Вероятно много хора са преживявали случки, заради които да си кажат: „Егати бюрокрацията в тая държава!”. И всеки един ще да е бил прав в справедливия си изблик на гняв към така устроената система у нас. Тая същата система с всичките си работещи в утъпкан коловоз колелца, с тук-там ръждясали, но никога ремонтирани механизми, с издигането в култ на параграфа, точката и члена, е способна да смаже вярата в живота дори на Вапцаров, убеден съм в това. Щото той Вапцаров може и да се е сблъсквал с нея тук-там в онези многострадални военновременни дни на нищета и очакване, но тогава не е имало СБО. СБО е службата Социално-битово обслужване на учащите или нещо от тоя род – служба, клеясала и покрита с невидим пласт от хиляди студентски псувни вероятно толкова, колкото и Софийският университет, чиито студенти обслужва.

С Лицето от СБО се сблъсках поради изпуснат срок. Класиран на втора класация, не знам си какво, в еди какви си срокове, туй онуй… хубаво. Не съм разбрал. Всъщност внимателно съм прочел, но в цялата ректорска заповед не съм открил уточнение, че става въпрос за мен – за редови кандидат-магистър, който иска да продължи мизерното си съществуване в студентска стая още година-две. В резултат настанителната ми заповед е изпратена до Лицето, което трябва да я прекрати. Казано ми е, че единственото, което ми остава, е добрата воля на Лицето. Препоръчано ми е да побързам, докато не придвижат заповедта към По-голямото Лице – то било страшно, докато Лицето бил „печен” и нямало да има проблеми.

Въпросното Лице се появява на вратата след 40-минути чакане от моя страна. Решен съм да говоря учтиво, все пак грешката е в мен. Пита ме за какво съм. За настанителната заповед, казвам. Лицето се променя – сякаш съм го изшибал с мокро въже през…лицето. „Изпуснал си срока, има си заповед от ректора, там пише всичко!”. Тук последвалите думи от моя страна се оказват ключови: „Да, ама аз като говорих с домакинката…”. И толкова. Само това успях да кажа. Лицето буквално зина като втори блок на Саяно-Шушенската ВЕЦ след аварията. Оттам нататък – слюнка. Дърпа ме за сакото с енергично движение – да вляза вътре, да ми обясни. Влизам, протестирайки срещу грубото отношение. И нова грешка – не е трябвало изобщо да си отварям устата. Излива се порой от викове – Лицето, издигнало в култ Ректора, ми сочи свещените скрижали – „Ето, това е заповедтта на ректора, той общува с вас (студентите, бел. ав.) чрез заповед, там всичко си е написано”. За по-голям авторитет и с надежда да ме изправи пред непробиваемата стена на подходящия абзац, Лицето ми чете части от заповедта. Никъде, репликирам, не пише за магистрите. „Горен курс!!!”, крещи Лицето и пръска секрет по свещения скрижал. Изобщо не ми дреме, с равен глас изплювам: „Аз не съм горен курс. Аз съм кандидат-магистър.”
Лицето се ококорва срещу мен с физиономия, нещо средно между диригент, Волен Сидеров и Ленин при прочитането на Декрета за мира през 1917 г. (върху трактора). На всичкото отгоре съм имал наглостта да си държа ръцете в джобовете – следват викове, с които ме кара да си ги извадя оттам. Запъхтявайки се, Лицето обяснява как трябва да ме изгони и да пиша индивидуално писмо до ректора и недоумява как от 6000 човека някакви си 20 не са разбрали нещо. „Явно има причина”, почти философски просъсквам. Лицето би ми издрало лицето, ако знаеше, че ще му се размине. Издига жезъла на собственото си милосърдие – как трябвало да скъса още вчера заповедите и да изритат провинените от блока, но ги оставил още един ден само от добра воля. Мисля си, щом е от добра воля, защо беше нужен този поток от ярост. Понечвам да кажа нещо, но два показалеца се насочват към мен – единият е на Лицето, другото – на някаква бюрократична мравчица, поглеждаща изпод очилата и насъскваща Лицето. И двата показалеца врясват: „Не говори, ще кажеш нещо, за което ще съжаляваш!”. Изумен съм. Аз да кажа нещо, за което ще съжалявам? А тия двамцата тука изговориха досега такива неща, за които един образован и възпитан човек би съжалявал горко!

Четейки учебниците или гледайки Дискавъри с ония филмчета за възхода на фашизма, войната и прочее, хората цъкат с език и се чудят: „Бре, как е могло да стане така?”. Е, как… вземете на полуобразования човек брадвата, с която яростно цепи дърва на двора, когато е бесен за нещо, предложете му вместо да бие жената, кучето и детето и да дърпа прасето за ушите, да бие евреи, врагове на държавата и военнопленници. Сложете му униформа или поне сако и вижте какво ще стане. Обикновена психология. Обикновен фашизъм.

Силата е в ръцете на бюрокрацията. И тя я използва – докато са в нейна власт, студентите нямат избор – трябва да си извадят ръцете от джобовете, да слушат крясъци, да ги дърпат за сакото, да ги заплашват с показалец. Защото сега им е паднало на човечетата от бюрократичната машина. Когато студентът се измъкне от кочината, наречена Студентски град, той е вече нещо повече. Той е с висше образование, с предимството на младостта, най-вероятно със западни езици, с перспективи. За полуграмотното Лице тази мисъл сигурно е много угнетяваща. И той пръска слюнки, защото на този етап може да си го позволи. Както и безцеремонните лелки на безбройните каси, винаги късо подстригани, винаги с бюст, подпрян на бюрото пред тях, винаги с много златни пръстени… И винаги отиват да пикаят точно когато ти идва реда на касата. И хлопват прозорчето.