Говори Пловдив: АЗ, ГОРКИЯТ ГЛУПАК

 Пламен Асенов, специално за kafene.net

Днес е 10 ноември, граждани.

За тези, които ще четат този текст утре – вчера беше 10 ноември.

А за онези, което ще го четат когато и да било – 10 ноември сякаш беше вчера.

Но на кого му пука!

Така че – няма да разказвам спомени, ще кажа няколко неща, които свързват вчерашния 10 ноември пряко с днешния, неща за светата наивност и грозните разочарования, до които тя води.

Първо, тогава, преди 24 години, бях наивен да мисля, че повече хора в България, отколкото се оказа впоследствие, искрено ненавиждат комунизма и искат тази система да се махне – но се страхуват да го демонстрират открито. Да, наистина, изправени пред очите ми, фактите показваха друго. По онова време живеех в Кърджали, който си беше около 60-70 хиляден град, но от тях, поне през 89-та година, открито на системата се противопоставяхме…..4 души. Поименно – журналистът Пламен Даракчиев, отецът Иван Бонев, лека му пръст, инженерът Благой Калъмов и моя милост. Наистина бяхме толкова малко, че на някакво общоградско събрание Милчо Милчев, един жалък тип, председател на Общинския народен съвет, опита да се пошегува, че, за да изглеждаме повече, накарали сме и жените си да се пишат опозиция. Разбира се, имаше много хора, които ни срещаха по улиците и тайно ни правеха знаци на одобрение, имаше и други, с които си говорехме открито против системата, но те не отърчаваха да ни предадат тутакси на ченгетата, имаше и съвършено обратните случаи. Както и да е. Важното е, че тогава наивно мислех – като се отърват хората от страха, ще пометат самата система, комунисти ще си останат само шепа дебелоглави тъпанари.

Не би! Цели 24 години преход, колко пъти през това време комунистите докарват отново и отново страната до просешка тояга, а всички нас до най-жалкото възможно духовно и материално положение, колко пъти, както прави и сегашното етно-национал-социалистическо управление, те ни се подиграват открито и нагло – а хората си ги избират пак и пак.

Всъщност може и да е обратно – викат умниците в Пловдив. – Комунистите да си позволяват всичко това, защото хората си ги избират пак и пак.

Нищо чудно да е точно така, граждани. Като се замисля, я ги пратете нашите червени червеи в Полша да правят същите номера и ще видите какъв бой ще ядат от полските граждани още на втория ден от пристигането си и как още на третия ден сами ще побързат да се превърнат в истински, ама съвсем истински, социалдемократи. А беззаветната и така скъпо струваща на всички ни тяхна прословута комунистическа любов към Москва ще потъне в реката Висла.

Ако пък не потъне – набързо сами ще я удушат и удавят, че да не ги удавят тях.

Второ, преди 24 години бях наивен да мисля, че отвратителните националистически изблици на обикновения български гражданин срещу турците по време на цинично наречения от режима „възродителен процес”, са плод само на тогавашната масирана комунистическа пропаганда. С други думи – че като дойде 10 ноември, тези хора, някои от които мои бивши приятели, ще се освестят и ще  осъзнаят каква идиотщина за уж любимата си България сътворяват с думи и дела.

Не би! Оказа се, че българинът по принцип е изключително голям расист, ксенофоб и националист от най-лош вид, както виждаме и в момента с очите си. През годините от 10 ноември насам виновни за всичко първо ни бяха турците, после циганите, сега пък виновни са ни сирийските бежанци и всякакви други чужденци, които смеят да стъпят в България. Заради което ги бием насред софийските улици, а любимата ни полиция все не успява да залови биячите.

Виновни са ни чужденците, виновни са ни дори онези чужденци-европейци, които може би, а може би не, ще стъпят тук, за да купят запустялата ни земя и да започнат да я обработват с наша помощ и, като цяло, в наша полза.

Вместо да се молим да направят това, ние ги гоним. Идиоти!

Ний, ний сме идиоти!

Трето, не наивност, а простотия бих нарекъл сега твърдата си тогавашна увереност, че турците, които толкова пострадаха от комунистическия режим, които бяха унижавани и преследвани като животни, чието достойнство и имущество бяха нагло ограбени, които бяха бити, интернирани и дори убивани, в някакъв момент от прехода ще се прегърнат със същите тези комунисти, за да управляват заедно.

Не би! Направиха го.

Има много обяснения за това. Знам ги всичките.

И пак не ми се вярва, че е истина!

Четвърто, голям наивник бях по отношение на антикомунистическата принципност на Запада и готовността му да подкрепи развитието на крехката демокрация в България. Да, теоретично Западът е прав, когато казва, че ни дава ноу-хауто на демокрацията, подпомага ни дори с безвъзмездни пари, за да вървим по пътя на реформите, но иначе ние сами трябва да се оправим. Има обаче поне две съвършено простички неща, които западните демокрации ни дължат – и не само на нас, а на всички страни от бившия съветски блок. Едното е комунизма официално да бъде обявен за поне толкова престъпна идеология и обществена практика, колкото и нацизма. Той е по-престъпен, ако подобни неща изобщо подлежат на измерване, но в нашия случай достатъчно ще бъде и да се приравнят.

Другото е свързано с начина, по който се разпределят средствата от западната помощ, които се отпускат на България по различни линии – било от ЕС, било от отделни държавни, обществени или частни структури. Някъде до към 1998 година това ставаше колкото може по-малко през правителството и колкото може повече чрез директни контакти със съответните граждански или бизнес организации тук. И тогава гражданското общество започна решително да надига глава. Но за малко. Тъкмо започна да я надига и в един момент както европейците, така и американците решиха, че щом на власт е силното /поне отначало/ демократично правителство на Иван Костов, то демокрацията вече е победила, затова те вече могат да си облекчат работата, като не контактуват с десетки или стотици получатели на средства поотделно, а донорските им пари минават през държавата, пък тя вече да се оправя нататък.

Голяма грешка!

Защото по този начин администрацията и политиците се научиха да крадат много повече, отколкото им се полага, а зараждащото се към средата на 90-те години гражданско общество се трансформира обратно в нещо негражданско, нещо направо слугинско, нещо, застинало в твърде неприлична поза: силно превито в кръста и с протегната към държавата ръка. Така вече 15 години, независимо кой е на власт тук, той не среща особени проблеми от страна на разни наистина независими структури с капацитет да се противопоставят ефективно на идиотщините, които се вършат в държавата от държавата. Малкото изключения като Института за пазарна икономика или Хелзинкския комитет само доказват, че ако изключенията бяха повече, то и политическата, и икономическата ситуация в България вероятно щяха да бъдат доста по-различни. По-добри имам предвид.

Но не би!

Пето – не голяма, а направо безкрайна като мъртвите сибирски полета, беше по онова време наивността ми, че постепенно България ще се отдръпне по такъв начин от Русия, та ще се настани чак в далечната периферия на руските интереси, особено ако страната ни стане член на ЕС и НАТО.

Не би!

Въпреки всички трансформации и големи проблеми, през които премина, а през които преминава и в момента самата Русия, нейното имперско чувство за собственост към България и нейните интереси за въздействие върху целите Балкани чрез влияние в центъра на Балканите, не намаляват. Хватката спрямо България не отслабва, напротив, засилва се, процес, на който сме живи свидетели, процес, особено забележим през последната година-година и половина.
Докъде ще ни докара това руско влияние? Трудно ми е да гадая. Най-безобидната възможност е, че ще трябва да търпим още кой знае колко време да ни управляват комунисти и ченгета във всякакви възможни комбинации. Освен, разбира се, дето ще плащаме на руснаците пари, които не им дължим, за техните големи енергийни проекти, които не сме им искали и не са изгодни за нас. Но на това ние сме свикнали, затова му викам „безобидно”. По-лошо ще бъде, ако в един момент Кремъл реши, че вече не му трябваме като Троянски кон вътре в ЕС, а като някакъв прост катър извън него – независимо дали за целта ние ще трябва да платим за това с цената на по-сериозен граждански конфликт. Кой пък би бил абсолютно най-лошият резултат от руското влияние тук – наистина изобщо не мога да си представя. Със сигурност мога да  кажа обаче, че каквото и да ни докарат до главите руските интереси, реализирани през продажната българска пета колона, то изобщо няма да е в полза на България и мнозинството българи. Нито ще е приятно като преживяване.

Пиша този текст, гледам го как набъбва и си давам сметка, че тогава, по времето около промените преди 24 години, аз всъщност не съм бил просто наивен, а откровен будала. Горкият глупак – имаше книга на Ърскин Колдуел с това заглавие. Запечатало ми се е, защото, макар тъжно, в него има намек за красивата необходимост от човешко съчувствие.

Никога не съм вярвал, че сам ще се окажа в ролята да прося съчувствие, но ето, казвам го за себе си – аз, горкият глупак.

Казвам го, макар отдавна да не съм сигурен дали на глупостта трябва да се съчувства.

 Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: