Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Връщам се от закриването на дните на свободното слово, но за самото събитие ще ви разкажа вероятно утре.

Демоните:

1. Чалгата. Лично аз съм изпадал в депресия от факта, че наблюдавах навлизането ѝ в България, а няма да доживея да видя напускането ѝ. Странно е, че някои от оригиналните арабски, турски, румънски и прочее ориенталски песни слушам с интерес, докато от българските им варианти ми се драйфа. Кой ще отрече, че чалгата създаде цяла шоубизнес индустрия, която има успехи дори в чужбина.
2. Слави Трифонов. Сега шоуменът е олицетворение на скуката, халтурата, балканбулгар националната „гордост“ и баналността. А беше време, когато Дългият къртеше мивки с шоуто си, докарваше световни имена на диванчето, събираше цели стадиони публика и учеше цяла България на телевизия.
3. Жълтата преса. Далеч по-трагична от нея е пресата, която се преструва, че не е жълта (ориентирайте се по ордените „Стара планина“). Това че сериозна журналистика има в жълтата преса, сутрешните блокове и късните шоупрограми не е минус за тях, а за местата, където липсва.
4.Big Brother. Два пъти съм кандидатствал да участвам в социалния експеримент, като веднъж дори стигнах до интервю. Айде отречете, че брадърът показа всекидневието на българина от много видове по-добре от всеки филм през последните 20 години. Иначе випът sux биг тайм. Откак има випове тоя сезон, почти напълно изгубих интерес.


Ангелите:

1. „Интелектуалците“ Някои хора забелязаха (via lyd), че „интелектуалец“ в България се самонарича само този, който подписва отворени писма в подкрепа на президента.
2. Иван Вазов. Плодовит, но не много талантлив писател, достатъчно политически удобен, за да влезе в читанките. Недостатъчно добър (за разлика от чалгата),  за да му обърнат внимание извън България.
3. Държавните ансамбли за народни песни и танци. Генератори на скука, евтина екзотика и кич. Докога?
4. Българските естрадни изпълнители от едно време, които пригласят на МВР в борбата с „пиратите“. Га крадохте парчета от западни групи не ревахте, а?

PS. Двете групи символи са почерпени от подслушване на разговори за гибелта на българската култура и за сриването на устоите на българското общество. Извадките не са пълни.

PPS. Явно не ме бива като разказвач. Идеята беше да покажа, че демоните не са толкова черни, а ангелите не са толкова бели. И мразя да обяснявам вицове. 

Рачо Петров: Ние не влизаме, ние просто си оставаме в кризата, в която перманентно сме.  

или известният в международните български среди още като „баси вулкана“. Този път, обаче, представен не чрез обезсърчителни снимки на опразнени летища и разделени семейства и асоциации с обещания край на света.

Шон е имал на разположение само два дни, за да пресъздаде Исландската неволя по един невероятно красив начин. Пък Canon доволно могат да се гордеят с творческия инструмент, към който все по-нетайно и с по-дълбока надежда поглеждам – Canon 5D mkII. И да, дано се намерят спонсори, които да пратят Шон на друго пътешествие. Заслужава го.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

"Освен това забелязваш едни такива неща като “Thomas Arana” в съседство с “Julian Vergov” или “Ana Papadopulu” и нали-го-помниш онзи “Alan Ford” от “Две димящи дула”. Няма какво да се лъжем, почва да ти става съвсем истински гордо, щото има едно нещо, дето му викат класа, и никакви легенди за безбожни хонорари, тикнати тук и там, не могат да ти го избият от главата. Да.."

Мнението е на блогърка, доста харесала "Мисия Лондон". И все пак да си кажа и аз, който току съм повтарял и преповтарял, че харесвам съвременното българско кино:

"Мисия Лондон" НЕ ми хареса.

Съжалявам. Книгата е плитка, но забавна. Филмът не е даже забавен или поне на мен не ми е забавно всеки път, когато Любо Нейков казва, че нещо си е "ебало майката". А това е основното забавно в "Мисия Лондон". Докато в книгата историята се развива постепенно и на края наистина се хилиш, че нашите са откраднали патките, то във филма ти става ясно от самото начало и...нищо. За сметка на това има един куп абсолютно безсмислени сцени. Актьорите се справят неравномерно и хаотично.

Това, че имената им са на латиница, както и фактът, че участват известни ЗАПАДНИ звезди, не мисля, че прави един филм добър. Не ми става и "гордо". За да съм честен към "Мисия Лондон", тя и не претендира да е шедьовър, но претендира да е много забавна. По-добре обаче да погледаме "Гепи" със същия Алън Форд, за да видим какво означава непретенциозно, но забавно кино.

Не харесвам и аргументът, че най-накрая са направили български филм, който да става за гледане. Има поне още 10 български филма направени след 1989 г., които да стават за гледане много повече от "Мисия Лондон". Те обаче нямаха такива пари за реклама и за това никой не чу за тях. Плюс не участваха Павел Чернев и Андреа, уви.

Това, че примерно "Източни пиеси" беше убийствен, участва в Кан и спечели фестивали, нещо не се знае.

Още веднъж съжалявам за дозата нехаресване на "Мисия Лондон", очаквам смирено да бъде поруган като родоотстъпник. Надявайки се на снизхождения ще кажа, че филмът може да е имал и полезни страни - насмешката с "прабългарщината", припомнянето на хората, че има българско кино и т.н. Освен това се надявам, че с парите Митовски следващия път ще направи нещо по-смислено.

Е, мили мои...

Последната седмица измина главно в чакане. В чакане един министър да навлезе в делата си и да ни отговори на едно /поредно/ писмо. В чакане едни хора да постъпят честно и законно и да спазят едни препоръки. И, накрая, в чакане да минат едни празници и една страна да се върне на работа. 

Е, гратисният период на министъра отмина, отминаха и празниците, както и /отново/ всички разумни срокове (доколкото въобще месечни срокове са разумни в лицето на болни деца). Е, /отново/ нищо не се случи. Отсвириха и Омбудсмана. Със замах. По един извратен начин това ме кара да се чувствам по-добре, съжалявам.

И така, в чакане, планиране и отлагане, днес се обадих на г-жа Поля Сотирова, началник на отдел " Маркетинг и договори за медикаменти и медицински консумативи" /виж каб-т 177/  в УМБАЛ "Света Марина", Варна. Скапа ми деня, честно. Разговорът, не жената. Тя самата се оказа супер отзивчива и се разбрахме чудесно, може би защото говореше буквално с нашите думи: "Проблемът с доставките на лекарства е от години; ние пишем писмо след писмо без никакъв отговор, преписката набъбва; проблемът на МЗ е в липсата на диалог и обратна връзка, в това, че отказват информация; ние разбираме от търговците коя фирма кой търг е спечелила; то се вижда, че Държавата е абдикирала, поне да го заяви ясно, че хората да нямат илюзии и надежди по отношение на нея и т.н. и т.н." Звучи познато, нали?

По същество, Поля Сотирова ми каза следното: С Пуринетол проблемът за момента е решен, а именно - от ГлаксоСмитКлайн България са подарили на болницата солидно количество и са ги уверили, че ще продължават да го подаряват, докато не се стигне до окончателно решение. На учудването ми имало ли е подобни случаи и преди, тя отговори - имало е, да. Фирмите реагират по-адекватно и човечно от МЗ. Фармацевтичните акули, най-хулените и недолюбвани контрагенти в  световния здравен пъзел, се грижат безвъзмездно за българските деца, вместо Държавата, докато тя си оправи бакиите. No comment!

Шефът по доставките на лекарства в УМБАЛ "Св. Марина" Варна продължи: С Ел Аспарагиназа обаче проблемът е "сериозен и продължава да стои". Хубавото било, че е регистриран в страната и ограничени количества все още се намирали при търговците, без да  се знае докога. 

В заключение - нищичко не е спазено от препоръките на Омбудсмана! Не само това, а и се влошава - вече се усещал остър недостиг на калциев фолинат (друг основен медикамент при химиотерапията за децата) и още няколко, чиито имена не успях да запиша. Овен това, както всички знаем,  вече 5 години МЗ отказвало да осигурява лекарства за болестта на Уилсън (включени в ПЛС!) и много други. Пак цитирам - положението отдавна е излязло извън контрол.

С голяма вероятност можем да предположим, че в отделенията и в София, и в Пловдив ситуацията в момента е същата. Накрая ме помоли да я държа в течение на нашия напредък /хмм/, с което ми напомни думите на доц. Калева отпреди /вече/ няколко месеца - протестирайте, пишете, във вас ни е надеждата. Господи, какъв абсурд!

Прекарах дългия уикенд в Турция, на черноморското крайбрежие, в селата на юг от Резово. Ще ви пиша отделен разказ, а засега ви трябва да знаете само следното – недокосната природа, недокоснато крайбрежие, малко, но огромни празни плажове, исторически и природни забележителности във вътрешността, прилични пътища, но сравнително нарядко. На самия бряг цените се формират според калкулираната на място от търговеца платежоспособност на туриста. Във вътрешността има повече цифри по магазините и менютата.

