Да редиш думите като тухли. Да ги печеш като хляб. Да ги продаваш като проститутки, да ги хвърляш като камъни. Да трошиш стъклата на действителността. С парчетата не да си режеш вените, а да направиш мозайка. На въглищаря въглища да продаваш, на краставичаря – илюзии. Да духаш горещо стъкло на битието и да не ти капе по краката. Да оцеляваш без да си предател, да си достоен без да ставаш смешен. Да се гордееш, че си българин ( и да се гордееш, и да не се гордееш – все си българин, така че по-добре да се гордееш), да си патриот в странство и космополитен у дома. Да отстрелваш патици, скрит сред мислеща тръстика, да плащаш алименти на държавата.Да знаеш точно коя част от челюстта е открил Гьоте, полицията да бъде твоя Екерман. Да вярваш, че Господ ни обича, защото има чувство за хумор. Господ да вярва в теб.
Да си добре подстриган и с ново бельо, когато дойдат извънземните. Да спориш с глупака, без да му цитираш Пушкин. Да надхитряш пъстървата с любов, да я ловиш с хайвер, а не с червей. Да пиеш шампанско от дамска обувка, дори да е произведена във фабрика “Сърп и чук”. Да си галантен без да си досаден.
Да знаеш, че бисерите се раждат от лайната на мидите, така че е все едно дали ще ги даваш на свинете, или не. Да не убеждаваш евреите и арабите да се разберат като добри християни. Да подариш на малката кибритопродавачка запалка “Зипо”, а на Мартин Лутер – пишеща машина (как ли щеше да изглежда Дявола, ако Мартин Лутер имаше пишеща машина, а не мастилница?!). Да мислиш позитивно в света на серопозитивността. Да си крачка след модата, и две крачки встрани от “две напред, една назад”. Да не вярваш на идеологии и формалин. Да си правиш богове и да им се кланяш, само ако могат да изпият повече от теб. Да не пожелаваш жената на ближния, ако не си заслужава. Да не обичаш живото така, че да не оглупееш. Да обясняваш на Пикасо, че по отношение на заразите, гълъбите са летящи плъхове. Да знаеш, че тайната на усмивката на Джоконда крие нейния стоматолог…
Най-вероятно ще се окаже, че човек живее само веднъж. На сцената на живота всички сме дебютанти – който се взема на сериозно, става смешен. С критиците е по-подходящо да се напиваш, отколкото да ги четеш. Тайната на близостта е в ироничната дистанция.
Да носиш всичко свое със себе си. Да могат да ти го вземат, само ако вземат теб. Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща. Да си толкова близко до нещата, че да могат да те погалят, и да те ударят. Очакването и изненадата ни крепят да не паднем. Да си толкова далеч от нещата, че само с една достойна крачка, да си там, където вече не участваш. Да си си там. Да си.