Невероятните приключения на един европроект

Няма да кажа коя е общината. Това не значи, че няма такава община и че всичко, което ще кажа, не е абсолютната истина, дори да изглежда крайно неправдоподобно. Няма да кажа, за да не подгонят журналистите нещастния кмет, който иначе е изтъкан от добри намерения, поне по обсъждания случай. Общината се намира между планината на Орфей и онази опашка на Карпатите, която на наша територия се потапя в Черно море и с чието име започва националния ни химн (не „Шуми Марица”, а онзи другият, който започва с „Горда Стара планина…”). Няма да кажа коя е общината, но ще кажа как тя се мъчи да се докосне до заветните европейски пари, защото историята е поучителна, а схемата граничи едновременно с гениалността и с абсурда.

Общината обявява конкурс за обществена поръчка, според който трябва да се организира посещение на българи в Италия (все тая пуста Италия) и съответно на италианци в България. Поръчката не е голяма – за около стотина хиляди лева. Трябва да се купят самолетни билети, да се наемат автобуси, хотели и други такива присъщи туроператорски дейности. Питахме наш приятел дали си струва човек да се пробва или мачът е свирен. Нашият приятел е приятел на кмета, та му се обади със същия въпрос. Кметът каза, че мачът бил свирен и ние казахме: добре, живи и здрави, няма да се бутаме. Не щеш ли обаче онзи ден приятелят ми се обади и каза, че кметът приплакал за конкурса – нямало кой да го изпълни, защото плащанията по процедура много щели да се забавят, а хората, за които бил свирен конкурса, нямали пари да извадят напред. Така че, ако ни интересувало и ако все още сме искали да се явим… и тъй нататък, и тъй нататък. Стана ясно, че ако можем да финансираме проекта от себе си и да чакаме плащане след три месеца, поръчката е наша. Винаги изпитвам силно умиление, когато ми се наложи да кредитирам безлихвено държавата (в случая в лицето на МРРБ) по някой от десетките хутроумно-нагли начини, измислени от дебелогъзата й администрация. Както и да е – да не се ядосваме.

И така, съгласихме се да се срещнем с кмета и дори осигурихме две наши туристически агенции, които изявиха готовност да се явят на конкурса и да го спечелят при така очертаните условия. И ето ме – свеж, с нова синя ризка с къси ръкавки, защото пролет най-сетне пукна след две дъждовни седмици, слизам от колата пред Шератън и се запътвам към лобито. Там кметът е с италианците, а след малко идва и приятелят. Така – това е прелюдията. А ето и същинското предложение на кмета:

Понеже общината няма всичките 100 000 лева, а само 30 000 от тях, ще направим следното. Фирмата ще кандидатства и ще спечели конкурса и общината ще й даде 30-те хиляди, които има. Същевременно спечелилата фирма ще даде 70 000 лева на друга фирма, която ще даде безвъзмезден кредит на общината, тоест ще й даде 70 000 лева назаем без лихва и без особени гаранции завръщане. С тези пари общината ще плати на спечелилата фирма и фактурите, които получи от нея, заедно със своя подробен отчет ще изпрати на държавата, която ще умува над тях три месеца, за да прецени дали общината се е справила успешно с проекта. Какво администрацията нарича успешно справяне с европроект, ще спомена само няколко реда по-надолу. След като Министерство на регионалното развитие прецени, че проектът е изпълнен успешно (тоест българите са отишли н Италия и са се върнали, а пък италианците са дошли в България и са се върнали) и след като отдели още няколко седмици, за да съгласува тази своя преценка с Министерство на финансите, ще премине към изплащане на 70-те хиляди лева към общината, стига разбира се да има налични по сметките и да не се е получила инструкция от финансовия министър със забрана за плащане по подобни договори. Когато (или по-скоро ако) общината си получи парите, тогава тя ще си върне заема към третата фирма. Третата фирма ще върне парите на туристическата агенция, която е спечелила конкурса и с това всичко свършва – агенцията си покрива вложенията, патриотично и безлихвено сторени в името на Рòдината и току-виж и печалбата си, с извинение. Стоп! Има още една много съществена подробност. Когато туристическата агенция спечели конкурса и даде своите пари на общината чрез трета фирма под формата на заем, та да може общината да й плати за услугите със собствените й пари, тогава ще е задължена да изпълни поръчката отново със свои пари, защото общината ще й плати (напомням с нейните си пари), едва когато всичко е изпълнено. Тоест агенцията, която печели конкурса, трябва да финансира държавата от джоба си не веднъж, а два пъти, понеже да си частен предприемач в тази пролетарска държава е престъпление, за което трябва да си плащаш. Защо общината не тегли кредит от банката ли? Ами, много просто – защото не иска да плаща лихва. А частната фирма е длъжна веднъж да финансира безлихвено общината под формата на заем от трето лице, но със собствени пари, и втори път – да финансира държавата като й свърши работата и я чака да и се издължи поне с три месеца закъснение. Казвам „поне”, защото днес един мой приятел, собственик на рекламна агенция, ми се похвали, че си е взел парите от държавата по европроект, който е приключен и отчетен през октомври 2008 година (за поколенията, които четат това: сега е април 2010). Така че ако нашата туристическа агенция си получи парите до три месеца, трябва да черпи. Честна дума, като чух това предложение, увисна ми ченето! И го прави най-сериозно и най-официално представител на местната власт! Е… му майката…

А сега обещаните примери за това кога един европроект се счита за успешно приключен. Или, по-точно, какво би могло да му попречи да бъде приет за такъв. В същата община е имало случай изпълнението на проект да не се признае, защото документите по него не са били заключени в желязна каса, а са стояли в бюрото на кмета. Друг отказ да се плати свършеното по европроект е било разкритието, че при стартирането на проекта той е бил обявен в български вестник, но не е бил обявен в европейски вестник. Край! Няма пари. Каквото сте похарчили си е за сметка на общинския бюджет, тоест – от джоба на данъкоплатците.

Все в тази община преди време спечелили инфраструктурен проект по САПАРД. Направили канализация в града. Когато свършили, отбелязали свършването с изискуемия Акт 12 и го занесли в офиса на САПАРД в Пловдив, за да им се осребрят направените по проекта разходи. Там им казали, че техният Акт 12 е много общ и от него никак не можело да се разбере какво е правено и ги накарали да напишат нов Акт 12 с повече подробности. Хората се върнали и написали нов Акт 12. Когато го предали обаче, се оказало, че са в много тежко нарушение, да не кажем престъпление, защото имат два Акта 12, а това навежда на подозрение за злоупотреби и далавери. Започнали всякакви проверки, включително и прокурорски, за да се изясни защо, аджеба, тези хора имат два Акта 12 и що за мошеничество и източване на европари е това. Проверките, разбира се, свършили без установяването на никакво нарушение, обаче междувременно срокът на САПАРД бил изтекъл и държавата върнала на Брюксел неусвоени 140 млн. евро. Така че и при най-добро желание нямала с какво да плати на нещастната и абсолютно невинна община. Разходите отново останали за жителите на общината.

Заради това и заради медийното поведение на правителството, в момента сме свидетели на това как бенефициентите (общини, областни управи и т.н.) отказват да кандидатстват по европроекти. Защото знаят, че или ще ги гонят по устав и няма да им платят по една от двете причини – или защото са с шапка, или защото са без шапка, или ще попаднат в полезрението на PR-ите на Вътрешно министерство и ще ги арестуват и разнасят като „Наглите”, „Кандидатствалите”, „Усвоилите”, „Работилите”, „Изпълнилите” или друга някаква група особено опасни престъпници против народа.

Та, така. Мисля си, ако това са им европейските фондове на правителството и на европейската комисия и ако така смятат да ги инвестират в развитието на обществото, тогава по-добре да си ги вземат и да си ги заврат…

Прочети цялата новина

Свързани новини: