Шоколадови бисквити с пълнеж от шоколадов мармалад от смокини с орехи
Като всяка шоколадова рецепта и тази заслужава внимание, особено като се вземе предвид наличието и на любимите ми смокини. Вече към края на сезона си, случва се все още да намирам от тях – дребни, български и изключително сладки, въпреки че за мармалада за тази рецепта използвах гръцки. Самият мармалад е тема за отделен разговор и за първи път го приготвих и опитах миналото лято. Прочетох за него в гръцкото списание Γλυκά Μυστικά, а комбинацията от смокини, мед и какао, която мога да затворя в бурканче за студените месеци ми се стори прекрасна. Едно бурканче беше издържало чак до пролетта, когато съдържанието му се превърна в основна съставка на десерт състоящ се от слепени две по две обикновени бисквити. Няма да забравя този така вкусен десерт, защото някъде тогава бях в началото на бременността си и няколко дни имах силно желание за пти бьор, които богато гарнирах с шоколадово-медения-смокинов мармалад.
Този сезон рецептата за мармалада претърпя няколко промени, в които заместих меда със захар, добавих пресни орехи и уиски. Промяната дойде от основната цел мармаладът да бъде използван за пълнеж на шоколадови бисквити. За тях пък прочетох измежду шоколадовите предложенията на Джейми Оливър, на които е трудно да устоиш (или поне на мен ми е трудно), тъй като храната, която по принцип приготвя изглеждала проста, но много вкусна. Наум смесих плътния мармалад с вече ядковите добавки в него, заедно с хрупкавото и топящо се в устата шоколадово тесто. Така се започна с приготвянето на бисквитите.
Не съм съвсем сигурна колко мармалад е необходим за една доза от бисквитите и се надявам да ми простиш за небрежността, но с всеки изминал ден ставам все по-разсеяна и съвсем очевидно забравяща. Е, дано не съм пропуснала някоя основна съставка в рецептата, пък и да съм я пропуснала и така се получава добре. Да кажем, че ако решиш да приготвиш мармалада ще ти бъдат необходими два буркана за затварянето му, а ако решиш да приготвиш и бисквитите с него, то ще ти трябва половин буркан мармалад или около 200 грама (да, тежи учудващо много). Точно поради тази причина (не съвсем ясните грамажи) ще опиша по отделно рецептите за мармалада и бисквитите. Може би трябва да обещая на себе си засега да не приготвям твърде сложни или с риск да се объркат рецепти, тъй като и аз сама на себе си не мога да разчитам (това е само временно неразположение и загуба на контрол, за които смятам по-късно да се погрижа сериозно), но поне може да ми повярваш, че бисквитите с пълнежа са толкова вкусни, колкото и изглеждат.
Шоколадов мармалад от смокини с орехи
По идея от списание Γλυκά Μυστικά, брой юли-август 2012
За мармалада се избират добре узрели, но здрави смокини. Ако се избере гръцки сорт е необходимо кората им да се обели. Количеството на крайния продукт може да варира според вида на смокините. Какаото, което се добавя в края на приготвянето, може да изглежда малко, за да се нарече мармалада шоколадов, но е напълно достатъчно за да придаде богат шоколадов вкус, без той да натежава върху вкуса на плодовете. Предпочитам да използвам алкализирано какао на прах (dutch process) вместо сурово какао и в никакъв случай инстантно подсладено какао на прах или гранули.
Посочените дози са за 500-600 грама мармалад.
Продукти:
- 600 г смокини
- 200 г захар
- 50 мл уиски
- 50 мл вода
- 15 г какао на прах (1 супена лъжица)
- 100 г накълцани орехови ядки
Смокините се почистват от дръжките и ако са с дебела кора, тя се обелва. Нарязват се на едро и се слагат в тенджера. Към тях се добавят захарта, уискито и водата. Тенджерата се поставя на умерен към силен огън. Плодовете се разбъркват докато захарта се разтопи и започнат да врат. Варят се около 10 минути докато течността започне да се сгъстява. Отстранява се от огъня и плодовете с течността се пасират с пасатор. Ако плодовете се пасират в блендер или кухненски робот, необходимо е да се поохладят малко преди да се сложат в него.
Пасираните плодове се връщат в тенджерата и се поставят на умерен към слаб огън да заврат отново. Добавя се какаото и се разбърква в пюрето. Вари се 5 минути като се разбърква често за да не загори. Трябва да се получи гъсто пюре, при което като се мине с лъжицата по дъното на тенджерата да оставя отчетлива следа. Отстранява се от огъня и се добавят орехите.
Ако мармаладът ще се затваря в буркани, той се изсипва в затоплени стерилизирани буркани и се оставя непокрит докато мармаладът изстине. След това бурканите се затварят и се съхраняват на хладно и тъмно място.
Шоколадови бисквити с пълнеж от шоколадово сладко от смокини с орехи
По идея от jamieoliver.com
Тестото за бисквитите се приготвя много лесно и е също толкова лесно за работа, но бих споменала няколко неща, които не трябва да се объркват.
Тестото трябва да остане меко и се охлажда в хладилник за не повече от 10-15 минути. В противен случай ще бъде ронливо и трудно за работа. Ако се приготвя предварително, може да се съхрани в хладилник няколко дни, но ще бъде необходимо повече време докато се темперира до стайна температура. Ако тестото все пак остане по-твърдо и ронливо може да се разбие отново с миксер като му се добави малко меко масло или белтък. Разбива се докато отново стане гладко.
При разточването работния плот не трябва да се ръси с твърде много брашно, защото то ще утежни тестото и ще бъде трудно и ронливо при разточване на втория или третия път. Ако този вариант не е приемлив, тестото може да се разточи между два листа хартия за печене без да се добавя никакво брашно.
Ще забележиш, че в тестото няма набухватели. Това не е пропуск. За тази рецепта не са нужни, а това прави бисквитите слоести и хрупкави, подобно на ронливо маслено тесто.
Посочените дози са за 16 броя с диаметър 7 см.
Продукти:
- 140 меко масло
- 140 г пудра захар
- 2 жълтъка от големи яйца, със стайна температура
- 250 г бяло брашно
- 30 г какао на прах (2 супени лъжици)
- 1 белтък за намазване, леко разбит
- 200 г шоколадов мармалад от смокини с орехи (рецептата горе)
- 50 г бял шоколад
Фурната се нагрява на 190°C.
Маслото и захарта се разбиват с миксер докато сместа стане кремообразна и пухкава. Добавят се жълтъците и се разбиват докато се поемат от сместа.
Отделно се смесват брашното и какаото. Добавят се към маслената смес и се разбъркват на ниска скорост с приставката за тесто на миксера или на ръка с дървена лъжица. Оформя се меко тесто, което не трябва да лепне. Увива се в стреч фолио и се охлажда в хладилник за не повече от 10-15 минути. Ако в помещението, в което се работи е хладно и тестото е достатъчно стегнато, че да се работи добре с него, охлаждането може да се пропусне.
Тестото се разточва върху леко набрашнена повърхност с дебелина 3-4 мм. Ако тестото се раздели на две части, които да се разточат поотделно ще се работи по-лесно и изрязаните кръгове ще се отделят от плота по-лесно. От тестото се изрязват кръгове с диаметър 7 см. Половината от кръговете се подреждат в тава върху хартия за печене. Краищата им се намазват с леко разбит белтък, за да се залепи хубаво горния кръг тесто. В средата на кръговете се поставя по една чаена лъжица от мармалада. Покриват се с останалата половина кръгове, които внимателно се залепват за краищата на долния. За да се постигне блясък, повърхността на бисквитите може да се намаже с белтък.
Пекат се в предварително нагрятата фурна за 15 минути. След като се извадят от фурната се оставят в тавата за 3-4 минути и тогава се преместват върху решетка. Оставят се да изстинат напълно.
Белият шоколад се разтопява на водна баня. Поставя се в сладкарски пош с тънък кръгъл накрайник или в корнет. Сладките се нашарват с него. Оставят се известно време непокрити докато шоколадът стегне.
Шоколадови бисквити с пълнеж от шоколадов мармалад от смокини с орехи е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана
Комикс-загадка
Ядрената мафия бори радиацията с ... тиксо!!!
Превод със съкращения от новинарската страница на Yahoo.com, новина от днес 01/09/2013: Fukushima pipe leaking radioactive water: TEPCO Операторът на авариралата АЕЦ Fukushima заяви в неделя (01/09/2013), че е намерено силно радиоактивен...
Още една тухла в стената падна
За пръв път чух за Pink Floyd докато учех в българското училище в Прага, някъде след 1979г. Тогава все още родителите ми слушаха музика и имахме малко касетофонче с няколко десетки касетки (това беше нечовешки много по онези мерки!)
Смятах, че тогава на 10-годишна възраст, съм постигнал пълно музикално превъзходство пред съучениците си. Знаех и слушах Boney M (любимите ми!), Eruptions (иръпшъните, оригиналните!), Hot Chocolate, Abba, Рей Чарлз, Дона Самър, Аманда Лиър...
Да, но един ден на гости ни дойте С., малко по-голям от мен, който знаеше някаква страхотна нова музика „Тухла в стената“, слушаше Юрая Хийп, а най обичаше Kiss. Някак си го убедих да ми даде Юрая Хийп (Magician's Birthday), Kiss ми се сториха твърде брутални за вкуса ми тогава, а Floyd той не си ги даваше по никакъв начин.
Никак не беше зле тая „тухла“, макар че той ми я пускаше от някаква мяучеща полуизтъркана касетка, записвана по метода - „микрофон до високоговорител“ (с кабели записваха баровците, а и трудно се намираха).
Много ми хареса, но рядко успявах да го чуя, а и някак си песните звучаха странно, откъснати една от друга.
После в едно детско предаване по чехословашката телевизия Малко телевизионно кабаре (Malý televizní kabaret) дойдоха да гостуват едни батковци с дълги коси, извадиха една грамофонна плоча с бяла обложка, и казаха:
– Това е албумът „Стената“ на Pink Floyd, който представлява критика на британската образователна система и сега ще ви пуснем едно парче от него. – И пуснаха.
„Тухла в стената“
А черната плоча заедно с надписа на кръгъл бял фон Pink Floyd - The Wall в средата се завъртя пред очите ми.
Бях потресен, защото някак си не очаквах, че „Тухла в стената“ съществува по друг начин, освен на касетки, понеже в Англия едва ли някой би си правил труда да я издава на плоча, щом критикува образователната система, нали така. Англичаните да не са тъпи да разрешават плочи, които са против тях!
Но плочата съществуваше и се въртеше в ефир.
Преписах си на едно листче как се пише Pink Floyd на английски и с гордост го написах с химикал на училищната си чанта. За по-сигурно го изпирографирах с голямата лупа на слънце:
P I N G F L O Y T
После трябваше да оправям последните букви (грешно пирографираното личеше, ако се вгледаш).
Само че никой в училище не слушаше тая група и C. замина да учи в руско училище някъде извън Прага заедно с касетките си.
Аз се прибрах в България на другата година.
Между приятелите ми в България имаше само един голям ценител на Floyd – С., който живееше в Смолян и когато с нашите им ходехме на гости, той ми пусна „Стената“ на големия магнитофон, който изтръгваше нечовешки добър звук.
Daddy's flown across the oceanЗаписът беше от концерт и се чуваха виковете от публиката. Пулсирането на китарата в началото беше толкова разтърсващо силно, че настръхнах целия. До ден днешен когато чуя тая песен, настръхвам, включително и онзи ден на концерта.
Leaving just a memory
В гимназията бях болен фен на Флойд – имах всичко, до което можех да се докопам. На практика ми липсваха само някои от първите им албуми.
Но другите албуми засега ще ги оставим на мира, за да мога да доразкажа за „Стената“.
През 1985г. оркестърът на нашето училище гостува за около седмица на гимназия в околностите на Мюнхен.
И за многостъпалния и многостепенен културен шок от това посещение ще разкажа друг път, като част от него беше посещението на малко арт-кино в центъра на Мюнхен до Политехническия музей (киното би трябвало да е Museum Lichtspiele), където за пръв път гледах филма The Wall с част от нашата малка смесена българо-германска групичка.
Не бях гледал дотогава такъв филм. Нямах идея, че може така да се смесва музика и нормално действие, анимация и игрално кино. Че някой може да извади някои от съмненията ми и от собствените ми мисли и да ги плесне на екрана. Че е разрешено да говориш против училището, да се бунтуваш против полицията и тн. Единствено бруталните военни сцени бяха като от добре познатото съветско кино.
Абсолютно покъртени, оглушени и впечатлени от филма, българската групичка мълчим в метрото по пътя наобратно и гледаме в пода. Една от германките – К., ослепителна блондинка с характер на плюшено мече (рядка комбинация) се дразнеше на авторския замисъл.
„Ама как може толкова да мразят жените?“
„Кои жени?“ – ние питаме стреснато.
„Не видяхте ли?“ – започна да обяснява тя – „Всички жени във филма бяха ужасни!“
„Не!“ – ние се споглеждаме. – „Филмът беше за нещо съвсем друго.“
И започнахме типичния разпален спор след филма.
Имаше, наистина, неприятни женски образи, ама кой не е виждал зли лелки, че да се впечатлява толкова ;)
През 1988 се готвех за политическия изпит (!) за влизане във ВМЕИ „Ленин“, сега Технически университет. Всичко бях планирал точно – всеки ден по един въпрос. Имах 30 въпроса и 30 дни за учене, а нашите със сестра ми бяха на море. Един ден се появиха двама от съучениците ми – М. и Л. Бяха донесли видеокасетки:
– Какво правиш?
– Уча.
– Не може ли да гледаме тия касети у вас, а пък ти си учи в другата стая.
– Ами защо не.
Само че, кой може да учи, докато от другата стая се чува „Стената“ или „Jesus Christ Superstar“. Отидох и аз да гледам касетките, а в дните до изпита едва успявах да измия чашите, защото у нас беше денонощен видео маратон ;)
Две години по-късно, докато бях напъхан в аквариума на родната казарма, светът се разтресе и се прекрои. През лятото на 1990-та тръгнах да излизам в отпуска за 20 дни.
– Блазе ти, – ми казаха двама от по-младите войници, шофьори, докато ме гледаха да си събирам багажа. – сега ще можеш да отидеш на концерта на Лепа Брена на стадиона. (24-ти юли 1990г)
– Моля?! Няма да ходя на стадиона.
Разсмях се.
Искаше ми се да отида на друг концерт обаче. По време на моята отпуска, на 21-ви юли 1990-та, в центъра на Берлин Роджър Уотърс щеше да събори стената. Това, което ми се струваше абсолютна фантастика в Мюнхен, само няколко години преди това, беше истина. Нямаше начин като редовен военнослужещ да напусна страната (нямах лични документи, а и пари), така че ми остана втората възможност – да гледам шоуто директно по телевизията.
Вече знаех целия албум наизуст. Най-накрая бях успял да се сдобия с приличен запис. На бригадата във Враждебна една съученичка беше измолила от батковците-комсомолци, които се чудеха каква услуга да ѝ направят, за да я впечатлят, да ѝ запишат целия албум, който тя ми подари след това (доброто наистина дебне отвсякъде!).
Дразнех се на техническите несъвършенства, дразнех се на Шиниъд О'Конър, която нещо си оплеска песента. Абе исках всичко да ми изпеят точно по същия начин, по който беше в албума, но явно и „Стената“ се променяше безвъзвратно с времето.
По някое време заспах пред телевизора! Срам!
Продължих да си бъда голям фен на Флойд и не толкова голям на Уотърс и след казармата...
2013г.
Натоварен с целия този емоционален багаж, до последно се чудех дали да си купувам билет за концерта. „Ами ако не е същия?“, „Ами ако се разочаровам?“ „Ами ако Уотърс тотално е изтрещял?“ Какво ще остане от детските ми спомени?
Банално е и аз да се наредя в дългата редичка, но е истина – албумът и филмът са между най-важните произведения, които са ме формирали като личност.
Бях готов да дам и 140 лева за билет, но билетите някак чудодейно стигнаха за всички и се продаваха буквално до последната секунда. Взех си за 65лв.
И така – на стадиона със сталинистка архитектура в най-старата си част, където моите съученици участваха в спартакиада като живи пиксели (като в Северна Корея), а аз марширувах безкрай по терена с тромпета си цялото лято на 1984г., където ни водеха от училище на някакви „масови спортни мероприятия“, на безумни мачове между журналисти и артисти, се появих отново на терена 30 години след това, за да гледам на живо Роджър Уотърс и „Стената“.
Нито фактът, че ориентацията извън стадиона беше ужасна, тоест нямаше как да разберем кой откъде да влезе, което предизвика известна суматоха, нито изненадата ми, че българите доста са пораснали, защото винаги се намираше по някой двуметров да се изправи пред мен, нито че много хора снимаха видео с телефоните си и използваха светкавици, без особен смисъл, нито лекия дъждец, който се изсипа по някое време и беше доста неприятен, нито че трудно се изнесохме след концерта, защото алеите бяха задръстени от паркирали коли, нито че сувенирите, т.нар. „мърчъндайзинг“, легален или не особено се предлагаше в тъмнината под дърветата около стадиона, не може да ми помрачи настроението.
Участвах в исторически концерт, и то не само защото се изписа „Оставка“ върху стената, докато Уотърс пееше „Mother“, а защото видях, бях жив свидетел как тази вълна, това явление стигна и до България, стигна до сърцето на София и ние станахме най-накрая част от него, и аз успях най накрая да почувствам, че в тая работа с тухлата се пее и за мен.
Незабравимо.
Оставка!
PS. Оригиналната „Тухла в стената“
Още една тухла в стената падна
За пръв път чух за Pink Floyd докато учех в българското училище в Прага, някъде след 1979г. Тогава все още родителите ми слушаха музика и имахме малко касетофонче с няколко десетки касетки (това беше нечовешки много по онези мерки!)
Смятах, че тогава на 10-годишна възраст, съм постигнал пълно музикално превъзходство пред съучениците си. Знаех и слушах Boney M (любимите ми!), Eruptions (иръпшъните, оригиналните!), Hot Chocolate, Abba, Рей Чарлз, Дона Самър, Аманда Лиър...
Да, но един ден на гости ни дойте С., малко по-голям от мен, който знаеше някаква страхотна нова музика „Тухла в стената“, слушаше Юрая Хийп, а най обичаше Kiss. Някак си го убедих да ми даде Юрая Хийп (Magician's Birthday), Kiss ми се сториха твърде брутални за вкуса ми тогава, а Floyd той не си ги даваше по никакъв начин.
Никак не беше зле тая „тухла“, макар че той ми я пускаше от някаква мяучеща полуизтъркана касетка, записвана по метода - „микрофон до високоговорител“ (с кабели записваха баровците, а и трудно се намираха).
Много ми хареса, но рядко успявах да го чуя, а и някак си песните звучаха странно, откъснати една от друга.
После в едно детско предаване по чехословашката телевизия Малко телевизионно кабаре (Malý televizní kabaret) дойдоха да гостуват едни батковци с дълги коси, извадиха една грамофонна плоча с бяла обложка, и казаха:
– Това е албумът „Стената“ на Pink Floyd, който представлява критика на британската образователна система и сега ще ви пуснем едно парче от него. – И пуснаха.
„Тухла в стената“
А черната плоча заедно с надписа на кръгъл бял фон Pink Floyd - The Wall в средата се завъртя пред очите ми.
Бях потресен, защото някак си не очаквах, че „Тухла в стената“ съществува по друг начин, освен на касетки, понеже в Англия едва ли някой би си правил труда да я издава на плоча, щом критикува образователната система, нали така. Англичаните да не са тъпи да разрешават плочи, които са против тях!
Но плочата съществуваше и се въртеше в ефир.
Преписах си на едно листче как се пише Pink Floyd на английски и с гордост го написах с химикал на училищната си чанта. За по-сигурно го изпирографирах с голямата лупа на слънце:
P I N G F L O Y T
После трябваше да оправям последните букви (грешно пирографираното личеше, ако се вгледаш).
Само че никой в училище не слушаше тая група и C. замина да учи в руско училище някъде извън Прага заедно с касетките си.
Аз се прибрах в България на другата година.
Между приятелите ми в България имаше само един голям ценител на Floyd – С., който живееше в Смолян и когато с нашите им ходехме на гости, той ми пусна „Стената“ на големия магнитофон, който изтръгваше нечовешки добър звук.
Daddy's flown across the oceanЗаписът беше от концерт и се чуваха виковете от публиката. Пулсирането на китарата в началото беше толкова разтърсващо силно, че настръхнах целия. До ден днешен когато чуя тая песен, настръхвам, включително и онзи ден на концерта.
Leaving just a memory
В гимназията бях болен фен на Флойд – имах всичко, до което можех да се докопам. На практика ми липсваха само някои от първите им албуми.
Но другите албуми засега ще ги оставим на мира, за да мога да доразкажа за „Стената“.
През 1985г. оркестърът на нашето училище гостува за около седмица на гимназия в околностите на Мюнхен.
И за многостъпалния и многостепенен културен шок от това посещение ще разкажа друг път, като част от него беше посещението на малко арт-кино в центъра на Мюнхен до Политехническия музей (киното би трябвало да е Museum Lichtspiele), където за пръв път гледах филма The Wall с част от нашата малка смесена българо-германска групичка.
Не бях гледал дотогава такъв филм. Нямах идея, че може така да се смесва музика и нормално действие, анимация и игрално кино. Че някой може да извади някои от съмненията ми и от собствените ми мисли и да ги плесне на екрана. Че е разрешено да говориш против училището, да се бунтуваш против полицията и тн. Единствено бруталните военни сцени бяха като от добре познатото съветско кино.
Абсолютно покъртени, оглушени и впечатлени от филма, българската групичка мълчим в метрото по пътя наобратно и гледаме в пода. Една от германките – К., ослепителна блондинка с характер на плюшено мече (рядка комбинация) се дразнеше на авторския замисъл.
„Ама как може толкова да мразят жените?“
„Кои жени?“ – ние питаме стреснато.
„Не видяхте ли?“ – започна да обяснява тя – „Всички жени във филма бяха ужасни!“
„Не!“ – ние се споглеждаме. – „Филмът беше за нещо съвсем друго.“
И започнахме типичния разпален спор след филма.
Имаше, наистина, неприятни женски образи, ама кой не е виждал зли лелки, че да се впечатлява толкова ;)
През 1988 се готвех за политическия изпит (!) за влизане във ВМЕИ „Ленин“, сега Технически университет. Всичко бях планирал точно – всеки ден по един въпрос. Имах 30 въпроса и 30 дни за учене, а нашите със сестра ми бяха на море. Един ден се появиха двама от съучениците ми – М. и Л. Бяха донесли видеокасетки:
– Какво правиш?
– Уча.
– Не може ли да гледаме тия касети у вас, а пък ти си учи в другата стая.
– Ами защо не.
Само че, кой може да учи, докато от другата стая се чува „Стената“ или „Jesus Christ Superstar“. Отидох и аз да гледам касетките, а в дните до изпита едва успявах да измия чашите, защото у нас беше денонощен видео маратон ;)
Две години по-късно, докато бях напъхан в аквариума на родната казарма, светът се разтресе и се прекрои. През лятото на 1990-та тръгнах да излизам в отпуска за 20 дни.
– Блазе ти, – ми казаха двама от по-младите войници, шофьори, докато ме гледаха да си събирам багажа. – сега ще можеш да отидеш на концерта на Лепа Брена на стадиона. (24-ти юли 1990г)
– Моля?! Няма да ходя на стадиона.
Разсмях се.
Искаше ми се да отида на друг концерт обаче. По време на моята отпуска, на 21-ви юли 1990-та, в центъра на Берлин Роджър Уотърс щеше да събори стената. Това, което ми се струваше абсолютна фантастика в Мюнхен, само няколко години преди това, беше истина. Нямаше начин като редовен военнослужещ да напусна страната (нямах лични документи, а и пари), така че ми остана втората възможност – да гледам шоуто директно по телевизията.
Вече знаех целия албум наизуст. Най-накрая бях успял да се сдобия с приличен запис. На бригадата във Враждебна една съученичка беше измолила от батковците-комсомолци, които се чудеха каква услуга да ѝ направят, за да я впечатлят, да ѝ запишат целия албум, който тя ми подари след това (доброто наистина дебне отвсякъде!).
Дразнех се на техническите несъвършенства, дразнех се на Шиниъд О'Конър, която нещо си оплеска песента. Абе исках всичко да ми изпеят точно по същия начин, по който беше в албума, но явно и „Стената“ се променяше безвъзвратно с времето.
По някое време заспах пред телевизора! Срам!
Продължих да си бъда голям фен на Флойд и не толкова голям на Уотърс и след казармата...
2013г.
Натоварен с целия този емоционален багаж, до последно се чудех дали да си купувам билет за концерта. „Ами ако не е същия?“, „Ами ако се разочаровам?“ „Ами ако Уотърс тотално е изтрещял?“ Какво ще остане от детските ми спомени?
Банално е и аз да се наредя в дългата редичка, но е истина – албумът и филмът са между най-важните произведения, които са ме формирали като личност.
Бях готов да дам и 140 лева за билет, но билетите някак чудодейно стигнаха за всички и се продаваха буквално до последната секунда. Взех си за 65лв.
И така – на стадиона със сталинистка архитектура в най-старата си част, където моите съученици участваха в спартакиада като живи пиксели (като в Северна Корея), а аз марширувах безкрай по терена с тромпета си цялото лято на 1984г., където ни водеха от училище на някакви „масови спортни мероприятия“, на безумни мачове между журналисти и артисти, се появих отново на терена 30 години след това, за да гледам на живо Роджър Уотърс и „Стената“.
Нито фактът, че ориентацията извън стадиона беше ужасна, тоест нямаше как да разберем кой откъде да влезе, което предизвика известна суматоха, нито изненадата ми, че българите доста са пораснали, защото винаги се намираше по някой двуметров да се изправи пред мен, нито че много хора снимаха видео с телефоните си и използваха светкавици, без особен смисъл, нито лекия дъждец, който се изсипа по някое време и беше доста неприятен, нито че трудно се изнесохме след концерта, защото алеите бяха задръстени от паркирали коли, нито че сувенирите, т.нар. „мърчъндайзинг“, легален или не особено се предлагаше в тъмнината под дърветата около стадиона, не може да ми помрачи настроението.
Участвах в исторически концерт, и то не само защото се изписа „Оставка“ върху стената, докато Уотърс пееше „Mother“, а защото видях, бях жив свидетел как тази вълна, това явление стигна и до България, стигна до сърцето на София и ние станахме най-накрая част от него, и аз успях най накрая да почувствам, че в тая работа с тухлата се пее и за мен.
Незабравимо.
Оставка!
PS. Оригиналната „Тухла в стената“
Доброволци възстановяват изоставен манастир
Предание разказва, че към средата на 19 в. местният жител Велико Ивков открива останки от сгради и църква, заселва се там и остава до края на живота си. Няколко години след него в манастира идва и познатият в Трънския край просветител и поборник за църковни и национални свободи архимандрит Мисаил Байкушев. Към 1840 г. тайно от турските власти той отваря и манастирско килийно училище. Според местните последният игумен се казвал Методий и починал през 1960 г. Оттогава в манастира монаси не е имало и молитва не се е чувала, разказват жители на Велиново. До 50 година селото се е казвало Мисловщица и оттам е името на манастира.
Преди две години Светлозар Стоянов, богослов и фотограф, заснел много рухнали български
манастири, открива останалото от Мисловщичкия манастир сред дива гора и храсти. По негова инициатива започва разчистване на терена и възстановяване на обителта. С техника и средства помага местният едър земеделски производител Васил Василев. С доброволен труд участват жители и гости на близките села. Пролетта Стоянов издаде специална книга за манастира с много илюстрации, включително и стари снимки. Стенописите на храма са свалени още през 1975г. Тази година млади реставратори ги показаха в Регионалния исторически музей в Перник вече реставрирани като тяхна дипломна работа.
От две години се възобновява традицията в манастира да се празнува храмов празник, но по старостилната Голяма Богородица. В събота там се събраха доброволците, които участват в възстановителните работи и много гости. След водосвет, чорбата от агне благослови енорийският свещеник в Трън от. Николай Пешов.
На снимката: Отец Николай Пешов и Светлозар Стоянов пред казана с благословено ястие за празника
Реплики от Скайпа, Втора серия…
След първата серия сензационно подслушани под един софийски прозорец откъслечни разговори по Скайпа, нашият източник (отново пожелал да запази анонимност и по възможност девственост) ни снабдява с втора пратка.
И така – Реплики от Скайпа, Втора част:
- Бате Володяяяяя, извинявай, че пак трябва да те тревожа по Скайпа. Ама много ми се ходи на пионерски лагер!
- Не отчайвайся, Серюха, скоро будет евразийский лагер. Ще те направим пионервожатъй.
- Бате Володяяяяяя, тръбата в нужника ни се запушила. Помагай!
- Не отговараю за всичко, Серюха. За тръби трябва да се обырнеш към Dr.hon.causa Миллер!
- Уфффф, бате Володяяя, преядох! Никога не съм се освинвал така. Мога ли да се оригна?
- Оригни се, Серюха, оригни се дарагой. Само гледай Делян да не се насере!
- (шмрък, подсмърк)… Бате Володяяяяяя, един от вашите съветници днес ми удари шамар!…
- Само един ли, Серюха? Съвсем са се разхайтили ребятата…
- Бате Володяяяя, някой си Уотърс бил по-голям рокер от мен и викал “оставка”! Язък ми за коженото яке, язък за снимката с мотора!… Пък да взема да си я подам тогава заедно с Орешко, а?
- Сакын, Серюха! На мен колко по-ербап от този са ми я искали, пък сега излучват полоний под земята. Я се стегни и си пусни нашто битиви!
- Бате Володяяяяя, за Нова години си бях пожелал шишарка, а пък получих орешарка. Сега накъде?
- Не вылнувайся Серюха! Догодина ще имаш от нас овчарка…
- Бате Володяяяяяяяяяя, предлагат ми руско говно. Струва ли си да опитам?
- Серюха, вземай сега, че дагадина ще му искаме двойная цена. Върви екстра с чаша водка!
За съжаление на това място транскриптът пак прекъсва. Опасяваме се, че авторът му е станал вече наистина жертва на мечка стръвница…
Групировка, подкрепяна от саудитците, отговорна за химическата атака
Бунтовници и жители на предградието на Дамаск Хута обвиняват саудитския принц Бандар бин Султан, че е осигурил химическо оръжие на бунтовническа група, свързана с "Ал Кайда".
Скандалното разкритие направи близкоизточният кореспондент на Минтпрес Дейл Гавлак. Той е интервюирал много жители на Хута, лекари, бунтовници и техните семейства, в резултат на което се очертава съвсем различна картина от американската версия. Повечето от интервюираните твърдят, че въстаниците са получили химическото оръжие от шефа на саудитското разузнаване принц Бандар бин Султан. Въстаници пък обясняват, че атаката е била резултат на нещастен случай и нехайство.
"Синът ми дойде преди две седмици да ме пита какво мисля за оръжията, които са му дали да пренася", разказва Абу Абдел Монейм, жител на Хута и баща на антиправителствен бунтовник. Синът му и още 12 бунтовника са загинали по време на химическата атака в тунел, използван за съхраняване на боеприпасите, осигурени от саудитския военен Абу Айеша, който командвал боен батальон. Бащата описва оръжията като големи туби, а други ги описват като големи газови бутилки. Жителите на Хута обясняват, че бунтовниците използват джамиите и частните домове за спане, а оръжията се съхраняват в специални тунели.
"Те не ни казаха какви са тези оръжия или как да ги използваме", се оплаква бунтовничката К.. "Ние не знаехме, че това са химически оръжия. Изобщо не можехме да си представим, че са химически оръжия. Когато принц Бандар дава такива оръжия на хората, трябва да ги дава на тези, които знаят как да боравят с тях и да ги използват", казва К. , която - както мнозина тук, не иска да се споменава истинското й име поради страх от отмъщение.
Известният в Хута бунтовнически лидер Дж. е съгласен с нея. Бойците от "Джабат ал Нусра" (свързана с "Ал Кайда" бунтовническа групировка) не сътрудничат с другите бунтовници, освен с тези, които се сражават на бойното поле. Те не споделят с нас секретна информация. Те просто използват обикновени бунтовници да пренасят и боравят с тези материали", твърди Дж.
"Ние бяхме много любопитни за тези оръжия. И за съжаление, някои бойци оперираха с тях неправилно и причиниха експлозия", обяснява Дж.
Принц Бандар бин Султан, племенник на саудитския крал и шеф на саудитското разузнаване, е основният играч от саудитска страна в сирийската криза. От една страна той се занимава с финансовата, оръжейната и логистична подкрепа за бунтовниците. От друга страна - с убеждаването и подтикването на американските си съюзници към военна намеса в Сирия, защото има голямо влияние в САЩ, тъй като е бил посланик там от 1983 до 2005 г.
Търсене
Архив
RSS Абонамент
"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.
Ново: Публикуване
- Информацията от RSS канала на pressbulgaria.com се публикува автоматично и в gramophon.com.
2004 - 2018 Gramophon.com