Затворникът на Рая - Карлос Руис Сафон

Признавам, три поредни ревюта за една и съща поредица ми идват малко нанагоре. Затова този път няма да се впускам в дълги прегледи и надъханo и емоционално да се опитвам да пресъздам магията от книгите на Сафон. Но вие си знаете – това е автор, чиято всяка една книга трябва да бъде прочетена на всяка цена.

Като за начало – „Затворникът на рая” е още от „същото”: aтмосфера, дух, персонажи, място на действието – всичко. Ако сте харесали „Сянката на вятъра” и „Играта на ангела”, ще харесате и третата част, получавайки поредната доза Сафон. В което няма нищо лошо, дори напротив. Единствената разлика в случая е, че за мен „Затворникът от рая” не е никакъв роман, а просто малко по-дълга новела, която служи като спойка между първите две части.

Историята ни пренася около две години след края на „Сянката на вятъра”. Даниел се опитва да бъде добър баща и съпруг и да свързва двата края, работейки в книжарницата на баща си. Един ден мистериозен инвалид влиза в антиквариата и внася смут в кроткото съществуване на цялата компания. Това се оказва стар познайник на Фермин от затвора. От там насетне почти цялата книга представлява интересния разказ на самия Фермин за миналото му и времето, което е прекарал зад решетките. А негов съкилийник се оказва не кой да е, а нашият добър познайник – Давид Мартин, главният герой от „Играта на ангела”.

Ако първите две части можеха да се четат самостоятелно, то третата е написана само за хора, запознати с предишните книги. Освен че играе ролята на свръзка между романите на Сафон, „Затворникът на рая” внася повече смут и въпросителни, от колкото отговори. В нея ще научим за новия лошко – парвенюто Маурисио Валс – убиецът на Изабел, майката на Даниел, и ще разберем за наченките на една голяма конспирация, която тепърва ще бъде разкривана.

Има само едно нещо, което откровено ме издразни в тази книга – тоталното незачитане на последния абзац от „Играта на ангела”. Ако не си спомняте, в края на втората част, Давид Мартин беше емигрирал в чужбина, ставайки безсмъртен и последно се срещна с френския си издател а.к.а Дяволът, който му върна Кристина. Тук обаче Давид е в затвора, остаряващ и загубил ума си, пишейки своята лебедова песен. Единственото логично обяснение, че е луд и си е въобразявал всичко, тотално издиша на фона на това, че през цялата „Играта на ангела”, имаше всякакви фантастични случки от типа на секс с призрак и чудно излекуване от тумор за една нощ. В третата част Сафон или се прави, че не е писал последната глава от втората си книга, или прави читателите си на луди и ги оставя да приемат за истината историята на един цял роман, който може да се окаже плод на болен мозък. И двата случая ми развали част от кефа. Впрочем, би ми било интересно да споменете в коментарите си какво мислите по въпроса.

Както казах – „Затворникът на рая” не е роман. Около 250 страници и то с два пъти по-малък шрифт от този на предишните части се четат буквално за една вечер. Въпреки това третата книжка на Сафон е все така великолепна. Отново имаме вълшебния стил на испанския майстор, напрягащата и поглъщаща история, живите персонажи и мрачните улички на Барселона. Единственият проблем е, че тъкмо си се вживял за пореден път в историята и хоп – тя е свършила. Но какво да се прави – не ни оставя нищо друго, освен болезнено да чакаме последната част, която трябва да бъде нищо по-малко от шедьовър.

Вижте ревю за книгата и от Мила Ташева, при Христо в Книголандия и Преслав в "Литературата днес".

Прочети цялата новина

Свързани новини: