За американските филми на военна тематика често се говори с насмешка. Знаете – гордо крачещият янки с вдъхновено лице, недостижим за куршумите, които свистят около него, изтребва с оръжието си десетки врагове (без презареждане) на фона на величествена музика, а после застава гордо на върха, докато американското знаме плющи над главата му. Примерите за безвкусен патос и драматизъм са десетки.

За „Pacific” – най-новия мини сериал на HBO, не може да се каже същото. Филмът поразява с качествената си продукция и напълно оправдава огромните разходи за реклама, благодарение на които гледаме билбордовете със стилизирания образ на омазания морски пехотинец Юджийн на всеки ъгъл.

Едва ли причината за създаването му е запълването на някакъв вакуум във филмирането на исторически момент. Участието на Америка на тихоокеанските бойни сцени е отразено в редица ленти. Само си припомнете „Пърл Харбър” и „Знамето на бащите ни”. В „Pacific” обаче акцентът не е върху конкретен момент, конкретна битка или знаменита бомбардировка. И на Иво Джима, и на Палулу, и на Гуадалканал ударението пада върху човешката драма и безсмислието на войната като цяло.

Изненадващо за мен режисьорът не е спестил някои тежки моменти от воденето на война, за които често се премълчава, но които са били обичайно явление – да застреляш погрешка свой, да станеш причина за смъртта на другар, да причиниш загуби на частта си защото си метнал съдран дъждобран върху сандъците със снаряди и те са се намокрили… Няма и нагласени сцени на измислен хуманизъм – примерно някой командир великодушно да пусне пленен японец да ходи при семейството си. Напротив, войниците са показани в доста суров и неподправен вид: гадни крещящи копелета, когато адреналинът от битката изпълни вените и скимтящи от ужас хлапета, когато смъртта идва сред оглушителни гърмежи и фонтани от пръст и вътрешности. Показано е и тоталното дехуманизиране на враждуващите страни – за американските войници японците са просто едни хлебарки, които трябва да се изтребват методично. Наистина се радвам, че не съм японски зрител на този филм, унижението е потресаващо, но войната е такава…потресаваща, независимо дали гориш японец с огнехвъргачка или мяташ камъчета в разполовената му от снаряд глава…

Първоначално сметнах последната серия – завръщането у дома, за напълно безсмислена. 50 минути никакви битки, радост от мира, иху-аху. Но смисълът от нея прави чест на създателите, защото показва душевното опустошение, настъпило у момчетата след края на войната. Довчерашните унищожители на хора са свалили униформите, вече са обикновени млади хора, но не момчета, а вече мъже. Мъже, които не знаят по кой път да поемат, какво могат да правят, освен да лежат в калта и да стрелят по живо месо. Невидимите белези от преживения ужас остават неизличими и войната продължава в душите на участниците.

“Pacific”ме впечатли много. И нямаше как отново да не се замисля за нашата родна киноиндустрия. Филмите, които сме направили за войната и за нашето участие в нея се броят на пръстите на едната ръка. А най-популярният от тях – „Тримата от запаса”, е откровено хумористичен. След падането на комунизма пък вече никой не се и връща на темата. Нима в Америка спряха да правят филми за войната, въпреки че имат вече стотици? Нима в Русия рухването на Съветския съюз спря кинаджиите да разказват за войната на езика на киното? А може би нямаме какво да разкажем, а? Споделял съм мислите си за тази моя болка. Нямаме филм за легендарния Списаревски и георите-летци, нямаме филм за сраженията из Югославия и Македония, в които загиват хиляди българи, изтласквайки германците от Балканите… Нямаме и намерения да създадем такива, било то от комплекс, от незнание или просто от незаинтересованост. При положение, че има „Перла” и „Листопад”, купени от комшиите наготово, за какво са ни филми за войната… Аз обаче продължавам да тая надежда, че някой ден моите деца ще видят Списаревски и неговия „Месершмит” в кината, вместо поредния „Терминатор”. Кой знае…