaks founder dressed in a gray suit and in a dour mood. He seemed preoccupied, Tchobanov and Yordanov remember, with his legal fate and the financial industry’s ongoing blockade choking donations to WikiLeaks.

Assange also worried that the pair, like WikiLeaks’ rogue partner Israel Shamir, might redistribute the cables willy-nilly, and had prepared a contract that held them responsible for redacting names of sensitive State Department sources before publishing the cables. It also stipulated that they only access the unredacted files from a computer with no Internet connection.

But the Australian WikiLeaks founder also praised BalkanLeaks, Yordanov and Tchobanov told me. He said he had looked over the submission site’s security and approved of its simple rigor. And he seemed to enjoy the homemade rakija that Yordanov had presented him as a gift. “By the time we opened the second bottle, I knew that he would give us the documents,” says Yordanov with a grin. They made arrangements to hand over the Bulgarian embassy files securely, and returned home.

When they accessed the full documents back in Burgas a month later, they found the wealth of scandals they had hoped for. One cable showed that Bulgarian officials in the United States had accumulated parking tickets totaling more than $400,000, so many that the United States had threatened to withhold nearly half a million dollars in aid until they were paid. One cable listed all the Bulgarian banks that engaged in money laundering and corrupt loans.

And then they came upon the greatest prize of all, a cable that dealt with the same subject Yordanov had first tackled 16 years earlier: Boyko Borisov, Bulgaria’s prime minister.

It was a 2006 memo from the U.S. ambassador in Sofia, John Beyrle, on the subject of Borisov, predicting his run for the prime minister post and titled “Bulgaria’s Most Popular Politician: Great Hopes, Murky Ties.”

The cable began by describing Borisov as “implicated in serious criminal activity” and maintaining “close ties to Lukoil and the Russian Embassy.” It then tells Borisov’s entire life story, starting with his youth as a “neighborhood tough” in a gang on the edges of Sofia, how he founded a private security firm “and built it into one of the biggest in the country at a time when ‘private security’ was synonymous with extortion and strong-arm tactics,” as the cable reads. As chief secretary, he reportedly paid cash for positive press coverage and threatened journalists who criticized him.

Then the cable comes to another section labeled “The Dirt.”

Accusations in years past have linked Borisov to oil-siphoning scandals, illegal deals involving LUKoil and major traffic in methamphetamines. … Borisov is alleged to have used his former position as head of Bulgarian law enforcement to arrange cover for criminal deals, and his common-law wife, Tsvetelina Borislavova, manages a large Bulgarian bank that has been accused of laundering money for organized criminal groups, as well as for Borisov’s own illegal trans- actions. Borisov is said to have close social and business ties to influential Mafia figures, including Mladen Mihalev (AKA “Madzho”), and is a former business partner of [organized crime] figure Roumen Nikolov (AKA “the Pasha”).

“We should continue to push him in the right direction,” the cable concludes. “But never forget who we’re dealing with.”

If a single document could ever be Bulgaria’s Watergate, this was it. And two journalists from a news website that no one had ever heard of were about to publish it.

In December 2010, just as the first rounds of WikiLeaks’ State Department Cables were metastasizing around the Internet, I spoke with Evgeny Morozov, a Belarusian academic and writer with a famously pessimistic attitude toward the Internet’s ability to democratize global politics. Instead, he believes digital tools have only tightened governments’ control over their citizens.

I ask him about WikiLeaks, and whether it might be an exception to his rule. He thinks not. “Information can embarrass governments, but you have to look at the nature of governments as well as the nature of information to measure this embarrassment factor,” he answers.

In Russia or China, he specifies, corruption is already an open secret. “Just go and take photos of their villas and the summer houses they buy with their state salaries,” he says. “It’s already in the open, but exposure by itself in these countries doesn’t lead to democratic change.”

And what about BalkanLeaks, the Bulgarian site that at that time was just starting to get its hands on some juicy documents? Bulgaria is a subject Morozov knows well: He studied for several years at the American University in Blagoevgrad.

“I don’t know what information you could publish to embarrass the Balkans. It’s a tough one,” he says. “There’s an environment that’s so suffused with cynicism toward politicians that to me it’s hard to imagine what kind of stuff would need to be leaked.”

In May 2011, BalkanLeaks put that cynicism to the test. It published the words of the U.S. ambassador that labeled Bulgaria’s prime minister a criminal several times over. The news reverberated around the country’s blogs and was written up in several newspapers.

And then, as Morozov predicted, very little happened.

In a display of frantic backpedaling, the U.S. embassy in Sofia released a statement backing Borisov. “While we cannot comment on the content of alleged classified materials which may have been leaked, we would like to underscore that the U.S. and Bulgaria share an excellent relationship and that our high level of bilateral cooperation speaks for itself.”

Borisov himself angrily told one reporter who asked about his ties to Lukoil that “I do not read WikiLeaks,” and “will not comment on yellow press publications.”

Soon the usual politics kicked in. The opposition party demanded a probe into the accusations. Borisov’s own party emphasized that the report’s release was an underhanded move timed to influence local elections. The country’s top prosecutor, Boris Velchev, refused to pursue the case. “If we allow an investigation to be opened on mere allegations, can you imagine what country we would be turning into?” he asked rhetorically.

Borisov, it seemed, had emerged with hardly a scratch.

A few months after that miniscandal, I ask Tchobanov if he’s satisfied with the results of his leaks. “Yes, I am quite satisfied with the impact,” he answers without hesitation. Several judges have been pushed out by various means since BalkanLeaks’ reports on bribery and the Masonic lodge, what he sees as internal housecleaning. And since the cable publication on the country’s prime minister, Borisov hasn’t been invited to meet with any other European leaders one-on-one, he says—they don’t want to be seen shaking hands with an “Armani-clad tough guy,” as the U.S. ambassador once secretly described him in a memo.

The former minister of defense and two other officials exposed in BalkanLeaks’ early wiretapping transcripts have been charged with bribery, and their prosecution is ongoing. Others, like the prosecutor blackmailed by Angel Donchev, and another who pressured a witness to change his testimony in a real estate case, haven’t been charged with crimes.

On a larger scale, the leaks may have also contributed to a decision by the Netherlands and Finland to veto Bulgaria’s accession to the EU’s visa-free Schengen travel zone based on concerns about organized crime—a clear sign from Bulgaria’s neighbors that it must clean up its mafia taint.

But didn’t Tchobanov hope that the cable about Borisov would lead to his resignation? The soft-spoken Bulgarian asks for patience. He says that the full influence of the report still isn’t clear. “It’s a slow process. With the Pentagon Papers, nothing happened at first. But eventually there was Watergate,” he says. “First they ignore it, they fight it, then they finally accept it as evidence.”

I offer the adage attributed to Mahatma Gandhi: “First they ignore you, then they laugh at you, then they fight you, then you win.”

“No,” Tchobanov responds without looking at me. “Sometimes you lose.”

On my last day in Varvara, Tchobanov, Yordanov, and a group of friends invite me to go sailing in the Black Sea on a small boat with “Moby Dick” written on its side in Cyrillic. We drop anchor in a shallow cove with an isolated beach in the distance, populated by only a single tent and a pirate flag planted in the sand.

He points off in the distance to a complex of unfinished four-story buildings on a cliff beside the beach, modern structures with diagonally expanding floors that lean out over the sea, with a round, bare concrete tower at their center.

Yordanov explains that a story he wrote for the newspaper Politika exposed what would have been a luxury apartment development there as illegal construction, part of the series of investigations that eventually led to his being attacked by a group of thugs in Burgas. The news resulted in a government order to halt the construction we’re looking at. If not for that story, he says, the beach below would have been developed as private land.

“I’m very proud my investigations can save this beach,” says Yordanov. “I’m very proud of my work.”

Since Yordanov’s exposé, the apartments’ massive concrete skeleton has been left to rot. No one is allowed to finish building it, but no one has bothered to remove its carcass either. It stands instead as an enormous concrete Acropolis, a monument to a country caught between its impulse to develop and the corruption it can’t escape. As we climb back into the Moby Dick and sail toward Varvara, the newly constructed ruins loom over us from the cliff face and then recede into the distance.

Moby Dick at Varvara bay, Photo: Andy Greenberg

Ако всичко върви по план, една американска компания от Остин, Тексас скоро може да представи нов тип крушки, които ще намалят разходите за електричество с деветдесет процента, също така ще имат живот от около четиридесет години. Тези Firefly LED крушки ще издържат толкова дълго време благо...

В началото на октомври, хакерите от GhostShell публикуваха информация от най-важните университети в света. И тъй като някои от образователните институти са в Япония, правителството на страната започна разследване по случая. Засегнатите институции са Университетът на Осака, Токио...

Разбира се, изкуствата се срещат на много места и под много форми, но точно днес те си дават среща за пореден път на "Кръстопът на изкуствата".

Точно в 14:00 часа, в хотел "Горна Баня" в София (кв. Овча Купел, ул. Урал № 2) стартира събитието, което ще събере на едно място изобразително изкуство, литература, музика, театър и дори (поне един) бард.

"Ще бъдат представени само чудесни заглавия като "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", "До Ада и назад", "Апартаментът", "Ударите на съдбата", "В капана на неизвестното", "Завладей българите и българките" и какво ли още не!", анонсира своето и на други свои колеги участие хорър-авторът Бранимир Събев.

Още за "Кръстопът на изкуствата", организиран за поредно издание от Весислава Савова и Веселка Христова, можете да научите от Facebook-страницата на фестивала.

Изследователите от Panda Labs разкриха зловреден софтуер, който се представя като Panda Cloud Antivirus. Това не е изненадващо, тъй като той е само един от 73.000 нови вируси, които се появяват всеки ден. ...

Мечка и отшелник живеели в непосредствена близост. Сприятелили се и взели често да се събират заедно.

Един ден, докато си почивали, муха кацнала на носа на отшелника. Мечката се опитала да я прогони с лапа, но мухата била нахална и се връщала. Тогава мечката се ядосала, грабнала един голям камък и размазала мухата, заедно с главата на приятеля си.

Глупавият приятел може да ти навреди повече от най-умния враг.

Любослава Русева

На 3 януари 1907 г., както може би е чувала и Черната Златка, група студенти освирква княз Фердинанд. Това се случва при откриването на Народния театър, където на младите и „обикновените” граждани е отредена ролята на улични акламатори. Студентите се чувстват обидени и си позволяват да замерят княза със снежни топки.

Оттам нататък започват боеве, има ранени, следват арести. Още на следващия ден под натиск от Двореца правителството приема Указ № 2, който пък още на по-следващия ден излиза в Държавен вестник. Указът постановява университетът да бъде закрит за срок от половин година, както и да бъдат уволнени всички професори.

Най-голямата криза в историята на Софийския университет е предизвикана от честолюбието на княза, който е потресен, че някакви си там „балканджийски потурановци” са посмели да реагират на презрителното му отношение. Величественото му отмъщение идва да покаже кой е силният в държавата и да предупреди, че срещу всякакви възражения, още повече публична съпротива, силният ще действа силово. Фактът, че бруталният ответен удар е насочен спрямо цяла една институция, говори, че Фердинанд безпогрешно е разпознавал в нея онази територия на свободата и мисълта, в която се въдят опасности за всяка прекомерно концентрирана власт.

Години по-късно, вече абдикирал, бившият княз (и цар) ще напише:

„Най-опасните граждани в едно царство са хората, които знаят добре да пишат и които са надарени с естествени дарби на наблюдателност. Един цар трябва да се пази от такива хора като от дявола.”*
Кои могат да са тези хора ли?

Всички онези, които са „в състояние да те подиграят, да ти се надсмеят, да отбелязват смешните ти привички, мазните ти разговори, както и оскъдните ти познания.” Те, казва Фердинанд, могат да забележат онова, което глупците не виждат, защото са сервилни. Нарича ги дори „крокодили”…

Впрочем университетската криза се разрешава едва година по-късно, след назначаването на ново правителство . На 31 януари 1908 г. възстановеният университет най-после отваря врати, а професорската колегия обнародва изявление, което завършва с думите: “Не можем в тоя тържествен час да не дадем израз на голяма признателност към цялото българско общество, което като един човек се дигна да брани и успя да отбрани своя най-висш културен институт от небивало посегателство. Да живее свободата на българската наука!”

Преди повече от век „крокодилите” не защитили единствено свободата на българската наука. Те защитили свободата като основна ценност, освирквайки и отсвирвайки всякакви опити университетът да бъде възстановен по удобен за управляващите начин – с нови преподаватели, които не са критично настроени към властта.

Българското общество оценило това. „Като един човек” се вдигнало да ги подкрепи, защото разбрало, че става дума за живота му. „Свобода или смърт”, нали така беше?

Да, свободата и животът са синоними, защото няма ли едно общество енергията за съпротива, липсва ли му имунна система срещу посегателства спрямо свободната изява на мисъл и смисъл, то не е същински живо. Мърда, диша, храни се, ходи, но е като „празна коруба”, както казвал Фердинанд, според когото било голямо щастие за всеки самодържец да управлява „тълпа от простаци”.

„Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление. Няма по-сигурен начин за моментна сигурност от добре платения простак.”
Когато преди няколко дни ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев посъветва студентите да бъдат „тревожно свободни, а не спокойно управлявани“, той имаше предвид тъкмо това:

Колкото по-силово и по-самовлюбено става едно управление, толкова повече то ще се нуждае от много и от все по-тъпоумни управлявани. Колкото по-дълго интелигенцията мълчи от ужас да не разсърди „княза”, толкова по-кратък ще е пътят до ужасяващото ни превръщане в тълпа. Колкото по-устремно и успешно върви разпадът на обществото до сбор от несвободни индивиди, толкова по-безуспешен ще бъде и най-смелият устрем към градеж на свободна държава.

Знанието е същинската магистрала, по която може да поеме човек, за да взима решения по какъв начин да осмисли живота си. Четете, интересувайте се, любопитствайте, пътувайте. С две думи – бъдете живи, каза проф. Илчев в блестящата си реч за откриването на новата учебна година, която мнозина изтълкуваха по-скоро като намек към седящия в аулата министър-председател.

Споменаването на магистрала (слабостта на настоящия премиер) обаче беше по-скоро метафора за Пътя. Метафора за движението, за търсенето на хоризонти, за отворения и свободен свят. „Пътят, който сте поели, ще ви отведе в държава на духа, която опитваме да направим различна от държавата, в която иначе живеем” – обърна се професорът към студентите, а взривът от ръкопляскания даде надежда, че все някой от тях би могъл да опровергае циничните думи на Фердинанд:

„Българският народ има инстинктивна омраза против всичко, което изпъква начело. Той е готов да смаже всекиго, който се издига по-високо, та ако ще дори и в безсмислието.”

Уви, подобна оптимистична теория засега няма ярко потвърждение на практика, доколкото само преди дни стана ясно, че половината от българите между 25 и 64 години не са отваряли книга през цялата 2011 г., а според последните европейски класации 41% от завършилите гимназия са неграмотни. Нещо повече: петдесет процента от хората, достигнали до пълнолетие и вече имащи правото да гласуват, не знаят базовите граматически правила – обстоятелство, което силно усъмнява и в способността им да спазват базовите социални правила.
Подобен (при това умишлено постигнат) „успех” е отбелязала единствено китайската образователна система в края на 60-те години, а заради Черната Златка ще припомня за какво точно става дума:.

Културната революция в Китай започва на 20 март 1966 г., когато Мао Дзедун казва: “Ние имаме нужда от решителни хора, които са млади и не особено образовани”, а четвъртата му и последна съпруга Цян Цин издава циркулярно писмо, в което посочва с кого по-точно следва да се борят “решителните млади хора” – с “учените – тирани, които говорят на неразбираем език, за да заглушат класовата борба на народа и да отклонят вниманието му от проблемите на родината”.
Първите хунвейбини (червени стражи) излизат на улицата на 29 май 1966 г. и атакуват университета “Цинхуа”. Това са ученици от средните училища, на възраст между 12 и 14 години. Следва щурмуване на библиотеки и галерии, горене на книги…

В нашия вариант, разбира се, протичащата през последните две десетилетия “културна революция” е далеч по-рафинирана, но въпреки това хунвейбините ни се получиха чудесни. Всички те са “решителни и не особено образовани хора” – идеалната порода за умело контролиране в желаната от “цянцини” и „князе” посока, чийто житейски хоризонт беше описан в един форум изключително сполучливо: “Искам бахур, джумерки, гроздова, тъпани, зурни, кючеци, риалити шоута, силиконови цици, дайрета, конкурси с мокри фанелки, Азис в прозрачни рокли и мазни политици да ми обясняват к`ви сме европейци. Искам мангизи, ядене и пиене и басейн, пълен с кюфтаци и печени пилета и чевермета, а аз наоколо да плувам, дъвчейки и слушайки чалга.”

Хайде сега ми кажете, че Фердинанд не е бил прав, когато написал:
„Ниските чела са мнозинство в тая страна. А ниските чела не са в състояние да направят бунт против короната.”
В статията си „Нашата интелигенция”, публикувана в списание „Златорог” през 1924 г., проф. Боян Пенев твърди, че българинът не е способен да реагира и негодува. „Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда” – пише той, обяснявайки го с това, че „само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”

Тези думи биха могли да отхвърлят съмненията, че през последните години у нас тече процес на умишлено социално инженерство, чиято цел е да саботира личната свобода и разбирането за демокрация. Но те са свидетелство за нещо по-тревожно:

Като общество май имаме производствен дефект, заради който защитата на равнопоставени ценности като живота и свободата се явява изключение, а не правило. Схващаме критиката като оскърбление, но не и като шанс за извличане на поука. Свикнали сме да се държим раболепно и сме втълпили това обидно примирение на децата си. Ако някое от тях замери със снежна топка премиера, ще му скръцнем със зъби, че „така не се прави, не е цивилизовано, нали разбираш?”

Цивилизацията обаче е оцеляла, именно защото са се намирали хора, които да освиркат някой самозабравил се княз. Имало е хора, които да обяснят на този самозабравил се княз, че пътища не се прокопават единствено с багери, а с „I have a dream!” Намирали са се и професори с интелигентското непримирение да изрекат: „Това, което създаваме, е трудно да се пипне, но дълго след като изчезват и последните следи от пътищата, построени от римляните, остават плановете на Витрувий, идеите на Цицерон, на Сенека, на св. Августин. И те осветяват пътя на обществото ни напред.”

Може да звучи наивно, но все още имаме шанс. А ето и моята рецепта:

Докато децата гледат поредното издание на вип-нещо-си с участието на Черната Златка, извадете всички ледчета от хладилника и започнете да ги замеряте. Те ще се смеят (смехът е най-искреното проявление на свободата) и сами ще изгасят телевизора. Ще изберат предложената им свобода на избор, ако ще този избор да изглежда леко глупав.

И още нещо: имайте храбростта да изгубите играта и да бъдете освиркани. Действа оздравяващо.

*Цитатите в черно са от книгата “Цар Фердинанд. Съвети към сина” (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, С., 1991 г.) Наставленията на вече абдикиралия цар към сина му Борис III са писани около 1938 г. и са преписани от царските архиви в град Кобург от българския дипломат Димитър Йоцов, лично приближен на Фердинанд. Документът се съхранява в Централния държавен архив. Внукът Симеон Сакскобургготски неведнъж е опровергавал автентичността му, което не ни пречи да припомним тези поучителни размишления.

В. „Преса”

Еми Барух, Дойче Веле Самотните гласове в гласовита България говорят открито, почтено и честно. В един рядък за националната акустика регистър. Техният лад е необичаен в общата тоналност на публичното говорене, но е извънредно важен сред какофонията от оратории, речитативи и хвалебствени припеви, които звучат от всички тиражни канали за масова пропаганда и агитация. Нека не забравяме техните думи, защото именно те са знак, че моралната катастрофа в страната не е успяла докрай, че все още има свободни личности, свидетели и съдници на пошлата публичност, в която се търкаляме. Ето някои ...

Иракският министър на отбраната Саадун ал-Дулайми с иранския си колега Ахмад Вахиди в Багдад, 3 октомври 2012.

Вестник Azzaman, Багдад. 

Източници, близки до премиера Нури ал Малики, разкриха на 3 октомври, че Малики е поискал от министъра на отбраната на Иран Ахмад Вахиди, с когото се е срещнал по-рано в Багдад, повече време, за да отговори на предложението на Иран за сключване на военно споразумение за сигурност с Ирак.

Малики поиска да изчака, докато не стане ясна позицията на САЩ относно нарушенията от страна на турски самолети.

Турски самолети са нарушили иракското въздушно пространство, за да бомбардират лагери на Кюрдската работническа партия (ПКК) в отдалечените райони на северната част на Ирак, които са част от автономния регион Кюрдистан, където турските сили се придвижват в съответствие с официално споразумение между Багдад и Анкара, ратифицирано от бившия режим в началото на 1980 г. и подновено от иракското правителство по-късно.

Отношенията между съседите се влошиха, след като правителството на Малики обвини Турция за защитата на вицепрезидента Тарик ал Хашеми, който е осъден на смърт в Багдад за предполагаемата му роля в поредица убийства.

Иззат ал Шабандар, депутат и близък до Малики, заяви пред Azzaman, че иракското правителство очаква администрацията на САЩ да използва влиянието си върху Турция, за да спре нарушаването на иракския суверенитет в съответствие със споразумението за сигурност, сключено между двете страни.

Според наблюдатели, стратегическото споразумение между САЩ и Ирак ще бъде мъртво в случай на каквото и да е военно споразумение за сигурност, което Багдад иска да постигне с Иран.

Шабандар добавя: “Очакваме Вашингтон да използва влиянието си, за да спре Турция да нарушава иракското въздушно пространство и искаме да знаем до каква степен е доверието в ангажимента на Щатите в споразумението за сигурност с Ирак.”

“Честно казано, Иран не е нашият първи избор, а се надяваме, че американците и европейците няма да притиснат Ирак в стената.”, добавя Шабандар.

Вахиди е първият ирански министър на отбраната, който посещава Ирак, но Шабандар заяви, че посещението е част от програмата и не е свързано с искането на САЩ към Ирак да възпрепятства ирански самолети при прехвърлянето на доставки за Сирия през иракското въздушно пространство, добавяйки, че този въпрос е в дневния ред на иранския министър.

Иракското правителство призова парламента да отмени или да се въздържи от разширяването на обхвата на споразумението, подписано от покойния иракски президент Саддам Хюсеин с Турция и удължено от иракския премиер Нури ал-Малики. Това споразумение позволява на Турция да преследва бунтовници от ПКК на разстояние от 15 километра навътре в иракската територия.

Правителството също така призова парламента да премахне турското военно присъствие на летището Бамарни, което включва 50 военнослужещи и бронирани превозни средства, намерени в Ирак след дни на сражения между Патриотичния съюз на Кюрдистан, начело с Джалал Талабани и Кюрдската демократична партия, начело с Масуд Барзани.

Турски самолети редовно бомбардират лагери на ПКК в Ират в отговор на проникване на бойци, които пресичат границата с Ирак, за да извършват нападения срещу турската армия, силите за сигурност и гранични милиции, подкрепяни от турското правителство.

От своя страна, Вахиди заяви, че Ирак има специално място във външната и отбранителна политика на Ислямска република Иран. Той добави, че посещението му в Ирак е насочено към проучване за споразумения за отбрана между двете страни, укрепване на отбранителните връзки и обмен на мнения по регионални и международни въпроси.

Малики съобщи на Вахиди по време на срещата, че е изключително важно да се търси двустранно сътрудничество с цел установяване на сигурност и стабилност в региона и борба срещу тероризма.

Според Шабандар, Вахиди иска да проучи ситуацията в Ирак и да информира Багдад за дискомфорта на Иран от искането на САЩ за предотвратяване на неговите самолети да транспортират оръжия в подкрепа на сирийския режим. Шабандар добява, че иранското искане ще бъде взето под внимание от Ирак единствено в съответствие с подписаното споразумение за сигурност със САЩ.  Но също така заявява, че Ирак има няколко опции и позицията му е независима, посочвайки, че Багдад е готов да предприеме нови решения с помощта на Иран.

Посещението на Малики в Москва показва именно отворените врати за нови позиции и също послание към САЩ.

Иракският действащ министър на отбраната, Саадун ал Дулайми, заяви, че Ирак е в състояние да защитава интересите си, ако е необходимо.

От своя страна Вахиди посочи необходимостта от активиране на два военни документа за сътрудничество, сключени между двете страни. Той казва също, че посещението му в Ирак е насочено към отваряне на нова страница в областта на отбраната.

Статията е публикувана на арабски в сайта на пан-арабския вестник Azzaman, преведена на английски от Al Monitor. 

WiFo  е първият форум за вино (wine) и храна (food) в България. Идеята на организаторите DiVino.Taste  и ROI Communication е да създадат общност от хора, които не просто се интересуват какво ядат и пият, но искат да споделят своя ентусиазъм и страст с хора, които мислят като тях.

 Чрез WiFo се създават условия за диалог на тази общност, за която виното и храната са от първостепенно значение. Целта е WiFo да се превърне в неотменна част от живота на тази общност от хора, които не просто консумират, а знаят какво е храната и виното за доброто състояние на тялото и духа. Чрез събитието организаторите DiVino.Taste и ROI Communication искат да накарат участниците да следват своята страст, свързана с виното и храната, чрез историите, които лекторите ще споделят в рамките на събитието и чрез контактите, които ще се създадат сред участниците.

 Това ще стане чрез вдъхновяващи презентации в рамките на 15 минути, след които ще има 10 минути за въпроси и отговори. Логично първото издание на събитието ще се състои в рамките на второто издание на форума за българско вино DiVino.Taste 2012. Всички презентации ще се провеждат в зала „Тържествена“ на Централен Военен клуб в първия ден на изложението, 17 ноември.

 Презентациите ще започнат в 13.00 ч. и ще завършат в 19.00 ч. За лекциите на чуждестранните лектори не е предвиден превод, те ще бъдат на английски език.

 Ето и лектори, които ще участват на събитието:

 Ясен Захариев  отговаря за Калифорния, Австралия и Нова Зеландия в дегустациите на DiVino. За пръв път участва във винарска кампания в Калифорния през 1999. Работил е последователно в няколко изби в Калифорния и Южна Австралия. През 2006 е поканен при учредяването на клуб Винен наблюдател, където и до момента участва в редовните месечни дегустации. Участва и в месечните дегустации към Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки Винен индекс. Дегустирал е за сп. Бакхус, www.e-vestnik и др. Ясен поддържа собствен блог за вино от 2007. Преподавател е по философия в Нов български университет. Ясен е автор и на статии в DiVino magazine и divino.bg

Константинос Лазаракис MW  След като изучава джаз китара и машинно инженерство в Националния Технически университет в Атина, Константинос Лазаракис MW става сомелиер на ресторант Jajazzo в Атина, награден от Michelin. В момента работи като мениджър по вноса на вино и wine buyer в Aiolos, и също така е изпълнителен директор на компанията, която провежда WSET курсове в Гърция.

През последните две години Константинос Лазаракис MW започва да пише за вино, като в момента е автор на четири гръцки издателства като Wines of Greece, Mitchell Beazley Wine Classic и др. В допълнение, той консултира редица винарски изби, хотели и ресторанти.

Радослав Бимбалов По професия е рекламист, по призвание – вдъхновител, по случайност – собственик на рекламна агенция. Има инстинкт да отваря последователно сетивата си за нещата около себе си. Първо започва с обонянието. С помощта на ароматите трупа спомени. Печените чушки ухаят на детството му в Пловдив. Ванилията – на Кореком. Червеното вино – на устни. След ароматите идват цветовете. Поема ги с очите, вече леко закъснели. И едва накрая се намесва допирът. Защо прави това ли? Просто е. Животът трябва да се попива.

Руи Фалкао  роден в Лисабон, през 1965 година, в университета специализира компютърни технологии.

През средата на 90-те той има възможността да комбинира страстта си към компютрите с виното и писането и започва да работи като журналист на свободна практика. През последните 12 години работи като уважаван винен автор и критик. Написал е 9 винени гида, както и 11 книги, свързани с виното. Той е сътрудник в списание “Wine Essencia do Vinho” и пише в седмичната винена секция в португалския всекидневник “Publico”.

Член е на FIJEV (Fédération Internationale des Journalistes et Ecrivains du Vin) и е бил жури на няколко международни винени състезания в Испания, България, Германия, Англия, Италия, Франция, Гърция и южна Африка. Руи множество винени дегустации и лекции в Португалия, Испания, Дания, Бразилия, Ангола, Канада и САЩ

Снимки: ROI Communication

Подобни статии:

1. Готови ли сте за чаша вино в Starbucks?
2. Nokia пуска Lumia 820 и 920 през ноември

Ако ползвате Gmail, браузъра Chrome или сте отворили страницата на Google може да сте видели предупреждението от Google, че сте заплашени от държавно спонсорирана кибер атака. За тази заплаха ни съобщава и NYTimes, потребители ползващи тези услуги са видели на своя екран това предупреждение от Google за потенциална заплаха и то не от кой да е а от държава.

Самото съобщение гласи следното:

Внимание: Ние смятаме, че спонсорирани от държава нападатели може би се опитва да извърши пробив във вашият акаунт или компютър.

Това съобщение не означава, че има пробив във вашата система, а че може да имате съобщения, които да съдържат потенциално опасен зловреден линк или атачмънт, които могат евентуално да откраднат вашата парола и/или ценна информация за вас.

Ето как изглежда самото съобщение:

 Защо са толкова загрижени от Google? Ние получаваме спам почти всеки ден и не малко от тях съдържат зловреден код? Според Google, последната атака идва от близкият изток и страни от региона. Но „спонсорирано от държава“ е нещо необичайно и ни кара да се замислим какво точно се има в предвид, коя е тя и защо го прави.

Нямам отговор, но явно заплахата е сериозна и не трябва да се пренебрегва. Просто внимавайте с отварянето на файлове, които съдържат хиперлинкове или атачменти от хора, които не познавате. Или най-добре, не го правете.

За полезна информация как да се предпазите можете да отидете на страницата за безопасност на Gmail или Общата страница за Интернет безопасност на Google и да прочетете повече. Винаги има нещо полезно което да се прочете. Бъдете внимателни.

Снимка: Google

Подобни статии:

1. Google Chrome с ново поколение QR приложение
2. Google News интегрира Google Plus

Провокиран бях от две предишни публикации (едно и две) в този блог. Накратко - за да защитиш идеята си, най-добрият начин да го направиш, е да я реализираш. Всичко останало е вятър работа. Проблемът? На света има супер много идеи. И непрекъснато се появяват нови и нови. И не всички могат ...

Една от най-съкровените мечти на всеки европеец е да посети Африка, а прекрасна отправна точка за това би бил южноафриканския сайт Кейптаун. Представете си, че имате възможност да направите това именно в този момент и то напълно безплатно. Идеята на Бюрото по Туризъм в Кейптаун предоставя възможност на всеки един потребител на Facebook да посети този зашеметяващ град чрез своя профил в социалната мрежа. Също така и да спечели реална екскурзия, която да е още по-вълнуваща.

Специално създадено приложение за Facebook позволява на всеки един потребител да изпрати своя профил на екскурзия в Кейптаун. В продължение на седмица вие ще получавате съобщения със снимки за това къде сте в момента и ще може да се насладите на едно виртуално пътуване. Единственото, което трябва да направите е да синхронизирате личния си профил с приложението във Facebook, I ♥ Cape Town Facebook page. След това ви остава да се насладите на виртуалната разходка из плажове, корални рифове, първокласни ресторанти и забележителности спиращи дъха.

Целта на тази кампания е запознаване на туристите с възможността да посетят Кейптаун и да му се насладят реално. Играта също така ще предостави няколко безплатни екскурзии на участници от цял свят, което е прекрасно. До този момент фен страницата на Кейптаун има над 257,000 фена, а снимките, които ще видите са над 300 милиона. Защо да чакате? Хвърляйте се на пътешествието.

http://www.youtube.com/watch?v=uXyB3Yl7lt0

Снимка: I Love Cape Town

Подобни статии:

1. 46% от майките не дават на децата си да видят техния Facebook профил
2. Бъг във Facebook показва тайните снимки на Mark Zuckerberg

Кошмара за всеки тийнеджър в днешно време е да остане без телефона, iPod, iPad или всяко едно електронно устройство, с което запълва всяка минута от свободното си време. Без музика, без SMS, без разговори за цял един ден! Това в пълна сила важи за учениците на 88 училища в Ню Йорк. Там е поставена забрана за внасянето на всякакви устройства, които могат да бъдат засечени от детекторите за метали. Там където няма такива детектори, децата са свободни да внасят такива устройства, стига те да останат невидими за директори и учители.

Какво е решението. Всъщност доста находчива, но и рискована идея. В районите на тези 88 училища са се позиционирали камиони, които предлагат да съхраняват телефоните и елелкторнните усторйства на учениците, срещу 1$ на ден. И ако това не е хитро, здраве му кажи. Така тийнеджърите във всеки свободен момент могат да притичат до камиона и срещу жълто билетче с номер да си получат телефона обратно, да проведат няколко разговора и да наваксат с техническите неща.

И все пак има и доза риск да останете без любимата си играчка. Това вече се е случило и 40 деца остават без телефоните си, след като камион-сейф е бил ограбен в един от районите. Може би не е лошо, Министерството на Образованието да се замисли, дали да не подсигури стая във всяко училище, за да може децата спокойно да съхраняват ценните си вещи. Очевидно в Ню Йорк е трудно да си тийнейджър без телефон.

Снимка: StockPodium

Подобни статии:

1. Google+ пуска check-in за мобилни телефони
2. Електронните книги заменят учебниците в училище

Японската компания Sony преустанови продажбите на своя таблет Sony Xperia Tablet S поради фабричен дефект. Оказва се, че таблетът, който трябва да е водоустойчив пропуска вода и това е основната причина за изтеглянето на всички бройки от пазара. За съжаление не е ясно дали потребителите, които вече са се сдобили със Sony Xperia Tablet S ще бъдат компенсирани или не. Според първоначални данни са продадени над 100,ооо бройки от модела.

Официалният говорител на Sony в Япония, Норико Шоджи, заявява пред Reuters, че продажбите на таблета ще бъдат спрени, но не казва кога ще бъдат възстановени. Друга любопитна подробност е, че в новината на Reuters не се споменава специфичен модел, но онлайн изданието the Inquierer твърди, че това е именно Sony Xperia Tablet S, който трябва да идва със защита срещу вода. Все пак никъде не е потвърдено, че подобна функционалност се притежава от устройството като най-вероятно объркването е дошло от там, че има защита срещу пръски на дисплея.

Решението на Sony да изтегли таблета от магазините и дистрибуторите си е правилно, но остава по-голямата въпросителна, а тя е каква компенсация ще получат потребителите, които са си закупили този модел. В промотирането му е споменато, че той е подходящ както за употреба в затворени помещения така и на открито. Този факт се интерпретира от потребителите като добавена стойност към продукта.

Снимка: Sony

Подобни статии:

1. Sony Playstation Mobile идва през есента
2. Google TV се съживява благодарение на LG, Sony и Samsung

“Уникальный”, “неповторимый”, “непревзойденный” – как только не называют знаменитый на весь мир Мужской хор Московского Сретенского монастыря. Удивительная слаженность коллектива, его великолепный звук неизменно вызывают восторг слушателей во всех странах. В 2007 году состоялось мировое турне хора, посвященное подписанию акта о каноническом общении Русской и Зарубежной православных церквей. В ходе турне хор впервые выступил в США и Канаде. С 6 по 23 октября 2012 года проходит второе турне хора по городам США. Праздничные богослужения и торжественные концерты запланированы в Нью-Йорке, Бостоне, Чикаго, Вашингтоне, Майами, Лос-Анджелесе, Сан-Франциско, Сиэттле. Перед началом нового американского тура ...

Царство България е официалното наименование на българската държава от 1908 до 1947 г. Първият министър-председатели на царството е Александър Малинов / 1908–1911 г./, а последният Кимон Георгиев /1944–1946 г./. Как се развива стопанството в този период от време? През 1921 г. в Царство България има 1544 промишлени предприятия (включително насърчаваните от държавата) с общо 55 [...]