КЛЮЧЪТ НА МИЛОСЪРДНИЯ ВРАГ

Керванът вървял през пустинята ... Слънцето препичало. Златните пясъчни могили се губели в ослепителната далечина. Небето тънело в опалов блясък. Напред бялата криволичеща линия на пътя ... Всъщност път нямало. Като такъв изглеждали скелетите на загиналите камили. Кладенците останали назад и пилигримите взели със себе си вода за два дни. Едва на следващия ден щели да се доберат до оазиса с редки палми. Утринта все още в далечината се мержелеели чудни видения със сини води и сенчести гори. Сега даже и миражите изчезнали. Всичко замирало под строгия поглед на безпощадното слънце ... Унесено се поклащали ездачите, следвайки зад водача. Някой запял, но в пустинята и песента пада на душата със сълзи. И певецът тоз час млъкнал. Тишина ... Чувал се само равномерният шум на тънки крака, потъващи в пясъка и шепотът на копринени завески, зад които се криели от зноя смуглолики бедуинки. Всичко замирало, даже душата човешка! На пътя на кервана лежал умиращ арабин, положил завитата си в бял бурнус глава върху бездиханното тяло на коня ... Безстрастно преминавали покрай него камилите. Никой от хората даже не обърнал глава натам, където изпод бялата коприна остро и жадно ги следвал погледът на загиващия в пустинята... Вече целият керван го подминал. Само старецът, яздещ накрая, изведнъж слязъл от седлото и се навел над арабина.
-Какво ти е?
-Вода! - едва успял да прошепне умиращият.
Старецът погледнал след кервана - той бавно се движел в ослепителната далечина и никой не поглеждал назад. Вдигнал глава нагоре и оттам изведнъж му се присторило нещо, някакъв повей, проникващ в душата му ... Смъкнал меховете с вода. Отначало обмил лицето и устата на умиращия, после му дал да отпие глътка ..., втора.
Лицето на падналия се оживило.
-Ти си от рода на Омиадите.
-Да ... - отвърнал старецът.
-Познах по знака на ръката ти ... Аз съм от Ел-Хамидите. Ние сме смъртни врагове ...
-В пустинята, пред лицето на Аллах, ние сме само братя. Пий! Аз съм стар, ти си млад. Пий и живей ...
Умиращият жадно се прилепил към меха ... Старецът го качил на камилата си ...
-Тръгвай и разкажи на своите за мъстта на един от Омиадите.
-А ти?
-На мен, така или иначе, малко ми остава да живея.
-Да тръгнем заедно.
-Не бива. Камилата е малка, няма да издържи такава тежест.
Арабинът се поколебал. Но той бил млад, чакали го слава и любов. Мълчаливо седнал ... Спрял ...
-Имаш ли близки?
-Не, никого! - отвърнал старецът.
-Прощавай!
Останалият дълго гледал след него ... Той излъгал врага си. Старецът имал деца, но те се славели като храбри воини ... Вече не им бил нужен.
Керванът изчезнал в ослепителната далечина ... Слънцето препичало ... Небето тънело в опалов блясък. Старецът загърнал главата си в покривалото и легнал с лице към земята.
Минали няколко месеца.
Същата пустиня. Същите златни пясъчни могили. Същият керван се връщал обратно. Същите пилигрими взели в последния оазис със себе си вода за два дни ... Унесено се поклащали ездачите на уморените камили и изведнъж водачът спрял ...
-Какво има там? - посочил той в далечината.
Застигащите го пилигрими се вгледали с удивление в това, което сочел ... Там, сред безкрайните пясъци, се виждала зеленина. Източили се високи, горди палми, избуели храсти, а между тях бълбукал извор и веселият ромон на прохладните струи изпълвал тъмната, зловеща тишина на обкръжаващата пустиня ... Ярки цветя с нежно благоухание, като ласкав привет, срещали изнурените пътници.
До ручея лежало нетленното тяло на милосърдния старец. Вдигнали го, увили го в копринени покрови и го отнесли в оазиса на рода му.
Арабите казват, че новият извор избликнал дълбоко от недрата на земята по волята на Аллах там, където в пясъка паднали няколко капки вода от меховете на стария шейх. Бедуините наричат тоя чудесен оазис "Ключът на милосърдния враг".

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Прочети цялата новина

Свързани новини: