Оптимистично нещастие

Спорих наскоро с един румънец, кой народ е по-намръщен – българите или румънците. След проучването на Галъп съм спокоен – българите се чувстват най-нещастни, а служебната победа е моя.

Комунистическият режим се БОРЕШЕ за щастие по метода на изключването – с оперативно отстраняване на нещастието. До щастието по комунистически се стигаше по една единствена пътечка – тази на материалното задоволяване, на пълненето на търбуха. „Задоволяването на потребностите“ опираше до практически показатели като млеконадой, добиви от хектар, кубически метри бетон и преизпълнение на плана. Вестниците непрекъснато доказваха с цифри, че вече живеем щастливо, захаросани очерци обрисуваха щастливи звеноводи, а сладкопойни поети (по-честните от тях безнадеждно алкохолизирани) не спираха да блеят за щастливото детство, младежкото дръзновение и партийния устрем на масите. Дестилирано, този вид щастие се свежда до скара, бира и музика с фолклорни мотиви на фона на партийни лозунги. Между другото, този вид щастие го постигнахме. Режимът денонощно ни обясняваше колко сме щастливи. А вас, другарю, кой ви подучи да не мислите така?

Ако чакаш щастието като кораб да спре на твоето пристанище, то винаги ще си сърдит. Без да знаеш разписанието, ще недоволстваш от всяка минута чакане, без да си знаеш мястото, ще недоволстваш в малката си каюта. Безсилието ражда нещастие, включително и въображаемото безсилие.

Помните ли, когато бяхте малки, приятелчетата си играеха на нещо интересно, а вас не ви искаха? Спомняте ли си онзи път, когато никой не ви покани на големия купон? Толкова години минаха, горчилката отдавна се изпари, а нагарът остана. Неприемането не ви донесе щастие, не донесе и на тези, които ви отхвърлиха. Приеми другия, и горчилката ще намалее. Приеми смъртта като неизбежност и терзанията ще изчезнат.


Начумерени и стиснали устни, вървим по улицата. Щастливите хора са магнит, привличащ погледите. Щастливите хора изглеждат като хора, които могат да дадат. Не искаме да даваме, затова не искаме да ИЗГЛЕЖДАМЕ щастливи. И аз живях в период на уличен буреносен облак, по най-лесния начин откопчващ се от просяци, рекламни агенти и проповедници. След дълга употреба на нещастието като оръжие, умението за щастие закърнява, непоискано.


Щастието и бъдещето винаги вървят ръка за ръка. Децата носят щастие, но недостатъчно за една от най-бездетните нации в света. И дори ми е неудобно да поставям думите „деца“ и „щастие“ в едно изречение, когато се сещам за детските домове, за които има пари, но няма щастие. И така си угасваме – без деца, без бъдеще, и без щастие.

Щастието е свързано и със смеха, а индустрията на смеха у нас е в тежка криза. Ръкотворна криза при това – смехът ни е одържавен, бюрократизиран и източен. Като железниците ни – не можеш вече да се качиш на влак, гадно е. Имаме си празник, дом, фестивал и бюрокрация на смеха и вече никой не се смее. На хумористичните предавания по телевизията искам да плача. Половин век отне на България да произведе пет добри комедии и да отгледа петима хумориста. Смехът, освен това, е признак и на интелигентност. А интелигентността на колективната бюрокрация е... Искам незабавна приватизация!


Уязвимото място на щастливите хора е тяхното щастие, и е съвсем естествено да им поискаш услуга. Даваш банкноти на мургавите оркестри пред ритуалните домове, за да не ти отвлекат щастието. Стига тероризъм!


Не повдигайте вежди, защото си мисля, че резултатите от това проучване са изкривени. В селото на баба ми беше лош тон да се похвалиш (ще завиждат!), затова пазехме тайна, дори за това, че леля ми успя да иде до чужбина. Кой те бие по устата да споделяш на анкетьорчетата, че животът ти не е чак толкова лош?

Религиозната вяра е стабилен пристан, хилядолетен продукт със своите формули за спасение и щастие, който пречи на вълните на всекидневието да те люшкат. В пост-модерното време дори върху вярата няма монопол и няма задължения. А ние доброволно просто не намираме сила да имаме вяра.


Щастието – птица е любимата формула на българите. Птичката на щастието рядко каца на рамото. Виж опашката пред тотопункта.


В нашата култура има израз „да си търсиш щастието“, но той не се свързва с България, а с пътуване и с чужбина. Нямаме този късмет в Конституцията ни да пише „Ние смятаме тези Истини да са самоочевидни, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от техния Създател с определени неотнимаеми Права, между които са правото на живот, правото на свобода и правото на търсене на щастие.“* Ако имаше подобно изречение при нас, може би гражданите щяха да живеят в по-хармонична среда и по-запазена природа, защото въпросът нямаше да бъде само в парите или в доходите от курортите, а и в щастието на гражданите. А гражданите биха се интересували повече от политика, защото щастието ги чака да бъде преследвано, а не да бъде спуснато като административна услуга от парламентарното мнозинство. И децата в детските домове щяха да имат право на щастие, освен на разкладка. Мечтая си за времето, когато всеки българин ще бъде НАПЪЛНО УБЕДЕН, че има право сам да постига щастието си.


И сега, какво казваш ти, ще попитате – ако имаме по-добри хумористи, ако имаме повече деца, ако никой не взима щастието ни за заложник, ако имаме вяра, ако сме по-толерантни и ако улиците се изпразнят от нахални просяци, ако не чакаме джакпота, ако променим Конституцията и не лъжем анкетьорите, ще станем ли по-щастливи?


Да, давам ви стопроцентна гаранция.


Предпочитам оптимистичното тълкуване на резултатите от това проучване. Предпочитам да тълкувам неудоволетвореността като огромен запас от неусвоена енергия за бъдещето.

Публикувано във вестник „Седем“ на 09-06-2010г.
–––––––––
*САЩ, Декларация за независимост

Прочети цялата новина

Свързани новини: