Провокирано :)

И не е притча, а източен тост, но съдържа неизменната поука. :)

Харемът на султана се намирал на пет километра от двореца. Всеки ден той изпращал слугата си за момиче. Султанът доживял до сто години, а слугата се споминал на тридесет.

Поука: Не жените убиват мъжете, а тичането след тях.

Наздравица: Да пием за това, не ние да тичаме след жените, а те след нас! Защото жените са далеч по-издръжливи от мъжете и живеят значително по-дълго!

Много убаво и много българско

1000NAMES / SECONDARY FAUNA / video by Vitto Valentinov from Vitto Valentinov on Vimeo.

Още за авторите и клипа>>>

Когато ръб те шибне......

Днес Шкумбата, утре вероятно Радо Шишарката. Така разсъждава Иван Филчев от вестник „Новинар“ по повод назначението на Шкумбата за консул в Чикаго. Ако трябва да бъдем честни, прав е да негодува.

„Във всеки един от случаите дипломатическата служба не се възприема сериозно, а се смята като работа, на която могат да се наместят близки, роднини или пък да се уредят приятели. На никого не му пука за съжаление, че дипломатът е лицето на страната ни в чужбина и ако искаме да ни възприемат сериозно, е редно там да бъдат изпращани хора, които да ни представят достойно“, споделя мислите си Иван Филчев.

Назначаването на хора без предвидената подготовка, дори на най-ниско ниво, е непрофесионално и несериозно в свят, в който професионализмът е на първо четене. Да знаеш как да работиш в дипломатическа служба, разбира се, не гарантира, че ще бъдеш добър дипломат. Това опира и до талант, с който се раждаш. Добрите дипломати са наистина малко, а на Балканите те се намират главно в южната ни съседка Турция. Ахмет Давутоглу, например, се е подготвял десет години за поста външен министър на Турция. Една страна е силна поради много причини и една от тях са дипломатическите служби.

За да бъде някой назначен за дипломат, той трябва да мине курсове най-малко за тази цел. Другата опция е да е политическо назначение, за което трябва да е част от позволените за това 20% от участниците в мисиите ни по света. Има вариант за даване на дипломатически статут на друго лице, което не попада в графата на първите две опции. В този случай се дава статут на служител на други министерство. Аргументът за назначението на Шкумбата е, че е много популярен и няма да има проблем със справянето с общността ни в САЩ. Нима Лари Кинг е станал дипломат на САЩ, защото е известен? Коя страна би си позволила подобно нещо? Опасно е да се назначават хора на подобна служба, особено когато няма защо да са на подобен пост. Какво всъщност е допринесъл Шкумбата, за да заслужи благоволението на ГЕРБ и Бойко Борисов? Да, той разказва вицове, разказва ги прекрасно. Но това не е достатъчно, за да бъде назначен на пост, където трябва опит, образование и връзки на дипломатическо ниво.

Не смятам, че българите в САЩ ще се отнасят с респект към Шкумбата. Не и с този респект, от който се нуждае една дипломатическа мисия. Именно този респект е важен, за да може институцията да си върши работата както трябва. Разбира се, има много мисии, в които служителите не си вършат работата, има недоволни граждани и т.н. Но те все пак, въпреки всичко, са дипломати. Хора, които са работили това винаги.

В историята е имало случаи на назначения в дипломатически мисии на хора извън системата. Тези случаи винаги са свързани с личности, които са допринесли с живота си за родината – четници, известни дейци на освободителното движение, партизани в по-късния период, успели да се издигнат, заради заслуги. В този случай днес, можем ли да покажем приноса? На какво истинско основание Бойко Борисов назначава Шкумбата в дипломатическа мисия и не е ли това една крачка цялото МВнР да се превърне в голям виц на българската дипломация?

 

Доста добри снимки, има някаква игра тука

Западъ и нашиятъ идеалъ

„Западъ е въплотения егоизъмъ и алтруизъмъ, безъ никаква следа отъ човещина. Западъ прониква въ жадните за култура и напрѣдъкъ народи, не съ въображението и симпатиите, които създавагь и вършатъ единение, но съ преднамѣрена зла цель и страсть къмъ завоювание и богатство“. (Изъ книгата „Моето учение“ отъ Рибиндранатъ Тагоре).

Разбита и отчаяна, изпитала горчевинитѣ отъ покруситѣ на единъ националенъ погромъ, въ който, заедно съ скѫпите, лелѣяни национални идеали, бѣха погребани и всички най хубави, присѫщи само на младитѣ, качества, българската младежь, следъ голѣмата война, попадна въ шеметенъ хаосъ.

Лѫжа и поквара, фатална апатия и сантиментално лекомислие, наедно съ лошия примѣръ на възрастните, които въ тия години на тежки   изпитания се бѣха отдали на развлѣчения и удоволствия, на грубъ материализьмъ и вражда, за задоволяване на най-долни желания и инстинкти прорѣзаха дълбока бразда въ душите на младото поколение. И така, младите останали сами попадаха въ мѫчително раздвоение. Моралъ, вѣра въ доброто и красивото въ своя народъ, нѣкаква цель, която осмисля живота имъ бѣха само думи, които нѣкога бѣха слушани на ученическитѣ   скамейки И дойде денъ на страшенъ разколъ едни къмъ лѣви утопии, други къмъ площаденъ патриотизъмъ, а всички заедно съ най-голѣма охота поглъща а „културнитѣ“ поуки на „модерна“ Европа.

И дойде день, когато единъ футболистъ, който умѣе да вкарва голове, стана националенъ герой, а другъ, който поля съ кръвьта си поробена земя – „кокошкарь". И дойде день, когато човѣкъ не можеше да разбира матерния си езикъ, защото се бѣ „поевропейчилъ“.

Маса реформи и съмнителни учения за държава, народъ, моралъ, идеи, и какво ли не още, наводниха трескавото отъ „модернизъмъ“ време. Никакви стремежи, никакви духовни устреми, никакви упования за по-хубаво бѫдеще. Та защо ли? Нима нашите бащи, които имаха такива, не се згромолясаха наедно съ своитѣ развѣнчани кумири? . . .

А „модерния западъ“ предлага животъ – удоволствия: кино, танци, футболъ и всичко необходимо за „културния съвремененъ младежъ...“ Но има нѣщо друго. Има нещо, чисто като снѣга по родните планини, има нѣщо неопятнено отъ праздния животъ на всѣкидневието.

Нѣщо вѣчно като самия създатель. Нашето скѫпо минало съ своитѣ свѣтли примѣра и завѣти.

Да. Далече презъ вѣкове, въ стари времена, когато благоуханието на тамяна и кръвьта на свѣтитѣ мѫченици – Народни будители сѫ се сливали въ една чудна, мистична сплавъ, вѣчна и по-твърда отъ най-твърдия гранитъ, когато безпределната любовь къмъ Отечеството е била религия, а нейнъ святъ знакъ – жертвата за доброто на Родината, тогава животътъ е ималъ съдържание, а смъртьта – възкресение.

Въ тѣзи скѫпи за насъ спомени, тъй далечни, но така красиви, ние отправяме нашиятъ взоръ. Съ затаенъ дъхъ ние следимъ и виждаме въ праха на миналото, дивни легенди за себеотрицание и най-висши морални завѣти.

Тѣ сѫ нашата опора. Те сѫ нашия идеалъ.

Люб. Савовъ

Вече няколко дни подред в интернет форумите не стихват коментарите по повод реплика на министъра без портфейл Божидар Димитров, под чиято „шапка” са българите, живеещи зад граница, а също и Дирекцията „Вероизповедания” към Министерски съвет. Въпросният министър си позволи епитет по адрес на българския народ, който не си заслужава да бъде повтарян. Това стана в разговор с журналист, докато министърът, определящ се като историк и даже носещ научна и преподавателска степен в тази област, обясняваше нещо си за откритите в разкопки на ранно-християнски храм частици от мощите на св. Йоан Кръстител и Предтеча.
После министърът реши да се поправя, като обясни, че епитетът бил по адрес на група анонимни археолози, завидяли на колегата си за откритието. Но докато се обясняваше той наговори още куп недомислия и обидно звучащи от устата на учен и министър слова.
Във всеки случай той обясни, че говори това, което и мисли, защото не иска да е лицемерен.
Божидар Димитров редовно се самоопределя като патриот, но дали точно това не е лицемерие, след като в мислите му витаят обидни квалификации по адрес на собствения му народ. По-вероятно е и друго – може би той осъзнава себе си като такъв, какъвто нарече целия народ и ако е така сигурно не е лицемерен. Не споменаваме епитета, защото както и да се опитваше министърът да обясни, че думата значела „обрулен” или „бит с пръчка”, тя си има едно подсъзнателно значение, което по приляга на този човек.
Тъжното в цялата работа е, че покрай споровете дали той има основание да нарича народа ни с такива епитети или не, млади хора, много от които стойностни и порядъчни, признаха, че се чустват част тъкмо от такъв народ, за какъвто говори министъра. Е, точно затова е непростимо от устата, а и в помислите на назначен за министър набеден историк да звучат такива внушения.
Хората гледат предаването му по БНТ „Памет Българска”. Не са малко и читателите на неговите книги. И му вярват. Даже дълго време го наричаха професор, без да е получил такова звание на преподавател във ВУЗ, но той го приемаше с удоволствие. Сега отказва да се извини. И как ли? За това се иска преди всичко морал...
Сега министърът се радва на своята слава и шества из медиите. Това на него не му е чуждо, защото докато беше директор на Националния исторически музея пак така налагаше усещането, че е едновременно в сутрешните блокове на две телевизии. Тогава се появи и вица, че тези, които не го харесват, се отказали от препечените филийки, защото обръзът му се появявал върху тях, дакото са в тостера. Даже личало, че ризата му е разкопчана до пояса, за да се вижда добре окосмената му гръд.
Народът ни не е такъв, каквто го определя министърът, даже и защото търпи подобни министри.

Тук ще стане дума за едно-страничен материал, публикъван във в-к „168 часа”, в броят от 23 юли 2010 г.Но за пълнота на картината ще започна с малко предистория. Осем дни преди тази публикация, т.е. на 15 юли с.г., бях особенн...

Мая Ценова

Такива са времената – всички ние сме в една или друга степен обитатели и на виртуалното пространство, дори ако все още се противим на пристрастяването към неговото въздействие. Това ново измерение на нашето битие ни дава илюзията, че сме го създали сами и следователно в него можем да не се подчиняваме докрай на обективните закономерности и правила от „материалната реалност”.

Може би най-магнетичното преимущество, с което виртуалното пространство печели привърженици, е възможността за мигновена връзка; контактът със света е толкова безспорен, че разстоянията направо губят значение, оказват се заличени, елиминирани като обективен фактор. А като добавим и неограничените възможности за съхраняване на информация във виртуалните селения, това пък заличава и фактора време – всички минали времена се намират постоянно по допирателната със сегашния момент – само протегни ръка и си гребни шепа информация. Не го ли направиш, отговорността си е твоя – никой не ти е крив! Но не забравяй, че други го правят – постоянно. При това с какви ли не цели.

И тъй, на 14 юли за около 24 часа на официално посещение в България  бе един от хората, които без преувеличение участват в правенето на съвременната история на света – палестинският президент Махмуд Аббас. По твърде скромното отразяване на този факт в българското медийно пространство можем да заключим  без много усилия, че тук, при нас, битува с пълна сила целият комплекс от предубеждения, методично създавани и налагани във виртуалното медийно пространство. И как иначе, ако точно четири дни по-рано – на 9 юли 2010 – леко изкушеният български редови журналист, който разчита да почерпи информация от наложилите се няколко виртуални адреса, и съвсем неизкушеният редови български потребител на новинарска информация вече са прочели в 7 (седем) български сайта интригуващото заглавие: „Аббас призова арабските страни към война с Израел”.

Всъщност ако човек си позволи леко да кривне от ежедневния ход на мисли, той би могъл дори да се остави да бъде заинтригуван – що ще на официално посещение в посткомунистическа, съвременна, европейска България някакъв арабски лидер, който призовава към война с Израел!? Но такива „лирически отклонения” явно са лукс за неизкушения освен от собственото си оцеляване редови български медиен потребител. Какво го грее него, че Махмуд Аббас бил заявил, че „арабските лидери от Палестинската автономия са готови да водят война с Израел, ако останалата част от арабския свят ги подкрепи.” Какво го интересува също, че елементарната професионална етика= добросъвестност изисква, особено когато се цитират изявления на знакови фигури в световната политика, да бъде посочено кога и къде е направено изявлението?

Е, авторът на текста в news.bg е добавил псевдопрофесионално: „…пише в. „Ал Хаят”. Псевдопрофесионално, защото вестници със заглавие „Ал Хаят” излизат в няколко арабски държави плюс още един, който се смята за общоарабски и се издава в Лондон. Та кой от всичките вестници „ал Хаят”? А пък кога – такъв въпрос изобщо не стои. Важното е затвърждаването на откровено арабофобския стереотип: за пореден път арабски лидери призовават за война с Израел. При това – колко нагло! – тъкмо в момент, когато се говори така интензивно за непреки преговори, за американско посредничество, за необходимостта те да се превърнат в преки…

Все пак едно заинтригувано, по-внимателно вглеждане в отразяването на темата в news.bg може да ситуира „изявлението” на Махмуд Аббас дори във времето: на следващия ден – 10 юли непредубеденият читател отново може да бъде силно заинтригуван от следващото заглавие: „Обама изрази подкрепа за Аббас”.

Един от коментаторите на новината е изразил дори повече от недоумение – той е заел позиция, протестирал е!

„2. Los Angeles 90034 | 10.07.2010 08:47

Заглавието е неточно. Обама е изразил подкрепа за мирния процес в Близкия изток, а не подкрепа за Аббас. Провокативно заглавие.”

Ами да – още повече, след като news.bg не са пропуснали възможността да препубликуват собствения си текст, да не би някой да го е пропуснал! – а повторението е майка на знанието и стереотипите се нуждаят от него. Там вече е посочен и маркер за време: „Вчера, Аббас заяви, че арабските лидери от Палестинската автономия са готови да водят война с Израел, ако останалата част от арабския свят ги подкрепи.” (фразата „война с Израел” е обособена като ключова дума в активно поле).

Вчера? -  9 юли? Опитайте се да намерите в някой от вестниците Ал-Хаят” от 9 юли интервю с Махмуд Аббас. Аз не можах. Ето какво битува обаче в медийното виртуално пространство все пак от 9 юли:

http://www.mignews.ru/news/politic/world/090710_05914_40840.html

„Махмуд Аббас призвал арабские страны к войне с Израилем”. (За масовия български потребител на интернет, който е на „вие” с руския: „Махмуд Аббас призова арабските страни към война с Израел”.) Следва буквално текстът, представен от news.bg, заедно с позоваването на в. „Аль-Хайят” без дата!

Оставям настрана защо news.bg не цитира своя източник, което би му спестило най-малкото упрека в непроверена информация. Не бих отминала обаче въпроса какъв сайт е всъщност mignews.ru! Бегъл поглед върху рекламите на недвижими имоти в Израел или почивка в Тел Авив е достатъчен за отговор на този въпрос. Става дума не за руски сайт, а за израелски сайт, списван на руски език. Оттам насетне не би ли следвало някой в българското медийно пространство да зададе въпроса дали например македонските медии са достатъчно достоверен източник за позициите на българските политици по българо-македонските отношения? Защото да цитираш Махмуд Аббас по израелски сайтове е все едно да цитираш българския президент или премиер по македонски вестници. Кому е нужно и още по-важно: кому е изгодно това?

Продължавам по следите на източника на сензационната за мен новина на news.bg от 9 юли, че „Махмуд Аббас призова арабските страни към война с Израел”. Сензационна, защото от години Махмуд Аббас говори и действа само в името на мира в Близкия изток – дори когато това го е противопоставяло на мнозинството от палестинците! В същия смисъл бяха и думите му по време на официалното посещение на 13-14 юли в София.

И тъкмо тук недоумението няма как да не отстъпи място на възмущение – от това, колко лесно виртуалното пространство трансформира прастарата максима за „невинност до доказване на противното” с обратен знак – във „виновност до доказване на противното”!

Оказа се, че интервюто на Махмуд Аббас, послужило като суровина за манипулацията на mignews.ru, е публикувано не в някой от всичките вестници „Ал-Хаят”. И не „тия дни” – около 9 юли. А на 6 май 2010 в лондонския арабски ежедневник „Аш Шарк Ал Аусат”.

В пространното интервю, дадено на журналиста Али Салех, са засегнати толкова много теми, че суровината за манипулацията би била почти неоткриваема – ако не бяха за щастие почти неограничените възможности на виртуалното пространство: достатъчно е да имаш „късмет” да му подадеш правилната ключова дума и то се оказва неочаквано отзивчиво. При съществуващия риск от капитулация пред досадното ровене в милиони текстове правилната ключова дума за един от основните инициатори за мирния процес в Близкия изток Махмуд Аббас беше „война с Израел”.

Та ето какво всъщност е казал (пълното интервю, преведено на български) Президентът на Палестинската национална власт – на въпрос на журналиста за общоарабската среща на най-високо равнище в Сирт (27-28 март 2010):

„- На срещата стана дума за въоръжена съпротива. Ние отхвърлихме този призив. И го отхвърлихме по простата причина, че всички слоеве на палестинския народ отхвърлят въоръжената съпротива – и ние, и Хамас. Следователно, ако ние не искаме въоръжена съпротива, защо тогава арабите искат да ни я наложат? Казахме също, че ако арабите искат война, ние сме с тях. А ако не искат война и същевременно не искат мир,  ситуацията на нито мир, нито война е невъзможна. Казахме, че арабската мирна инициатива остава в сила. За съжаление, някои казват, че Израел не я приема и това, разбира се, е истина, но арабите не направиха нищо, (произнася го натъртено) за да я популяризират – нито в световен, нито в местен мащаб. Лично аз поисках от някои арабски вестници да публикуват инициативата, но те отказаха.

* С какъв аргумент?

- Защото на нея имало знамето на Израел. Представете си какъв манталитет! Значи, отказаха да я популяризират както официално, така и медийно. А прехвърлят отговорността за отказа само върху Израел. Да, Израел я отхвърля. Защо тогава да не я използваме, за да поставим Израел в неудобно положение! Арабската инициатива е най-важното оръжие в ръцете на арабите. Тя ни представя като арабска и ислямска общност, която иска мир. От време на време ни се явява някой, който заплашва да оттегли инициативата. Но каква алтернатива имаш за инициативата? Ако искаш война, заповядай. А той ти отговаря: Ние не сме готови за война. Ами като не си готов за война, какво искаш тогава?! Война чрез палестинския народ – няма да приемем (повтаря го два пъти). Също така няма да приемем и въоръжената съпротива, защото знаем нейните резултати. Ние бяхме сринати по време на Втората интифада, бяхме сринати по време на агресията срещу Газа и аз не съм готов за сриване на нашия народ още веднъж.”

Колкото и да изглежда напълно излишно да се разсъждава върху механизмите на манипулиране на текста, изкушавам се да обърна внимание на това, как пасажът „стана дума за въоръжена съпротива. Ние отхвърлихме този призив. И го отхвърлихме по простата причина, че всички слоеве на палестинския народ отхвърлят въоръжената съпротива – и ние, и Хамас. Следователно, ако ние не искаме въоръжена съпротива, защо тогава арабите искат да ни я наложат?” е резюмиран под заглавие „призив за война”!? Вярно, съществува, много удобно за изваждане от контекста, изречението: „Казахме също, че ако арабите искат война, ние сме с тях.” Което обаче продължава ясно: „…ситуацията на нито мир, нито война е невъзможна.” И още по-недвусмислено: „Арабската инициатива е най-важното оръжие в ръцете на арабите.” И още по-категорично: „Война чрез палестинския народ – няма да приемем (повтаря го два пъти). Също така няма да приемем и въоръжената съпротива, защото знаем нейните резултати.”

Но най-криво е огледалото, в което на сайта mignews.ru  окупираният от Израел Западен бряг на р. Йордан се вижда назован с името „Юдея и Самария” – пар екселанс фразеологията на крайнодесните ционистки лидери на Израел, на които езиците не просто не могат да се обърнат да изрекат „окупирани”, ами изобщо не признават тия територии за палестински, каквито те са според всички резолюции на ООН, отнасящи се до Близкоизточния конфликт. И не стига това, ами и споменатата от Махмуд Аббас Втора интифада – народното въстание с камъни срещу танковете и автоматите на израелската окупация – се оказва префасонирана в „израелски операции за борба с тероризма”?! Как да квалифицираме логиката на  авторите на писания за mignews.ru и безотказно и безкритично цитиращите ги техни колеги от news.bg, които си позволяват да вложат в устата на палестинския президент Махмуд Аббас фразеологията и лозунгите на израелската окупация, против която се бори неговият народ? Но въпросът е и в друго: на какво разчита тази тяхна логика, освен на безкритичното възприемане на техните „публикации” от страна на обитателите на виртуалното пространство, които все по-малко си позволяват лукса да се замислят накъде отива тоя свят – а и ние с него…

Защо когато източникът на информацията е АП, АФП или РИА, на сайта news.bg те са посочени, а когато се използва mignews.ru, той остава скрит? Може би когато източникът остане задкулисен, манипулацията е по-ефективна? Може би това е начинът да се елиминира и минималната вероятност някому нелогичностите да направят впечатление? С какво подобна линия на поведение допринася за мирния процес в Близкия изток, който – надявам се – никой не се съмнява, че е в интерес на света като цяло? Какво друго, освен многократно повторената в mignews.ru фраза за „нови палестински условия” за преговорите с Израел, дава основание на news.bg да формулира заглавие „Аббас с нови условия за преговори с Израел”? – Тази публикация визира като „нови условия” „пълното прекратяване на строителството на нови еврейски селища в окупираните палестински територии”.  Не буди ли обаче съмнение този епитет „ново”, който се отнася за условие, поставено в текста на т.нар. план „Пътна карта за мир в Близкия изток”, изложен най-напред в реч на американския президент Дж. У. Буш на  24 юни 2002 и публикуван в окончателна редакция на 30 април 2003, включително на сайта на Министерството на външните работи на Израел.

И така, Пътната карта, приета от САЩ, Европейския Съюз, Русия и ООН, постановява дословно, че в рамките на първия етап – до май 2003 г. „Правителството на Израел, в съответствие с Доклада Мичъл, замразява цялата заселническа дейност (включително естественото разрастване на селищата)”. Но от май 2003 досега са изминали вече повече от седем години, а до този момент строителството на селища за еврейски заселници на окупираните територии продължава с частични и временни замразявания, които са по-скоро маневриране и печелене на време, отколкото изпълнение на ангажименти и задължения към мирния процес. Кое тогава дава основание прекратяването на строителството на нови еврейски селища да бъде квалифицирано като „ново палестинско условие” и тази квалификация да бъде включена в текст, който целенасочено създава впечатлението, че палестинската страна препятства преговорите за мир в Близкия изток? И това не се ли вписва всъщност в контекста на израелските усилия  да се наложи на международното обществено мнение впечатлението, че палестинското ръководство не можело да бъде надеждна страна в близкоизточния мирен процес и поради това Израел нямал партньор в мирния процес? Иначе защо е добавена между другото „забележката”, че „изявлението на палестинския лидер идва седмица преди посещението на израелския премиер Бенямин Натаняху в Белия дом за разговори с американския президент Обама”? И напомнянето, че „в момента с посредничеството на Вашингтон Израел и палестинците водят непреки мирни преговори.” Идеята не е ли да се провокира обществено мнение, че палестинците са виновни за застоя в „преговорния процес” – защото в дните след „Мави Мармара” светът като че ли твърде категорично обърна поглед към правата на палестинците, едва ли не „забравяйки” правото на Израел на самозащита… Между другото, едно първоначално насроченото посещение на Натаняху в Белия дом беше отложено тъкмо заради „Мави Мармара”…

А достатъчно е да се извади хронология на изявленията на Махмуд Аббас – той поставя това „ново” палестинско условие години наред, поне от началото на преговорния процес, който наближава да изпълни второто си десетилетие, но според независими източници за тия години „мирен процес” броят на еврейските заселници колонисти на окупирания Западен бряг се е удвоил. (статия на Telegraph) Има ли смисъл изобщо да говорим, че член 49, параграф 6 от Четвъртата Женевска конвенция за защита на гражданското население по време на война още от 1949 г. забранява на държавата окупатор да депортира или премества част от своето гражданско население на окупираните от нея територии (http://www.icrc.org/ihl.nsf/full/380?opendocument), или че Израел е ратифицирал тази конвенция на 6 юли 1951 г.

Но не би ли трябвало все пак един независим български журналист да се поинтересува поне малко за тези „незначителни детайли”, преди да гребне с шепа от изобилната информация във виртуалното пространство и да тръгне да формулира интригуващи заглавия и да формира обществено мнение? Иначе къде всъщност остава квалификацията „независим”?

Природата дарила папагала със способността да подражава на речта на другите животни. Той много се гордеел с този дар, но глупостта не му позволявала да проумее това, което повтаря.
Веднъж папагалът дочул брачният зов на орела. След това видял как орлицата се отзовала на този зов, колко ласкава и нежна била с орела. Папагалът решил, че това е заклинание, което ще му даде власт над орлиците. Повече от всякога той се възгордял със себе си и своя дар. Сега можел да стане много важна птица.
На следващият ден папагалът излетял високо над върховете на дърветата и изпял брачния зов на орела. Виждайки летящата към него орлица, изпял още веднъж вълшебното заклинание за по-сигурен ефект. Орлицата разбрала, че я е подвел тоя пъстър клоун и разярено се нахвърлила върху шегаджията. Папагалът забелязал, че орлицата въобще не е на крилете на любовта, а е в бойна атака срещу него. Той като стрела се устремил надолу, в дълбините на леса, за да успее да се скрие сред гъстите клони от смъртната заплаха. Но в паниката си не успял да заобиколи дебел клон, който се оказал на пътя му и силно се ударил в него. Загубил съзнание и започнал безпомощно да пада надолу, като периодично се удрял ту в един, ту в друг клон. Когато се озовал на земята, бил жалка гледка - счупено крило, изкривено краче, оскубана перушина и болки по цялото тяло.
Уврежданията не му позволявали да се върне към предишния начин на живот и той бил принуден да се храни само с това, което успявал да намери сред гниещите листа и да се крие в гъстите храсти, където било хладно и тъмно. Тогава възненавидял всички, които са здрави и се радват на живота, които се наслаждават на слънцето и сочните, вкусни плодове. И папагалът започнал да проповядва своя свят образ на живот. Започнал да заклеймява хищниците за звероубийството, тези, които се хранели със сочни плодове - за чревоугодничество, щастливите влюбени - за прелюбодеяние. Учел, че само чрез въздържание от всички житейски блага и дълги молитви, можеш да намериш пътя към Райската гора.
Славата на светостта на папагала се разнесла надалеко. Много започнали да се кланят на мъдростта му и да следват примера му. Един ден папагалът умрял, както умират всички животни. Тогава последователите му издигнали храм. Най-страстната последователка на куция папагал била куца маймуна. След куцата маймуна се появило куцо магаре. Така възникнали храмове на куция папагал, куцата маймуна, куцото магаре и други. След време жреците на тези храмове започнали да воюват помежду си, за да докажат, че техния куц е бил по-свят и по-праведен от другите.
По този повод е казано: "Бог е дал различен облик на живите същества не за да живеят "свято", а за да живеят щастливо."

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Вчера се навършиха 14 години откакто мама я няма на този свят. Докато не станах родител не разбирах, колко много неща е направила тя за мен. Обичам те мамо !

Софиянци и гости на София – радвайте се – София диша! Общината стартира проект София диша и за три поредни недели ул. Цар Иван Шишман  ще се превърне в пешеходна алея, на която ще бъдат разположени творчески работилници и прочие. Идеята е да се повдигне гражданска дискусия относно зелена София, щото зеленото не е само цвят, за въздух в София, щото нашия си е по-чист от московския, ама пак е мръсен, за шума и за колите.

Признавам си, идеята на общината е страхотна, та затова си позволявам няколко творчески съвета към тях, така де, съвсем приятелски.

1. Представете си, че се прибирате пред блока си и възнамерявате да оставите колата пред него, за което заплащате. Бум, няма паркинг, София диша. Три седмици замеряш платени паркинги с пачки или караш колата в съседния квартал. Затова предлагам Столична Община да затвори улица Московска. Да – улица Московска! Тя е перфектната улица за целта. Дълга, права, павирана на места и обградена с хубави сгради и тук там зеленина.

2. Предполагам, че който не си премести колата сам ще бъде подпомогнат от услужливите работници на центъра за градска мобилност. Да, това са приятелите на човека-паяк. Та именно с наказателните паркинги е свързана и следващата ми препоръка. Нека Столична Община разкара всички коли оттам и направи едни огромни игрища за народна топка, волейбол, джит бол, футбол и не на последно място – картоф. Всички деца неимоверно много ще се зарадват да си припомнят какво е това да играеш на огромна площадка. Да, от асфалт, ама площадка. Сега такива почти няма пред блоковете, защото са превърнати в платени паргинги или на тяхно място са се образували заведения или други екстри.

3. Последната ми препоръка към Столична Община е най-приятелската. Приятели, спрете да се занимавате с временни акции и започнете да се занимавате с нещо дългосрочно и сериозно. Колко проекта имаше за превръщане на река Перловска в зелена зона? Колко мъртви и оградени с метални огради места има в София? Защо не си представите как вие ще се чувствате, ако някой се опитва да ви направи предблоковото пространство пешеходна зона?

Разберете, за някои това е центъра на София, за други, това е просто предуличното/предблоковото им пространство.

И най-важното: пешеходни зони трябват, но трябват и подземни паркинги, обществени паркинги, а не това, което се случва в момента. Пълен хаос в центъра, и милиони батмани с жълти жилетки, които се опитват да въдворяват ред събирайки пари за градската мобилност.

ps. 4. И понеже ви харесвам последната идея е бонус – нека драгата Столична Община да провери приходите/разходите на общинската фирма Паркинги и Гаражи и при възможност част от печалбата да се инвестира в изграждането на подземен паркинг под св. Седмочисленици.

Най-напред прочетете цялата информация, която публикувам от заглавието до края без никаква промяна: “Македонски вестник написа, че „в България дебнат смъртоносни комари” | Агенция „Фокус“ Скопие. Македонският „Утрински весник”, смятан традиционно за близък до левите политически сили, написа текст, озаглавен: „В България дебнат смъртоносни комари”. В целия текст, посветен на треската от Западен Нил, става [...]

През юни износът расте с 40.9% на годишна база. На практика, това означава, че през юни 2010 година износът вече достигна предкризисните нива от 2008 година (в номинално изражение).

Възстановяването си върви, поне там където правителството не му пречи.

Износ, промяна на годишна база, %

Блогът за икономика 2010

Продукти за 4 порции:
800г розови картофи
1 глава червен лук
3с.л. майонеза
3с.л. заквасена сметана
1с.л. горчица
1/2ч.л. сол
4- 5 стръка копър
4 стръкчета къдрав магданоз

Приготвяне:
Картофите се белят, измиват и слагат в тенджера. Налива се вода колкото да покрие картофите. Поръсва се щипка сол и съдът се поставя на включен котлон. Оставят се да се варят 30- 40 минути. След това се отцеждат добре от водата. Режат се на малки кубченца и се слагат в купа. Към тях се добавя нарязан на ситно копър и червен лук. В отделен съд се слага майонеза, заквасена сметана и горчица. Поръсва се сол. Разбиват се с бъркалка. С получения дресинг се объркват картофите. Салата се слага в хладилник. Поднася се в стъклени, салатни купички на столче. Забожда се по 1 стръкче къдрав магданоз. Салатката става за гаритура на печени меса.

Ето ви няколко идеи, за да си направите картинки на плажа, ако на него  има толкова много красиви камъчета, колкото ние открихме. По същия начин може да използвате мидички, водорасли,  цветя…:) Помогнете на децата с основната форма и след това ги иставете сами да довършват картината.

Рибка

Момиченце

Цвете

Продължаваме с железопътните приключения на Крум из Европа. Пътувахме с него до Белград и Виена, бяхме в Мюнхен и Тюбинген, а също и в Брюксел. За последно го оставихме в Антверепен и Брюге и Лондон, а сега ще посрещнем Коледа в Англия.

Приятно четене:

Към Европа с влака

част шеста

Коледа в Англия

25.12.2009 г. Коледа! Този ден почти нищо не работеше, затова нямаше много какво да се прави навън. Все пак се поразходихме из местния парк, където двете кучета се понатичаха и понаиграха на воля. Иначе парковете в Лондон се оказаха огромни зелени площи, перфектно поддържани, с безплатни кортове и игрища за посетителите. [caption id="" align="aligncenter" width="553" caption="Лондон, Великобритания"][/caption]

26.12.2009 г. Това е датата, която почти всеки англичанин чака цяла година, за да пазарува. На този ден из цяла Англия се правят огромни намаления на всякакви стоки и продукти. Ние отидохме до

едно селце близо до Оксфорд,

където имаше една улица цялата с различни аутлети. Аз нищо не си харесах, тъй като повечето магазини бяха за по официални дрехи. 27.12.2009 г. На сутринта трябваше да си събера багажа, тъй като Инна и Джейсън очакваха гости и

последния ден в Лондон

трябваше да спя някъде другаде. След като се сбогувах, тръгнах към центъра където се срещнахме с Ева. Тя беше за празниците при приятеля си и най-накрая се разбрахме да се видим и с нея. След като се намерихме на една уговорена метростанция, отидохме да намерим някакъв интернет клуб, откъдето да мога да си резервирам някакъв хостел. Открих един с по приемлива цена за единична стая, направих резервация и след като взехме адреса се отправихме към него, за да си оставя багажа. Намиранети беше малко сложно, тъй като до него трябваше да се прекачвам и на автобус, а последните дни бях свикнал да пътувам само с метро. Е все пак се оправих оставих си багажа и се отправихме с Ева към центъра. Първото, което направихме, беше да отидем в някой спортен магазин и попаднахме на най-подходящото място. Магазин в центъра на 7 етажа, на първите 2 имаше само мъжки обувки всякакви, после женски и най-различни стоки. Аз си накупих доста неща, за мен и сестра ми и след това се отправихме на обиколка из града и някои от основните му забележителности. [caption id="" align="aligncenter" width="460" caption="Адмирал Нелсън на площад Трафалгар"][/caption]

От магазина се отправихме към Трафалгар. След като поснимахме се отправихме към следващата ни спирка- Биг бен. От Биг бен излязохме на един мост на Темза откъдето се виждаше перфектно един от символите на столицата- виенското колело-„London eye”. После се отправихме към Тауър бридж, по който пресякохме Темза и покрай сградата на кметството( която тук беше с някаква модерна архитектура, отвсякъде стъкла и такива работи) стигнахме до Лондон бридж. Взехме си метрото и се отправихме към някакъв квартал, където Ева знаеше хубав пъб. Отидохме там насладих се на атмосферата вътре, изпихме няколко бири и всеки с метрото се отправи към „временнот си убежище”. Аз макар и малко трудно успях да стигна до Хостела, където се настаних и поспах 4-5 часа преди дългия път на следващия ден. 28.12.2009 г. Е този ден беше съсипващ откъм пътуване. Станах в 5.30, стигнах по някакъв начин до гарата в 6 и нещо и се качих успешно на

„влака“ за Харвик

(странни англичани, въпреки че бях на жп гарата, нямаше влак а автобус). На ферибота се качих на време и последва познатото многочасово киснене по седалките с целия багаж, докато пристигна в Хук ван Холанд. Този път поспах през повечето време, предвид ранното ми ставане сутринта и краткия сън. [caption id="" align="aligncenter" width="553" caption="Мостът Тауър (Tower bridge)"][/caption]

Пристигнах по разписание на пристанището в

Холандия

и последваха многократни прекачвания за да стигна до Ниймеген, където трябваше да ме чака един мой приятел- Шийр (името му мисля че подсказва достатъчно, че е местен). Благополучно след много прехвърляния из различни влакове, не и без помоща на изключително любезните местни кондуктори, успях около 20.00 ч. да съм на гарата в Ниймеген. Трябва да отбележа, че наистина кондукторите са много любезни и на всичките ми въпроси за маршрута вадеха някакви разписания, gps-и и сякакви устройства, с които да могат да ми намерят най-краткия възможен път. И така вечерта бях при крайната ми точка за деня. Запознах се с една част от многолюдното семейство на Шийр и ми предстояха няколко изключително приятни дни в Холандия, през които лягането преди 2 ч. през ноща беше немислимо и така и не се случи. 29.12.2009 г. След като предната вечер си поотпочинах, този ден спах до късно. Е колко пък да е късно 14.00 ч., ама както и да е. И така със Шийр се поразходихме малко из града, хапнахме у тях, запознах се с цялата му рода(почти)- сестра му, малкия му брат, баща му и приятелката му, майка му, която е в друга къща на около 6-7 минутки от тази на баща му. Ние бяхме спали в къщата на майка му, но иначе бяхме по дълго време в другата. Като цяло дните, в които бях в Ниймеген, доста път изминахме между тези две къщи. Иначе всички в Холандия говорят перфектен английски и някак си се разбирахме напълно, въпреки моите не толкова добри познания. Та след като се поразходихме през деня, вечерта отидохме в някакъв клуб, където имаше музика на живо. Очаквах да е някакъв клуб като дискотека, но беше всъщност една сцена със седящи места и доста възрастни хора, освен младите. Реших, че това място, въпреки културния си вид не е за нас и отидохме на едно друго. Там наистина си беше клуб с ъндърграунд музика, имаше две групи, като първо свириха едните после другите. Освен това наливната бира беше сравнително евтина и се лееше като вода. Запознах се и с някои приятели на Шийр, а именно с холандската действителност. Чуствах се като някакъв лилипут, попаднал на парти на баскетболен отбор. Даже и половината момичета бяха високи колкото мен и на горе. Горкият Шийр, който е по-нисък от мен какво ли му е на него да живее сред такива „великани“. Иначе приятелите му се оказаха много готини, като разбраха, че нямам планове за нова година ме поканиха на парти което организират и ние разбира се приехме Очаквайте продължението Автор: Крум Божиков Снимки: авторът Още снимки от Лондон: [nggallery id=34]

Аз обичам „табовете“ в Safari. Струва ми се по-естествено да имам един прозорец за browser-а вместо няколко. Така ми изглежда по-подредено. Да де, ама понякога забравям да държа Command докато кликвам върху връзките. Firefox имат опция на менюто как да се отварят връзките по подразбиране. При Safari за жалост това е само опция в конфигурационния [...]