Пролетарии от всички страни, извинявайте!

С баща ми рядко говорим за казармата. Той просто е щастлив, че мечтата му – неговите синове да не знаят що е казарма – се е сбъднала. Когато сме се отпускали на тази тема обаче, понякога слушах разказите му за двете “пропуснати” години в безсмислено будуване по нощите, наряди в снежните виелици, ученията за евентуално нападение над Турция и неразбираемата политпросвета. Най-ужасната част от разказите му обаче днес ми се струва вдигането по тревога някоя нощ на границата, когато въоръжени с автомати, наредени в редица през метър, са насъсквали войниците в търсене на беглец. Какво са знаели те за тия бегълци? Нищо. Просто им е казано – при най-малкото движение стреляйте, иначе те ще стрелят по вас. И войниците са стреляли. И са убивали. Осемнадесетгодишни, с калашници в ръце. Срещу други осемнадесетгодишни, спотаени в тъмното, опитващи се да избягат от “райския социализъм”. И са ги заравяли там, на самата граница. Без кръст, без плоча. А за награда са давали отпуск на тоя, който е успял да застреля беглец.

Днес вече знаем какви са били тези бегълци, какво ги е карало да тръгнат на подобна самоубийствена мисия, пресичайки Желязната завеса. Просто са търсели по-добър живот. Много от тях са били източногерманци, които са вярвали, че пътят през България е най-лесният начин да избягат на запад – към Турция, Гърция, а оттам – в цивилизацията. И там са оставали – заровени като кучета покрай границата. Където са и днес, докато роднините им в Германия напразно правят опити да се свържат с български институции, които да им съдействат в откриването поне на лобното място. Напразно.

Замислям се, че днес мога да отида където си поискам в Европейския съюз само с една мижава лична карта. Замислям се, че колкото по на запад отивам, толкова се губи изобщо понятието граница. Опитайте се да разберете кога навлизате от Австрия в Германия, а? Почти невъзможно. Вероятно по тази причина мнозина от нас не се замислят, не си дават сметка на значението, което има датата Девети ноември за европейската история. Не знаят какво е да те застрелят, докато прескачаш някаква стена. Да те застрелят в гръб, когато си толкова близо до мечтания свободен живот. Чудя се как ще го обясня един ден на децата си, откъде ще намеря думи, с които да им го опиша, след като за тях вече няма да има такова понятие – граница. “Деца, това е като да се събудите една сутрин, и да разберете, че не можете да отидете на училище, нито на гости на баба си – между училището и дома на баба ви работници издигат тухлена стена, а навъсени милиционери не дават никой да припари. От днес баба ви е враг, нямате право да я виждате, нито да я посещавате. Ще ви намерим друго училище, старото е лошо и там ви учат на лоши неща”. Представяте ли си това обяснение? Като кошмарен сън, нали? Само дето наистина се е случвало и хиляди хора наистина са го преживели.

Ето защо Девети ноември е един истински празник. Ама не някакъв фиктивен, абстрактен такъв, събирателен. От тия, дето ги празнуваме, но не знаем точно защо – като първи май, дето уж е празник на трудещите се, а лежим по цял ден. Или Коледа, когато уж някой се родил, а нямаме никакви доказателства за това. Девети ноември е празник на човешката воля и на човешката победа над робството. Девети ноември е празник на справедливостта, възтържествувала след толкова години на абсурдни перипетии. И не на последно място – Девети ноември е юмрук в лицето на най-дълго продължилата система на терор, позната в човешката история – червеният комунизъм на бащиците Ленин и Сталин.

За нас в България е някак непонятно това, което причиняват на Германия след войната. Тук си имаме наши си грижи, които ни занимават, имаме си наши петилетки, които трябва да се преизпълняват, язовири трябва да се градят. Германците, казваме, са си го заслужили – я гледай каква унищожителна война отпочнаха. А би изглеждало толкова космически невъзможно, толкова чудовищно, ако си представим следната ситуация: по билото на Стара планина прекарват телени мрежи и слагат въоръжени постове. Насред жълтите павета на София издигат бетонна стена – Народното събрание е от едната страна, от другата са Радисън и Софийският университет. Ако някой иска да премине, застрелват го като куче. В Южна Демократична България набиват в главите на хората какъв кошмар е в Северна България, как хората там са експлоатирани и как държавата им всеки момент ще рухне, в същото време по магазините рафтовете са празни, а зяпачите откъм Народното събрание всеки ден гледат как Радисън става все по-лъскав и луксозен и от прозорците му ги гледат хора с изискано облекло, а някои, представете си, пият кока кола!

Ето какъв кошмар бяха принудени да изживеят германците в продължение на десетилетия. И не само те – на изток от Стената, където властваха другарите, всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Почиващата върху костите на милиони хора система на комунизма, която леко се напука насред Будапеща през 1956 г., а парче от нея а-ха да се отрони в Прага през 1968 г., се сгромоляса с цялата си тежест именно на Девети ноември. В Берлин. В сърцето на Европа онези хора, дето сме виждали в документалните записи – със смешни прически, грозни мустаци и синкави якета, разбиха омразната стена с чукове. С чуковете си те доказаха, че

“Хората не съществуват само за да можем да тестваме марксизма върху тях”

(по думите на унгарския комунист Янош Кадар). Доказаха, че цялата система е сбъркана, че е напълно безсмислена и тотално грешна още от самото си начало. Няма такова нещо като безкласово общество и социално равенство. Не може да има, не и на тази планета. Каква диктатура на работниците и селяните, бе? Как един полуграмотен работник ще е поставен по-високо от образования, учил в университет доктор или професор? Колко ярко го е казал гениалният Радой Ралин едва в няколко думи:

“Човек за човека е брат. Разбра ли бе, гад?!”.

Това представлява квинтесенцията на цялата безумна система – насилие, лъжи и заблуди, които да те отвличат от мисълта за нищожното съществувание, което водиш, за шибания трабант, който чакаш десет години, за нелепите манифестации, на които си задължен да висиш, за съседа, който подслушва пред вратата какво говориш с жена си.

“Пролетарии от всички страни, извинявайте!”, е написал неизвестен източногерманец на някаква стена непосредствено след промените. Лаконичен поздрав за сбогуване със системата. Едно малко парче от Стената сега стои самотно край НДК. Можете да минете и да го видите – най-обикновен къс арматура и бетон. А колко кръв и страдание е видяло и колко мъка, докато дойде този Девети ноември. Погледнете Германия днес, погледнете София и България. Изпийте една кока кола и се уригнете...ако искате. Без да се оглеждате за милиция. Струва ми се, че си е заслужавало чакането.

Прочети цялата новина

Свързани новини: