Народният театър чества 150 години от рождението на своя основател проф. Иван Шишманов на 22 юни 

Навършват се 150 години от рождението на големия български учен, писател и общественик, първостроителя на Народния театър проф. Иван Д. Шишманов, който като министър на народното просвещение през далечната 1903-та полага основите на Народния театър. По този повод театърът организира на 22 юни нетрадиционно честване на годишнината. В 17.30 часа пред театъра или във фоайето актьорите Иван Юруков, Валентин Танев и Албена Колева ще четат текстове на Иван Шишманов. В ролята на самия Иван Шишманов ще се изяви Иван Юруков, звездата от „Столичани в повече”, който е и един от стожерите в постановките на Народния театър през последните няколко сезона. В същото време публиката ще може да види и изложба на портретите на Иван Шишманов и съпругата му, рисувани от Иван Мърквичка. Изложбата се организира в партньорство с Националната художествена галерия. Представлението „Хъшове”, което ще започне в 19.00 часа на голяма сцена, е посветено на паметта на Иван Шишманов. С този спектакъл театърът закрива сезона си.

---

Кой е проф. Иван Шишманов?
 
Роден е на 22 юни 1862 г. в Свищов.
Наследник на възрожденската фамилия Шишманови.
Учи в Педагогическото училище във Виена (1876–1882).
Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885–1886).
Защитава докторат в Лайпциг през 1888 г.
Като министър е сред основателите на висшето училище в София (днес Софийски университет, 1888) и Народния театър (1903).

---

Проф. Иван Д. Шишманов е между българските интелектуалци, спомогнали най-много и най-резултатно за бързото развитие на българския културен и въобще духовен живот още в първите десетилетия след Освобождението. И тук парадоксите на историята ни поднасят поредната си позитивна ирония — с научното си и общественополезно институционно строително дело той, човекът институция, се явява за българската култура, ще повторя отново, същият цивилизационен фактор, какъвто е враждуващият с него и с Вазов и безапелационно отричащ ги естетически и поетически кръг „Мисъл". Очевидно в нашите географски ширини към сентенцията „О, времена, о, нрави!" трябва винаги да добавяме и думичката „балкански", дори и когато говорим за най-просветените си умове. Сигурно затова на обвиненията на д-р Кръстев, че заниманията му с фолклор са от нисък духовен разред и са достойни за хора с ограничени качества, той отговаря по вазовски добронамерено и толерантно: „Аз правя една полезна, една много важна работа, която ще се оцени от грядущите поколения. Аз го върша със същото възхищение, с което ти пишеш своите критики. И не мисля, че това е мода у мене... Това, което ти се чини заблуждение, каприз, произтича от най-дълбоката основана моята натура, напита с любов към всички тъмни проблеми на миналото и на бъдещето. Аз търся изворите на нещата — това е за мене душа и свят. Да кроя на основание на ясно познатото минало — планове за бъдещето, това е за мене божествено наслаждение. При такова философско настроение на моя дух аз трябваше да стана метафизик, ако не притежавах една силна доза български практически разум и ако баща ми не беше влял в душата ми един цял океан от любов към моето Отечество. Това ме накара да стана фолклорист, етнограф, да посветя живота си на изучаването на моя народ, на моята страна с цел да мога да зърна поне отдалеч най-добрата насока, по която трябва да върви нейното развитие. И аз работя тук с душа и жар."
Той оставя ярка следа като министър на народната просвета през 1903-1907 г. с демократичните реформи, които предприема, с мащабните си културно-просветни законотворчески и законодателни инициативи, чрез които създава, подобрява и улеснява дейността на някои от най-важните културни институции на страната, като Висшето училище (което той превръща в университет), Народния театър, Етнографския музей, Българското археологическо дружество, Народната библиотека, Рисувалното училище, Музикалната академия или читалищата, с блестящите си парламентарни речи в защита автономността на университета, на българското учителство, на културата и на способността на българския народ да я развива. Четейки речите му, сякаш чуваме възкръснали през век -век и половина Паисиеви и Софрониеви слова: „Само чрез умствено, нравствено и естетическо възпитание тоя народ ще може да се преобразува окончателно вътрешно и ще си извоюва почетно място между ония народи, които въпреки своята малочисленост са ударили своя печат върху общочовешката цивилизация." По възрожденски доблестно е и напускането на министерския пост в знак на протест срещу поредната антинародна прищявка на Фердинанд да затвори университета като репресия срещу това, че студентите са го освиркали в Народния театър. През следващите две десетилетия той редува преподавателската и научната си работа в Университета по сравнителна литературна история, Възраждане и фолклор с изследователска работа в Европа (главно Швейцария и Германия), през 1918-1919 г. е и посланик в Украйна. Горещо подкрепя идеята за създаване на Европейски съединени щати, приема да бъде и председател на българската секция на проектираната Паневропа, оглавява през 1926 г. и българския ПЕН.
За модерното, „европейско" мислене на Шишманов говори красноречиво и фактът, че като министър той изпраща в Европа с държавни стипендии младите, все още невлезли в пантеона на вечните български писатели и поети Елин Пелин, Пейо Яворов, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров, много млади музиканти, художници, учители и др. Шишмановият внимателен и компетентен поглед е и европейското „око" към всичко онова, което дълги години пише Вазов, неслучайно той сключва с него приятелско споразумение за правото да прибира всички чернови, които великият хвърля в кошчето си, и прави с него онази проницателна, издадена посмъртно анкета „Иван Вазов. Спомени и документи", благодарение на която днес знаем толкова ценни неща от творческия, гражданския и дори интимния свят на великия писател.
Шишманов умира неочаквано и преждевременно в Осло на 23 юни 1928 г. като делегат на конгреса на световния ПЕН, оставяйки недовършени много започнати изследвания, неосъществени научни планове, както и носещи много ценна информация не само за неговото дело, но и за времето дневници, мемоари и огромна кореспонденция с приятели и учени от много страни. По възрожденски родолюбивото семейство на този светъл човек понася двайсетина години по-късно още една трагедия — високообразованият му син Димитър Шишманов, талантлив писател и блестящ дипломат, защитавал винаги самоотвержено българските интереси, с последен посланически пост в Атина преди Втората световна война, е осъден на смърт заради тази своя дейност от кървавия т.нар. народен съд и екзекутиран след нечовешка инквизиции и унижения.

Прочети цялата новина

Свързани новини: