Истанбул’2012

В тази публикация ще намерите информация за:

• Пътуване от София до Истанбул и обратно;
• Градски транспорт в Истанбул;
• Площад “Султанахмед”
• Църквата “Св. София” (Hagia Sofia);
• Потъналият дворец (Cisterna Basilica, Yerebatan Sarayı);
• Площад “Таксим”, Трамваят на носталгията и главната търговска улица;
• кулата и мостът “Галата”
• Пазарът на подправките (Еминьоню)

И двамата сме били в Истанбул и преди (Петър даже има подробна публикация от 2008 г.). Но не ни се беше случвало да отидем заедно… Е, отидохме, видяхме, омагьосахме се. Определено много полезна ни беше публикацията “Програма максимум”, с която се подготвихме предварително. Браво на автора! А ние толкова се вдъхновихме от Истанбул, че дори променихме дизайна на блога с ориенталски мотиви…

Но да ви разкажем за преживяното все не оставаше време, а този пост ни се получи малко като самия Истанбул – създаван и променян дълго време, голям, живописен, контрастен и парадоксален… колкото и подробно да пишеш, няма как да разкажеш всичко, защото историята е навсякъде. Един цитат (взет от тук) по темата: Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История…

И като стана въпрос за история, нашата започна в една късна петъчна вечер от Централна автогара София.

Автобусите за Истанбул са винаги нови и на ниво. Освен традиционните почерпки, този път заварихме инфотейнмънт система на всяка от седалките (с ужасен интерфейс, за съжаление). Телевизията е турски сателитни програми, но има и live камера, която показва пътя пред вас… скука! Заспиваме… Събуждаме се на границата. Проверката минава цивилизовано и сравнително бързо, а Duty Free-то прилича повече на мол и няма нищо общо с порутените павилиончета отпреди няколко години. Тоалетната обаче се плаща – подгответе си турски лири най-добре.

Сутрин е. Вече сме в Истанбул. След кратко лутане из автогарата намираме метрото. За да ползвате градския транспорт е необходимо да се сдобиете с червени жетончета, които се продават на цена 2 лири от специални автомати в близост до спирките.

От автогарата (Otogar) взимаме метрото до последната станция (Aksaray). На картата ни е показана топла връзка между метрото и трамвая. Истината е малко по-различна. За топла – топла е връзката! Още от сутринта термометрите са ударили 30 градуса. Но да вървиш почти километър пеш с багаж си е малко прекалено. Продължаваме с трамвая до Sultanahmet и намираме хотелчето ни…

“Djem” е малко бутиково хотелче (официален сайт), сгушено в малките улички зад Синята джамия. Всички материали на мебелировката в хотела са традиционни турски. Стаите са малки, но много уютни. Има и безплатен (жичен!) Интернет. Посрещат ни с чай, усмивка и карта на Истанбул. Хвърляме багажа и започваме разглеждането на забележителности…

Площад Султанахмет

Площад Султанахмет е свидетел на всички периоди на града и тук се намират монументи още от дълбока древност. Формата на площада прилича на хиподрум и това не е случайно – някога наистина е бил хиподрум.

Египетският обелиск е един от най-древните паметници в Истанбул. Обелискът е пренесен през 390г. от Египетския храм на Аполон.

Доказателство за интереса и на немският крал Вилхелм Втори към този стратегически град е построяването на чешма на този площад. Тук е мястото да се заредите с прясна питейна вода (алтернативата е да си купувате бутилирана от малчуганите по улиците). Продължаваме към “Света София”.

“Света София”

Храмът “Света София” в Истанбул безспорно е най-мащабният и най-внушителният исторически паметник, завещан от Византия. Сградата е толкова голяма, че буквално не се побира в обектива на фотоапарата. Входната такса също е безспорно мащабна и внушителна (20 лири на човек!), но определено си струва да влезеш… Брой посетители на ден: над 10 000 (това са над 3,6 милиона годишно), по 20 лири за вход пък са си 32 000 000 евро приходи само от билети! Тук е мястото да кажем, че опашките от туристи стават огромни още след 10 сутринта, а проверките на входа са близки до тези на летището, така че непременно идете възможно най-рано (най-добре в периода 9:02-9:17 ч. ). За тесния часови период може и да се шегуваме, но за опашките – никак…

Пред входа сме. „Св. София“ е първият типичен пример за византийско строителство и се счита от много хора за архитектурно чудо.  Ето и колко внушително изглежда когато се доближите…

Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г.

“Света София” не е стриктна базилика, тъй като централният ѝ кораб, дълъг над 100 м. е доминиран от огромен купол с диаметър 31 м. и височина 56 м., поддържан от 4 пандантива. В дължина тежестта на купола се разпределя чрез поредица от полусводове, докато в ширина куполът се носи от 4 много масивни контрафорса, които обаче не се забелязват от вътрешността на църквата (това, както и останалата информация по-долу я взехме основно от Wikipedia и трябва да хванем Ники да ни обясни подробно какво е контрафорс, пандантив и полусвод)… Тази конструкция, както и фактът, че в основата на купола има 40 прозореца, допринасят за впечатлението у посетителите, че сякаш “златният купол виси от небесата”. Поради прекалено бързия строеж (под 6 години), архитектурните нововъведения и сеизмичната активност в района куполът на църквата пада частично няколко пъти през нейната дълга история (558, 989, 1346 г.), но бива бързо възстановяван. Почти 1000 г. (до 1520 г.), Св. София е най-голямата катедрала в света! При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим…

И до днес все още “Св. София” е четвъртата по площ в света. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. тя е превърната в джамия и поетапно са построени четири минарета в ъглите ѝ, а през XVI в. османският архитект Синан достроява странични подпори, които подобряват стабилността на постройката. След разпадането на Османската империя правителството на Турция превръща сградата в музей и от 1934 г. можем да видим следите от хилядолетната ѝ история по стените…

В средата на XIX в. на швейцарците братя Фосати е било възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар (това е мястото, откъдето имамът чете проповеди, а не мини-бар, с каквото го асоциира човек, ако вижда думичката за пръв път) и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

Счита се, че този ремонт е унищожил напълно много от старите византийски мозайки, които до този момент са били просто замазани с хоросан. В горната част на купола е имало шесткрили ангели, но изображенията им са толкова неясни, че не се нае дали са били серафими или херувими…

В продължение на стотици, дори хиляди години всяка империя и всеки владетел са оставили по нещо от себе си върху стените на “Света София” и човек наистина затаява дъх, когато се вгледа в детайлите…

Това най-добре личи на втория етаж (да не го пропуснете, ей!), където ислямът и християнството са буквално на една стена… ислямските символи (ляво) съжителстват с християнските (дясно) сред мрамор и геометрични мотиви:

Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на мъченица София, а на светата Премъдрост Божия (на гръцки: Ναός τῆς Ἁγίας τοῦ Θεοῦ Σοφίας), божествената страна на Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос.

Поради сложната история на “Св. София”, голяма част от християнските мозайки са останали под хоросана и мюсюлманските изображения. Така дилемата кое точно да се запази и кое да се премахне не е била никак лесна за разрешаване. Чест прави на турците, че са оставили разкрити важните християнски мозайки, запазвайки баланс между християнската и ислямската култури… На снимката по-горе е една от най-големите и най-запазени мозайки – Христос с Дева Мария и Йоан Кръстител, датираща от 1261 г., отбелязваща връщането на църквата от римокатолическо към източноправославно владение. На снимката по-долу е детайл от тази мозайка, изградена от хиляди камъчета – сещате се сами защо човек настръхва като види нещо подобно!

Можем да ви разказваме още много, много, много, но нека излезем от огромната  “Св. София” и пресечем улицата…

Потъналият дворец

Това е Йеребатан сарнъджъ (Yerebatan Sarnıcı), наричан още Потъналият дворец. Тъй като по-рано на това място се е намирала базилика, наричат го и “Цистерна на базиликата”. Представлява най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду около 60 такива в града. Тук се съхранявал резерв от питейна вода в случай на засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол е имал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем.

Потъналият дворец е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниян 532-542 г. През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец “Топкапъ сарай”, но тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава чак до 1544-1550 г., когато в Истанбул дошъл холандският пътешественик П. Гилиус/ Gyllius/. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните. А на тези от вас, които не са толкова запалени по Древността, ще кажем фактите: Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители дорийски стил. Цистерните побират 100 000 м3 вода. Пита се: ако знаете, че тук е снимана една от сцените на филма за Джеймс Бонд “От Русия с любов” (1963 г.), колко кафета можете да изпиете в подземното заведение?

Между другото, за 5 EUR тук си направихме “султанската” снимка (виж началото на поста), която стоеше дълго време в блога ни… Разхождайки се сред колоните, непременно обърнете внимание на една колона-уникат, наречена Пауновата колона… сещате се защо:

На две от колоните са запазени оригинали на Горгоната Медуза, служещи за цокъл на колоните. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е положена странично. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение,а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда.

Във водохранилището има много добра циркулация и независимо, че се намира под земята, въздухът е изключително свеж и чист. В “Йеребатан сарнъджъ” има и кладенец на желанията, в който според поверието ако хвърлиш монета и си пожалаеш нещо, то непременно ще се сбъдне… Излизаме!

Улиците на Истанбул

Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…

- Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.

Речникът на Петър е беден – знае “кафе”, “чай”, “кебап”, “кач’ пара?”, “комшу”, “мараба”, “буйрун”, “хаир”, “пахалъ”, “евет”, ”зорлем гюзелик олмаз” и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири. Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…

Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…

Виж – шал може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…

Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…

Минаваме и покрай централна ж.п. гара Истанбул – като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…

Излизаме от гарата и се озоваваме на…

Пристанището

Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста “Галата” и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…

Игнорираме подвикващите “капитани” на кораби, нахалните викачи от ресторантите, “мисирите” (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста. По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!

Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.

Площад Таксим

Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.

Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Трамвая на носталгията, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.

Вървяхме пеш от моста “Галата” до “Таксим”, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата “Галата”. Правилният начин е – от нос “Галата” отивате до кулата “Галата”, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад “Таксим” и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица…

Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:

Самата търговска улица съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на София, Париж, Барселона, Брюксел, Франкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…

Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…

Кулата “Галата”

Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османският период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула.Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Ускудар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…

Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела. Площад Султанахмет и Синята Джамия изглеждат невероятно вечер.

В началото на ден 2 директно се отправяме към Долмабахче Сарай – дома на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св. София Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.

Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…

Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…

Били сме в Лувъра в Париж, Музеят на шоколада в Кьолн,  Сант Анджело в Рим, леденият бар в Барселона, замъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:

Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…

Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…

Портата на двореца също заслужава внимание…

Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от “Перла”, “Листопад”, “Мечтатели” и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…

Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш “капалъ”, демек “затворена” в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.

Пазарът на подправките

Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.

(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)

Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…

В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет.

Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван.

Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)… Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна. Sonunda. Край.

Сподели тази публикация:

Прочети цялата новина

Свързани новини: