Идеалният айрян

Каквото и да очаквате да прочетете в тази статия мога да ви кажа още от самото начало, че идеалният айрян за всеки човек е различен :) .
Ествествено всеки знае от какво се прави айрян(айран) - кисело мляко и вода.
Но все пак си има начини на приготвяне и съотношения между компонентите, които ще споделя с вас сега.

Най-честата рецепта у нас е в съотношение едно към едно кисело мляко и вода(добре разбити). В съд се разбива една част кисело мляко добре и след това бавно се добавя вода(също една част) като се продължава с разбиването за да не стане киселото мляко на буци в айряна. Това е типично българския айрян като също така някои хора го обичат и подсолен.

В други страни в които също е познат айрянът се разбива като се добавят една част кисело мляко и две части вода със сол. Също така за по-добри вкусови качества някои използват мента, босилек, черен пипер, копър и други подправки.

Толкова от мен. А вие как точно го обичате може да споделите в коментарите си.

Откъснах цвете - то увяхна.
Улових пеперуда - тя умря.
И тогава разбрах: да се докосне до Красотата
може единствено Сърцето.

Из "Без Сърце какво ще разбереш" на Ш.А.Амонашвили

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Бях обвинен, че работя с МВР. Щеше да е хубаво сигурно, ако бях доносник, предател или исках пари. Нито едно от тези неща не ги искам или правя.

От блога „Подсъзнателното на Бай Далай“ дойде обвинението, че работя с МВР, заради публикацията ми, която представяше акцията на МВР, подкрепена от Travel TV за нелегалната имиграция. И сега нека обясня защо изтрих целия постинг (за когото има скрийншот от автора на „Бай далай“ и моля да го пусне, за да се види).

С ясна съвест казвам, че не работя с МВР, нито подкрепям политиката им спрямо имигрантите в България (може да я видите, качена в Slideshare). Създател съм на групата на защита правата на имигрантите, както и публично съм обвинявал МВР за липсата на спазване на техните права. Включително на последната конференция, организирана от „Отворено общество“. Освен „да вървя на майната си“, получих и други обиди без да ми се даде възможност да обясня за цялата тази инициатива на МВР, чиито плакати бяха разлепени по всички входове на страната.

Участвах като част от екипа на Travel TV, телевизия, която излъчва документални филми за туризъм. Това, за което бях викнат от телевизията са консултантски услуги, свързани с арабския текст, извършен от друг човек, когото аз свързах с телевизията. Ако това е връзка с МВР, халал да ми е, както се казва.

В постинга, за когото има скрийншот, както споменах и бях заплашен, че ще го види белия свят (не че не е видян), пишеше за самата инициатива и обяснение, че е от МВР. Смятам, че за дейността ми могат да твърдят хора, като Светла Енчева, с която сме приятели, Звезда Ванкова, Дияна Даскалова от „Глас в България“ и още хора, с които участвахме в инициативите за освобождаване на Аревик (за случая-тук). Постинга ми за инициативата на МВР беше изтрит, защото явно не се разбра посланието му. Затова, нека има обвинения за неща, които не съм направил, не ми дреме, важно е, че има достатъчно хора, които да потвърдят делата ми.

Айде, със здраве от човека на МВР.

П.С. Нелегалната имиграция е наистина голям проблем от двете страни на монетата. Европейския съюз има програми, свързани с МВР, предполагам, че и тази беше подобна.

мож да не помниш, в но началото на септември се запитах в този блог "против детския спорт ли са в Столична община". писах, че получихме изискване за такса 1200 лв за провеждане на детско вело-състезание в рамките на 2 часа в Южния парк София истината е, че благодарение на този блог, ...

на семинара на Едуард де Боно в София бе доста скучно за хората, чели книгите му, но един от примерите се оказа много актуален за мен и за повечето хора, живеещи в София - трафикът мисля, че трафикът е може би най-големият проблем на София за момента ето вариации по темата как ...

Няма инцидент с кортежа ( на президента), защото не „са го забелязали“( инцидента), но една кола, когато видяла президентския кортеж , се е върнала назад и е „ ударила задната кола“. Абсолютно вярно – инцидент с въпросния кортеж няма. Той си е отпрашил, без да му пука. И как да забележи, че зад себе си [...]

отскоро, след доста (може би малко повече от 2 години) забавяне mail.bg са с нов дизай. яко! супер сладка е и кампанията им, която видях на две места из София днес "никога повече чорапи със сандали и няма да използвам strashenpich@neshto.si вече сериозно!"

Прочетено в Egyptian Chronicles. Първоизточник- El Cadillo

Днес се проведе литийно шествие, призоваващо към въвеждане на задължителен предмет „вероучение“ в училище, с мотиви:

Изучаването на религия, в което българското училище има традиция, ще е голямо духовно богатство за българските деца и семейства, възможност да се преборят с нихилизма и дезориентацията на децата в моралната система, да вложим в сърцата им ценната духовна енергия, необходима, за да станат добри хора. (Митрополит Неофит)

Не беше толкова отдавна когато трябваше да понасям обвинения в безбожие и в прекалена набожност от читателите на този блог.

Продължавам да настоявам, че начинът и посредникът на общуването на човека с Бога са си негова лична работа и държавата няма право да се намесва в този процес.

За скандално намирам не самото литийно шествие (всеки има право да се сдружава и да демонстрира), а поредните изказвания на министри:

„Това, което трябва да направим ние като общество, е да помогнем и да призовем в неделния ден семействата, празнично облечени, които са вярващи, да посетят храм.“ (Сергей Игнатов, министър на образованието!)

„Като правителство ние отчитаме похвалната загриженост на Българската православна църква за духовното здраве на нашите деца“ (Божидар Димитров, министър без портфейл)

За пореден път двама министри потъпкват българската Конституция и светския характер на българската държава.

Министър на образованието (!!!) на съвременна европейска държава не бива да призовава към посещаване на църкви. Дори и с уговорката, че това важи само за тези „които са вярващи“!

Не може друг министър на практика да одобрява инициативата за въвеждане на вероучение, като я приравнява на „загриженост за духовното здраве“.

Самата идея за въвеждане на задължително вероучение в училище смятам за изключително зловредна. Какво означава за децата разделянето им в даден час по религии? Това означава завинаги да се запечата в съзнанието им че са РАЗДЕЛЕНИ ПО ПРИРОДА и това не зависи от техния личен избор. Религията не е обикновен учебен предмет. Това означава, че държавата на практика абдикира от задължението си да възпита децата като добри граждани в ценностите на демокрацията, светската държава, разделението на властите и човешките права и предава „на концесия“ децата в ръцете на религиозните институции. Религията е въпрос на самоидентификация и система от ценности, които ръководят цялата социализация на личността. От принудителното разделяне в час до кютека на по-голямата групичка над по-малката е въпрос на една крачка, която ще бъде направена на много места.

Отделно стои въпросът за хората, които не желаят да обвързват децата си с религии или поне не в толкова ранна възраст.

Насилственото въвеждане на православно вероучение ще доведе до възприемането на православието от учениците като още един метод за репресия и ограничение, като още едни окови, от които трябва да се отърват, щом напуснат класната стая, (учителите по вероучение едва ли ще се отличават с някакви особени качества на педагози, отсега съм сигурен)

Децата, избрали православието като свободноизбираем предмет в момента са 3000. Не открих данни за броя духовни лица в БПЦ на територията на България, но според косвени данни (според моя приблизителна оценка за броя действащи храмове в България и от там за броя свещеници), на духовно лице/действащ храм се падат средно по две деца изучаващи доброволно православно вероучение. Толкова за реалното духовно влияние на БПЦ и на всеки един от свещенослужителите. А доколко е благотворно това влияние, при условие че от БПЦ идват само новини за скандали за имоти, пари и по-деликатни работи? На коя православна църква да дадем децата - на тази, която направи Слави Бинев архонт, която би камбаните в цял Пловдив на сватбата на Барека или която носи хубави часовници, докато паството гладува?

Моля, не правете тази мечешка услуга на православието и изобщо на християнството. Църквата не е кошара, в която трябва да се вкарва с неизвинени отсъствия. Нито пък със селски номера на преброяването.

Има един единствен валиден и достоен начин БПЦ и православието да стигнат до повече хора - мисионерството, защото уважава личния избор на всеки човек за уреждане на духовния си живот. „Купуването“ на вярващи от държавата е мерзко деяние и ще има ужасни последици.

Силно обезпокоен съм от навлизането на политическото християнство в България, обезпокоен съм че и хора, които много уважавам, твърде леко жонглират с християнските ценности и вероучението като път за спасение на цялото общество, а не само на вярващите. 


Гответе се отново за дебати за и против Дарвин, абортите и дори забраната на такива „непристойни“ шоу програми и реклами:

Знаете, че с Комитата, освен от пътешествия, се интересуваме и много живо от политиката. Освен в другия ни блог, неговата скромна личност участва в един проект целящ проследяването изпълнението (а не само даването) на обещанията на родните ни политици. Сайтът е готов и в понеделник се организира пресконференция, на която ще бъде представен, като са поканени всички желаещи, а не само журналисти. Вижте подробностите и идете на представянето: http://komitata.blogspot.com/2010/09/politikatnet.html

По принцип в блога има много коментари, но тези дни са особено много. В момента Блогът за икономика е на 1 място в класацията по коментари сред хиляди блогове в Топблоглог (вкл. преди Иво Инджев, е-вестник, Како Сийке, не съм от тях! и др.). Основно – заради статията за Алберто Алезина.

Блогът за икономика 2010

Официалното представяне на една нова фондация ще се случи в целия свят на 28 септември, вторник с прожекцията на документалния филм “Аралско море, загубеното море”, режисиран от Исабел Койшет и с участието на сър Бен Кингсли и Тим Робинс.

Една от основните цели на фондацията е повишаване на еко-културата на отделните граждани и бизнеса, създаване на отговорно отношение към околната среда и потреблението на един от най-ценните природни ресурси– водата и подпомагане на конкретни проекти в най-засегнатите райони на света.

Създател на фондацията е Roca group, световен лидер в създаването и производството на продукти за баня, който ясно съзнава своята огромна отговорност за опазване водните ресурси и устойчивото развитие на планетата. Ето защо, след като въвеждат принципите на устойчивост в дизайна, иновациите в продуктите и производствените процеси във фабриките си, решават да стартират тази глобална иницитива.

Може да станете част от събитието, като посетите Arena The Mall (бул. Цариградско шосе 115, ет.2) във вторник 28 септември в 11:00 часа.  Непременно разгледайте и www.wearewater.org

Интересни ретуши от колегата Николай Гергиев, който е разкрасявал родни въртиопашки за страниците на “Прическа и стил” и други списания.

Понякога човек попада на точното място в точното време. На 21 септември две събития в живота ми съвпаднаха по най-перфектния начин. Синът ми Тошко навърши 1 година и след поредната, този път празнична, порция игра, най-безцеремонно отлетя в страната на сънищата. Вместо да го последвам обаче, аз си взех кейса със 7-инчовите изненади и отидох да си допразнувам заедно с Nzymo, Peter Peterson, Mad Bear, C-O, DJ JiJo и Selector Stiliyan във варненския бар Bolla. Nzymo напуска страната ни за малко повече от половин година и това беше неговият начин да си кажем довиждане. А за да опиша това, което се случи там, думите няма да са достатъчни. Дали защото денят за мен беше специален, или заради всички тези готини хора, които бяха изпълнили до краен предел Bolla (или пък заради питиетата, чийто брой в един момент се отказах да следя), аз се чувствах просто перфектно. 7 приятели, споделящи любимата си музика. Само на плочи. Без рамки и без ред. Лично аз преминах от James Brown, Sharon Jones & the Dap-Kings, през Stevie Wonder, Chaka Khan, та чак до EMF (Unbelievable, сещате се). Това, което се случи тази нощ, е истинското значение на думата парти. Всички участват, всички се усмихват, всички танцуват. Благодаря на хората, които присъстваха, на диджеите, с които споделихме грамофоните (и по-специално на Nzymo - организаторът на събитието), и не на последно място на Коко – перфектния собственик на бар/барман/парти човек/добряк.

Едно от парчетата (всъщност две), които пуснах през въпросната вечер, е медлито Aquarius/Let The Sunshine In на The 5th Dimension. И въпреки че часът беше около три и нещо след полунощ, слънцето наистина влезе при нас.

През 1967 малко известната група The 5th Dimension, създадена година по-рано в Лос Анджелис, записва песента Up, Up and Away, която печели няколко награди Grammy. Така съвсем накратко изглежда началото на кариерата на The 5th Dimension.

Оригиналният състав на групата включва Billy Davis Jr., Florence LaRue, Marilyn McCoo, Lamonte McLemore и Ron Townson. Това е вокална формация, чието звучене е изтъкано най-общо от поп, R&B, соул и джаз. Освен за Soul City, по-късно те записват и за лейбълите Imperial, Bell, ABC и Motown. През годините The 5th Dimension издават 13 студийни албума (6 от които стават платинени) и печелят 6 награди Grammy. Някои от класиките им са хитове като Up, Up and Away, One Less Bell To Answer, Wedding Bell Blues, Stone Soul Picnic, Last Night I Didn’t Get To Sleep и Aquarius/Let The Sunshine In.

Медлито Aquarius/Let The Sunshine In открива четвъртия албум на групата, The Age of Aquarius. Той излиза през 1969, но сингълът няколко месеца по-рано вече е спечелил две награди Grammy, което донякъде обяснява факта, че този албум е най-продаваният в историята на The 5th Dimension. Както всички знаем, двете песни са включени в мюзикъла Коса. Техни автори са James Rado, Gerome Ragni и Galt MacDermot. Текстът на парчето е базиран на астрологическото вярване, че Земята скоро ще навлезе в ерата на Водолея – време на любов, светлина и хуманност (до този момент това очевидно не се е случило, но астролозите все още спорят за началото на тази ера – предположенията са от 2001 до 2680 година).

И накрая един интересен разказ на певицата Florence LaRue за случайните обстоятелства, довели до записването на Aquarius/Let The Sunshine In. През 1968 групата е имала много участия в Ню Йорк. Веднъж Billy Davis Jr. изгубва портфейла си в едно такси. Човекът, който го намира и му го връща, кани музикантите да видят постановка, която той продуцира. Това разбира се е мюзикълът Коса. Когато петимата чуват Aquarius, единодушно решават да изпеят тази песен. Продуцентът им обаче предлага да изпеят не една, а две песни от мюзикъла, свързани в един сингъл. Останалото, както гласи баналното клише, е история. От Б-страната на това издание на Soul City ще откриете Don’tcha Hear Me Callin’ To Ya – друг шедьовър на The 5th Dimension, чакащ на опашката за Funky Bites. Enjoy and let the sunshine in.

Peace & Funk

P.S. А ето и малко визия от Peace, Unity, Love and Having Fun @ 'Bolla' bar (21.09.2010):

Коко – перфектният домакин

Nzymo – виновникът за цялата дандания (ще ни липсваш, Пешка!)

DJJiJo – усмихнат както винаги

C-O – ексцентричният добряк

Mad Bear – отново с армия от фенки по петите си

Selector Stiliyan – соул вестоносецът

Peter Peterson – пристигнал директно от София с кейс, пълен с вкусотии

Soulmate – е, както казах, за мен това беше партито

7 приятели около грамофоните (C-O е зад фотоапарата)

НА ВНИМАНИЕТО НА ЧИТАТЕЛИТЕ, КОИТО СЕ ИНТЕРЕСУВАТ ОТ ТЕМАТА ЗА ЛУЖКОВ ( ПОСРЕЩАН В БЪЛГАРИЯ КАТО ДЪРЖАВЕН ГЛАВА И БЛАГОДЕТЕЛ), ПРЕДЛАГАМ ОЩЕ ЕДИН “МАТРЯЛ” ЗА РАЗМИСЪЛ. ЗАЩОТО, КАКТО ЩЕ ВИДИТЕ, НЕ САМО В БЪЛГАРИЯ ГОЛЕМИТЕ ПАРИ СЕ ОПИТВАТ ДА ПОДКУПЯТ ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ- ЩЕ ВИДИМ ДАЛИ В “МАЛКА АВСТРИЯ” ( ТЯ Е НАИСТИНА ПО-МАЛКА ОТ БЪЛГАРИЯ!) [...]

Виктор Пелевин за мен е:

- велик писач и познавач на скапаната днешна душа
- попътен знак --> Брахман/Буда/дао/То/ ... както искаш го наречи, ако си се замислил --> значи знаеш за какво говоря.

А този клип не е точно това - което знаем какво е, но не можем да назовем - защото е твърде европейски. Но в известен смисъл е път, по-скоро патерицар на европейците към Буда (за лекота да употребим това име вместо неназоваемото):

Talamasca - This World Is An Illusion

[видео]

[край на видеото]

Провокацията с гей сцената не е моя (видеото го намерих в нета), но ми се струва ужасно смислена в контекста на This World Is An Illusion. Даже ми се прииска да направя свой клип на тази музика - слайд шоу на гей (дамски) целувки. Мисля, че ще е красиво (дори за хомофобите). Женскитеи целувки са вдъхновяващи...

България е сред страните, които заделят за висше образование най-голям дял от БВП на човек. Сред новите страни членки България е номер 1. Явно не в количеството на финансирането се крие проблемът на висшето образование. Другаде е.

Разходи за висше образование на студент като дял от БВП на човек от населението, 2007

Източник: Евростат

Блогът за икономика 2010

Silvy Shtinkova posted a photo:

Девизът на „прехода“, който се наложи и така натика България в перифериата на европейското блато като каруцата на Андрешко, наистина е „всички са маскари“. И днес отново се уверих в това. От телевизионния екран чух журналистическо-социологическата версия за това, как всички носим еднаква вина. В случая- за превъзнасянето на Доган като „велик“ политик, който обаче [...]

Продукти за 4 порции:
4 едри пилешки филета
400г смокини
200г синьо сирене
1/2ч.л. сол
щипка сушен тарос
2с.л. зехтин
100мл прясно мляко
200мл готварска сметана
50мл олио

Приготвяне:
Филетата се подреждат в тавичка. Поръсват се със сол. Поливат се с 2с.л. зехтин, 100мл вода и 100мл мляко. Оставят се за 3- 4 часа да се мариноват. Смокините се измиват. Ако са по- едри се срязват на две. Синьото сирене се реже на ситно. Полива се с готварската сметана и се разбърква. Маринованите филенца се поръсват с щипка сушен, стрит тарос. Поливат се с 3с.л. олио и 100мл вода. Покриват се с алуминиево фолио. Слагат се за печене на умерена фурна. Пекат се така 30 минути. След това се изваждат. Маха се фолиото и се връщат за допичане още 15 минути. В тиган се слагат 2с.л. олио. Поръсва се щипка сол. Добавят се смокините и сметаната със синьото сирене. Оставя се да се задуши на тих огън 15- 20 минути. В порция се сервира по 1 пилешко филе, гарнирано със смокиново- сметанов сос.

Добрият човек вижда добри знаци.
***
За да можеш да чуеш себе си, са нужни мълчаливи дни.
***
За да можеш да разбереш себе си, общувай с камъните в планината.
***
Ако забележиш, че яздиш умрял кон, слез!
***
Когато Великият Дух дава нов ден, той го праща на всички.
***
Животът e като светлина на светулка в нощта, дъх на бизон през зимата, сянка в тревата, топяща се на залез.
***
Има много начини да миришеш на скункс.
***
"Трябва" важи единствено за смъртта.
***
Родина е там, където ти е добре.
***
Първо погледни следите от своите мокасини, преди да съдиш недостатъците на другите.
***
Детето е гост в твоя дом - нахрани го, изучи го и го пусни.
***
В душата няма да има дъга, ако в очите не е имало сълзи.
***
Задай въпрос от сърце и ще чуеш отговор от сърце.
***
Човек трябва сам да направи стрелите си.
***
Белият човек има прекалено много началници.
***
Тия, които лягат с кучетата, стават с бълхи.
***
Преди да обичаш, научи се да ходиш по снега без да оставяш следи.
***
Ако говориш със совите и змиите, и те ще говорят с теб, и ще се познаете един - друг. Ако не говориш с тях, няма да ги познаеш, а от това, което не познаваш, ще се страхуваш. Човек разрушава онова, от което се бои.
***
Жабата не изпива блатото, в което живее.
***
Даже мълчанието ти може да бъде част от молитва.
***
Не можеш да разбудиш човек, който се преструва, че спи.
***
Знание е скрито в произволна вещ. Някога светът е бил библиотека.
***
Когато умира легенда или пропада мечта, в света не остава величие.
***
Едно "вземи" е по-добре от две "ще дам".
***
Когато си се родил, ти си плакал, а светът се е смял. Живей така, че когато умираш, ти да се смееш, а светът да плаче.
***
Няма нищо по-красноречиво от опашката на гърмяща змия.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Комитата кани на представяне на новия си проект – Politikat, разработен съвместно с Асен Генов. Сайтът има чудесната идея да следи за политическите ангажименти и как се развиват във времето.

Представянето ще бъде в БТА, понеделник, 27-ми септември, в 11 часа.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!  

/Фили/ Едно решение на Европейския парламент е на път да постави в абсолютно нова светлина темата за газовата, пък и цялостната енергийна обвързаност на България с Русия. Нищо чудно също в средносрочен план то да доведе и до по-чувствително разместване на политически пластове в страната, доколкото въпросът за отношенията с Москва винаги е бил чувствителен и значим фактор в българската политика.

Става дума за гласуваните във вторник от Европарламента нови процедури за координация и нови изисквания за взаимосвързаност на газовите мрежи в Европейския съюз. На практика това означава, че страните-членки ще трябва да се отърват от  монопола на руската компания “Газпром”, при това – през следващите само четири години.

Решението на Европейския парламент изисква страните да покрият стандарти за доставка на суровина, като изградят допълнителни капацитети за съхранение и въведат технологии за двупосочно движение на газ, осигурят връзки към интегрираната газопреносна мрежа на ЕС и намалят зависимостта си по отношение на един-единствен доставчик от трета страна. Самите междусистемни връзки пък трябва да са готови в следващите три години, като за изграждането им Европейската комисия, която е изпълнителен орган на съюза, е предвидила бюджет от милиард и 400 милиона евро.

България, заедно със Словакия и донякъде Унгария, са известни като най-силно обвързаните с руските газови доставки европейски държави. На практика всъщност за София зависимостта е сто процента, което до голяма степен важи изцяло за българската енергетика, не само за газа. Нещо повече – в лицето на президента Първанов и доскоро управляващата, а сега най-голяма опозиционна партия БСП, тази обвързаност има сериозно политическо лоби в страната. Въпреки известни колебания в началото на мандата си, сегашното правителство на ГЕРБ, начело с премиера Бойко Борисов, също се оказа плътно зад идеята за допълнително и дългосрочно обвързване с Москва, независимо от европейското лице, което иначе се опитва да покаже.

Досега подобно лавиране от страна на ГЕРБ беше възможно, защото Евросъюзът дълго време не можеше да изработи правилната обща реакция спрямо руския газов монопол, но ето че нещата изглежда се променят. 

- Пламен, как се приема в България новината за решението на Европарламента, свързано с общата газова политика?  

- Имам чувството, че засега не се приема, Фили. Не, разбира се, в смисъл, че се отхвърля официално, а че все още официални реакции няма. Съобщението се появи в медиите, но изглежда политиците, а и повечето специалисти от енергийната сфера, имат нужда от известно време, за да го сдъвчат, преглътнат и смелят. Имам чувството, че тяхното желание засега е много-много въпросът да не се коментира. Сякаш са склонни да приложат политиката, която самият Тодор Живков се опита да приложи на времето спрямо перестройката на Горбачов – да се снишим, докато бурята отмине. 

- Това по принцип е неефективна политика, но толкова ли е неприятна изненадата за руското енергийно лоби в България? 

- Не знам дали е било точно изненада, Фили, съмнявам се. Но при всички случаи решението е нещо твърде неприятно за тях – най-малкото, защото на практика потвърждава правотата на онези гласове тук, които от години предупреждават, че пълното енергийно обвързване с Русия е опасно, защото руснаците използват ресурсите си в тази сфера като политическо оръжие за налагане на нежелани зависимости. 

- Всъщност, Пламен, в самото решение на Европейския парламент такова нещо не се казва…..

- Естествено, че не се казва, Фили, защото, както не веднъж сме установявали и ние с теб, европейските политици са деликатни хора, особено когато искат да постигнат своето, без да се впускат в излишни публични разправии, в случая – без да затръшват с крак или със силни думи газовата врата пред Москва, след като могат просто да я притворят с ръка.

Смисълът на самото решение обаче е точно такъв. Какво според теб означава текстът, че страните-членки на Евросъюза трябва да намалят зависимостта си по отношение на един-единствен доставчик от трета страна. То за Европа друг такъв доставчик освен “Газпром” няма. И след поредицата от газови кризи, както и след поредицата маневри на руския монополист да овладее изцяло не само производството и търговията, но и всички възможни пътища за движение на газа, макар със закъснение от почти две години, ето че Европа се задейства. 

- Какво практически означава това общоевропейско решение за България? 

- Много са аспектите на този въпрос, Фили, и едва ли аз съм най-подходящия човек да изчерпи отговора му. Все пак е ясно, че в чисто техническо отношение например ще трябва спешно да се модернизира, а може би и да се разшири съществуващото газово хранилище в Чирен. Освен ако не е необходимо изграждането и на второ голямо газохранилище, за да се спазят наложените от Европарламента изисквания за приоритетно осигуряване на доставките на газ за домакинствата дори и при много сериозна криза.

Трябва да се динамизира уж започнатата вече работа по двупосочното свързване на българската газопреносна мрежа с мрежите на Гърция и Турция. Не знам как точно стои технически и като възможности за сключване на договори въпроса за доставките на втечнен газ от някои арабски страни, но в тази посока също трябва да се работи. Не ми се струва лоша идея българското правителство да се замисли за изготвяне на общ проект с Румъния, през чиято територия засега изглежда единствената чисто европейска възможност да се стигне до получаването на норвежки газ от Северно море.

Разбира се, може би най-важната стъпка, която следва от европейското решение, е необходимостта България да се ангажира силно с работата по изграждането на европейския газопровод “Набуко” и да остави не на втори план, а изобщо да прекрати всякакви разговори по изграждането на алтернативния руски проект “Южен поток”. 

- Руснаците надали ще се покажат особено доволни от такова развитие на въпроса с “Южен поток”, особено след като преди няколко месеца явно успяха да убедят и правителството на ГЕРБ да се ангажира с него? 

- Никак няма да са доволни, Фили, естествено. Тях ще ги заболи много, от което следва, че и нас може да ни заболи по един или друг начин. Само че тази стъпка е абсолютно необходима, от нея няма измъкване, защото този път измъкването ще означава само едно – България доброволно да се откаже от членството си в Европейския съюз и да се върне официално в руската орбита, да се запише като страна в ОНД или както там Москва нарича в момента близката си чужбина.

Не че някои хора и политически кръгове тук няма да се зарадват от подобна възможност, но пък от друга страна съм сигурен, че повечето българи няма да се съгласят. 

- Пламен, как очакваш да реагират управляващите в България на необходимостта да свършат толкова много неща, които или противоречат на конкретните им планове или не са им първа грижа в момента? 

- След първоначалния смут очаквам да има период на протакане, на мрънкане и опити да се промъкнем някак между капките на европейското решение. Това най-вероятно ще продължи до към изборите през следващата година, тоест, докато Георги Първанов, най-големият български лобист за руските енергийни проекти, продължава да заема президентския пост. След това, ако, разбира се, на върха дойде подходящ президент, вероятно ще има период, в който ще се опитаме да измъкнем колкото може повече пари от Европейския съюз, за да свършим необходимата работа по изпълнение на решението. И в същото време реално ще се опитаме да свършим колкото може по-малко работа, като се позовем на редица обективни трудности. Причина за това поведение ще бъдат очевидно поетите вече ангажименти на премиера Борисов пред руснаците и съществуващите за него лично, пък и за партията му трудности да се откопчат от тези ангажименти. Какво ще стане след това ми е доста трудно да гадая – зависи от силата и посоката на руската реакция. 

- Всъщност, Пламен, ти вече донякъде започна да отговаряш на следващия ми въпрос – какви са възможните отражения на ситуацията в чисто политически план? 

- Смятам, Фили, че от една страна публичната дискусия, която няма как да не започне по този повод, може да раздвижи някои позаспали обществени пластове и да промени чувствително картината преди предстоящите догодина избори. От друга страна такъв ефект със сигурност ще дойде и от очакваната руска реакция, свързана с поведението на България в близките месеци, до една година. Нищо чудно тяхното лоби тук да бъде силно задействано в посока да се избере отново подходящ от руска гледна точка президент и това също да промени картината за изборите.

В предстоящите развития е заложен и един от големите, според мен – последен, шанс на тъй наречената традиционна десница, партиите СДС и ДСБ, да покажат, че са единствената реална проевропейска сила в страната и така да върнат колкото може по-сериозна част от почти напълно провалените си вече политически позиции.

Дали те ще съумеят да го направят е добър въпрос с неясен отговор. При всички случаи обаче няма кой друг да гарантира европейският цивилизационен избор на България. Поне засега няма кой друг.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили и за последно минахме по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили, върнахме малко в Аржетина, а за последно минахме през през пустияната Атакама, отново в Чили, а за последно пристигнахме в Боливия Днес ще продължим със столицата на Боливия и Андите

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част десета:

Ла Пас и Андите в Боливия

Ще пропусна подробното описание на поредното 8 часово лашкане по завоите на планината, където само преди ден поредната кола се беше сурнала в пропастта и направо ще премина към влизането в Ла Пас.

Ла Пас е столицата и най-големия град в Боливия

и като население е горе долу колкото София, ако въобще изобщо някой знае колко точно e населението (отново както при София). Централната част на града е разположена в един дълбок каньон, като най-богатите части са в най-ниското, а най-бедните, така нареченото El Alto(високото) “преливат” извън каньона в равнината на Алтиплано на 4000 метра надморска. [caption id="" align="aligncenter" width="594" caption="Ла Пас"][/caption] Автобусът навлезе в Ел Алто някъде към 9, когато отдавна вече беше тъмно. Нямах точна представа до къде ще стигне, но имах подозрения, че няма да е до централните части. И се оказах прав, спряхме някъде из Ел Алто, но мястото поне не изглеждаше да е от най-мизерните и имаше няколко хостела на близо. Намъкнах се в единствения с топла вода (която се плащаше допълнително) и след като се изкъпах заспах като труп. На сутринта се заех със задачата да сляза към центъра. Поразпитах народа и скоро бусът, който ми трябваше мина и се качих. Излязохме на едно панорамно шосе, което се спускаше към ниските части. Гледката беше мащабна - половината град се простираше долу, оцветен в кафяво-оранжево, дължащо се на неизмазаните къщи. Някъде долу из богатите части стърчаха високи сгради, а отзад в далечината се издигаше могъщата снага на Illimani със своите 6439 метра. [geo_mashup_map] [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Пазар"][/caption]

Когато слязохме долу подкарахме по една улица, която беше повече пазар, отколкото улица. От двете страни се редяха сергия след сергия с какво ли не. В същото време потоци от хора бавно се промушваха край и между превозните средства, носещи торби със стоки. Панаирът беше пълен и потресаващ. Бусовете едва мърдаха в тази навалица и изглеждаше, че придвижването пеш би било много по-бързо. Поседях, поседях, па ми писна и слязох - така и така бяхме близо до центъра. Изнамерих един по-туристически хостел и след като се разквартировах тръгнах да обикалям. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Джип"][/caption]

Улиците в централната част на града са павирани и повечето много стръмни. Тротоарите естествено са тесни и по традиция заети от сергии. Въпреки стръмността обаче, по тези улици летят микробусите на градския транспорт сякаш против всички принципи на гравитацията. Пътни знаци естествено няма, а единственото правило за движение изжлеждаше, че е “надуй клаксона когато приближиш кръстовище… или когато те кефи”. Дори след няколко не бях видял работещ светофар, но по-късно открих, че долу в богатите части има доста. Останалата част от града явно се справяше достатъчно успешно на самотек. Време е да вметна и за микробусите, които се ползват за транспорт. Не само тук, а въобще в цялата държава те са от някоя японска марка като нисан или тойота, внесени втора употреба от Япония и често по тях все още стояха йероглифни надписи. За разлика от другите градове, където е сравнително спокойно, тук конкуренцията е огромна и задължително във всеки бус има и по един викач. Той има три задачи - да си дере гърлото до изнемога с дестинацията си, да отваря и затваря вратата и да събира парите от пътниците. Никога няма да забравя наредение в колона микробуси, движещи се бавно в началото на маршрута си, от които се носеха въгласи “Сеха Сеха, ун боливиано, Сеха Сеха, пасе пасе”. Въпросната Сеха е квартал в Ел Алто, който е нещо като кръстопът и половината транспорти отиват за там. Гореописаните викове досри са станали като нарицателно и се ползват като шега сред боливийците. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Вече бях споменал, че част от боливийците са запазили някои от старите си вярвания и традиции. И като най-голямо потвърждение за това беше “вещерския пазар”, който се намираше на улиците покрай хостела ми. По сергиите на този пазар се намират различни стоки с ритуален характер - амулети от всякакъв тип, билки, кактус сан педро (от него чрез изваряване се добива силен халюциноген), бутилки с вино, предназначено за “чаяр”(отливане в чест на Пачамама), фалшиви малки долари за финансов късмет и какви ли не други неща. Но най-фрапиращото бяха изсушените новородени лами и алпаки. Наоколо се подвизават и гадатели, които гледат на листа от кока. Не зная колко добре виждат, но изглеждаше, че рядко остават без клиенти и понякога дори добре облечени млади хора стояха на столчетата. Един ден бях свидетел на един ритуал. На средата на улицата бяха запалени две ламаринени хммм, да ги наречем “печки за ритуално изгаряне на разни неща” В тях горяха различни неща, включително и гореспоменатите изсушени малки лами. Събралите се наоколо хора пиеха бира и от време на време поливаха и в огъня (точно това е “чаяр”), от което той лумваше ярко за миг. Попитах за какво се прави всичко това и една жена ми обясни, че това е нещо като събор на тяхната общност и всичко е за здраве и късмет. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Само на стотина метра се намира една от най-туристическите улици, която е отрупана с магазини за сувенири, традиционни музикални инструменти, дреху от вълна от алпака и туристически агенции. А малко по-нагоре е пазарът. По-точно само един от многото пазари. През работните дни не е нищо особено, но през почивните се затваря цялата улица за превозни средства и лелките, пристигнали от селата край Ла Пас запълват цялото пространство. Крайно време е да спомена и че в Боливия кантарите почти не се ползват. Повечето продавачки нямат кантар, някои имат, но въпреки това рядко ги ползват, а дори и тогава точността им е под голямо съмнение. Плодовете и зеленчуците обикновено се продават на бройка или на око. Примерно 1 ябълка - 1 боливиано. 3 домата се пускат в торбичката, поглеждат се на една страна и се заключва - половин кило, 1 боливиано. Често пред насядалите продавачки са наредени камарки домати, бакла, боб или нещо друго, които явно имат фиксирана цена. Но освен плод-зеленчуковата улица има и месарска. Там, насядали по земята сръчни жени кълцат месо с тежки ножове без да се притесняват нито от мухите, нито от прахта вдигана от колите по улицата.

Ей така, от фотографски интерес се качих отново до високите части и там видях нещо интересно. По електрическите стълбове бяха провесени бутафорни човешки фигури, които служели за сплашване на крадците. Да знаят какво ще им се случи като ги хванат. Финалният щрих на града се поставя от уличните лъскачи на обувки, които обитават основно центъра и са скрили лицата си с черни командоски шапки, от които можеш да видиш само очите им. Това го правели, за да избегнат до известна степен срама от мръсната си работа. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Ла Пас е интересен, но близо до него има и планини,

така че след няколко дни нарамих отново раницата и тръгнах да повървя по една от няколкото запазени пътеки от времето на инките. Намерих от къде тръгва буса за селото, което ми беше нужно, а там имаше и друг чужденец - един французин с колело. По време на пътя се заприказвахме и се оказа, че е голям нервак. Багажът му беше много малко и нямаше дисаги, което беше крайно учудващо, особено когато ми каза, че пресичал континента. Започнах да разпитвам как се справя с толкова малко багаж, а оня кипна, че не съм му вярвал и че не искал да ми се доказва. После стигнахме и до въпроса, че искал да мине по пътеката, към която се бях насочил аз и да слезе от другата страна на планината. Бях чел подробна информация за маршрута и му казах, че това дето го мисли няма да стане, защото пътеката е камениста и стръмна и става само за вървене. Оня пак кипна - не съм знаел, защото не съм минавал по нея, той имал опит, не се страхувал от изкачвания, бил минавал с колелото над 4500м и още куп тупания в гърдите. Накрая, след като поспорихме още малко на тема маршрути (имаше някакви безумни идеи за пътя си в Боливия, които бяха базирани на два изрязъка от супер неверни карти) той заяви, че не е дошъл тук да говори с европейци, а с местните и взе да досажда на другите пътници. Накрая се намери едно момче, което му каза, че може да се мине с колело и той остана доволен.Накрая той слезе в последното село на края на маршрута на буса - Вентия, а аз се върнах назад до едно красиво село Уни, където мислех да прекарам следобеда и нощта. По хълмовете около селото навсякъде имаше ниви, засяти с жито, бакла, картофи, царевица и някакво житно растение, ползвано за фураж, а хората бяха наизлезли да работят. Поради пълната липса на механизация и сложния терен, всичко се върши на ръка, дори и жъненето на житото. Но въпреки тежкия си живот, хората бяха весели и много приятелски настроени. Липсваше отношението тип “гринго”, което се усещаше в градовете и хората се обръщаха към мен с уважение и “сеньор”. Дори ме попитаха дали ми харесва и дали не искам да си купя терен в селото им. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Из Андите"][/caption]

На сутринта причаках същия бус и се върнах в крайното село, от където се придвижих 5 км нагоре с друг бус. Не се изненадах много, когато пътьом срещнахме французина. Успях да раменя няколко реплики с него през прозореца на буса. Тръгнал да се качва към прохода (около 4700м), но пътеката била камениста (каква изненада!) и се наложило да носи колелото. Малко преди прохода се изплашил от облаците и студеното време, както и от неизвестността на другата страна и решил да се връща. Героят от вчера явно се беше изгубил някъде по пътя. Времето беше облачно и няколко километра след селото взе да пръска слаб дъжд. В началото вървях по чакълест път, който водеше към някаква мина, но после се отклоних и започнах да се изкачвам по пътеката към проходе. Дъждът спря, но си остана облачно и хладно, почти студено. Пътеката се виеше нагоре, като на няколко места се откриваше хубав, добре подреден калдъръм. След доста изкачване накрая стигнах до прохода на приблизително 4700. Сега ме чакаха около 2800 метра спускане към топлите и задушни части на Las Yungas от източната страна на планината. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Пътеката от тази страна беше учудващо запазена, а на места паважът беше направен с голяма прецизност. През няколко метра имаше интересни напречни канавки, които да предпазват пътя от спускащата се отгоре вода. И всичко това стои вече повече от 700 години, предизвиквайки леки тръпки когато вървиш по него. Цялата долина надолу беше изпълнена с облаци, когато късно след обяд стигнах до селцето Такеси. Малко преди него бях срещнал един човек, който ме покани да си опъна палатката в двора му и да ми приготвят вечеря (второто естествено срещу заплащане). Селото се състоеше от няколко каменни колиби с общо население 6 души. Една жена тъкмо прибираше стадо лами, замярайки ги с камъни и прашка. Опънах си палатката и по-късно по тъмно жената на мъжа, който ме покани ме викна в колибата да вечерям. Тази колиба служеше за кухня и вътре имаше газов котлон, различни съдове, няколко легена и два дървени миндера, по които бяха разхвърляни дрехи и други неща. Каменните стени бяха опушени до черно, както и гредите и покривът от паха. Единствената светлина идваше от котлона и от челниците ни. Вечерята се състоеше от ориз, варени картофи, пържено яйце и две тънки резенчета домат, който е лукс по тези места. Всичко, което имаха тези хора беше колибата, и стадата лами, овце и няколкото крави. До селото се стига единствено пеш по пътеките, няма ток, а водата се носи от реката. Мъжът ходел до Ла Пас два пъти годишно с кон, за да зареди бутилките с газ и няколко пъти надолу по долината да продава добитък. А жената почти не излизала от селцето. Освен момченцето, което живееше с тях, тя смяташе и животните за свое семейство и дори не ми позволи да ги снимам. На сутринта продължих дългото спускане. С всеки изминат метър растителността ставаше все по-буйна. Появиха се дървета, после те се окичиха с мъхове, каквито бях виждал по Каретера Аустрал, после се появи и бамбук, а по обяд стигнах до друго малко селце, където около къщите растяха Кали. В това селце спрях да почина и хапна край една къща, където се появи едно момченце и докато си говорехме подмяташе, че може да ми продаде ябълки, праскови, батерии, крем против комари и крем против слънце. Естествено на мен не ми трябваше нищо от изброените неща, но беше забавно. Малко под селото срещнах трима туристи - англичанка, австралиец и приятелката му боливийка. Продължихме заедно надолу, където гората се превърна в истинска джунгла. Привечер стигнах и до миньорското градче в края на пътеката, но не спрях тук, а продължих към следващото - по-голямо градче, където смятах да пренощувам. От пътя се откриваше впечатляваща гледка нагоре към долината и към върховете, които се издигаха на над 3000 метра денивелация спрямо мястото, на което се намирах. В градчето пристигнах по тъмно, намерих и хостел, хапнах в местното ресторантче и си взех билет за сутринта към Ла Пас. Само че нямах намерение да стигна до града, а само до прохода над него, от където отново имах намерение да тръгна из планината.

Из Андите

Сутринта рано рано преди да пукне зората вече се товарех в микробуса за Ла Пас и в следващите 2 часа тъмнината ми спести изправящите коси гледки на пропастите, покрай които минавахме. За кой ли път де, но тук по този маршрут е така известния The Death Road, който за щастие вече не се използва, защото има изграден нов, при това асфалтиран път, който се намира от другата страна на долината. А стария се използва почти само за спускане с велосипед и фирмите, които предлагат тази атракция нямат чет. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Из Андите"][/caption]

Към 7 и нещо слязох точно на прохода, наречен “La Cumbre”. Студът беше в големи количества, но слънцето тъкмо беше надигнало глава и обещаваше да покачи температурите. Две малки езерца се синееха отляво, а един връх се зъбеше побелял на север. Като за начало се виждаше един черен път в моята посока, така, че тръгнах по него. Някъде вдясно имаше един проход, от който започва една друга инка пътека и като за загрявка се качих до горе да видя гледката. Долу в ниското всичко плуваше в облаци, а над тях се извисяваха няколко заснежени върха. Слязох обратно и продължих напред. По едно време пътя свърши и се превърна в обикновена пътечка. Тя ме отведе до новоизградена хижа, където си поговорих с един младеж, информирайки се за посоката, в която трябва да продължа. Към следващият проход ясна пътека нямало, но и посоката е все направо, така, че проблем нямаше. Ходенето без пътека се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Трябваше внимателно да подбирам пътя си измежду камънаци и сипеи, а самата долина сякаш за да ме измори още повече редуваше стръмни изкачвания, спускания и равни места, и така няколко пъти. Накрая стигнах до прохода. От другата страна имаше друг интересен връх, а някъде долу в ниското се виждаше езерото край миньорското село, към което се бях запътил. Времето прогресивно се влошаваше, поради което без много много мотане слязох набързо по стръмния сипей и тръгнах край реката, която се виеше в долината. Доста изморен стигнах и до селото, което по сведения от книгата ми за трекинг би трябвало да е изоставено. И наистина, картината изглеждаше апокалиптично. Ламаринените бараки бяха ръждясали, с изпотрошени прозорци, наоколо се търкаляха боклуци, железарии и въобще всевъзможни отпадъци. Оранжевите сипеи, по които се стичаха вадички вода довършваха картината. От другата страна на този апокалипсис обаче се извисяваше могъщо красивият връх Huayna Potosi, покрит от облаци в най-високите си части. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Из Андите"][/caption]

Селцето обаче не беше напълно изоставено и отнякъде се появи един човек. След кратки преговори си намерих едно място в коридора на една от бараките и бях щастлив, че няма да спя в палатката, защото духаше силен вятър, а започваше и да пръска дъжд. Привечер си сготвих един ориз да се стопля и легнах да спя. Сънят ми не бе спокоен, защото наоколо се чуваха шумове от плъхове, поради което не се чувствах спокоен, че някой няма да излезе от някой ъгъл край мен и да ме налази. Е, не налазиха. На сутринта се събудих от бръмчене на коли и след малко при мен се появиха няколко момчета. Оказа се, че съм спал пред тяхната стая, която явно използваха, въпреки потресаващия вид на сградата. Раздигнах се, сгънах багажа и се отправих на път. Сега пътят си беше истински черен път, който се изкачваше към нов проход, този път висок около 5100 метра. През цялото време гледката към Уайна Потоси беше внушителна, но когато стигнах до прохода направо зяпнах. Върхът се виждаше под много интересен ъгъл, но освен него в далечината се откри цялата верига на Cordillera Real. Времето беше облачно и не ставаше за добри снимки, затова взех решение да се установя някъде там и да чакам за добро време и светлина. Някъде точно при най-високата точка на пътя се отклоняваше друг път, който очевидно не се използваше. То и първия май не се ползваше, но втория изглеждаше в пъти по-запуснат. Единствената следа, която се виждаше беше от един мотор. След известно колебание опънах палатката баш на средата на пътя, тъй като друго по-подходящо място наоколо нямаше. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Лама в Андите"][/caption]

По-късно времето тотално се развали и заваля някаква смес между дъжд и суграшица, която трая около час. Нощта беше брутално студена и дори с всичките дрехи в спалния чувал пак усещах хлад, който не позволяваше комфортно спане. На сутринта всичко беше побеляло от скреж - както палатката, така и хълмовете наоколо. По небето плуваха известно количество облаци, които бяха съсредоточени главно над Уайна Потоси, но слънцето си проправяше успешно път през тях. Реших да прекарам целия ден на това място, защото евентуалната добра светлина щеше да дойде чак следобеда. И тя дойде, но скоро след нея облаците пак се насъбраха и загърмя. На петдесетина метра от палатката ми стърчеше един метален стълб, заради който ме хвана леко страх. Ако гръмотевичната буря дойдеше до мен, както стоях на открито на 5100 метра, като нищо тоя стълб можеше да дръпне някоя светкавица, която да ме опърли. За късмет обаче бурята се задоволи само с околните далечни хълмове, а при мен отново преваля суграшица като предния ден. Нощта беше малко по-топла и на сутринта след като изсуших палатката тръгнах да се спускам надолу. След няколко часа вървене по долината стигнах до селцето Тинки, което се състоеше от десетина къщи. В едната от тях, която беше и магазин тъкмо разфасоваха една лама. По план ми оставаше още един ден път и си допълних запасите с няколко яйца и малко бисквити. В тези селски магазини трудно можеш да намериш нещо повече. Яйцата ги сварих, но поради надморската височина се оказа, че е необходимо много повече време и въпреки, че ги варих 15 минути, бяха малко суровички. Докато се занимавах с готварство, на два пъти пристигаха групички туристи, които отиваха или се връщаха от Кондорири, върхът наблизо. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

След като хапнах тръгнах и аз натам, само че нямах намерение да ходя чак до езерото под върха. При голямото езеро, където се отклоняваше пътеката намерих стени от полуразрушена сграда, между които си опънах палатката. Като по традиция малко по-късно отново преваля за около час. После се поразтъпках наоколо по хълмовете, а междувременно полусуровите яйца си казаха думата. На другия ден, след сутрешната фотосесия стегнах багажа и хванах баира. Този път отново без пътека. Хубавото беше, че имах добра карта и без особено трудности заобиколих един връх и намерих прохода. От там надолу имаше пътека, по която местните изкарват ламите на паша горе. А лами имаше колкото ти душа иска. По пътеката срещнах и един човек, с който се разговорихме накратко. В долината имаше голямо езеро, точно под белите зъбери на Кондорири. Там хапнах леко и захванах следващия проход, който беше много стръмен и близо 5000 метра. Пътеката беше изцяло животинска, а животните не се съобразяват с човешките възможности по баира. След като го изкачих слязох до ново езеро oт другата страна . Оставаше ми последния проход, който беше най-стръмният. Ламската пътека караше директно нагоре по сипея и на някои места изкачването беше брутално стръмно и трудно. Но и това свърши и лека полека, се спуснах без пътека от другата, почти толкова стръмна страна. Там също имаше езеро, което заобиколих, а в долния му край се червенееше чисто нов хотел. Прекалено голям за това непосещавано почти от никого място. Опънах си палатката край езерото, в което крякаха всякакви патки и на сутринта се заех да изкача прохода, който бях запланувал от предния ден. Нямаше да минавам от другата страна, само исках а направя някоя снимка от него, защото според картата би трябвало да има добра гледка. За час и четирсет минути, къде с пътека, къде без се качих до горе и гледката наистина си струваше зора. Виждаха се няколко от другите високи групи върхове, както и дълбоката и красива долина между тях. Като се наснимах направих една обиколка по билото и се спуснах от друго място, още по-стръмно, а накрая се върнах към началната пътека и слязох до палатката. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Тъкмо по това време при хотела пристигна една кола с няколко работника. Попитах дали ще се връщат към Ла Пас и дали имат място, но нямаха. Но щял да пристигне скоро един камион, който щял да смъква материали към града. Постегнах багажа и след час-два камиона пристигна, а заедно с него и двама души на мотори Ява. От камиона наслязоха сума хора - помагачи, а докато работата не беше съвсем ясна, седнахме на поляната да си говорим. Повечето от тези хора бяха аимара селяни и бяха много любопитни. Бяха ми задавани въпроси от рода - в България яде ли се сол, ама имате ли салари, та да добивате сол, водата там сладка ли е или солена и какво ли още не. По време на ходенето си из планината бях забелязал, че хората носят чехли, направени от автомобилни гуми, при това на бос крак. Краката на тези хора навярно са не по-малко твърди и от самите гуми. Попитах колко струват едни чехли и колко време ги носят - отговорът беше 17 боливиано (под 4 лева) и издържат 2 години. Хвана ме малко срам, докато им казвах, че моите маратонки струват към 900 боливиано и след 6 месеца са започнали вече да се късат. После дойде време за товарене. Това стана без да се спазва абсолютно никаква логика, въпреки, че шефът там беше инженер. Първо натовариха някави дъски, останали от кофражите, после някакви странни дюшеци, след това дойде ред на теракота, порцеланови тоалетни казанчета и мивки, после някакви тежки метални плочки, а накрая се появиха и три врати. В каросерията се получи такава каша от леки и тежки, чупливи и нечупливи материали, че дори човек да иска, едва ли би могъл да сътвори подобно нещо. Като за капак донесоха и един бензинов генератор, който въпреки, че беше най-тежък, естествено остана отгоре. А върху вратите кацнахме аз и още двама души, след което камионът се понесе по черният път надолу. След едночасово балансиране стигнахме по тъмно в някакво село долу на главното шосе, където половината товар беше разтоварен и вкаран в една къща, а аз, заедно с останалата част продължихме към Ла Пас. Шофьорът ме остави на някакво неизвестно за мен място в Ел Алто. Принципно е нездравословно човек да се мота точно по тия места, особено пък бял човек с раница, но след като поразпитах, бързо се ориентирах какво трябва да хвана към центъра и скоро бях там. Починах си няколко дни в града и реших да поема към следващото предизвикателство. Отдавна исках да изкача някой висок връх сам, но тъй като нямах никакъв опит във високата планина, в крайна сметка сметнах, че първо ще е добре да се кача с водач от някоя туристическа агенция, а чак после сам. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Най-туристическият връх е Huayna Potosi, край който бях вече минал.

Туристически е главно заради две причини - защото е технически лесен и защото е много близо до града и има хижа. Все неща, които предполагат удобно и евтино изкачване. Намерих агенцията, която предлага най-добра цена (въпреки, че те са все подобни) и в неделя сутринта се събрахме пред офиса на фирмата. Аз, израелтянина Ури и двама американци. Имаше и една друга двойка от Израел, но те идваха само за първия ден, в който щяхме да се упражняваме в катерене по ледника. Пътьом спряхме в Ел Алто, за допълване на провизиите и два часа по-късно бяхме в подножието на върха. Нахранихме се в хижата и се запътихме към ледника, който е на около половин час нагоре. Първо походихме по ледника, за да свикнем с ходенето с котки, а после тримата ни водачи набиха винтове на върха на две ледени стени с височина около 7 метра и започнахме да се катерим. Беше интересно и забавно, въпреки, че тези умения нямаше да ни трябват за изкачването на самия връх. После се прибрахме в хижата, а аз излязох привечер да снимам наоколо. Общо в хижата бяхме около 20 човека, тръгнали с различни агенции. На сутринта една двойка от Полша беше много зле. Имаха главоболие и стомашни проблеми и въпреки възрженията на хижарката, останаха да лежат там докато се съвземат. Ние нарамихме раниците с екипировката и тръгнахме нагоре. Втория заслон е на 5130 метра, което значи само около 400 метра над първия - денивелация, която взехме за има няма час и половина. Горе почивахме цяла следобед, а привечер, след като вечеряхме се натъркаляхме на горния подпокривен етаж на заслона. Поляците също бяха дошли, а сред нас имаше и един руснак, живеещ в Щатите, който беше тръгнал с 11 годишния си син. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Андите"][/caption]

Събудихме се около 12 през нощта, хапнахме, облякохме екипировката и излязохме навън. Почти пълната луна грееше ярко в чистото небе и правеше челниците почти ненужни. Ледникът започва само на петдесетина метра от заслона и там си сложихме котките, след което тръгнахме нагоре. Аз бях в едно въже с Ури, а водачът ни се казваше Давид. Пътеката се виеше ясно през снега, утъпкана от многото хора, които изкачват всеки ден върха. На няколко места минахме през и край големи цепки, а после излязохме на едно равно място. Там водачът ни реши, че ще минем по някакъв нов, негов си маршрут и започнахме да се изкачваме по един стръмен склон, в който пътеката беше почти нова. Ние бяхме втората група, с която той минаваше от там. Изкачването бееш стръмно, но аз се чувствах страхотно и темпото, с което вървяхме почти не ме изморяваше. Ури обаче дишаше тежко и очевидно изпитваше някакви трудности. Когато изкачихме склона и Давид ни показа ръбът, по който трябва да се качим, Ури взе да протестира. Беше още по-стръмно, но нищо страшно. Но Ури хленчеше - “Не, не искам да минавам от там, porfavor! ” . Тъй като не говореше почти испански, искаше да обясня на Давид, че иска да подсечем. Тогава пък се наложи аз да му обясня, че в планина като тая не можеш да минаваш от където си поискаш, защото не е безопасно. Накрая го убедихме, че не е толкоз трудно и продължихме нагоре. В последните части Давид забиваше пикела и ни осигуряваше, но проблеми нямаше. Като излязохме горе се присъединихме към другите групи, които бяха минали по нормалния път. Бройката им беше намаляла, явно някои се бяха отказали. Имаше още доста път нагоре, който полека лека изкачихме и накрая, в още по-намалена бройка стигнахме до финалната част. Нашите двама американци бяха в много лошо състояние и едва крачеха. Когато видяха обаче финалния ръб се отказаха и започнаха да слизат. А финалният ръб беше наистина плашещ. Беше около стотина метра дълъг, като първата половина си беше потенциално опасна. Ръбът беше широк около 50 см и пътеката минаваше точно отгоре. Отдясно се отваряше около 1000 метрова пропаст, в началото с наклон около 70 градуса, а отляво около 150 метрова пропаст с малко по-малък наклон. Давид като котка пропълзя и заби един алуминиев винкел за който ни осигури, а ниетръгнахме като балерини отзад. След няколко подобни процедури успешно преминахме тази част и започнахме следващата, където пътеката минаваше вляво от ръба. Там се самоосигурявахме единствено чрез пикелите си, забивайки ги в снежния ръб. По това време ми се въртяха мисли от рода “Ури, само не падай, не падай, не падай”, защото падне ли един, щеше да повлече и другите двама, а не съм сигурен, че един пикел забит в не толкова твърдия сняг на ръба може да издържи трима души. Стигнахме върха обаче без проблеми. Само 7 души (без да броим водачите) от общо около 26. Бяхме горе точно преди изгрев и съвсем скоро слънцето се показа и разкри впечатляващата гледка наоколо. На изток се простираха покритите с облаци джунгли, на запад луната залязваше над езерото Титикака, на север се белееха зъберите на Cordillera Real, а на юг все още светеха хилядите светлини на Ла Пас. Слизането беше много по-бързо и лесно, като единствената по-трудна част беше спускането от ръба надолу, където беше доста стръмно. После стана песен и слизайки от време на време щракахме снимки. В хижата хапнахме супа и след известна почивка тръгнахме надолу. На долната хижа почакахме малко и скоро се появи бусът ни, който ни върна обратно в Ла Пас. И така, първото ми изкачване на 6 хилядник беше факт. Сега започна още по-силно да ме гложди идеята да изкача нещо сам. На всичкото отгоре исках да е и по-високо от Уайна Потоси. Високо, близко до Ла Пас и не особено трудно - на тези условия отговаряше Illimani, който със своите 6439 метра е третият по височина връх в Боливия (след Sajama 6542 i Illampu 6485). След проверка в интернет, установих, че понякога по маршрута има триметрова ледена стена, която не бих могъл да премина сам, а късно през сезона имало и стръмен заледен участък. По подобни планини обаче обстановката се мени почти всеки месец така, че трябваше да изнамеря актуална информация. Налепих бележки на няколко близки улици в Ла Пас, че търся човек изкачвал скоро Илимани, но никой не се появи. Когато стана понеделник, отидох в една от туристическите агенции и разпитах човека там. Той пък взе, че се оказа много информиран и свестен и въпреки, че беше наясно, че няма да ползвам агенцията му, ми даде точна информация. Нямало ледена стена тези година, за момента всички цепки били замостени и още нямало заледени участъци. Кеф! Изтичах до една фирма, която дава екипировка под наем и скоро събрах всичко необходимо, след което минах да напазарувам храна, изнесох се от хостела и се курдисах на един от пазарите да чакам транспорта. Тоя транспорт се превърна в цяла епопея. По разписание трябваше да тръгнем в 1 на обяд, но бусът се появи чак към 2:30, а успяхме да тръгнем след 3. Някъде в селцето Палка, след като бяхме минали към половината от тричасовия път, нещо бусът се прецака. Съединителят отказваше да отделя и така се оказахме на едно място. Появи се някакво момче и започнаха да търсят причината, сваляйки предната седалка, под която се крие двигателя. Установи се, че маркучът за течността, с която работи хидравликата на съединителя е пробит. Друг маркуч естествено нямаше от къде да се намери, затова първата идея беше да го увият с вътрешна гума от колело. Още от началото това ми изглеждаше абсурднo, защото течността в маркуча е под налягане и някаква разтегателна гума не би я задържала. Естествено се оказах прав и нищо не стана, но внезапно на шофьора му дойде друга идея, която изглеждаше перспективна. Купи от някъде двукомпонентно лепило Поксипол и намаза едно парче плат с него, след което го уви около маркуча и след около половин час всичко беше ток. Не беше ясно колко ще издържи, но засега работеше добре. Ура, след загубен час и половина отново бяхме на път. Един час по-нататък, край друго едно село спряхме отново. Този път беше само спукана гума. Селяните в буса веднага заключиха, че грингото носи лош късмет. След като оправихме и гумата, към 9, почти 6 часа след като бяхме тръгнали, изминали цели 60 километра, стигнахме до крайната си цел. Крайната за буса, но не и за мен. На мен ми оставаха 6 километра до следващото село. Без да се помайвам нарамих багажа и тръгнах с бодра крачка в тъмното. Някъде на средата на селото, намерих равно място край пътя и си инсталирах палатката. Беше късно и хора не се мяркаха, но точно докато се занимавах с разпъването се появи един дядо и взе да ми говори нещо на Аимара. Естествено не се разбрахме, защото той не говореше испански. За първи път срещах човек в Боливия, който не говори испански! На сутринта се събудих след като слънцето беше изгряло и най-накрая се огледах наоколо. Селото беше разположено в полите на Илимани, а за момента не ми беше много ясно на къде трябва да вървя. Скоро обаче мина един човек, който ме ориентира, но заедно с това ме предупреди, че е опасно да ходя сам и особено да спя сам в базовия и високия лагер, защото имало една групичка от 5-6 човека, които се качвали от селото в другата долина да обират туристи. Миналата година пребили много лошо една двойка от Франци

В деня преди форума успяхме да освободим още места за продажба. Всички, които съжалиха за пропуснатата възможност сега имат втори шанс Ето линк към регистрацията: http://bit.ly/d4i6cW

До утре!

-Нима човекът е по-лош от скорпиона?
-Несравнимо. Всеки знае, че скорпионът има жило. Но жилото на човека може да е скрито в думи, които звучат примамливо. Трябва добре да опознаеш човека, за да разбереш дали думите му не са жила. Трябва ли толкова добре да познаваш скорпиона?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

И шапките и снимките и самата Малена са страхотни. Много време ми отне да избера ( след като получих съгласието на Биляна, разбира се), кои точно шапки да публикувам – те всичките са различни и неповторими. Плетени са от бабата на малката Малена, но самите цветни съчетания и модели са измисляни от Биляна, която в реалния живот е архитект.

Мисля, че за всички, които могат да се справят с тези плетки, това са много подходящи модели, особено сега, когато времето наистина започна да се разваля.

Вижте още в КРОКОТАК:

* Питах се за режисьора, терориста и прочието бойковредители в антирусофилската тема, та разгеле ми попдан негова картинка (ако някой мисли, че това е Путин, аз не мисля така. всъщност точно това мисля...):

В края на 80-те ние, обикновените хора, бяхме заразени с идеята, че са нужни промени. За някои от нас, и за елита - елит не е мръсна дума, а също така не е равен на силиконки, ритнитопковци, мафиоти и прочие герои на светските хроники - та на този елит ни бе ясно, че трябват промени.

Всъщност бе ясно на всички, сиреч и на простия народ. Разликата (между елита и народа) бе, че тогавашният елит имаше илюзията, че знае рецептата за промените. Сегашният я няма. Той има друго - знанието как да излъже народа, че я има.

За всички тогавашни водачолъжци на хората припомням - дано имат малко угризения. А за излъганите - да си спомнят надеждите си:

[видео]

[край на видеото]

Клипът е на култовата песен на Виктор Цой "Мы ждем перемен" от онова шеметно перестроечно-лъжовно време. През което лъгаха всички ни, включително и гениалния Цой.

А..., забравих текста, който тогава ни вдъхновяваше, а сега... Всъщност и сега - защото истинската поезия е над лъжите на времето:

Виктор Цой

Перемен!

Вместо тепла - зелень стекла,
Вместо огня - дым,
Из сетки календаря выхвачен день.
Красное солнце сгорает дотла,
День догорает с ним,
На пылающий город падает тень.
Перемен! - требуют наши сердца.
Перемен! - требуют наши глаза.
В нашем смехе и в наших слезах,
И в пульсации вен:
"Перемен!
Мы ждем перемен!"
Электрический свет продолжает наш день,
И коробка от спичек пуста,
Но на кухне синим цветком горит газ.
Сигареты в руках, чай на столе - эта схема проста,
И больше нет ничего, все находится в нас.
Перемен! - требуют наши сердца.
Перемен! - требуют наши глаза.
В нашем смехе и в наших слезах,
И в пульсации вен:
"Перемен!
Мы ждем перемен!"
Мы не можем похвастаться мудростью глаз
И умелыми жестами рук,
Нам не нужно все это, чтобы друг друга понять.
Сигареты в руках, чай на столе - так замыкается круг,
И вдруг нам становится страшно что-то менять.
Перемен! - требуют наши сердца.
Перемен! - требуют наши глаза.
В нашем смехе и в наших слезах,
И в пульсации вен:
"Перемен!