Ще разкажа една друга история. На 9 март (да, март) 1943г., един бележит българин прескача телените заграждания, зад които са затворени Пловдивските евреи, събрани за депортиране към лагерите на смъртта. Прескача с думите:

„Където отивате вие, там съм и аз!”

Този българин се казва Константин Марков Константинов.


Пловдивски митрополит, а по-късно - Кирил, Патриарх български. Неговото поведение не е светло изключение, а правило. Десетки, а може би стотици български свещеници се застъпват за живота и свободата на сънародниците си - иноверци. Българската православна църква - свещеници, миряни, общественици, близки до Църквата - е и остава едно от светлите изключения по време на Холокоста.

Година и половина, точно година и половина по-късно, стотици, а може би хиляди български свещеници са затворени, бити, подложени на гавра, мнозина от тях - убити, в рамките на разправата, която днешните български комунисти продължават да наричат "оправдано възмездие".

Важно е да се знае, че Българската православна църква, за краткия период на своята автономност след обявяването на Екзархията, никога не е давала повод за яростни антиклерикални настроения, никога не е обвързвала себе си с подкрепа на тирания и насилие, никога не е заемала позиции срещу обществения напредък, демократичното развитие, свободната инициатива. Никога не се е обявила срещу равенството на гражданите пред закона и не е поставила под съмнение човешките и граждански права на българите. Нещо повече - сама тя се е развивала строго в нормите на съборното начало и демократичния избор, в рамките на модерния си за тези времена устав.

67 години след деня, в който митрополитът на Пловдив прескача телената ограда, неговият наследник не направи нищо. Митрополит Николай Пловдивски един път "присъства" (да, не служи, а присъства) на служба в памет на тези събития, преди няколко години. Църквата почита тези събития, но отсъствието на владиката се набива на очи.


65 години след деня, на който хиляди невинни български свещеници понесоха "справедливия гняв" на престъпници, за които неведнъж са се застъпвали с християнска любов и надежда, наследникът на Кирил Пловдивски не каза нищо. Няма - това е само сутрешна прогноза - да каже нищо в тяхна памет и днес, 66 години по-късно.

Той пропусна най-славния и най-страшния момент в историята на Църквата, за която толкова милее. Но използва деня на Съединението (прочее - събитие, за което Църквата няма роля, а ролята на висшите клирици в последвалите събития е по-скоро спорна), за да се отдаде на възхвала на Глупостта. Да награди един човек, изразил сериозни емоционални и интелектуални смущения в прокурорско постановление. Аз поне не се сещам за друг случай, в който български митрополит да е заемал позиция в защита на подобна интелектуална и духовна нищета. В словото си по повод 6-ти септември, владиката повтаря тезата си, че модерното европейско законодателство и демократичните български закони често противоречат на християнските ценности, като дори го нарича "извратени", а хора, които се занимават с правозащитна дейност нарича "сили на мрака".

По този начин той прекъсва светлата традиция, за която писах по-горе. Или - дай Боже - само опитва.

Но всичко това е само пример. Само "друг поглед" към "светлата дата 9 септември".

Пример за промените, които политическото насилие, общественото безразличие към насилието и в крайна сметка - почти успешният опит за убийство на обществената етика, отговорността и солидарността между хората, доведоха след себе си.

Парадоксално или не, солидарност и отговорност към другия има само тогава, когато има свободно развитие на отделната човешка личност. Колективистичното насилие ражда безотговорност и безразличие.

На нас предстои първо да оценим пораженията от насилието и да ги признаем публично, включително чрез еднозначна обществена оценка на днешната дата. После да осъзнаем простия факт, че обществен морал се гради върху признание на достойнството на личността, на човешките права и възможности за развитие.

И най-сетне да се стремим към общество, в което свободният човек е готов да отдаде от средствата си, от усилията си, от свободата си за наистина страдащите.

Да прескочи телената ограда...
.

ПП. Щях да забравя. Да пожелаем на г-н Премиера хубаво мачле днес. Да не го ритат много, че му трябват коленете за преговорите по енергийните проекти. И ... на почивката да ни разкаже онази история за дядо си ...