Въобще не искам да се занимавам с жалката картинка, която представлява българската левица, току що навлязла в 120-тата си година. Но пък изоставените паметници на партията в частност са любопитно отражение на нейната еволюция, или по-скоро деволюция.

Това е къщата-музей на "първия учител" Димитров на улица Опълченска. За по-невръстните читатели на блога, Георги Димитров е онзи от Коминтерна, Лайпцигския процес и старите десетолевки, неволният кръстник на меката на чалгата, съветският гражданин, чиято мумия стоя 40 години на хладно и тъмно в мавзолей, преди Бъки Бомбата да му види сметката, за да се направи там най-елитния паркинг в центъра на София. Едноетажната къща, в която по едно време с Димитров през 20-те години на миналия век е живял и Петър Дънов, е в окаяно състояние, с килната дървена ограда и виснали кабели по фасадата, сградата е опасна за хората и поради това (а и сигурно поради липса на интерес) е затворена за посещение.

Според надписа тази сграда е паметник на културата, поради това, че там са се намирали ЦК на Българската работническа партия и Работническия младежки съюз, както и редакцията на вестник Работническо дело, в по-нови времена известен като Дума. Двуетажната къща с лющеща се мазилка е на бившия площад Позитано (бивш, защото върху него сега се разполага това), точно срещу настоящата централа на БСП. От прозорците на БСП най-вероятно сградата не се вижда особено добре, може би само дръвчето изникнало от покрива й, с което си обяснявам нехайството на червените към състоянието й. Надписът впрочем също не се забелязва веднага, закрит от клончетата на храсталака, поникнал от мазето на къщата.