Казват, че през уикендите се изсипват доста туристи от Истанбул. Къде ги настаняват, за мен е загадка.

Малко снимки:

Източник: CUarts.wordpress.com

Аз самият поддържам блог от 2006 г. За пръв път чух това понятие няколко месеца по-рано. Знаменитата доц. Нели Огнянова го спомена по време на лекции и около 90% от аудиторията , подозирам, тайничко нададе беззвучен възглас ( „Ъ?!?”). Оттогава са и наблюденията ми над явлението „блог”, май някъде тогава (или малко по-късно?) почна блого-манията. За нула време се появиха десетки, а после и стотици блогове на хора с някакви идеи, позиции или просто с желание да покажат на света подбрани трейлъри от живота си.

За мен това бяха активните млади хора, това беше средата на мислещия човек, който не се притеснява да огласи широко позиция. В блоговете се родиха чудесни политически анализи, нищиха се проблеми от различно естество, организираха се своеобразни акции – флаш моб протести, гугъл бомби… Около избори и други събития от общонационален характер пък ставаше една говорилня – експертни мнения, анализи и коментари, критики, изявления, засвидетелстване на подкрепа… В някакъв момент и медиите започнаха да пишат за блоговете, дори да публикуват извадки от тях по страниците. Самите блогове станаха нещо като „нови медии” с голям потенциал. Плюсовете няма да изброявам, очевидни са.

Днес нещата ми изглеждат много по-различни. Отварям блогосферата и със скрола на мишката минавам пред десетки публикации за сладки с канела, пудинг, домашни банички и други кулинарни деликатеси, онагледени с изкушаващи професионални снимки. Между тях още и още снимки на жени с гирички в различни пози, правещи коремни преси или други гимнастически упражнения. Още пет милиона статии с рецепти и тук-там някоя статия за вредата от пърженото или за достойнствата на соята. Други пет милиона статии на новоизлюпени „пиар специалисти”, в половината от които говорят за пиар, маркетинг и реклама, а в другата половина отбелязват с колко места са се изкачили в класацията на TopBlog.

В същото време, както сподели и Templar, някогашните „герои” на блогосферата сякаш се изпариха. За първи път констатирах това, когато видях как „умря” блога на Наблюдателя. Един от най-популярните навремето блогъри просто престана да пише. Последваха го много други и по едно време трябваше да махам неактивни блогове от блогрола си. Някои пък изгубиха остротата, оригиналността си; трети се изгубиха в морето от блого-слово, пъплещо иззад всеки ъгъл на мрежата. От това в известен смисъл изгубихме и ние, хората, които четем блогове.

Оказа се също, че е трудно да говорим за активно гражданско общество в блоговете. Както и в България като цяло. Блогосферата си е едно „Ганково кафене”, откъдето и да го погледнеш. Каквото впрочем е и „Фейсбук”, посочван от Templar като наследника на блого-манията. Там мащабите наистина са големи, а възможността за интерактивност е впечатляваща. В същото време степента на безсмислие надвишава в пъти блоговете – десетки хиляди хора се присъединяват към някакви каузи, групи и прочее само за гимнастика на мишката. В действителност повечето забравят на момента в коя група са се включили, а после и бройката на групите им изобщо. Но пък полето за нетрадиционен пиар и реклама е доста плодородно.

Днес по всичко личи, че „Фейсбук” е „погълнал” блоговете. Утре може да е друго. Но както и да се развият нещата, за мен налице е тенденцията към обезличаване на този жанр и отрезвяване от внушението, че, видиш ли, блогърът е съвестта на обществото, новият журналист и т.н. Вероятно тясното специализиране на блоговете е посоката, която ще следват блогърите занапред – блогове за книги, за готварство, за технологии, корпоративни, по интереси и т.н. Но едно е ясно – еуфорията премина. Ред е на следващото голямо предизвикателството.

Трябва да се приеме спешно закон, според който като се обяви състояние на икономическа криза, всички празници се отменят. 1 почивен ден и цялата верига се чупи за 1 седмица или ако съдя по авто-трафика, по-скоро за 3 седмици.

Ето сега и 24 май щял да е почивен. Милост няма таз работническо-селска власт.

Ако искат да се мазнят на мързеливите, нека увеличат отпуските от 20 на 30 дни. Нищо съществено няма да се промени, защото хората няма да изчезват едновременно.

3-ти март и 1 януари са напълно достатъчни за 1 година.