Новият Том Сойер живее в Сойертън Спрингс

10/30/11 22:35
(http://e-vestnik.bg/)

Новият Том Сойер живее в Сойертън Спрингс

Съвременен „Том Сойер“ нарича критиката „Завръщане в Сойертън Спрингс” (Скайпринт) на Анди Андрюс, автор на бестселъра „Проницателят”. В Сойертън Спрингс няма адвокати – просто никой не се нуждае от тях. Местният вестник „Часовой“ излиза веднъж седмично и всички предварително знаят какво пише в него.

На това място не са чували за компютри, интернет, електронна поща, клетъчни телефони и микровълнови фурни. Липсват дори светофари, понеже няма достатъчно коли. Добре дошли в Сойертън Спрингс!

Тук ще срещнете отново първата си любов и старите си приятели. Цветовете, ароматите и звуците ще отключат в сърцето ви носталгия по нещо почти забравено, а героите на Анди Андрюс ще ви подсетят къде все още можете да намерите най-скъпоценните неща в живота. Предлагаме откъс от книгата.

Завръщане в Сойертън Спрингс

Анди Андрюс

За пръв път в живота си имах вземане-даване с толкова красива жена. На съвършеното й лице, обрамчено от дълга руса коса, грееха най-прекрасните зелени очи, които бях виждал. Гласът й беше симфония, жестовете й бяха… хипнотични.
“Линда Гейл – копнеех да кажа, - обичам те. Съдбата е отредила да ми принадлежиш.” После щях да я целуна. И то не къде да е. Щях да я целуна… по устните!
Като в просъница чух смеха й.
- Анди? Анди!
Вдигнах глава и видях прекрасното й лице. Стори ми се обезпокоена.
- Какво те мъчи, Линда Гейл?
Настъпи гробна тишина, после класната стая се разтресе от неудържим смях. Кевин Пъркинс, който седеше от другата страна на пътеката, налагаше по гърба Лий Пейтън. На сериозния зубър Стив Кроцър му течаха сълзи от смях.
Изтръпнах. Нима бях казал нещо? Не помнех. Шарън Холбърт и Дики Ролинс виеха като сирени, Чарлс Реймънд удряше с юмруци по чина си, госпожица Уилър държеше отворения учебник по английски и се взираше в мен.
Едва в този миг ме осени прозрение: бях нарекъл Линда Гейл госпожица Уилър. Госпожицата беше възрастна. Госпожицата беше моята учителка в трети клас.
- Ученици! – извика тя. – Тишина! – Бум! Учебникът по английски се озова на пода. Ефектът беше мълниеносен. Всички млъкнахме и я погледнахме. Тя се приведе към мен и добави: - С теб ще си поговорим след часовете.
Последният звънец удари. Наведох глава и останах на чина си, докато приятелите ми се изнизваха от стаята. Чух смеховете им в коридора, където Лий Пейтън ме имитираше много умело:
- Какво те мъчи, Линда Гейл? Какво те мъчи, Линда Гейл?
Идваше ми да го настигна и да го фрасна в корема.
Госпожица Уилър стана от катедрата, затвори вратата и се приближи до мен.
- Анди – подхвана, - според мен ти си прекрасен младеж.
“Брей, брей, брей!” – помислих си.
- Обаче не бива да ме наричаш Линда Гейл. Прекалено… непочтително е. Другите ученици ще престанат да ме уважават, ако допусна такава волност.
Зяпах я недоумяващо. Представа си нямах за какво говори.
- Разбираш ли какво ти казвам? – попита тя.
- Да, госпожице – отвърнах.
- Убедена съм, че не го направи нарочно и че си възпитано момче. Все пак ще те помоля в бъдеще да сдържаш емоциите си, става ли? – Сложи ръка на рамото ми и добави: - Ти си сред любимците ми.
Аз също я хванах за рамото и казах:
- И вие сте сред любимките ми. – После й намигнах.
На път за вкъщи размишлявах върху случилото се и самодоволно се усмихвах. Вече знаех, че госпожица Уилър наистина ме харесва – разбрах го по реакцията й, след като й намигнах – изчерви се и се ококори. Затова й намигнах още веднъж и си тръгнах.
На третокласниците в ...