Царски войскари

Тази тъничка и наивна книжка беше любима на нашия клас в гимназията, и дълго цитирахме лафове от нея. На пръв поглед нищо особено, елементарен стил, всичко е предвидимо до дупка. Въпреки планините книжнина по темата, беше голяма рядкост да попаднеш на книга, написана четимо, за годините 1941-44г. и при това да не е убийствено сериозна. Като се замисля, и сега е рядкост. Въпреки това ни беше смешно, по начина по който е смешен сериала "Ало ало". Имам чувството, че публиката у нас твърде много се задълбочава, обаче, в светини и символи и затова смешна книга, посветена на онова време, е невъзможна в България. А това книжле пък съвсем е невъзможно днес, защото партизаните в него са "добрите". Аз не бих дал и лев за екранизацията й (да не храним излишно комунистическите тролове), но въпреки това си я препрочитам понякога.

Фелдфебел Говедарски дочака вечерната проверка в склада. Извади джобния си часовник, който в лоша минута прекрасно можеше да му послужи като боздуган или като бомба-лимонка, погледна го с едно око и щракна ключа. Вирна глава, набъха с въздух могъщия си като ковашки мях гръден кош и закрачи към ротното помещение. Беше дошло време да се срещне лице с лице с новобранците, които втори ден вече се радваха на новите си премени, и да им предаде някои от своите мъдрости.

В полутъмния коридор трима новобранци едва не се сблъскаха с него и като го видяха, замръзнаха на местата си. Прилепиха ръце към разтрепераните си бричове, изпънаха шии, ококориха очи. Това ясно показваше, че те бяха чули туй-онуй за буйния нрав на своята ротна майчица.

— Какво цинкулирате из коридорите, вашата мам. . .? — поздрави ги фелдфебелът.

Новобранците мълчаха и не шаваха. Единият от тях бе повдигнал дясното си рамо повече от лявото и напразно се опитваше да преглътне. Говедарски крачна към него и едва не го бодна с върха на мустака си по пребледнялото чело.

— Какво си отпуснал колана като такова. .. трудна невяста? Ти войник ли си или на комар пищялка? Я да се таковаш. . . стегнеш, че като те храсна, само едно мокро петно ще остане от тебе.

И като го стисна за врата с яката си, татуирана с прободено сърце десница, тласна го и ревна:

— Марш!

Другите двама също побързаха да офейкат стратегически, но вторият получи един такъв майсторски ритник, че едва не продупчи с глава тавана.

В ротното помещение Говедарски завари гробна тишина. Само едни очи бяха останали у новобранците. Ококорени, пълни с неясна тревога и. . . страхопочитание. Това донякъде поразсея яда му от днешната случка и той засука мустак. Изкашля се, премина бавно от единия до другия край на помещението и съвсем спокойно нареди:

— Строй се!

Строиха се криво-ляво младоците и трепетно зачакаха. Говедарски мина край всекиго, измери го с око колко струва и се разкрачи насред строя. Словесното си той започна с въпроса:

— Знаете ли кой съм аз и знаете ли кой е този? „Този" беше цар Борис III, който се подпираше на златната си сабя на Двуметровия портрет над вратата.

Излезе, че новаците познават добре и единия, и другия. Така-а-а. А когато влизат в помещението, прави ли им нещо впечатление? Не! Друго и не може да се очаква.

— Точно там, където е носът на негово величество, но само че от другата страна, откъм коридора, има един пирон — заяви на всеослушание фелдфебел Говедарски. — Ей такъв! ... — удари се той с лявата ръка по лакътя на дясната. — Ще запитате кой го е таковал там. Кой ли? Аз! ... — тупна се по гърдите той и в помещението се понесе такъв звук, сякаш бяха думнали тъпан. — А защо? Ето защо. . .

Фелдфебел Говедарски метна на гръб яките си ръчища, поразходи се пред смълчаните редици, спря се на старото си място. Повдигна се на пръсти, разкърши широките си рамене, та чак подът изпука, и изкриви джуки. В гласа му имаше и раздразнение, и презрение, и нещо друго, неясно за войниците.

— Между вас за нещастие на царя и отечеството има много такова. . . висшисти и даже. . . среднисти. Те са си губили времето по разни там публични учреждения — нивирситети, гимназии, училища и пансиони — и са си натъпкали главата с такова. . . с така наречения умствен багаж. А такива такова. . . тук в казармата не са нужни. Обратно. Доказано е, че от много ум файда нема, а зарар има. И затова. . .

Тук фелдфебел Говедарски сви джуки пак и вдигна нагоре огромния си показалец, сякаш искаше да направи дупка в тавана.

— И затова — натъртено продължи той — прекрачиш ли прага, таковай си торбичката с умствените джунджурии и хоп на пирона. А когато му дойде времето да се изволните — вземайте си ги и вървете на майната си, ако щете, ваша си работа.
И махна с ръка. Поразходи се отново, повзря се тук и там, за да види какво впечатление беше направило словесното му, и запита високо:
— Ясно ли е?
— Тъй вярно! — беше нестройният отговор.
— Така-а-а-. А някой да попита нещо, да иска нещо. . . такова?
Новобранците мълчаха. Може би наистина всичко им беше ясно, може би наистина нямаше какво да питат и продължаваха да стоят неподвижно. Само едно дребничко, белолико като момиче средногорче погледна няколко пъти в краката си и заекна:
— Гос. . . господин фелдфебел, ботушите ми са малко големички. . . Да бяхте ми дали някои по-малки. . .

Складът на фелдфебел Говедарски пращеше от имущество, но той просто беше забравил думите „има" и „ще има". Беше стигнал дотам, че когато някой му речеше „здрасти", той отговаряше: „Няма бе, човек, нищичко няма в склада."

Ботушите на средногорчето наистина не ги биваше. Те бяха сбръчкани, изкривени и широки като саксии и имаше опасност да оставят бос притежателя си в някоя устремна атака срещу коварния враг.

— А два ли са, молим? — злъчно запита фелдфебелът и присви очи.
— Тъй вярно, два. Ляв и десен.
— Трай тогава! Защото има войници, които боси такова. . . изкарват службата си. Абисинците например. И не само абисинците. Ти знаеш ли, бако, че аз, фелдфебел Гроздан Говедарски, изкарах цялата Първа световна война само с един ботуш?! Да знаеш! И друго да знаеш! И не само ти, ами всички, дето сте се насъбрали в тая свещена сграда. . .

Но в този миг, като опъна ръце край кантовете на брича си и вирна глава, един височък, мургавичък войник с кривнат като орлов клюн нос изрева с всички сили, без да снема опуления си поглед от портрета на царя:

— Разрешете да доложа!
— Казвай! — намръщи се фелдфебел Говедарски, който не обичаше много-много да го прекъсват, и приближи с недобър блясък в очите.
— Ние — все така високо, сякаш декламираше, започна войникът — трябва да носим с песен на уста това. което ни давате. Ако се наложи, ще ядем и камъни дори и ще питаме за още. Това е за доброто на царя и отечеството. Защото колкото по-малко ядем и колкото по са ни скъсани дрехите, толкова по-силна и непобедима ще бъде България.
— Точно така! — светна фелдфебел Говедарски и ревна гороломно: — Юнаци, българският войник трябва да бъде готов гол и бос да стигне до Дарданелите! ...

От мисълта за Цариград, Дарданелите и велика България фелдфебел Говедарски настръхна. Очите му засвяткаха диво, мустаците му щръкнаха като щикове, по устата му се появи слюнка. Той стисна челюсти, та мускулите по лицето му заиграха, докопа дръжката на шашката и аха да я измъкне и да засече... Ала се сепна навреме, че не отоманци, гърци и сърби, а българи стоят насреща му, изръмжа глухо и неопределено и неспокойно закрачи из помещението. Сложи юмруци на кръста си, разкрачи се пред орловоносия войник и попита:

— Как те думат, юнак?
— Млад войник Вълко Лъвчев Вълков от село Мечка, господин фелдфебел.
— Ега ти зверо! — избоботи фелдфебелът и се усмихна само с десния си мустак. — Ти ми изглеждаш на такова... отракано момче и може да изфабрикувам добър войник от тебе. Но опиташ ли се да таковаш-онаковаш и да не вървиш в крак, само на вълчета, лъвчета и мечки ще ми станеш. На челото си го пиши това. И вие бре, лонгури уночукундурски. Да не смятате, че тук е такова-онакова?! Не и напротив. Но. . . ние пак ще си разменим визитации. Има време. Сега за сега стига за пирона и за умствения багаж. Разбрахме се, нали? Добре, много добре. Отлично дори! Но я ми кажете вие на мене: има ли между вас такова. . . агрономия?
— Агроном ли?
— Така де, агроном.
— Аз следвах агрономство, господин фелдфебел — усмихна се, без да подозира какво го очаква, същото онова белолико войниче, което бе поискало други ботуши. — Ама не можах да завърша.
— Няма значение — махна презрително с ръка фелдфебелът. — Аз министрите не назначавам. Я ела малко насам — повика го той и сложи ръка на рамото му. Отдалеч двамата досущ приличаха на Давид и Голиат. — Ха сега кажи ми хвърчи ли биволът?
— Та как е възможно, господин фелдфебел? — засмя се агрономът войник и една трапчинка заигра по момински па бузата му.
— Възможно е, всичко е възможно в казармата — добродушно заклати глава фелдфебелът. — Аз пък казвам, че фърчи и пушек се дига.
— Ама. . .
— Нема ама, нема туй-онуй. Ти си ми кажи направо такова. . . фърчи ли биволът или не фърчи.
— Не хвърчи, господин фелдфебел. Аз просто. . .
— Добре — повдигна рамене фелдфебелът — Щом е така, ела за малко в коридора да те таковам. . . посъветвам.

Вратата хлопна зад двамата и за миг в помещението се възцари църковна тишина. И в коридора беше тихо. Само нещо рече „пляс" и „бух" няколко пъти и. . . толкоз.
След пет-шест минути вратата зейна и пред озадачените новобранци застанаха усмихнатият фелдфебел и белоликият войник. Впрочем, от белолик по някакво странно стечение на обстоятелствата той беше станал червенолик. Дори червеният цвят под едното му око бе започнал да придобива морав оттенък. Фелдфебелът отново дружелюбно сложи ръка на рамото му и кротичко помоли:

— Ха сега пак ми отговори: фърчи ли биволът или не?
— Лети, господин фелдфебел, лети — побърза да отвърне войникът и за всеки случай се поотдръпна мъничко.
— Така — засия фелдфебелът. — Добре, много добре, дори отлично! Ами вие какво ще кажете, юнаци — обърна се той към всички новобранци, — фърчи ли такова. . . биволът или не?
— Хвърчи! — беше дежурният отговор.
— Така! Много добре! Отлично! Фърчи. . . Ех, как фър-чи-и-и такова! . . .
В този миг вратата рязко се отвори и на прага застана. . .

Прочети цялата новина

Свързани новини: