Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Ние живеем в интересни времена.

Делян е написал чудесен текст посветен на поредната идея как да се контролира интернета, достъпа до него и ест., информацията кой какво прави с него.

Можете да прочетете целия текст на блога му, но аз искам да цитирам няколко важни параграфа.

Законът за хазарта по това което се чува за него, (защото той се прави от, съдейки по изказваното по медиите, доста спорни експерти по Интернет) естествено не е обсъждан с телекомуникационната индустрия. Както е нормално. И следователно ще предизвика протести сред хората занимаващи се с Интернет, просто защото той изисква:

Телекомуникационните компании да започнат активно да подслушват потребителите си, за да знаят кой на кой сайт ходи (нещо което дори ЗЕС не предвижда) и тази информация да се предоставя на Финансовото министерство! (болдоването е добавено от мен Е.)

Изисква по желание на финансовото министерство да се филтрират определени сайтове (ЗЕС предвижда стопиране на телекомуникационна услуга само за кратко и при заплаха за националната сигурност, законът за Хазарта изглежда ще предвижда стопиране по определение и желание на финансовото министерство, свързано с предположение за потенциално нарушение на лицензен режим в страната).

Има и безспорно велики идеи като „Всичкият трафик да минава през едно прокси на финансовото министерство, където да се осъществява филтрирането“ оправдано с „моите експерти ми казват, че това е технически възможно да стане“. Дори „Златната Стена“ на Китай не отговаря толкова идеално на тази идея за цензура и филтрация.

Желанието да се отчете дейност на всяка цена ражда поредния абсурден закон (проекто-закон).
Аз обаче съм параноична и смятам, че хазартът е само извинение, за да се пробута поредния опит за контрол над информацията. Намирам за малоумно, да се смята, че толкова българи залагат виртуално, че това да оказва кой знае какъв ефект на българската хазна, но май за още по-малоумни ни смятат нашите политици, че подобно извинение би минало пред някого.

Твърде много ми напомня на начина, по който публично бе обявено, за измененията в проекто-законът за забрана на лобистка дейност срещу обществения морал, (за да не може хомосексуалните да лобират да осиновяват деца. ( Тя, Масларова ясно си каза отношението към децата с увреждания, явно това е начинът на държавата да си каже какво й е отношението към всички деца оставени в домове). Ако се беше получило, щеше да се наложи да се дефинира морал и държавата да регулира споменатата дефиниция. За щастие, не се получи, но опитът беше направен.

Под фалшив предлог, уж в името на народа (или защитата на държавата), се предлагат (и приемат) закони, които са в ущърб или директна вреда на гражданите на република България – да не забравяме ЗЕС, разрешението за биенето на бременни и деца по протестите или допълнението, че не може да се протестира около важни сгради от типа на президенството, парламента и да се поддържа почетно разстояние от тях.

Плаша се, че правата ми са в ръцете на хора, които са способни да измислят линкнатите промени и закони. Някои от тях не са приети или са отхърлени (впоследствие), но факт е, че опитът е направен, защото някой е смятал, че ще се получи. Плаша се, че нещата вървят на зле и че не знам как може да се оправят. Плаша се, че както е тръгнало, ще се случи нещо лошо. Дали умишлено причинето от депутатите ни (или неумишлено), дали режисирана (или пък искрена) реакция от обществото срещу поредния зулум, но нещата изглеждат мрачни.

„Пожелавам ти да живееш в интересни времена.“
Древно китайско проклятие

Съдиите ореваха орталъка, че изпълнителната власт, медиите, чуждестранни дипломати (визира се Френският посланик и оправдателните преди присъди по делото Борилски) и обществото им оказват натиск, и те не можели да си взимат традиционно обективните решения, а и никой не искал да види в какви условия работели те. Обявили се за Европейски мониторинг! О, чудо, Европейският мониторинг е нещо, което всички страни в този спор искат да видят. Но всъщност съдиите уточняват – не искат паралелен мониторинг на решенията им, искат само някой да провери дали им се оказва натиск!

Безспорно съдебната власт е подложена на натиск от изпълнителната власт. Така е било в последните 1000 години, така е на всякъде по света (включително Европа и САЩ, за последните виж какво се случи с взетото решение за осъждане на Microsoft в САЩ, по времето на Клинтън, което бе блокирано практически по времето на Буш, та имаме осъдително решение и присъда, но нямаме изпълнение). Безспорно това не е правилно. Но безспорно у нас съдебната система не работи добре. И доказателствата за това са хиляди, от огромният брой приключвани дела по давност, през процедурите позволяващи едно дело да се отлага 10 години, до странните не съразмерни, не еквивалентни или направо брутално различни (например оправдателни) присъди за едно и също деяние между различни извършили го лица при еднакви доказателства. Някой казват, че изкуството на формализма е достигнало у нас небивали висини. По знакови дела съдиите са връщали прокуратурата за доразследване поради правописни грешки! Не че това оправдава прокуратурата, но е безспорно не по същество. И някой казват, че ако съдията е подплатен (под масата) да джурка едно дело, няма запетайка която да не му позволи да го върне на прокуратурата, ако ще до живот. На принципа на Вълчо дето видял Зайо и го ударил с думите „Що си без капа?“, а на следващият ден го бил с думите „Що си с капа?“.

В този смисъл ако ще да има Европейски мониторинг, нека да е пълен и не само ограничен до „там където ни изнася“ – да наблюдават както натиска над съдиите и техните условия, така и техните решения. А резултата от мониторинга да не потъва в папките на ВСС където има прекалено подозрително завишен риск от загубване на документи (макар и по следствията и съда е така, виж случая Борилски, виж случая Спас Русев), а да излиза директно в медиите. Защото при съдиите се чувства определено да имат нужда от натиск. Понеже когато няма контрол има възможност за корупция. А корупция безспорно има, от най-малката, до най-голямата (виж случаят Красьо, случаят Баджанака, случаят Борилски). Единственият начин за пресичане на корупцията е да има последствия при очевидно грешни решения. А такава според вътрешните процедури на съда няма. Виж случая Красьо, Баджанака, Борилски и крайният ефект от решенията на ВСС - http://dnevnik.bg/analizi/2010/02/04/853073_redakcionen_visshiiat_sudeben_suvet_na_krasyo/

Въобще замислих се, какво се случва ако по нисша инстанция вземе едно решение, а по висша на обратно, при едни и същи доказателства? Ако се върне решение за преразглеждане поради допуснати процесуални пропуски, това отразява ли се някак на съдията допуснал ги, или както знаем от случая Борилски, той е предложен за повишение давайки пример за качествена работа именно засегнатото дело?

Съдиите не могат да се сърдят на обществото, че им оказва натиск. Те сами са си виновни за това. Натиска не следва от това, че съдиите са чисти като момини сълзички и взимат очевидно обективни решения (особено откакто решенията се публикуват в Интернет, четящите юристи коментират по форуми изумлението си от пируетите правени сякаш да защитят една или друга страна). Той идва от осезаемата липса на справедливост, която обществото чувства. А ние знаем, когато тя нарасне над определено ниво стават революции, а тогава съдиите не само ги корят, тогава ги бият и поубиват. За никой не е добре да се стига чак до там, и е определено редно чувството за липса на справедливост бързо да се потуши с адекватни решения вътре в системата и към знаковите дела, включително ако трябва с „режене на месо“, нещо което не се е случвало там от над 60 години.

Съдиите са част от обществото и част от обществената система. Обществото може и има правото да бъде недоволно от тях. Защото обществото както забелязваме може да се оправя и без съда, но съда не може да съществува без обществото. И тъй като за разлика от много демократични страни, у нас обществото няма правото пряко да избира контрола над съдебната система (и няма избори за прокурори и съдии) и невъзможността за това, съдебната система защитава като опълченците на Шипка, е редно да видим, че вътрешната им система за контрол работи. Случаят Красьо обаче ни убеждава, че това определено не е така – хиляда оправдания в един класически корупционен случай, най-тежкото наказание за неясно колко корупционни решения или пък директно създаване на корупция (търсил си работа за детето, мислел си че бил магистрат, търсел контакти сред лекарите за да превари опашка) е временно намаляване на заплатата. Така че съжалявам, общественият натиск ще се засилва. И за това сами сте си виновни. А вие вместо да ревете като малки деца в детската градина, започнете да си вършите работата!