Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров 

 see more:

Как са подходили учените, от неназован, но много авторитетен американски университет, с любезното съдействие на фондация "Америка за България"?  За това съобщава любимата в България медиа на същата фондация вчера, вестник ...

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Над 2.5 милиона души в България живеят под прага на бедността. В същото време се отчита завидно единомислие сред българите, което не се влияе от бедност и богатство – хората са критични към съдебната система и усещат остра липса на справедливост в страната. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, по-беден или по-богат е българинът през 2015 спрямо предишни години?

– Нивото на бедност се задържа горе-долу същото, Фили. Същата е и главната причина за нея – ниското образователно ниво. Същата е и основната заплаха – че в категорията „бедни” влизат и почти половин милион работещи. Същият е и основният проблем, свързан с пазара на труда – ниска заетост при много свободни работни места. Почти всичко е същото, Фили. Вероятно е по-силно само личното усещане на хората, че са нещастни поради своята бедност. Така е, защото динамиката за промяна на статуса сред бедните е относително ниска, тоест, повечето от тях са в това състояние не просто през тази или миналата година, а за още една поредна година.

– Какво показват конкретните данни, изнесени напоследък?

– От института на КНСБ казват, Фили, че за издръжката на четири членно семейство, двама родители с две деца, на месец са необходими 2 242 лева за храна, образование, жилище и здравеопазване. Това означава, че не само и двамата родители трябва да работят, но и всеки от тях да носи в къщи чисти 1 121 лева. За да са толкова обаче, брутната им заплата трябва да е поне 1 600. Да, има и такива заплати, но това не е типичното работещо семейство с две деца. Но да приемем, че аз и ти някак имаме тези доходи, Фили, по 560 лева на човек. Продължава да е валиден въпросът доколко те наистина стигат за пълноценен живот. С тях ще платиш сметката за ток и телефон, ще имаш за ядене и ще си купиш лекарства за грип. Но ако ти се развали климатикът посред зима, ремонтът със сигурност ще те заведе при лихваря. И с тези пари няма да купиш за Коледа на семейството си подаръците, които наистина искаш. Да не говорим за книги, театър или ресторант веднъж месечно. С други думи – дали сметките на синдиката са реалистични. Сложно е сега да влизам в големи подробности, Фили. Само ще кажа например, че моят финансов барометър – всекидневното влизане в магазина, отчита за последната година, при запазен състав на личната потребителска кошница, увеличение на разходите поне с 15-20 на сто, докато според КНСБ цените се задържат.

– Все пак, Пламен, както признават специалистите, изчисленията на синдиката за издръжката и бедността са доста по-меродавни от тези на държавата…..

– Така е, Фили. Държавата създава по-големи парадокси. Например официалният праг на бедност през 2015 година е 286 лева, а за 2016 е 300. Обаче минималната пенсия е 157 лева – два пъти под този праг. На какво са обречени хората, които разчитат само на тези пари? Да не говорим, че дори това е лъжа и реално има далеч по ниски пенсии. Да не говорим също, че българската методика за прага на бедността не съвпада с европейската. Според европейската например още през 2013 година официалният праг на бедност тук би трябвало да е 323 лева, а през миналата година – вероятно над 350. И като имаме предвид, че минималната работна заплата през 2015 беше 380 лева, съвсем разбираемо става и другото – как в България можеш хем да работиш, хем да си беден.

– Пламен, влиятелният Институт за пазарна икономика пък отчита, че, въпреки широко разтворената ножица между бедност и богатство в България, всеобщо е усещането за липса на справедливост в страната и оттам – силна критичност към съдебната система. Това единомислие на бедни и богати не е ли малко странно?

– Не е, Фили, като се има предвид колко съдебната система е наистина прогнила, затънала в корупция; как все по-видимо става, че, вместо да работи в полза на законността, тя безсрамно обслужва българската политико-ченгеджийска мафия; че вместо да се реформира, за да служи на обществото, което и плаща, тя се вкостенява, за да запази себе си, своите привилегии, плюс интересите на онези, които дърпат конците. Последният доклад на ЕК за напредъка на България, който се появи в сряда, Фили, съвсем ясно го доказва. Още повече – прави го не за първи, а за пореден път, толкова пореден, че е чудно как на европейците не им омръзва да повтарят едно и също. Но си представи – след като те отдалече разпознават сигналите за бедственото положение, в което се намира българската съдебна система, колко повече ги усещат българите, които всеки ден са потърпевши от нея. На всичкото отгоре, напоследък поредицата от скандали, в които са намесени съд и прокуратура, стана толкова голяма, че вече никой не може да ги запомни и проследи, героите им са така оплетени един с друг, че страничният наблюдател скоро се дезориентира – кой кой е и за какво се бори, кои са лошите, кои са добрите, има ли изобщо добри или всички са еднакво затънали.

– Все пак, Пламен, в това отношение най-пресният европейски доклад сякаш съдържа добра новина за някакъв напредък.

– Добрата новина Фили е, че напоследък вътре в самата съдебна система има известно движение, забелязват се отделни фигури, които, повече или по-малко смело, излизат и публично казват – стига. Това засега е процес в зачатък, кълновете са много слаби и не е ясно дали ще се развият, като се имат предвид три фактора. Първо, поредният и засега най-силен опит за реформи от 25 години насам, който стигна чак до изменения на Конституцията, за пореден път завърши с фиктивна промяна, която не променя нищо. Второ – твърде силни са интересите и влиятелни групите вътре в самата съдебна система, които са за запазване на статуквото. Трето – много силна е съпротивата срещу промяната и отвън, от страна на самата българска мафия. Само да уточня, Фили, че под мафия, тук не разбираме някакви гангстерски банди, които подмолно влияят на правосъдието и политиката, а обратно – разбираме широк кръг от висши представители на самото правосъдие и политика, които използват понякога гангстери за реализация на своите цели. Така че системата е много трудна не само за разбиване, а дори за разбиране. Например с основание сега пред българското общество стоят поредица въпроси. Дали фактът, че управляващите от ГЕРБ, в съгласие с всички свои коалиционни партньори, онзи ден поискаха оставката на ВСС, е добра или лоша новина? Дали по този начин те искат наистина да променят нещо съществено или просто се опитват да отклонят общественото внимание от критичния доклад на Брюксел? Дали това е неправомерна намеса в работата на съдебната власт от страна на политиците или пък е смела политическа стъпка за решаване на проблемите в съдебната система? Дали трябваше да се насочват усилия към въпросния ВСС или прицелът трябваше да бъде към прокуратурата и фигурата на главния прокурор, както смятат мнозина? По всички тези и още много въпроси българското общество иска отговори, но парадоксът е, че не може да ги получи от друг, освен от онези, които създават проблемите. При това положение никак не е за учудване, Фили, че и бедни и богати в България, щом стане дума за съдебна система, бягат и се кръстят, като си плюят поне три пъти в пазвата.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com