На обвиненията в тероризъм отправени към митрополит Аталлах Ханна направени от израелското посолство у нас, представителят на Йерусалимската църква отговори в материали за него във водещите български вестници „24 часа“ и „Труд“.

В-к „24 часа“, 3 септември

Да, видях шефа на „Хизбула“! По телевизията! Така митрополит Теодосиус Аталла Хана отговори вчера на едно от обвиненията на израелското посолство в София. Владиката, който пристигна миналата нощ от Ерусалим, за да отслужи литургия с Българския патриарх Максим, стана повод за ожесточени словесни престрелки между палестинци и израелци. И това точно в навечерието на мирните преговори, започнали вчера във Вашингтон.

В-к „Труд“, 3 септември

Не съм дошъл тук да се оправдавам и да отговарям на обвиненията на израелското посолство. Това заяви на пресконференция в БТА митрополитът на Севастия Теодосиос (Аталла Хана) и представител на православната патриаршия на Ерусалим.

Центърът за близкоизточни изследвания с директор д-р Махд Абуаси и общинската съветничка от Пловдив г-жа Дани Каназирева поканиха палестинския духовник за участие в разговор „Заедно за един мирен свят“. Според нейната идея Пловдив можел да се превърне в град-помирител между евреи и палестинци.

Израелското посолство в София реагира остро и уведоми г-жа Каназирева с писмо, че израелската страна гледа на Аталла Хана като на човек, подкрепящ тероризма. Според текста митрополитът е разследван от израелските власти като заподозрян в извършване на терористични атаки.

Ден по-рано медиите отразиха скандала между израелци и палестинци.

В-к „Труд“, 2 септември

Искри от конфликта в Близкия изток стигнаха и до Пловдив, който има идея да стане домакин на бъдещ кръг от мирни преговори между Израел и Палестинската власт.

Ябълката на раздора се оказа Аталлах Ханна – митрополит на Севастия и представител на православната патриаршия на Ерусалим. Той пристига в България по покана на Центъра за близкоизточни изследвания и ще остане до 6 септември.

Междувременно общинската съветничка Дани Каназирева решава да го покани в Пловдив за учредяването на инициативен комитет, който да предложи Града под тепетата за домакин на близкоизточните преговори. На нея били поканени над 100 организации, много дипломати. Но израелското посолство веднага протестира, посочвайки, че митрополитът е подкрепял тероризма. Дори бил арестуван за връзки с терористични организации. Последвало писмо от палестинското посолство, че всички тези твърдения са неверни.

Заради нежеланието на инициаторите на идеята за Пловдив – домакин на мирните преговори, да навлиза в спорове между израелци и палестинци, срещата на 3 септември е отменена.

Кристиян Спиридонов Комунистите не са много добри в управлението на държавата, но са големи майстори в мимикрията. Например, гледам го комунист отвсякъде, не мога да го сбъркам, на челото му е написано. Викам си, този не ми трябва, да върви на бунището на историята. Той провесва нос и се скрива зад ъгъла, но след секунда [...]

вече сме на годинка и отгоре, а продължаваме да се кърмим. все по-често чувам коментари и забележки относно това. думи от рода на "е, до кога ще се кърмите! стига вече!" са еднакво досадни като тези от сорта на "ами кога ще се жените?!" или "хайде, време ти е вече ...

Въпреки всички пречки, митрополит Аталлах Ханна пристигна в България вчера. Той бе посрещнат от епископ Наум, секретар на Св. Синод и служители на Синода. Може да видите интервю за сайта на патриаршията-тук.

По време на конференцията в х-л „Хилтън“ днес, говореха председателят на ЦБИ Мохд Абуаси, който повдигна въпроса за нападките на израелското посолство към визитата и личността на Н.В.Пр. Теодосиус Аталлах Ханна в България, Киряк Цонев, посланикът на Палестина в България и представител на Комисията по дискриминацията.

Д-р Абуаси определи това за намеса във вътрешните дела на България, тъй като никоя чуждестранна институция няма право да налага мнението си в български общински съвет, както е случаят с община Пловдив.

Самият Аталлах Ханна говори дълго за проблемите на християните под окупация, символът на Йерусалим, като град на трите религии. Заяви също така, както посочи и г-н Абуаси, че никой не е против Израел и евреите, а против окупацията и престъпленията, които се извършват там. Аталлах Ханна посочи, че това са не само неприемливи действия, но и незаконни. Той отказа да коментира нападките на израелското посолство с мотива, че не трябва да се обръща внимание на това. Мохд Абуаси заяви, че не може една държава, обвинена в държавен тероризъм, да обвинява свят човек, като Аталлах Ханна в тероризъм, както направи посланикът на Израел в България. Аталлах Ханна призова българско общество да се присъедини към човешката кауза на палестинския народ, чиято църква от дълги години помага на изстрадалите от войните. Също така разкри планове на израелските власти, прецедент досега. Тел Авив ще наложи данък вода на църквите и джамиите в Йерусалим, нещо което не се е случвало никога досега. Църквите и джамиите ще трябва да изплатят всички задължения от 1967 г. насам, които дължали за вода.

Изявление направи и г-н Киряк Цонев, който представи решение на Комисията по дискриминация, с което се предоставя защита на палестинци, потърсили помощ. Посланикът на Палестина пък заяви, че подкрепя инициативата на община Пловдив за „Пловдив-град на мира“, където да се проведат преговори между палестинци и израелци. Израелското посолство отново реагира по случай тази инициатива, като поради натиск от посолството бе отменена пресконференция в Пловдив.

Митрополитът обяви, че на 5 септември, неделя, ще отслужи литургия в катедралния храм „Свети Александър Невски“ от 9:30 сутринта. На 6 септември пък ще бъде в Пловдив, където по случай празника и покана на пловдивския владика Николай, ще отслужи молитва.

Това е важно.

Наденицата “Стара планина” на вкус е същата, като наденицата от дупета. Идеята, че ядеш наденица от месо обаче я прави в нещо специално.

11 кинта килото.

В деня, когато се разбра за измислиците на (без)отговорни държавни фактори за някакъв проект за автомобилна писта с несъщестуващ арабски инвеститор, премиерът Борисов обещал не една, не две, не три, а цели…седем магистрали в рамките на неговите премиерски мандати. Демонстрирайки строгост, премиерът заявил по този повод пред работници на строящата се магистрала „Люлин“, че и [...]

Такаааа... Най-сетне ми стана ясно, защо министърът на многото неща изпрати полицейска потерия на площад Шуман, в Брюксел, преди повече от месец и половина, щото да ме прогонят и той „да не успее” да се срещне с мен. М’...

Мина вторият рок фест в Миндя. Стана онова, на което се надявах: събраха се над хиляда свободни хора от цялата страна и превърнаха това заспало, мързеливо и предимно пияно – т.е. типично българско – село в европейска територия. Имаше: десетки мотори от най-големите; десетки палатки от най-шарените; стотици рокаджии, седнали по уличното платно, тротоарите, бордюрите и оградите; маси и столове подредени по главната и по площада.

Имаше и онзи непристорен възторг – „Това не е възможно да се случва в БГ-то!” – който спохожда само най-истинските събития.

Подготвям доста код за минаване към php 5.3 и леко псувам заради махането на ereg, split, ereg_replace. Доста е дразнещо работещ код да го променяш с всичкия потенциал за тъпи грешки само за да не използваш функции, които са решили, че скоро няма да се поддържат. Остават ми само 930 използвания на ereg и около 150 на ereg_replace, тестове и отново четене на release notes на php 5.3 пък после ще видим какво ще стане. Мрън.

4:00 сутринта е. Тъкмо прочитам последната 246-та страница на „Малък град в Кайро“ от египетския писател Ала Ал-Асуани. И ме обзе чувството на човек, преживял невероятно пътуване, запознал се с нови хора, които ще му липсват, макар и с минусите в характерите си. Този  малък  в сравнение с много други книги роман ме накара да се влюбя в неговите герои. И онзи стар ерген Заки ад-Дасуки, живеещ в охолен апартамент, човек на старото поколение, и Бусайна, момичето от бедното съсловие, което изкарваше пари с всички познати й средства. Дори момчето, превърнало се в боец на ислямисткото движение, всички до един са изключително пълни образи и Ал Ал-Асуани с майсторство показва микро светът на Кайро и египетското общество. Нещо, което малцина могат.

Разбира се, авторът е част от това общество. Той познава добре действителността в Египет, а от баща си знае за отминалите светли години на 50-те години, когато баровете в Кайро са били повече от тези в Париж, а всеки един е знаел мястото си в обществото. Това е времето на истинския патриотизъм, все още тлеещ от времето на съпротивата срещу британското управление. Действието на романа се развива по време на войната в Залива през 1990 г. Преломен момент за мюсюлманското и арабско общество. Героите на Ала Ал-Асуани живеят в една и съща сграда – къщата на Якубян в Кайро, построена от търговеца Якубян преди повече от половин век.

Къщата на Якубян впечатлява с различието на характерите, подслонили се под нейния стар покрив-от фанатици, през женкари и хомосексуалисти. Неслучайно един диалог между Заки ад-Дасуки и Бусайна насочва именно натам-към ръзликите в мисленето на млади и стари, на сегашното и отминалото поколение. Заки е искрен патриот. Макар и завършил във Франция, той се завръща в Египет, където заживява добър живот, отваря кантора и печели добре. Революцията на Насър проваля това щастие. Той запазва част от привилегиите и добрия живот, но вече на хоризонта са новите лидери в обществото – бедните „Свободни офицери“ на Гамал Насър, които сега имат шанса да си върнат на богатите. Героят на Ала Ал-Асуани Заки ад-Дасуки ги определя, като „некадърници“ и „шайка“, погубили истинското лице на Египет завинаги.

Бусайна, младо момиче от простолюдието, живеещо на тавана в кооперацията, където живее и самия ад-Дасуки, е съвременница на цялата промяна. Тя е едва на двадесет и не знае какво е било миналото. Тя, за разлика от Заки, ненавижда страната си. Виждала е само бедност, използвачи, корупция. Самата тя, дарена с хубаво тяло, разбира, че единствения начин да спечели пари за семейството си е да разрешава на работодателите си да правят с нея каквото поискат. Разбира се, като остане девствена, за да може да се омъжи един ден. Трагедията на личния й живот се развива в процеса на развитие на сюжета. Читателят разбира все повече за тайните страни на това общество, потапяйки се в интриги, преструвки и фанатизъм, пример за който е младият Таха. Той всъщност е детската любов на Бусайна, останала с незавършен край. Самият Таха, изпълнен с гняв, че въпреки учението, въпреки многото лишения, за да си купува учебници, не е приет в полицейската академия, заради работата на баща му – портиер в къщата на Якубян. Той става озлобен. Сюжета малко по малко го отвежда сред редиците на ислямисткото дивжение „Джамаа Ал-Ислямия“, което иска да свали режима в Египет.

Единствено това, че искам да оставя на всеки един да се наслади на романа, ме спира да разкажа повече от сюжета. Всеки един образ от него ще остен в главата ми все така ясен. Краят на романа е стъписващ, вдъхващ онази нотка оптимизъм, от която се нуждаем всички ние. Напук на всичко – на корупцията, бедността, лъжите, издевателствата на режима, фанатизма- жителите на къщата на Якубян се събират за една вечер, марак да не е единствената подобна за мнозина от тях, и започват да танцуват под ритъма на музиката в един остарял, но все още красив европейски ресторант на гъркинята Кристин, която запява своята последна песен с пълно сърце и душа. Песента, която е била символ на свободното общество в Египет, пускана по всички изискани места в миналото…

Когато взе ме в ръце

и тихо-тихо ми говори,

живота виждам в розово.

Любовни думи ми шепти,

прости думи, пропити

с истинско значение за мен.

Той нахлу в сърцето ми.

По книгата има арабски филм от Маруан Хамид , предизвикал голям диспут сред обществото в Египет. Никога преди това не са се повдигали някой теми-табу, като хомосексуализмът, фанатизма и демокрацията.

Ако не бяха спонсорите, нямаше да имаме форум за родителство. Факт.

Искрено им благодарим за доверието в нашите идеи (още преди да са видели програмата), за готовността да откликнат в криза (без да се съобразяват с това), за професионалното отношение към организацията (уважение и партньорски подход),  за приятните срещи (на по био чай), за желанието да счупим стереотипите:

Голяма благодарност на:

Weleda са уникална марка за козметика, създадена още през 1921 година, от основателя на антропософското движение д-р Рудолф Щайнер. Weleda отглеждат сами голяма част от съставките на продуктите си и използват много продукти на биодинамичното земеделие.

Toyota започнаха революция в автомобилния свят с първия хибриден модел в света - Prius, а вече освен Prius-a предлагат хибридни версии на почти всичките си марки.

Пощенска банка бяха една от компаниите, които преминаха през обучението ни “Зеленото Бизнес Предимство” и създадоха своя вътрешна програма за екологично поведение на работното място, наречена “Зелен старт”.

Благодарим за подкрепата също и на:

За всички други желаещи: Форум Хранене (ноември 2010), Форум Дом (февруари 2011), Форум Бизнес (май 2011), лице за контакт: Божидара Златанова, bogy @ gorichka.bg

на 11 август Ния навърши 4 години! цели 4 години. как лети времето, все едно вчера беше малко беззъбо бебе, а днес вече е една голяма госпожица. _____ Ния, малко слънце и съкровище, обичам те. бъди жива и здрава, все така слънчева, много щастлива. от сърце ти желая да имаш безгрижно детство изпълнено със смях [...]

На 02 септември, късно вечерта, приключихме с всички тестове на бета версията на PolitiKat.net.

Няколко пъти правихме анонси, заедно с Комитата, писахме и в блога на фондацията ни. Ето, че бета версията на сайта www.PolitiKat.net, като Интернет сайт на "Гражданската инициатива за намаляване на политическото лицемерие" е готова!

Правилата и принципите са описани на самия сайт.

Ще се радваме, ако инициативата ви харесва! Чувствайте се поканени да се регистрирате в сайта и да допринасяте, записвайки и проследявайки обещанията и становищата на родните политици! :)

Вижте първа страница на в-к „Сега“. Намирате ли нещо познато? Да, това е поредният скандал на правителството на ГЕРБ. Не само скандал, а международен. Не само, че подведоха медии и общество с тази „сензация“, но и най-нагла главният архитект на София в колониален стил заявява „какво е разликата между частно и държавно там? Фирмата е проверена в интернет.“ Има, г-не, има разлика. Частната собственост в много арабски държави не се пипа от държавата, би трябвало да сте запознат. Или поне министър Трайков. Вижте за какво иде реч.

Вестникът пише:

Амбицията да се изгради на всяка цена писта за „Формула 1″ на терена на бившето военно летище в с. Доброславци забърка кабинета в грандиозен скандал. Набедената за инвеститор в проекта фирма Emirates Associated Business Group (ЕАBG) обяви, че няма никакво намерение да влага пари в подобно начинание и е толкова разочарована от изопачаването на информацията от страна на българските власти, че няма да инвестира изобщо в България.

„Дневник“ допълва:

„EABG бе поканена чрез посредник от офиса на министър-председателя да обсъдим възможността за участие в проекта за „Формула 1″. Ние споделихме пред посредника, че EABG няма да бъде заинтересована, но той спомена, че така ще се открие шанс и за други инвестиции, а проектът за „Формула 1″ е добра възможност, защото по него е свършена много работа. Ние бяхме в региона и решихме да се отбием за един ден и да проверим за какво става въпрос“, обяснява в писмо до „Сега“ изпълнителният директор Раид Абу Худра.

Най-големият проблем за компанията обаче е това, че в официалните прессъобщения на МС и на Министерството на икономиката тя е представена като държавна, а не като частна, каквато е, а собственикът Мохамед Абдул Жалил ал Блюки е обявен като шейх вместо като бизнесмен. Подписаният документ също е преувеличен, макар да е единствено „писмо за намерение“.

Главният архитект на София пък най-тъпо се изказа:

„Аз се занимавам само с устройствената част на нещата. Преди срещата Богдан Николов ни каза, че фирмата е проверена в интернет и тя имала достатъчно компании в света“, заяви пред „Дневник“ главният архитект на София, който е присъствал на срещата с фирмата от Абу Даби. Той не можа да уточни как са били представени. „Каква е разликата между частни и държавни при тях? Аз ще се уверя, че нещата са се случили, като започне да се копае. Ние имахме няколко опити“, каза още Диков.

Честито! Още един голям инвеститор НЯМА да инвестира парите си в България!

Все още се радвам на проекта на Бу. Нейната дъщеря Мая е получила 55 картички, дошли от различни градове в 21 страни, адресирани от зайчето Феликс ( в момента го дават за лека нощ по телевизията: ). Бу, как успя с толкова много хора да се свържеш, да не би да имаш вълшебна пръчица?.

Ето и част от картичките, които Мая е получила от Феликс.

Феликс бил на Бахамите.

На Дисниленд:)

в дъждовните  гори на Нова Зеландия,

дори и на Ниагарският водопад,

на Северният полюс,

и дори в Чили.

Вижте как Феликс е дошъл на гости при Мая.

Превъзбуден от съвпада през септември на Юпитер и Уран, чието мото било „Аз мога да се справя сам“, и който ще даде силен подтик към нестандартното, заниманията с наука, мистицицъм и окултизъм, се чувствам преизпълнен със самоувереност. Нямам кристална топка, но не ми липсва любопитство, за да се помъча да отгатна какво ли ще се случи тази есен в българската политика. Ако помните, магическата поредица за тинейджъра Хари Потър е подредена по следния начин – всяка поредна книга от серията описва живота му през една учебна година. Учебна година, през която главният герой за пореден път преминава през множество изпитания, за да успее да спаси света, точно за да му остане ваканцията за по-лежерни дела. През това време неусетно израства в зрял човек. И неслучайно книгите за магьосника за хит.

И нашето правителство извъртя един годишен цикъл, узря и стана на годинка. Цяла година ни правиха магии от тв екрана и сега, през есента, ще берем първата реколта на плодовете му. Премиерът се върна от отпуска (а и какво да прави в София, докато почиват водещите на сутрешни блокове), а президентът направи едно „показно“ какво е образцово семейство – сватба на сина, джетове по морето под зоркия поглед на охраната и грижа за българщината.

И в България вече стават чудеса. На Хари Потър му доставяха със сови кореспонденция в килера под стълбите, а у нас доставиха писмо под моста на Велека. Дори ще се възстановява и парламентарната група на РЗС (Яне Янев обеща!), но без да се използват „ренегати“. Честно да си призная, това последното го вярвам по-малко и от пощата със совите.

Въпреки че температурите през септември понякога падат и под 10 градуса, „гореща политическа есен“ вече е неизкоренимо клише в политическите коментари на България. Богатият избор на празнични дати през септември доказват размирната му слава.

Какво ни чака тази година? Какво ще пожънем?

Първо, не се притеснявам вече за образованието, което ще бъде подпомогнато от национално литийно шествие на 24-ти септември. Седмица преди това, първият учебен ден ще подгрее темата с разплакани майки, неподозиращи първолачета и мрънкане по реформата.

Аз вярвам, че това ще е най-хубавата и спокойна есен от много години насам. Логично помислете, защо да се притесняваме? Финансовата криза трябва да отмине наесен, писането на бюджета ще стане по-лека и спокойна процедура, която трябва да завърши през септември, софтуерът за лични документи ще заработи и ще има хартия за паспорти, а опашките ще изчезнат.
От друга страна покрай писането на бюджета ще изпълзят на светло всички лакоми интереси, които искат парченце от пицата.

Ще живне и политическата сцена. И понеже догодина 6-ти и 22-ри септември се падат точно преди местните избори и изборите за президент, тази година вероятно ще бъдат генерално отрепетирани прочувствени и величави родолюбиви речи и церемонии за празниците. Очаквам с нетърпение началото на партийната учебна година, защото политиците ще бъдат принудени да мислят в реалистични категории, за да се справят добре на изборите.

Вероятно отделно взети несъзнателни елементи ще нагнетяват напрежението около новия Изборен кодекс – ще се заяждат за опитите да се ограничава свободното слово в Интернет, ще опитват да говорят за електронно и дистанционно гласуване, за ново изборно райониране, за сливането на различни видове избори.

Ще се направят опити за назначаване на нови членове на ВСС, които ще трябва бързо да изпълнят дълга си, избирайки новия шеф на ВАС (може би Цецка Цачева?) и ще имат роля при конструирането на "специализирания съд". Всъщност, именно „специализираният съд“ ще е най-интересната тема през есента, защото ГЕРБ чакат становище отвън дали концепцията не противоречи на основните демократични права, за да могат да действат. Те, горките, сами не могат да преценят. През есента ще се наредят декорите на спектаклите за големите дела по първите акции на МВР (включително Алексей Петров) и със сигурност шоубизнесът ще спечели от тях, а може и да осъдят някого.

Някъде, почти извън прожекторите ще се кълца и медийният пазар. На такива операции светлина не им трябва.

През септември трябва да започне да се изпълнява „екшън планът“ за оптимизация на администрацията – повече и по-качествени услуги с по-малко чиновници и за по-малко пари. Дори в НАП ще започнат да приемат данни на флашка и на CD!

На 10-ти октомври ще възкръсне и „Златният Орфей“. Поне до Нова Година ще се охранява паметникът на връх „Шипка“, а след това – нова година, нов късмет – ще му бъде направена магия за охрана.

От друга страна, като че ли всичко ще си е все същото – в София ще се завърнат задръстванията, топлата вода и някои от широките улици. Божидар Димитров ще върне държавния печат.

Със застудяването ще се усети, че цената на газа не е само абстракция, а братушките ще се изпълнят с увереност, положили ръка върху врътката на газовото кранче.

Ще разцъфне и българският туризъм, за който ще бъдат похарчени 12 милиона лева за рекламни кампании, припомнящи че магиите се правят тук, в България. В ремонтираната созополска църква и в НИМ вече изчисляват възвръщаемостта на инвестициите в чудотворни мощи.

Ще стане ли чудо с пловдивския панаир или поне с ЦУМ?


И въобще, да ви кажа, аз не се притеснявам. Трябва да устискам максимално до Димитровден, когато кризата ще си тръгне.

(Отпечатано в „Седем“ на 1 септември 2010г.)

Продукти за 4 порции:
4 печени чушки
1кг домати
1 краставица
180г царевица от консерва
200г моцарела
200г сварен кус- кус
1/2ч.л. сол
2с.л. зехтин
1ч.л. мед
4- 5 стръка магданоз

Приготвяне:
Доматите се измиват, почистват и режат на дребни кубчета. Слагат се в пластмасова купа. Към тях се добавят царевичните зърна и кус- куса. Краставицата се бели, измива и реже на кръгчета. Чушките се режат на дребно. Зеленчуците се добавят в общата купа. Моцарелата се надребнява. В купичка се слагат солта, медът и зехтина. Разбиват се с бъркалка. С получената марината се полива салатата. Поръсва се със ситно надребнен магданоз и кубчета моцарела. Обърква се уи се слага на хладно. Разпределя се в 4 салатни чинии.

Има един руски израз:

В жизни такая жопа, что и словами не описать.

Не успявам да коментирам по друг начин историята с шейха на Абу Даби, или може би сина на президента (!?) на Абу Даби, абе изобщо оня ... "Баровецът".

Може би си мислите, че правителството няма приоритети? Всъщност има поне един приоритет. Както се вижда от долната графика, правителството залага масирано увеличение на държавния дълг (съответно увеличение на лихвените плащания по него). Да не говорим, че освен лихви по дълга, самият дълг трябва и да се връща. Бюджетните дефицити не са безплатни – те в крайна сметка струват скъпо.

Увеличение на бюджетните разходи, 2013 спрямо 2010

Блогът за икономика 2010

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили, върнахме малко в Аржетина, а за последно минахме през през пустияната Атакама, отново в Чили. Сега поемаме към Боливия. В рамките на деня ще кача още снимки, така че по-късно можете пак да дойдете Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част девета

Боливия

Когато споделих на един аржентинец в хостела в Салта, че смятам да прекарам един месец в Боливия, той с учудване ме попита какво ще правя толкова много време. Сега, когато тя е вече зад гърба ми, мога да кажа, че дори два месеца не бяха достатъчни да видя всичко, което искам, а то е далеч по-малко от всичко, което може да се види. Кратките справки казват, че Боливия е една сравнително малка държава (по южноамериканските стандарти), на чиято територия има около 7 различни климатични зони, предполагащи голямо природно разнообразие. Освен това е най-бедната държава и над 60% от населението и е indigenes, тоест неповлияно от колонизаторите. Още от тези предварителни данни предусещах, че престоят ми ще бъде интересен. Последният ми разказ ви остави в La Quiaca, пограничното аржентинско градче, което се намира от боливийското

Villazon

на един мост разстояние. Един мост, който дели два свята. Още от далеч се виждаше, че на границата кипи движение. Хора натоварени с чанти и торби се размотаваха в разни посоки въпреки няколкото полицая, сякаш границата не съществуваше. За разлика от пустия аржентински пункт, пред боливийския се беше проточила опашка, пред която бледнееха дори българските опашки от комунистическо време. Всъщност думата “опашка” няма силата да опише над 50 метровата многоредова колона, която се простираше до следващия ъгъл на улицата.Тъкмо когато ме обзе отчаянието, мислейки, че ще прекарам деня в чакане, разбрах, че опашката е само за напускащи страната и се вмъкнах отпред. Вътре в малка задушна стаичка с три бюра, над които висеше портретът на Ево Моралес, окичен с всичките му президентски атрибути, седяха няколко полицаи и подпечатваха документите на народа, който се буташе вътре както свари. Компютри естествено липсваха, те са екстра неподхождаща на епохата, в която Боливия живее. [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="Из Боливия"][/caption]

Полицаят ме попита колко ще стоя и какво ще правя в

Боливия,

тупна ми печат за 30 дни, след което се потопих в един друг свят. Първото ми впечатление бе, че за разлика от повечето малки аржентински градове, включително и La Quiaca, този е жив и кипи. От двете страни на главната улица се редяха магазини, подобни на нашите “за 1 лев”, в които се продаваше почти всичко, което може да си представи човек - от легени, през обувки и дрехи, та до електроника. Самите магазинчета служеха повече за склад, а стоката намираше мястото си главно на камари отпред на тротоара. Тези препятствия карат нещастния пешеходец да слезе на платното, където се смесва с разнообразния трафик от хора тикащи колички с багаж, сладоледаджии, продавачи на сокове и всякаква друга двунога и колесна паплач. И всред цялото това стълпотворение с клаксони си проправяха път таксита с потъмнени прозорци и лепенки с най-разнообразни надписи. Даа, още от входа си държавата изглеждаше обещаващо. [geo_mashup_map] През двайсетина метра от двете страни на улицата се намираха чейнджбюра, които обменяха по никъде необявен, но всеобщоприет курс, по който смених стотината си останали аржентински песос. Самият град беше доста грозен и обикновено туристите директно се качват на автобуса и заминават за Tupiza, но аз имах нужда да посвикна с новата обстановка и се разквартирувах в най-евтиния и мизерен хостел, който успях да намеря. Тук можех да стоя в самостоятелна стая за по-малко от половината пари, които бих платил за едно легло в обща стая в най-евтиния хотел в най-евтионата част на Аржентина. Както вече написах, градът изглеждаше жив, но едва вечерта видях, колко жив може да бъде. По пътя наизлязоха продавачките на храна и картинката се допълни съвсем. Ето и какво можеш да видиш по това време на улицата. [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="По пътищата на Боливия"][/caption]

Жена, пред която има огромна кошница или две, пълни с питки хляб, покрити с бял чаршаф, а до нея се кипри малка подвижна витринка с пасти и други сладкарски изделия. По-нататък стои количка за фреш от портокали, мандарини или грейпфрут, където за 70 стотинки ти изцеждат чашка сок с ръчна преса, но по-атрактивни са количките с компоти. Самите компоти обикновено се намират в няколко пластмасови кофи, наред с които има и две кофи с вода за миене на няколкото чаши, с които разполага компотаджийката. Процедурата по миене се състои в 3 стъпки. Грубо плакнене в Кофа 1, фино плакнене в Кофа 2 и финално забърсване с кърпа със съмнителна чистота. И понеже на мен много ми се щеше да опитам тези компоти, но имах леко недоверие в системата за миене, отскочих до хостела специално да си взема канчето, което измих предварително. Когато го връчих на бабата, тя го грабна и директно го мина по нормалната процедура, единствено пропускайки Кофа 1. Добре дошли в света на хигиената ! Като най-голямата атракция обаче спокойно могат да се посочат уличните кухни. При тях една лелка стои зад газов котлон и пържи нещо в огромен тиган, край който са наредени различни по големина тенджери. Съдържанието на тигана може да бъде най-разнообразно, но най-често е или някакви пилешки части, или други меса с неизвестен и крайно съмнителен произход. А наоколо около цялата тази установка са насядали клиентите с малки панички в ръце. Понякога при липса на панички, тяхната роля се заема от найлонови торбички. Мен обаче ме правеха щастлив тортите и пастите, които бяха на много ниски цени. [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="Боливия"][/caption]

Щастието по време на двудневния ми престой в града се нарушаваше обаче от два проблема. Първият беше отново разстройство, на което не смятам, че има нужда да отделям внимание, а вторият беше, че единственият банкомат в града не работеше с картата ми. Положението не изглеждаше приятно, защото почти нямах пари и спешно се налагаше да измисля нещо. Продължаването към следващия град не беше решение, защото там не беше сигурно, че изобщо има банкомат. Затова реших да направя единственото оставащо - да се върна обратно в La Quiaca. Минаването на граничните формалности обаче не ми се нравеше, особено при спомена за изходната опашка, поради което сметнах да мина нелегално. Застанах на моста, погледах погледах свободното движение на народа, та се шмугнах в тарапаната. И понеже бях чувал, че аржентинците следяли строго влизащите за внос на дрога, за всеки случай реших все пак да попитам аржентинския полицай. Обясних му ситуацията и той рече “няма проблеми”. Час по-късно минах наобратно през двата пункта пак без никой да ми обърне внимание. Следели за дрога, ама дръжки. След двудневния ми аклиматизационен период

дойде време да продължа на север.

Все още живеех с представите, че и в Боливия ще се движа на стоп, така че тръгнах да се изнизвам от града. Намерих изхода му доста трудно, след дълго ходене и лутане по прашни неасфалтирани улици. И когато стигнах там се сблъсках със суровата истина. Още в града бях забелязал, че по улиците се движат само таксита и бусчета, а частни коли нямаше почти никакви. [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="Боливия"][/caption]

Тук обаче това наблюдение се потвърди напълно. За 2 часа минаха само 3 камиона и 1 автобус. Около мен сновяха няколко самосвала, които караха чакъл от някъде за предстоящо асфалтиране. Бях доста учуден, когато шофьорът на един от тези камиони ми махна да се кача и ми предложи да ме хвърли 18 км навън, от където карал чакъла. От него разбрах, че Боливия е най-хубавата държава в света и е много богата, но политиците я грабели. Остави ме на средата на нищото, но скоро мина един пикап, натоварен с пакети ориз и макарони и аз се метнах отзад. В кабината се возеха двама мъже и една бабичка, която също явно беше пътник като мен. Осемдесетте километра “международен” път до Tupiza представляваха тясно неасфалтирано шосе, по което се носехме в облаци прах с под 40 км/ч, заобикаляйки къде успешно, къде не ровове, трапове и всякакъв друг род препятствия. Това пътуване сложи началото на по/нататъшните ми наблюдения върху пътната мрежа на Боливия. В цялата държава има едва десетина основни асфалтирани шосета, а всичко друго е черни пътища, които обикновено се катерят, спускат и вият по хълмове и планини над бездънни пропасти, каращи те да се замисляш колко е добър шофьора и кога за последно е правен преглед на превозното средство. Естествено ако си способен да отделиш въобще мислите си от опасността. Един от тези пътища е дори известен като Death Road, заради постоянно изпадащите в пропастта камиони. И докато при сухо време тези пътища са опасни, то ми е трудно да си представя какво става през дъждовния сезон, когато тръгват повсеместните свлачища. Като най-добър пример обаче може да се каже, че вторият по големина град в Боливия - Санта Круз де ла Сиера не е свързан с асфалтиран път с останалите градове. Трудно е обаче да се види държавата за тези неща, защото по-голямата площ от населената и част е планинска, с изключително сложен терен, което би изисквало колосални средства за строежа на нормални пътища. Да се върнем обаче на пикапа. След два часа и нещо, побелял от прах слязох в Tupiza. Шофьорът сякаш очакваше да си платя, но явно се притесняваше да си поиска от чужденец, та минах без пари. Това обаче беше по-скоро изключение. Боливийците са бедни и малкото хора, които са успели да се снабдят с кола я използват за печелене на пари - тоест като такси. По тази причина обикновени коли почти не се срещат по пътищата. Целият, обикновено почти незабележим трафик се състои от таксита, автобуси, микробуси и камиони. С две думи все форми на платен публичен транспорт. Съвсем нормална гледка е камион, от чиято каросерия стърчат главите на шарено облечени селяни, насядали върху чували и всякакъв друг багаж. Камионите са най-евтиния транспорт. Автобусите са малко по-скъпи, а най-скъпи естествено такситата, които при всички случаи пътуват максимално пълни. Стопът е познат естествено, само че който и да те качи очаква да му платиш и това се знае от всички, и дори и най-бедният селянин ще извади монета от празния си джоб. Въпреки всчико, транспортът е евтин, а поради гореописаното състояние на пътната мрежа, дължината на пътуването се измерва в часове. Ако попиташ какво е разстоянието между Кочабамба и Ла Пас, всеки ще ти отговори 6-7 часа, но почти никой няма да може да ти каже колко километра са.

Tupiza беше тих град,

разположен сред ерозионен каньон, напомнящ на тези около Пурмамарка в Аржентина. Улиците бяха значително по-спокойни и пусти от тези във Villazon. Липсваха стотиците магазини, а продавачите на храна бяха съсредоточени главно около двата пазара. В центъра се зеленееше приятна градинка с високи дървета, зад които се издигаше голяма и красива катедрала. Престоят ми тук беше два дни, в които се случиха няколко важни събития. Първото беше, че открих едно от основните за Боливия ястия - пиле a la broaster. Честно казано представа си нямам какво е broaster, обаче магазинчетата, зад чиито витрини под лампи се топлеха парчета пържено пиле и пържени картофи бяха на всеки ъгъл, и почти се създаваше впечатление, че това е единствената храна, която можеш да намериш. Подобни мини ресторантчета за пиле, или на испански polleria, се срещага навсякъде във всеки град и това беше една от най-евтините, макар и не много вкусни храни. Второто важно събитие беше, че се запознах с французина Флориан (Фло), с който бяхме в една стая в хостела и впоследствие пътувахме десетина дни заедно. Планът на Фло беше да направи обиколка на Алтиплано с тур агенция. В началото аз нямах подобни намерения, но няколко съображения промениха решението ми. Основното беше, че по тези места няма почти никакъв транспорт и самостоятелното пътуване е възможно единствено с някакъв вид собствен превоз като колело, мотор или 4х4. И понеже аз нямам такъв, а Алтиплано е една област, която няма аналог по света, реших да се присъединя към Флориан, въпреки немалката цена, която искаха агенциите. И така на следващия ден аз, Фло, две момичета от Канада и един американец се наблъскахме в един джип заедно с шофьорът ни Кентин и жена му Ада, която щеше да ни бъде готвачката. В багажника бяха струпани храна и напитки за следващите 4 дни, а на покрива бяха привързани няколко туби с бензин и вода. Удобствата бяха на отризателната страна, защото за най-задните седалки липсваха врати и за да се качиш там трябваше да прескачаш облегалките на средните седалки, при положение, че хората от тях предварително са слезли. Но както е казал народът - трай бабо за хубост. Това се отнасяше особено за едната канадка, която беше доста висока и краката и здраво опираха в облегалката отпред. В идните дни си въртяхме местата, за да няма прецакани. През първия ден минахме през неособено интересни места на път към Алтиплано, които обаче разкриха нови измерения на понятието “път”. Само човек с голямо въображение би нарекъл нещото, по което се движехме “път”. По тези места положително не може да мине нищо освен високопроходимо 4х4, а единствения ориентир, който видях за деня беше приземен малък камък с надпис, който явно служеше за табела. Разбити от лашкане, след две спукани и сменени гуми посрещнахме вечерта в малко селце в подножието на изумително красива планина, чийто заснежен връх блестеше под последните лъчи на слънцето на фона на жълтата степ, украсена с разхвърлени за съхнене шарени дрехи. [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="Боливия"][/caption]

Вторият ден започна в 4 сутринта, когато закусихме бързо и се метнахме по колите. Този ден щяхме да видим най-красивата част от Алтиплано. Но какво всъщност е Алтиплано? Това е едно високопланинско плато, част от Андите, разположено над 3000 метра. Най-характерното за него е, че не се оттича в никой от двата океана. Водата от малкото падащи валежи се събира в солени езера, чиято соленост се дължи на голямото процентно съдържание на соли в почвата, причинено от все още активната вулканична дейност наоколо. Звучи бая сухо и научно а?

Какво всъщност е Алтиплано?

Това е едно огромно магическо място, където вятърът властва над голите пустинни равини, носещ солена прах с километри; където диви викуни и питомни лами гризат жълтите туфи трева в подножието на конични вулкани край езера, в чиито разноцветни солени води крачат розови фламингота. Място колкото и красиво, толкова и негостоприемно - десетки и стотици километри без сладка вода, където тук там хората са се осмелили да построят малки селца от кирпичени къщички с покриви от трева, борейки се със суровите условия на природата. Често определят пейзажа в Алтиплано като лунен, но аз никога не съм ходил на луната и не знам дали наистина е такъв. Но знам, че няма друго място на земята, с подобна природа и пейзаж. Едва ли има смисъл да изреждам поименно лагуните, вулканите и саларите, през които минахме този и следващият ден. Мисля, че снимките на тези места говорят по-добре от имената и опитите за описанието им. Вечерта на третия ден пристигнахме на брега на Салар де Уюни - над 160 километрова плоскост от твърда като камък и бяла като сняг солна равнина. Из Чили, Аржентина и Боливия има и други подобни равнини салари, но този е най-големият. Нощувахме в хостел, почти изцяло направен от солни блокове, добити от салара. Вратите и рамките на прозорците пък бяха направени от вътрешната дървесна пореста част от огромните кактуси, растящи по скалите по брега на салара, както и по няколкото малки острова в него. Към един от тези острови се отправихме сутринта преди съмване. За да се ориентира на къде да кара, Кентин гасеше фаровете, за да види в далечината силуета на острова в центъра на салара. Изгревърт сред кактусите насред огромната бяла пустиня беше запомняща се гледка. По-късно допрекосихме салара, минавайки през няколко километрова все още наводнена ивица, през която сновяха хора и камиони добиващи сол. На самия бряг в малкото селце Колчани една жена ни демонстрира обработката на солта, която камионите докарват от салара. Първо я разстилали да съхне на слънце за 3 дни. После я сушат около 40 минути върху ламарини, под които гори огън, напален с дребни храсталаци - единствения горивен материал наоколо. След като е напълно изсушена, минава през една електрическа мелачка, където добавят по лъжица йод на 1 тон сол, а накрая найлоновите торбички се пълнят на око от камарата на земята и се запечатват. Ха сега дайте по някое боливиано за подпомагане. На въпроса ми колко сол на ден се преработва на това място, отговорът беше около 3 тона. Само не ми стана ясно кой и кога ги обработва, при положение, че в момента нито имаше сол сложена за сушене, нито някой който да работи наоколо. Най-накрая стигнахме и

Уюни - неголямо градче

близо до салара, където беше краят на тура. Като последна атракция обаче отидохме до гробището на влакове, което се намира малко извън града. В това гробище гният останките на старите парни локомотиви, ползвани някога от боливийските железници. Очаквах мястото да е красиво, защото бях виждал доста снимки, но в реалност се оказа свръх замърсено с всякакви отпадъци място, където на всичкото отгоре и обядвахме в компанията на мухите. Накрая дойде време за плащане. То всъщност това време трябваше да е още в Tupiza, но поради очакваната липса на банкомат, от агенцията казаха, че мога да платя в Уюни, където имало банкомат. Един. И той не искаше да работи с моята карта. Поизтръсках джобовете и събрах почти цялата сума, но за да продължа Флориан ми зае 200 боловианос и така бях вързан да продължа с него. За Уюни едва ли може да се каже нещо интересно. Незабележителен град, в който прекарахме само една нощ, в хостел, в който топла вода имаше само вечер между 5 и 8. Тук му е мястото да отворя скоба за водата в хостелите. Докато в белите държави тя е нещо подразбиращо се, то в Боливия тя е почти като екстра и трябва изрично да попиташ дали има. Доста често ще ти кажат, че има само “нормална” (демек студена), често ще поискат да си платиш допълнително, а понякога ще заявят гордо, че има 24 часа. В случаите, когато има, тя идва от проточен електрически душ със съмнителна безопасност и качество, към който висят от стената полуизолирани кабели. Върхът на безопасността беше един напълно открит шалтер, който трябва да вдигнеш и още по-лошото спуснеш, за да се изкъпеш. Тези душове обикновено предлагат като екстра и лек електрически удар, когато тръбите са метални и хванеш крана. Следващата ни спирка щеше да бъде Потоси и до там щяхме да идем с автобус - първият ми автобус в Боливия. За да си купиш билет за автобуса трябва просто да намериш автогарата или мястото, от където тръгва автобуса и да се ослушаш. Дори може и да не се ослушваш, защото съвсем скоро най-вероятно някой ще те намери с викове “Потоси, Потоси”, “Оруро руро” или произволен друг град. За теб остава само да си намериш човека с правилната дестинация и да се опиташ да поспазариш цената. По принцип те са твърди, но като наближи времето за тръгване и автобусът е все още празен, изведнъж омекват. Така свалихме цената от 30 на 25 и се курдисахме да чакаме до автобуса, като междувременно помогнахме на един човек да качи един шкаф и няколко празни щайги на покрива на автобуса, където бяха вързани заедно с други денкове и торби. Предусещах, че пътуването ще бъде интересно. ... Скоро, седнали на първата седалка под звуците на някаква дива боливийска музика, излизаща от гъгнещите тонколонки над шофьора се заклатушкахме по неасфалтирания път към Потоси. Тъкмо скуката да налегне пътниците на полупразния автобус, когато ненадейно спряхме на средата на нищото до голям гьол край пътя. Помощникът на шофьора нахлузи високи гумени ботуши, излезе навън и нагази в гьола. След няколко неуспешни опита да навлезе в дълбоката кал, той промени стратегията си и започна да замяра с камъни целта на преследването си - няколко диви патета, плуващи край майка си. Те обаче се гмуркаха и не даваха възможност да бъдат уцелени. След 10 минутно безплодно обикаляне край гьола, нашият ловец се завърна в автобуса и продължихме напред. След 3 часа, някъде на средата на пътуването отново спряхме, този път в малко селце. Под сянката на едно дърво бяха насядали жени, продаващи компот, сладки неща, варена царевица и полугнили ябълки. Народа естествено се нахвърли да пазарува и яде, но не и преди да свърши естествените си нужди. Още със слизането от автобуса всички се пръснаха наоколо да пикаят кой където свари. Жените не правеха изключение - прикрити от дългите си фусти те директно без свян наклякаха, оставяйки вадички след себе си. По-нататък в пътуването си многократно наблюдавах пикаещи хора на какви ли не места, но най-фапиращият случай беше възрастна жена, която се изпика полуправа посред бял ден на средата на площата пред катедралата Сан Франциско в центъра на Ла Пас. При тази гледка в спомените ми ясно изплува огромния надпис “НЕ УРИНИРАЙ”, написан на една стена в Санта Круз и си обясних огромния брой публични тоалетни из всички големи градове. Явно борбата беше тежка и кървава, или по-скоро мокра и солена. След като всички се наобядваха полека лека, след още 3 часа стигнахме до Потоси, който с 4-те си хиляди метра е най-високият град в Боливия. Самият град е разпилян на няколко хълма и при влизането в него създава впечатление, че е току що построен. Всички къщи извън централната част са неизмазани, а много от тях и недостроени. Преминаването през тези части на града ми остави доста неприятно впечатление, което обаче бързо се промени, когато влязохме в централната част. Тя беше красива по особен начин. Стари постройки и къщи в колониален стил се издигат от двете страни на тесни стръмни улици с още по-тесни тротоари, заето от продавачи на какво ли не. Микробуси и таксита в облаци пушек бръмчаха в борба с гравитацията и пешеходците по платното. Най-тежко беше положението край пазара, където хората пъплеха като мравк във всяко свободно простанство между колите, които едва се движеха. И най-странното нещо беше, че сума народ беше понесъл по една торта, които се продаваха на всеки ъгъл. Дълго се чудихме за какво са тия торти, но скоро причината се изясни - било Ден на Бащата. В единия край на Потоси се издига голият връх Cerro Rico (Богатият връх), който е надупчен като швейцарско сирене от мините в него, които се експлоатират от стотици години. Преди се е добивало главно сребро, но в момента поради изчерпването му се добива основно цинк. Тези мини бяха основна цел на визитата ни в града, тъй като за десетина лева си осигуряваш тричасов тур в работеща минна галерия. Сутринта се събрахме една групичка от десетина човека и след като навлякохме по един работен комбенезон, ботуши и каски с лампи, се отправихме към миньорския пазар. Този пазар се намира по тротоарите на една улица близо до изхода на града към мините и там се продават както облекло, ботуши, каски, кирки и други инструменти, така и някои консумативи от първа необходимост като листа от кока, долнопробни лимонади, цигари без филтър и 96% алкохол от захарна тръстика. Но най-интересната покупка, която можеш да направиш там е динамит, при това напълно свободно и без всякакъв контрол. Ха после иди се карай с комшията си :)) Ние минахме през тоя пазар не заради друго, ами по задължение - всеки трябваше да купи подаръци за миньорите. Тези подаръци се продаваха като готов комплект, главно от втората група консумативи. После едно микробусче ни закара до самия вход на мината, от чието гърло постоянно излизаха миньори, бутащи тежки вагонетки с натрошен камънак. Описанието на галериите едва ли ще изненада и заинтригува някого - тесни, тъмни, прашни и задушни, с дървени стълби и платформи свързващи отделните нива през 20 метра дълбочина. Навярно във всака мина по света е еднакво. Интересното е, че тук работят деца на по 12-13 години. Всички работници си тъпчат по цял ден устата с листа от кока, за да потиснат глада и умората. Един обикновен работник взема 80 боливианос дневно, което е около 9 евро, а един къртач, работещ с пневматичен перфоратор взема 150. Системата на работа е съвсем проста - къртачтт къртии руда от жилката някъде в долните нива, после материала се издига с ръчна или електрическа лебедка на едно ниво над основната галерия, от където през улеи се изсипва във вагонетките, които го изнасят навън. Тежката работа миньорите са свързали с традиции и обичаи. В едно глухо отклонение на основната галерия има статуя на червено демонично същество, което се нарича Tio de la mina (Чичото на мината). Всъщност истинската дума би трябвало да е Dio (Бог), но поради спецификите на езика кечува, от Dio e станало на Tio. Интересно създание е този Чичо, защото е комбинация от стари езически вявания и християнски такива - външният му вид е като на дявол. Седи си Чичото в тъмния тунел и големия му пенис стърчи. Миньорите вярват, че Чичото е мъч на Пачамама, богинята Земя и за да бъде тя плодородна, и за да дава повече руда и трябва голям пенис. Вярват също така, че жените в мината носят лош късмет, защото Пачамама ревнува и не дава руда. Най-веселата част обаче беше, когато миньорите се спираха край нас и молеха водача ни да ги пита нещо, за да получат подарък. Ние също не останахме назад от миньорите и ударихме по нкоя глътка от почти чистия спирт да почетем Пачамама и Чичото, а като за финал взривихме и една пръчка динамит в една купчина чакъл извън мините. По време на една вечерна разходка по улиците на града бях свидетел на друг боливийски феномен - напълно здрава пътна настилка се къртеше, за да бъде подменена. По-фрапиращото обаче беше, че работната група се състоеше главно от жени, които блъскаха с кирките и товареха тежките асфалтови парчета в колички. Тук явно разделението на труда на мъжки и женски беше непознато. След 3 приятни и интересни дни с Фло решихме да продължим към Сукре. С малко разпитване разбрахме къде е автогарата и се закарахме до там. Учудването ни беше голямо, когато видяхме голямата, почти чисто нова автогара. Вътре всичко беше ново, чисто и лъскаво, нямаше нито един продавач на “нещо”, а всяка транспортна фирма си имаше офис на втория етаж. Направо европейски вид. Само едно нещо правеше силен контраст с цялата атмосфера и ти напомняше, че си в Боливия - многогласните усилвани от ехото викове, звучащи почти като оплаквачи на погребение - Сукре Сукреее, Лапас Лапас, Оруроруроооо. А не е като да нямаха табели с разписания на автобусите си. На тази автогара се срещнахме за пръв път с “такса ползване” (на автогарата), която трябва да платиш, за да излезеш на площадката, от която тръгва автобуса. Естествено и това пътуване ни обогати с нов опит и преживявания. Първо се запознахме с явлението “транка”. Транката е обикновено някакъв полицейски пост или пеахе(където се плаща такса за ползване на пътя), където пътя е преграден с някакъв вид бариера - от най-простото въже опънато през пътя, до електрическа бариера, която обаче е голяма рядкост. Самата транка обаче е предпоставка за натрупване на предприемчиви люде, водени от правилото “където движението е бавно, търговията върви бързо”. Автобуса спира, а търговците стиснали стоките си се нахвърлят от двете страни на автобуса с викове “рефреско, рефреско”(някакъв вид сок), “хелатина, хелатина” (желе) или въобще каквото им включва асортимента. От своя страна пътниците сякаш държани на въже и неизлезли преди половин час от града се трупат на камари по отворените прозорци, прехвърляйки монети и поръчки към продавачите. Не винаги обаче търговията става през прозорците. Някъде по средата на пътя минахме през някакво село, на чиято главна улица се беше разгърнал пазара. Докато едва се придвижвахме през този пазар, в бездруго претъпкания автобус се вмъкнаха две момичета с кошници с рефреско и други стоки, и въпреки навалицата си проправиха път чак до дъното на автобуса, и останаха вътре чак до другото село. Гвоздеят на програмата беше млад мъж, който се возеше като обикновен пътник, но по едно време се изправи и красноречиво изнесе цяло рекламно представление на продукта си - а именно крем от кока против ревматизъм и ставни болки. Трябва да спомена, че коката в Боливия е смятана за панацея и я използват срещу глад, умора, височинна болест, болки в стомаха, та чак до гадаене на листа от кока. И хората естествено си купиха крем. След цялото време прекарано в Боливия съм убеден, че дори да се качи продавач на конски фъшкии, все ще се намери някой да си купи. След няколкочасово дундуркане и безброй спирания за качване или слизане на някого, се добрахме до Сукре - неофициалната столица на държавата. След известно обикаляне намерихме някакъв хостел и тръгнахме да видим така прочутия с красотата си център, който е дори включен в списъка за световно културно наследство на Юнеско. Заради белите си сгради, центърът на Сукре е наричан Белият град или южноамериканската Атина. Не зная дали наистина прилича на Aтина, но белите колониални постройки и множеството църкви наистина правят силно впечатление. В самия център имаше голяма зелена градинка с много цветя и дървета, в която с удоволствие прекарах няколко часа, пишейки разказите си на една пейка. Докато пишех, до мен седна един човек, който приличаше на просяк и ме заговори. Първите му думи бяха: “Сеньор, много бързо пишете. Аз не мога да пиша и чета” После ми разказа, че е от малко село близо до Потоси, в което няма водопровод. Едно време не ходел на училище, защото било далеч, а ходел в мините да помага на баща си. После цял живот работил по нивите в селото си. После вмъкна в историята си и за болната си ръка, която беше отрупана с рани и струпеи, а пръстите му бяха деформирани. Отивал на лекар, но не знаел дали ще му стигнат парите за лекарства. Навярно целият разговор беше с цел да му дам пари, но запази достойство и не се опита да проси директно. В този град, освен красивият бял център реших да видя и пазара. Част от него по традиция се намираше директно по улиците, правейки движението почти невъзможно, но друга част беше покрита и точно там се намъкнах. Щандовете за плод и зеленчук с дремещи върху чувалите продавачки не бяха нищо интересно и необичайно, но минаването покрай щандовете за месо беше нещо потенциално опасно за дихателната система. Там спокойно висяха заклани пилета, парчета месо и какви ли не други животински органи и чарколаци, събирайки рояци мухи с вонята, разнасяща се от тях. В тази държава хладилниците са тотално непознато устройство, а в Потоси бях видял заклани телета, превозвани в обикновен закрит камион без хладилник. И след тези гледки как да не се замислиш какво да ядеш и какво не. В района на пазара се намираха и много фризьорски салони или по-скоро обикновени бръснарници. Въобще, явно боливийците имат някаква странна мания към подстригването и прическите, защото във всеки град броя на фризьорските салони надхвърляше броя на местата, където продават пържено пиле. В случая това беше добре дошло, защото ми беше време за подстригване. Избрах си най-долнопробната бръснарница и седнах на старовремския стол, където бях офъкан с ръчна механична машинка за под 2 лева. И този град след 2 дни се изчерпа, и дойде време да продължим към далечния Санта Круз, втория по големина град в Боливия. Бяхме решили да се пазарим здраво за цената на билетите, но като стигнахме до автогарата ни поднесоха изненада. Основния път до Санта Круз бил блокиран (от протестиращи селяни, често срещано явление) и затова автобуса ще минел по заобиколен път, което вдигало почти двойно времето за пътуване, както и цената на билета. Още с качването в автобуса започна екшъна. Някои хора си бяха купили билети от сутринта, когато още не се знаело за блокадата и цената била 50 боливианос. Сега обаче тя вече беше 80 и момчетата, продаващи билетите дойдоха в автобуса да досъберат пари от платилите по-малко. Тези обаче не искаха да плащат повече и настанаха едни спорове и караници, които продължиха над час. Накрая дори се появи един полицай и след още половин час под възгласи “vamos, vamos” и “apura, apura” потеглихме. Това пътуване ше се запомни почти като епично. 18 часа, повечето през нощта, по неасфалтиран път със безкрайни серпентини, по чиито завои на няколко пъти автобуса спираше и връщаше назад, за да ги вземе, с недостатъчно място за краката между седалките. Все пак някак оцеляхме до 11 часа по обяд на другия ден, когато пристигнахме в Санта Круз. След 4-5 опита намерихме хостел с топла вода и се разквартирувахме. Най-интересното на Санта Круз е, че е построен на пръстени, свързани с радиални улици. Друго нищо. Голям, мръсен и шумен индустриален град без някаква интересна архитектура, разположен в равнинните и горещи източни части на държавата. В района имало няколко градчета, известни със старите си църкви и йезуитски мисии, но големите разстояния и нередовния транспорт ме отказаха да ходя натам, а и очаквах района да е по-джунглест. На другата сутрин пътищата ни с лориан се разделиха. Аз продължавах към Бермехо, малко селце на 80 км в северозападна посока, а той оставаше за още един ден в града. Тази сутрин реших да пробвам отново да стопирам и с помощта на доста разпитване и два градски транспорта излязох от милионния град и зачаках край една транка. След петнайсетина минути едно такси спря и спазарихме добра цена. Естествено не бях сам, такситата на дълги разстояния се пълнят максимално, за по-добра печалба. След два часа пристигнахме във въпросното село, което се намира в началните, все още ниски части на планината. Интересът ми към него беше подбуден от интересните стръмни, но заоблени червени скали, покрити със зеленина и заобградени от тропическа растителност. На площада ме посрещнаха няколко пияници, които се опитаха да ме упътят към мястото, където исках да ида - refujio los volcanes. Черният път започваше малко преди селото и се изкачваше стръмно по един голям баир. Горещият и влажен въздух, както и жаркото слънце правеха изкачването тежко, но след 2 часа потене стигнах до най-високата точка, зад която се разкриваше впечатляващата и красива гледка на отсечените червени скални хълмове. Пренощувах там, приспиван от песента на безброй комари и други свирещи гадини. На другия ден слязох по същия път надолу, наблюдавайки полета на разноцветни огромни пеперуди, както и няколко двусантиметрови мравки. Долу в селото хапнах в ресторанта и тръгнах към друга забележителност - някакво езеро на един друг баир. Там обаче ударих на камък. След едночасово потене стигнах до луксозен хотел с голф игрище, където охраната ми каза, че не можело да продължа. Затова се върнах надолу и намерих едно много привлекателно вирче на селската река, където се плациках блажено към 2 часа. После реших да ида на друго място. Точно от този вир започв

Още като чух на 11 август за идеята Израел и Палестина да подновят преговорите помежду си точно в България, съобщена в рамките на официалното посещение на президента Шимон Перес, веднага си помислих за „световния енергиен форум“ на неговия домакин Георги Първанов. Защото подобен форум наистина се състоя, но в Прага- само дни след софийския, който [...]

Ха, Мултирама продават iPhone 4 за 2400 лева?! И то версията с… 16 GB. Срам ги е да напишат това, че е малката версия за тази безсрамна цена на етикета. А 32 GB версията е… 3099 лева! Да -  за 3100 левчета – същият телефон, който самите Епъл продават за 1432 лева в Лондон.

Я да сметна – 1432 лева за телефона, не много скъп хотел за, да кажем, пет дни в Лондон. Ядене, карта за метрото, самолетен билет… Няма как да не се събера в цели 3100 лева. И ще си направя готина екскурзия. Може и за билет за мюзикъл да остане…
Или мога разбира се, да го купя от Епъл на тяхната цена през Еконт, за 60 лева отгоре доставка до БеГе.

Гърчолята от Мултидрама вярно ни мислят, че ядем доматите с колците… Поне имат достатъчно срам, за да не пуснат „офертата“  в сайта си.

P.S. Инсталацията на iTunes 10 на бърз лаптоп тече вече 25 минути и продължава?! Това софтуер за музиката ми ли е или приготвя стратегии за игра срещу Каспаров?

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email