Валери Йорданов: След края на снимките на “Кецове”, на актьорите им се искаше да продължат още

07/03/11 21:55
(http://e-vestnik.bg/)

Валери Йорданов: След края на снимките на “Кецове”, на актьорите им се искаше да продължат още

Валери Йорданов в кадър от “Кецове”

Режисьорският дебют на актьора Валери Йорданов “Кецове“, който беше отхвърлен за финансиране от Националния филмов център, стана събитие на международния фестивал в Москва. Филмът на косъм се размина от голямата награда (в конкуренция с испанския филм “Вълна” на Алберто Мораис) и получи само “Специално отличие на журито”, но председателката на журито Жералдин Чаплин показа, че българският филм е предпочитан от нея, като се яви на официалната церемония с черен тоалет, обута с бели кецове.
Филип Аврамов, Иван Бърнев, дебютантите Иво Аръков и Ина Николова, Васил Драгнев и самият Валери разказват историята на шестима младежи, осмелили се да бъдат свободни. Иван Владимиров е другият режисьор. Сценарият също е дело на Валери Йорданов. В началото, когато кандидатства в България, проектът е отхвърлен с девет на нула гласа. Същият сценарий е избран по европейската програма „Медиа плюс” сред 150 проекта от цяла Европа.

- Искаме да избягаме от “тук” и “сега”, скачаме в “кецовете”…и тръгваме. Това ли е идеята на филма?

- Не искам да издавам подробности около сюжета. Мога да кажа какво не включва. Филмът не се занимава с екология, нито с така наречените “хипари”, нито с бохемски проблеми. Не може да се нарече и “roаd movie”. Нарекохме го на шега “философски екшън”, защото има по малко от всичко в него. Показва онова, което се случва с младежите днес, в търсене на себе си, на хора, с които да бъдат близки, на някаква идея, на работа, с която желаят да се захванат и да я вършат не по принуда. В тази надпревара идва момент, в който младежите се изморяват и всеки намира своето островче. Без значение дали е безлюден плаж, както във филма, или музика, рисуване, танци и т. н. Убеден съм, че не съществува човек, който да не се нуждае от глътка въздух, свързана по някакъв начин с изкуство. Всеки иска да избяга от реалността… Наскоро гледах един документален филм за затворници, които правеха театър. Няма човек, който да не изпитва потребност да избяга от “тук” и “сега”, без значение какво е направил и какво му се е случило. В “Кецове” ще видите шестима младежи, всеки от които е в различен етап от живота си и се опитва по свой начин да усети, оцени и запази преживяното.

- А после иска ли да се върне и, ако се връща, същият ли е?

- Няма да говоря конкретно за филма. По принцип рано или късно човек трябва да се върне към реалността. Можеш да избягаш от нея само чрез смъртта.

- На кой зрител малко ще стягат “кецовете” и на кого ще са по мярка?

- Историята не е разказана така, че да засегне някого. Това не е филм, който размахва пръст и казва “направете така” или “ не правете онова”. Мисля, че всеки има или е имал подобни моменти в живота си – когато е влюбен. Влюбеният човек е всеможещ. Прескача. Побеждава. Или прави компромиси със себе си и заобикаля. Но няма как да не се справи.

- Градът ли е метафора на това, което потиска влюбената, свободна душа?

- Потискащият град го правим ние самите. Изнервяме се от натоварения трафик, от лошото време, от това, че закъсняваме за работа. В резултат ставаме груби към хората около нас. Те отвръщат със същото… Градът сам по себе си не е проблем. Потискащата цивилизация е в самите нас.

- Случвало ли се е след дълги часове работа, да останеш на онзи безлюден бряг, при твоя персонаж и да си въобразиш, че той е реалният, а Валери е герой от филм?