17. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – РАФАЕЛО

Пламен Асенов

06.02.13, радио Пловдив

Цялата програма слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=19

Има епохи, когато човечеството сякаш не се насища да ражда гении. За доказателство ще изброя само четири имена и съм сигурен, че веднага ще отгатнете коя точно епоха имам предвид. Говоря, разбира се, за великолепната четворка в художеството – Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело.

Тема от „Костенурките нинджа”

Всички те и още някои като тях, е, почти като тях, са събрани в това, което критиците наричат „зрял Рене…..” Господи, Крис, каква е тази музика…..Костенурките нинджа ли? Маестро Кристиан Белев, призовавам да се държим сериозно и да не бъркаме Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело с Леонардо, Микеланджело, Донатело и Рафаело. Много хора ги бъркат, казвате? Ами тогава защо да замъгляваме допълнително картинката, вместо да я изясним? Например така – споменавам не друго, а имената на четирима велики италиански художници от епохата на зрелия ренесанс, художници, които всички знаят, за които поне са чували. Само един от тях обаче и до днес всички продължават да наричат „Божествения Рафаело”.

Венециански ангели, средновековна музика

Как става така, че славата на един художник, който умира съвсем млад, едва на 37 години, вече пет века продължава да е равна с тази на великите му съвременници, а според някои дори надминава тяхната? Каква магия е заложена в четката на Рафаело, която избликва винаги, когато той рисува прочутите си Мадони, портретите, фреските във Флоренция и Рим? Защо папа Юлий ІІ наема точно него, един вчерашен 27-годишен младеж, а не прочутия вече Микеланджело, да изпише трите стаи на папската частна библиотека във ватиканския дворец, известни после като Станците на Рафаело? Не знам. Или поне – не знам със сигурност. Но за сметка на това мога да цитирам епитафа, изписан върху  мраморния саркофаг, под който почива художникът. Той е съчинен от Пиетро Бембо, кардинал на Светата апостолическа църква, член на ордена на рицарите хоспиталиери, учител, поет, литературен теоретик и една от най-влиятелните фигури на своето време. И епитафът гласи – „Тук почива онзи прочут Рафаело, от когото природата се боеше, че ще бъде завладяна докато е жив, а когато умря, боеше се, че и тя самата ще умре”. Представяте ли си какво пък би тряБвало да се напише като прощални думи, ако Рафаело беше доживял 80-90 годишна възраст и бе продължил да работи интензивно като прочутите си съвременници? Аз не мога да си представя, просто нямам толкова развинтено въображение.

Ренесансова музика

Както подсказва пълното му име, Рафаело Санцио да Урбино е роден в Урбино, централна Италия, на 6 април 1483 година. Запомнете тази дата, ще се върнем към нея. Баща му, Джовани Санти, е придворен поет, художник, постановчик на празненствата и баловете в двора на херцозите на Урбино. Той води сина си от малък със себе си и така Рафаело, макар никога да не научава както трябва писмения латински, който се ползва по това време във висшите сфери на обществото, не само взема първите си уроци по рисуване и артистичност изобщо, но и усвоява изтънчените маниери и навици на аристокрацията, което после много му помага в живота. Майката на Рафаело умира, когато той е на осем, баща му си отива, когато е на 11. През следващите девет години обаче младежът предпочита да живее с мащехата, а не с чичо си, свещеникът Бартоломео, който е негов официален попечител. Може само да се гадае доколко и по какъв точно начин вероятното страдание на момчето по загубената майката и нескритата му любов към намерената мащеха оформят отношението на Рафаело към жените, но при всички случаи те присъстват силно в творчеството му, а със сигурност заемат централно място в целия му живот. А дори и в смъртта му.

Ренесансова музика

На 20 години Рафаело се мести във Флоренция, където бързо довършва придобитото дотогава, леко хаотично обучение в изкуствата. Довършва го най-вече чрез гледане. Той вижда какво са сътворили прочутите му, малко по-възрастни от него съвременници – Леонардо, Микеланджело и Донатело и тогава талантът му избуява като гений. Избуява дотам, че той не само бързо се вписва сред великите, но и частично ги надминава в славата. Донякъде това се дължи, разбира се, на добрите му обноски, на неговата житейска артистичност, на готовността му да гледа света с жадни, отворени очи, тоест, характерът на човека Рафаело има не по-малко значение за неговото развитие и популярност, отколкото таланта на художника Рафаело. Но така или иначе, докато се радва на живота във Флоренция, той рисува някои от най-прочутите си мадони – „Мадоната с щиглеца”, „Мадона Естерхази”, „Мадоната на великия херцог”, както и други свои безсмъртни работи като „Полагане на Христос в гроба”. Пет години по-късно Рафаело, въпреки че не е правил нищо по-голямо от олтар до този момент, получава покана от папа Юлий ІІ да изпише стаите в личната му библиотека и заминава за Рим, където ще създаде своите прочути Стаи или Станци. Преди да стигнем до тях обаче, нека издам една малка тънкост – тази покана не е случайна. Тя се дължи, разбира се, на таланта му, но не само на него. Просто цялата работа с таланта в случая е ле-е-е-ко побутната с една навреме казана пред папата добра дума от…..самия папски архитект Донато Браманте, тогава зает с изграждане на катедралата „Свети Петър”. Браманте също е родом от Умбрия, но по-важното – явно е човек, който не се страхува да разпознае и да подпомогне таланта. За сметка на това пък още в първата стая, която Рафаел рисува – Станца дела Сигнатура, този талант се отплаща с величави творби – „Атинската школа”, „Парнас” и „Диспутът за светото писание”. Независимо, че от онзи момент нататък Микеланджело обвинява Рафаело в плагиатство и дори след смъртта му заявява – „каквото може да прави, научил го е от мен”, други хора, много по-безпристрастни, оценяват творбите на Рафаело като „божествени”. Да, това означава, че са му пряко внушени от бога. Но може би също е признание, че Рафаел никога не губи божествения си живец, като се опита да представи постиженията в занаята за постижения на духа.

Ренесансова музика

Рафаело бързо става толкова прочут, че има много ученици, създава голямо ателие и печели поръчки. Технически погледнато, това е една от тайните на неговата изключителна продуктивност, с която Леонардо като художник изобщо не може да се мери, а Микеланджело наистина достига, но при на практика три-четири пъти по-дълъг творчески живот. Просто от един момент нататък Рафаело прави предимно скици и подписва готови творби, които всъщност учениците му рисуват в огромна степен. Но това съвсем не означава, че Рафаело се отдава на мързел, напротив, той продължава да рисува както жаден човек пие вода. И все пак, освен изкуството, той има още една страст, на която се отдава изцяло и докрай – любовта на жените.

І

Любов, ти ме облече в светлина
с очи, в които се стопих и се разтворих
от бляскав сняг и ярки рози,
от песента красива на жена.

Изгарям – и ни морето, ни реките
ще угасят в мен огъня. Но как да спра завчас

да я харесвам – обгръща ме все по-голяма страст,
колкото повече тя в страст ме оплита.

Как приятно е робството, как веригата гола
на нейните бели ръце около врата ми,
разгаря в мен завинаги смъртната болка.

След всичко казано, ще замълча за ненадминатата още
нейна сладост и как ме води към смъртта ми…..
Обаче аз мълча, а мислите ми в теб се връщат нощем.

Това е приблизителен превод на един от малкото сонети, написани от Рафаело. Да, Микеланджело е написал около триста, но това не е въпрос на състезание. Поне вече не е. Пък и в случая го използвам повече като илюстрация за казаното преди това по повод на любовта, втората голяма страст в живота на Рафаело. Смята се, че точно една бурна, прекалено бурна любовна нощ, е в основата на неговата смърт. През 1520-та художникът вече от 6 години е сгоден за племенницата на кардинал Медичи Бибиена, но изглежда годежът е формален. През цялото време сгоденият Рафаело поддържа многобройни връзки с жени, като най-сериозната му любов е Маргарита Лути , дъщеря на пекар от Сиена, чиято изящна красота художникът пресъздава в портрета La Fornarina, Пекарката. Та според Джорджо Вазари, съвременник и биограф на някои от най-големите ренесансови звезди, Рафаело прекарва прекалено страстна нощ в обятията на Маргарита Лути, след което изпада в треска. Той обаче не казва на лекарите откъде идва проблемът и те провеждат погрешно лечение, което го довършва след няколко дни. Годината е 1520, датата е 6 април, Велики петък. Точно в деня на смъртта си художникът Рафаело има рожден ден, навършва 37 години. Природата започва да се бои, че и тя самата ще умре.

Средновековна песен за любов и загуба

Прочети цялата новина

Свързани новини: