“Кандидатурата на БСП за президентските избори ще стане известна най-рано през март, тепърва започват процедурите за подготовка, каза на редовната си пресконференция в Силистра депутатът от региона Антон Кутев. Той отрече това да е Стефан Данаилов, „най-малкото, защото актьорът не е заявил желание, а и много работи напоследък“.( Дарик радио) Обърнахте ли внимание: „НАПОСЛЕДЪК“! Разработил [...]

Момичето на снимката: “Продавам дизайнерска абитуриентска рокля+чантичка+ботуши-450 лв”

вероятно е носена еднократно, много запазена

От стенограмата от заседанието на правителството, 6 октомври 2010:

Бойко Борисов:

Вчера съм разговарял с ръководството на синдикатите общо в двете срещи около пет или шест часа. Изслушал съм всички страни. Ще ви запозная с няколко думи…

В момента България е с най-ниската осигурителна вноска , 16 на сто, а за родените след  1959 година – 11 на сто. В другите държави е 26, 27, 29 над 30 на сто…

Искам да отбележа, че докато тези държави през последните години нищо не са правили, тук пък разбира се, аз съм справедлив и обективен човек, предишните правителства бавно и плавно са вдигали при нас пенсионната възраст и в момента другите държави протестират, че техните правителства искат да докарат пенсионната възраст на нашите нива и има протест срещу това…

Ние сега връщаме с 3 на сто като едни процент отива във фонд „Безработица”. Само с този 1 на сто във фонд „Безработица” ние през следващата година го зануляваме. Това е огромен веднага виждан успех, който ще бъде оценен, а 2 на сто са тези, които намалихме в 2009 година за 2010 година. В същност ние отново не вдигаме. Ние отиваме на нивото, на което бяхме…

0. Премиерът смята, че изслушвайки синдикатите и министъра на труда е "изслушал всички страни". Как точно е станало това, след като всички изслушани са синдикалисти?

1. Възраст за пенсиониране – според премиера, подучен от синдикатите, в България е най-високата пенсионна възраст и всички останали страни в ЕС се стремят към нашите нива. Всъщност е точно обратното. На следващите две таблици са дадени възрасти за пенсиониране на мъже и жени през 2009 и 2020, според вече приети и действащи закони и реформи. България е твърдо след последните (дори последна), с най-ниска възраст за пенсиониране.

Пенсионна възраст в ЕС

Източник: Зелената книга на ЕС за пенсиите + скорошни реформи в някои страни

2. Осигурителните вноски в България не са най-ниски. Има страни с почти нулеви осигуровки – например Дания. И това не им пречи да си финансират пенсионната система (от други данъци, напр. ДДС). Има страни с пенсионна осигуровка като нашата (Франция – 15%, Белгия – 16%). Има много страни, които нямат отделна осигуровка за пенсия, а обща осигуровка/данък за всички рискове. Съответно, нашата осигуровка за пенсия не е сравнима с тяхната, понеже нямат такава.

3. Фонд безработица е нормално да има дефицит по време на криза с висока безработица. Дефицитът в този фонд не се бори с вдигане на вноските, а с икономически растеж, работни места и спад на безработицата. Който бори дефицита във фонд безработица с вдигане на вноските, явно планира дългосрочно висока безработица – и точно висока безработица ще е ефектът от вредните политики на синдикатите (вдигане на облагане, спране на реформите, раздуване на бюджетния дефицит).

4. Вдигането на осигуровките си е вдигане. Каквото и да говорят синдикатите (и премиерът) и каквито и имена да му измислят. Ако приемем логиката, че "връщането на предишни нива" не е вдигане, то тогава не ни мърдат 42% осигуровки (отделно 8% здравни), 45% данък върху доходите, 45% данък печалба, 22% ДДС – каквито бяха в средата на 90-те години.

Блогът за икономика 2010

Публикувам един текст на режисьора Стилиян Иванов*, който ми бе предоставен от TVart. Бе публикуван в съботния брой на „Сега“ и за мен е радост, че мога да го пусна и аз, тъй като в интернет изданието на вестника го няма. Историята на едно теке – Оброчище.

Ако сте любопитни или в търсене на Бога сте стигнали дo прозрението, че той се изразява чрез различните вярвания, а не е „патент“ на една-единствена религия, или ако търсите последен шанс за физическо изцеление за болестта си, с която модерната медицина не може да се справи, то ще е добре да посетите това място.

 

Когато през 1652 г. известния турски пътешественик Евлия Челеби минава през българските земи, изумено отбелязва: „С изключение на мавзолеите на Али и Хюсеин в Багдад друго такова теке няма нито в Анадола, нито в Персия“.

 

Намиращо се само на километър от входа на курорт Албена, текето на Ак Язълъ баба в с. Оброчище, Варненско, днес пустее. Сякаш умишлено това място се крие от хората, за да не бъде „омърсено“ от обикновените зяпачи. Но за вярващите древното светилище все още е живо – в определени дни от годината тук се събират не само от България, но и от цяла Европа и Азия. Ако все пак любопитството ви надделява или в търсене на Бога сте стигнали до прозрението, че той се изразява чрез различните вярвания, а не е „патент“ на една-единствена религия, или ако търсите последен шанс за физическо изцеление за болестта си, с която модерната медицина не може да се справи, то добре ще е да посетите това място.

Малкият хълм, на който е изградено текето, е светилище още от тракийско време. Столетия по- късно християните разказват, че тук е погребан св. Атанас, а мюсюлманите вярват, че това е гробът на светията Ак Язълъ баба. Без да ставаме арбитри в спора, допълваме, че това не е първото място, за което вярващи от различни религии спорят. Така например известното теке край с. Свещари, в което мюсюлманите почитат Демир Хасан баба Пехливан, християните тачат св. Илия. а Хюсеин баба теке от с. Воден е свято място и на св. Димитър… Поредно доказателство, че светите места обединяват, а не разделят хората.

Археолози, етнографи и културолози обясняват изброените общи свети места с дервишкия орден, под чийто знак се строят текетата в цялата Османска империя, „философията“ на дервишите успешно асимилира християнските вярвания и привлича в „правата“ вяра повечето от завладените народи, главно християни. Може и да звучи достоверно, но истината е по-скоро в областта на вярата, а не на науката. Сама по себе си философията на дервишите е ерес за исляма и рядко се радва на официална подкрепа от властта. Обобщено и съответно неправилно назованите „дервиши“ (последователите на Мевляна, последователите на хаджи Бекташ и др.) защитават мюсюлмански, християнски и староирански вярвания, като поставят в центъра на Вселената единия бог, припознаван в различно време от различни общности ту като Ахура Мазда, ту като Йехова, ту като Аллах…

Конкретно текето на Ак Язълъ баба в Оброчище е свято място за ислямската секта на бекташите – последователи на хаджи Бекташ Вели, който основава този религиозен орден през XIII век под влиянието на персийския и индийския мистицизъм. Символ верую на бекташите е: „Бъди господар на езика, ръцете и слабините си.“ В Османската империя бекташкият орден е тясно свързан с еничарския корпус и е покровителстван от някои султани. При разпускането на еничарите през ХIХ век орденът е забранен. Въпреки това той функционира неофициално. Средновековният ислямски мистицизъм, по-известен като суфизъм, ражда множество подобни ордени, чрез които ислямът лесно прониква в завладените османски територии.

Бекташите имат строга йерархия: обикновеният вярващ, който още не е посветен, се нарича „ашик“ – „обичащ“. Той обикновено е прикрепен към „баба“- „духовен водач“, и е отдаден на него. Церемониите за посвещение се провеждат в „текетата“ – духовните центрове на бекташите. Всяко теке е ръководено от „дядо“, а всички „дядовци“ избират лидер на целия орден – „главен дядо“.

Тъй като за суфизма е характерна не външната изява, а вярата, бекташийските ритуали и практики съдържат голяма доза свобода. Тази свобода обаче скандализира другите мюсюлмани заради безразличието към някои ислямски канони. От особено значение за бекташите е равноправието между жената и мъжа. Равноправие, заради което в миналото се раждат големи спекулации относно случващото се в текетата.

Нещо, което свързва бекташите с хилядолетната история на човешката вяра и дух, е празникът 21 март. Тогава те честват началото на новия живот и се молят за плодородие, здраве, щастие и предпазване от материални и духовни злини.

В текето на Ак Язълъ баба в с. Оброчище и до днес са живи вярата и ритуалите. Хиляди поклонници от Европа и Азия идват тук, вярвайки в изцелителната сила на мощите на светеца. През малкия кръгъл отвор на гроба се пускат пари, като всеки се стреми да провре ръката си през малката дупка в зидания саркофаг – доказателство за праведността на мо­лещия се. Следват три обиколки около гроба в посока, обратна на часовниковата стрелка, и… приказна лекция от уредничката на текето.

Днес от някогашния комплекс са запазени само две сгради: тюрбето – или гробницата на светеца, и имаретът – мястото, където някога монасите вършели своите ритуали и приютявали всеки пътник, минал край тяхната обител. Сградите са с различна големина, но с еднакво архитектурно решение. Те представляват правилен седмостен с прилепено към една от страните му правоъгълно преддверие. В средата на тюрбето е гробът на Ак Язълъ баба, ориентиран североизток-югозапад и покрит със зелено сукно. Някога до него били сложени вещите на светеца, а днес той е обграден от даровете на поклонниците.

Имаретът на текето е със значително по-големи размери и с вход от юг. Покривът му е разрушен по време на руско-турската война от 1768-1774 г. В миналото основното помещение на сградата е завършвало със сложна седемскатна дървена конструкция, обшита с оловна ламарина. В средата на имарета е имало шадраван, а в северния му край се е издигало открито огнище, което завършвало с висок седемстенен каменен комин.

Текето на Ак Язълъ баба е уникален паметник на османската култова архитектура по българските земи от първата половина на XVI в. А стенописите в тюрбето. изографисани през XIX в., са удивителни културни ценности.

В края на май всяка година тук се организират невероятни празненства с музика, песни и танци с участието на дервиши от Турция Македония и Албания.

 

* Авторът Стилиян Иванов е режисьор и директор на международната телевизия за изкуство и пътешествия tvart. Автор е на документалната поредица „Репортажи за вярата“, включваща филмите за Ванга, преподобна Стойна, Вера Кочовска, Петър Димков, Орфей, както и на продукцията „Пътят на човешката цивилизация“, разказваща за Мeсопотамия, траките и Анатолия.

 

tvart / в. Сега /Intidar

 

Панагюрското съкровище, което е в Пловдив, но по принцип се съхранява в София, е на път да грейне в една от световните културни столици (Ню Йорк), но преди това стана повод да си покажем некултурно провинциализма. Изящното тракийско злато накара да изригне грозно криво разбраният „месетен патриотизъм“. Пловдивският кмет Славчо Атанасов предяви права върху него [...]

Kris Kuksi - Through Death United

Kris Kuksi - The Throne of Lucifer

Крик Кукски

видеото във vimeo

В ТЕКСТ

През април тази година бях със 7-годишната си дъщеря на кукленото представление „Писмото” по пиесата „Меко казано” на Валери Петров. Ането седеше на скута ми, за да следи по-добре перипетиите на въпросното писмо, в което Светлето лъже, че не е получило едно друго писмо. Изведнъж усетих как раменцата на детето потреперват, да, уверих я, че всичко ще бъде наред и тя поклати утвърдително брадичка. Не след дълго Ането обаче се разтърси в плач: „Аз те излъгах, тате. Казах ти, че нямаме никакви домашни упражнения през ваканцията, но имаме да допишем това и това за утре…” Е, оставаше ни цял неделен следобед, за да разрешим внезапното затруднение - и се справихме. Когато на връщане от театър „199″ я попитах какво я е подтикнало към това много мило, ала малко смешно за мен признание, Анна заяви: „Ами представлението беше толкова красиво, че ме накара да кажа истината.” Тук вече се стреснах.

Защото дъщеря ми далеч по-проницателно от мен обясни какво действително значи Аристотелевото понятие за катарзис - нещо, което ми е било трудно да направя пред студентите си: да опиша онова пречистване чрез съпреживяване и страх, пречистване тъкмо чрез изкуство.

И ако Ането не се срамува да признае за своя катарзис, то моите студенти се срамуват и страхуват от него, правят всички необходими ходове да го избягнат. Тази случка ме накара да се замисля кога дъщеря ми ще се промени и ще премине в „противниковия” лагер.

Всяка година на два пъти проверявам кандидатстудентски работи по журналистика. Влизам в аудитория със 100 кандидати, за да обявя темата - и виждам 100 различни лица, от различни места, от различни училища, с различни финансови възможности… Впоследствие обаче чета, кажи-речи, един и същи скучен текст, лишен от всякакво любопитство; текст, който единствено иска да ми се хареса. Когато провалените кандидати идват да научат мотивите за своята оценка, те, разбира се, чуват, че работите им не притежават оригинална теза и последователна аргументация. Тези момчета и момичета са ужасени: „Ама това е моето собствено мнение…” И въобще не подозират, че са възпроизвели несъзнателно и послушно всички онези прикриващи истината медийни стереотипи, в чиято риалити супа плуваме. Възпроизвели са не семейните разговори, а тъкмо телевизиите.

По-късно, в часовете по художествена критика, примерно, моите умни и объркани момчета и момичета смаяно откриват, че действителността не приключва с каноничния списък от творци, населяващи техните учебници по литература, музика, изобразително изкуство, че и отвъд него може да има смислени послания, които не се самообявяват шумно за смислени. Затова няма да забравя как един третокурсник прочете за пръв път цяла стихосбирка, при това от може би на един от най-големите живи днес световни поети: полската нобелистка Вислава Шимборска, за да напише по-късно в час опит за нейната вестникарска рецензия. Хикси, такъв е прякорът на това момче, обича да издевателства върху консерватизма на своите преподаватели - класическа илюстрация на тезите на Доналд Уиникът за антисоциалната тенденция, при която правиш всевъзможни безобразия, за да може овластеният човек най-после да ти обърне внимание, да се опита да те предпази от самия теб, да те научи да учиш.

И ето го Хикси, който чете на третата банка книжката на Шимборска - и изведнъж открива, че тази умна, хаплива и заядлива писателка, наша съвременничка, му помага, представете си, той самият да постигне по-плътно съгласие със самия себе си, да се почувства по-добре в самия себе си, да се заобича. Нещо, за което, сигурен съм, не са му помогнали българските певци на селската мъка и неволя, напъхани в учебниците му. Не му е помогнал и Христо Ботев, който му е представен достатъчно обеззаразен - като улично куче, напъхано в приют за бездомни животни от моите колеги-литератори. Открива, че светът няма за полюси Ивана, от една страна, а Недялко Йорданов, от другата.

Тук по дефиниция вече съм обвинил училищното образование, което отказва да се скачи със съвременността. Иде ми да обвиня и родителите на Хикси, но знам, че когато той се е раждал в зората на българския преход, майка му и баща му са били стъписани от изненадващата промяна и са се мъчили да свържат двата края, и не им е било много-много до изкуство, камо ли до съвременно изкуство. Не, няма да ги обвиня. Но знам, че и Ането, точно толкова, колкото и Хикси, се нуждае не от показалеца ми, не от юмрука ми, а от отворената длан на моята практическа мъдрост, която с нарочна сантименталност ще нарека „изповед”.

В тази зала всички ние си даваме сметка, че расте едно ново поколение родители. Една голяма част вече сме надвили на емоционалния и интелектуалния си масраф, успяваме да платим овреме всички свои сметки. До този момент сме участвали във всевъзможни проекти, често насърчавани отвън и несъобразени с нашите искрени потребности. Грижили сме се с вятърничаво благородство за чужди деца. Днес обаче самите ние имаме деца и се налага да вземем ситуацията в собствените си ръце, защото сме се убедили през своите първокласници и второкласници, и третокласници в задънената улица на българското образование и здравеопазване. Нямаме оправдание да не поемем инициативата. Край на едрите проекти - начало на мишите стъпчици. Още повече, че всеки ден прибавя нови аргументи към интуицията ми, че мнозина от нас емигрират в родителството, тъй както емигрираш в чужда държава, гонен от нетърпимите политически и социални, от нетърпимите полуполицейски обстоятелства.

Забелязвам през студентите си, че българското училище „скача” своите ученици преди всичко с помпозните и компенсаторни официозни версии на историческото ни минало. Ако въобще го прави, разбира се. Литературата, музиката, изобразителното изкуство са пренаселени от патриотични внушения, които обезценяват реалността, в която съществуват нашите деца. Това се случва било по популистки политически причини, било от обикновено невежество. Училището отказва да обсъжда честно съвременността, в която са потопени нашите ученичета тъкмо с тях самите - и предотвратява осмислянето й отвъд медийните стереотипи. Още по-малко е склонно да обсъжда нашето всекидневие през призмата на неясното, противоречиво и тревожно съвременно изкуство. Защото за повечето наши деца изкуството свършва до последния матуритетен писател или до края на митологизираното национално Възраждане. Нататък е дупка, пълна със страх, недоверие и търсена тъпота.

Мисия на семейството, струва ми се, е да компенсира този образователен недостиг - и да свърже нашите момчета и момичета със съвременността, решавана като уравнение в изкуството, за да не изпитват те страх от нея, за да усетят богатствата от изразност, която може да им помогне да се разберат и да бъдат по-разбрани. Съвременното изкуство може да бъде пълноценен посредник за едно ново приятелство между нас и децата ни - и чрез него да споделим с тях безпокойствата си, недоуменията си и надеждите си. В крайна сметка, да им разкажем себе си. Предпочитаните от мен Арво Пярт или Франсис Бейкън ще заявят повече на моето дете за мен от мен самия, ще ме изправят пред нуждата да направя тяхната сложност внятна, да му обясня защо те са важни за мен сега… И на мен ми се е налагало в Брюксел да обясня на Ането защо така смазан стоя пред прочутия портрет на Франсис Бейкън, на който папата нямо крещи, окован в невидима клетка. И тогава детето ми е виждало, че собственият му баща, собственият му крал е гол, гол в пресекулките на собствената си вяра. Но го обича.

Натъртвам ли, натъртвам: „съвременно изкуство”. Нека поясня: под съвременно изкуство имам предвид всяка художествена творба, която ни прави по-живи и по-общителни с другите около нас тъкмо чрез тревожните загадки, които ни предоставя. В този смисъл и „Падането на Икар” на Брьогел, изложен няколко етажа над същия този Бейкън, за когото вече споменах, е съвременно изкуство, защото ме е карал да приказвам с детето си какво правим заедно сега.

Затова нека разкажем на децата си кои нови книги обичаме - и защо. Кои филми са ни помогнали да изградим себе си - и защо. На кои персонажи сме подражавали - и защо. Изкуството е мостът, по който можем да минем към брега на децата си. То е бинтът, с който да превържем собствените си рани от миналото, за да не ги боли тях самите днес. То е маската, която да си сложим, за да се разкрием по-добре пред своите деца.

Знам, че за един мъж е далеч по-трудно да споделя себе си. Знам го преди всичко чрез опита си на писател. Още повече, че комерсиализацията на обществото или на това, което по инерция продължаваме да наричаме общество, възстановява енергично всички мъжки и женски традиционни роли, срещу които в края на 80-те и в зората на 90-те сме се борили. Днес политиките на равнопоставеност между мъжете и жените са по-фалшиви от всякога. И ако се доверя на интуицията, че мъжът/бащата отново става страховит публичен авторитет, защо да не се пробвам и в крайна сметка да не изтърбуша отвътре ненужно приписваното ми социално господство.

Как да стане това?

Като споделя своята собствена чувствителност с дъщеря си, използвайки като посредник за трудноизразимото тъкмо изкуството. Мъжът трябва да се обезвласти, за да изпита щастие поне с децата си - а освобождението винаги започва на терена на творчеството.

А това освобождение носи даровете на обратната връзка с децата ни. Спомням си, бях завел Ането на поредната юбилейна изложба на Светлин Русев. И когато, неразбирайки смисъла на новите му картини, я попитах какви са тези прекатурени върху платната огромни лица, тя веднага ми каза: „Хора, които чакат да умрат.” Не съм срещал по-завладяващо определение на неговото творчество. И, разбира се, по-неконвертируемо на обществената сцена определение.

Липсата на размишление какви сме като родители и какво ще ни осмисли чрез щастие, действително ни превръща в хора, които чакат да умрат. Затова вярвам, че да общуваме пречистващо с децата си чрез изкуството е един от нашите шансове.

Ще кажете, лесно е за един писател и за една преводачка да твърдят всичко това. В крайна сметка, аз и съпругата ми плуваме в тази художествена среда. Не, никак не е лесно, ако си се убедил, че твоето собствено изкуство не трябва да е единствената опорна точка за детето ти, а да стане една от възможните му отправни точки. Изкуството трябва да твори свобода, а не удобни за родителите-творци деца, които просто не им се пречкат.

Преди седмица в Чайната размених няколко думи по повод този форум с един непознат за мен баща, който ми каза: „Знаете ли колко повече бащи забелязвам с децата си в Южния парк, повече откогато и да било.” И аз забелязвам всяка сутрин пред 38-мо училище „Васил Априлов” повече от когато и да било бащи, отговорих му аз. Явно сме част от определена промяна. Може би емигрираме в бащинството, уплашени от ставащото около нас, напускайки привичните си социални роли. И, може би, ще преодолеем страха си от новия свят, напускайки, макар и недодялано, териториите на патриархата тъкмо с паспорта на изкуството.

А тази промяна е толкова красива, че ме накара да потърся на глас истината.

Марин Бодаков

—

Представянето на Марин Бодаков е част от Форум Родителство 2010

През септември в Афганистан се проведоха парламентарни избори, в които за 249 места имаше 2 500 кандидата. За да осигурят сигурността, войските на НАТО  започнаха интензивни военни операции в провинция Кандахар. През този месец загинаха 51 войници. Афганистанско дете насочва пистолет играчка към италиански войник от ISAF охраняващ първия защитен периметър на затвора Герат, 14 септември [...]

Индустрията едва-едва показва някакви признаци на пробуждане, движена основно от износа (вътрешният пазар продължава да стагнира). Все още, обаче, индустрията произвежда много по-малко (около 20%) отколкото преди кризата.

Износът на стоки, за радост, продължава да расте бързо. Това остава единственият сектор, който се е възстановил на нивата от преди кризата.

Индустриално производство, сезонно изгладени данни, 2005=100

Износ на стоки – промяна на годишна база, в номинално изражение

Блогът за икономика 2010

Това на снимките е Маестро Кристиян Ноев, първият Известен български флейтист. Известен на първо място с известността си и на второ от концерти в Зала България, пред неизвестен брой пенсионери.

Кристиян изглеждал така и не бил известен:

Високата талия му попречила да покори широките народни маси с магическия звук на флейтата си.

После Кристиян решил да стане смесица между Мадона и Устата и набрал популярност. Ето го днес, играе табла на ВИП събитие и печели безплатно узо, редом до расови вип персони.

Изводът е, че по дрехите посрещат и по дрехите изпращат. Ако си облечен като ватман, все някога ще ти дадат да караш някой трамвай, дори да не си взел книжка при най-личните ватмани на републиката, Евгени и Сергей.

“Германия е предпочитаният партньор за държавата ни в очите на българите. Данните са от представително изследване на БЪЗДАШ, проведено между 15 и 25 септември сред 1000 души. Резултатите сочат, че българите не са чак такива русофили, за каквито минават по традиция. На въпрос коя страна предпочитате за партньор на България, 26,4% от анкетираните отговарят Германия. [...]

Преди време писах за движението An Inconvenient PR Truth. Идеята да се постараем PR-практиците да допринасят все по-малко за пълненето на спам-папката е похвално. Затова и приветствам новата инициатива на CIPR (Chartered Institute of Public Relations), PRCA (Public Relations Consultants Association) и IRS (Investor Relations Society). Като продължение на кампанията, трите световни организации си сътрудничат за лансирането на обща Харта за работа с медии (Media Spamming Charter).

Научих за Хартата благодарение на Apeiron Communication, които са член на CIPR. Те първи обясниха какво представлява документът и зададоха посока на диалог по темата, който, надявам се, ще доведе до известни крайно необходими промени. Няма да цитирам правилата на Media Spamming Charter – може да я свалите и оттук. Но в работата си с журналисти и в качеството си на блогър имам доста наблюдения по темата и тук ще споделя няколко от тях:

• Създайте си отделни списъци с медии за по-лесна реакция. Не винаги можете да загубите 20 минути в преглед и сортиране на журналистите, към които искате да изпратите дадена новина. Затова много по-удобно е да държите отделни (и редовно обновявани!) списъци с журналисти в отделни сфери. Това може да стане или в индивидуални файлове, или чрез въвеждане на филтри в Excel. Изисква малка инвестиция на време, но спестява много недоволни отзиви. Така дори в условия на криза веднага може да изберете към коя група блогъри, медии и ресорни журналисти да изпратите прессъобщението си.
• Съобразявайте се с редакционния график и локалните навици. Непростимо е да изпратите важна новина в 5 следобед, освен ако не работите за държавен глава или огромна международна компания (а дори тогава новината трябва да е от първостепенна важност). Съобразяването с графика за работа на медиите не само ще улесни журналиста, но и ще ви донесе по-голямо отразяване – никой не отразява вчерашните новини.
• Съобразявайте се с предпочитанията на журналистите относно формата на материалите. Призлява ми, когато вида embed-нати картинки в .doc файл. Би ми призляло още повече, ако съм журналист в печатна медия. Затова прикачането на снимки с по-добра резолюция винаги е за предпочитане. Ако не сте наясно с изискванията на индустрията, поговорете с 2-3 приятели журналисти и вижте кое най-много ги дразни във формата на изпращаните материали – учете се от грешките на другите.
• Следете съотношението на Read и Not Read обратни мейли. Рядко го правя за други мейли, но при изпращане на прессъобщения винаги включвам опцията Read Receipt. Въпреки че някои услуги като GMail не връщат разписки, общото съотношение на прочетени и непрочетени мейли е ясен индикатор дали не се отдалечавате от целевата група за вашата информация.
• Не комуникирайте само по работа. Разбира се, при наличието на такова голямо разнообразие от медии няма как да държите постоянна връзка с всички журналисти. Но нека поне с ключова част от тях разговорите не започват винаги със “Здравей, трябва ми услуга” (дори когато се обаждате със “Здравей, видя ли прессъобщението?”, посланието е абсолютно същото) Освен това вършете услуги винаги, когато можете – не за да има какво да ви връщат, а заради добрите колегиални отношения.

Прочетете Media Spamming Charter и си отделете поне половин час, за да помислите върху нейната идея. Всички заедно, като индустрия, нямаме втори шанс, тъй като стереотипът за PR-практиците вече е достатъчно негативен. А бивш спамър е почти същото като бивш наркоман – много малко хора вярват, че е възможно, освен ако не положиш неистови усилия, за да ги опровергаеш.

___
снимка: phauly

Още по темата:

1. Да заинтригуваш блогър
2. Разбирателство с клиента

"Първото преброяване на населението в Княжество България (1.І.1881 г. ст.ст.) показва, че само 3,3 % от населението (5,0 % от мъжете и 1,5 % ог жените) умеят да четат и пишат. Това е една крайно ниска стойност, не по-висока от тази, която бихме очквали да открием в едно предмодерно общество."

Източник:
"Очевидно само на пръв поглед: "Българското възраждане" като отделна епоха"
Александър Везенков
в "Балканският 19 век. Други прочити"
изд. РИВА, С. 2006

Извод като за олигофрени, възпитавани при комунизма (към които спада и авторът):

Няма никакво масово развитие на българското образование и просвета през т.нар. Възраждане (за което сме учили и са ни тормозили, че не сме го научили в цялата му пълнота). НЯМА МАСОВО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И ПРОСВЕТА през периода, митично назоваван Възраждане.

"Той е стожерът на България, който трябва да бъде омаскарен. До момента всичко е омаскарено, освен президента. Той ще бъде атакуван"... "доклади от частни колекции ще продължават да се вадят периодично от различни кланове в службите – ДАНС, МВР – и ще продължат да се произвеждат генномодифицирани продукти като РЗС и Атака"

"Застрашителните за светлия Гоцев образ прогнози са Велислава Дърева, в студиото на PRO.BG.

Какъв стожер, какво омаскаряване, какви кланове в службите??? Абе с колегата Дърева в паралелни реалности ли живеем?

Луксозният мезонет на Първанов, придобит чудно как?, бе досконално разнищен до точен адзрес от колегата Иво Инджев.

Пушката на Първанов на цена 50 000 евро видяхме първо във Фейсбук страницата на сина му, откъдето я препечата "168 часа"

Любовната му афера с певицата Мариана Попова бе описвана до почти физиологически подробности в популярните вестници месеци наред.

Убийството на застрашен от изчезване вид, платено със 7000 евро неизвестно от кого, също е описвано, та дори и полулъжите = на полупризнанията от величайшия ловец успя да ги измъкне от лъжливата му уста Сашо Диков.

Ловът на вълк по време на национална трагедия е също предокументиран.

Липсват публикувани документи обаче за гоцевата роля в ощетяващите държавата сделки с корветите и кугарите. Може би за да липсват, значение има и фактът, че колегата Огнян Стефанов бе осакатен именно защото първи изнесе тази информация. И за капак се опитаха да го омаскарят.

Алооу, уважаема колега Дърева - за един и същи стожер ли говорим?

Продукти:
400 пилешки дробчета
400г воденички
1 глава лук
300мл готварска сметана
100мл бира /вино/
2 зелени чушки
1 морков
100мл мазнина
1/2ч.л. сол
4- 5 стръка пресен магданоз

Приготвяне:
Дреболиите се измиват и накисват в купа с вода. Отцеждат се добре. Воденичките се слагат да кипнат в тенджера с подсолена вода. Варят се 30- 40 минути, след което съдът се оттегля. Воденичките се изваждат, а бульонът се прецежда. Лукът се бели, измива и стърже на ренде. Чушките и морковът се почистват, измиват и режат на колеца. В дълбок тиган се налива 100мл олио. Поръсва се сол и съдът се поставя на включен котлон. Добавят се воденичките, зеленчуците и дробчетата. Запържва се за 2- 3 минутки. Бърка се с дървена шпатула, за да не загорят. Налива се сметаната, бирата и 2ч.ч. бульон. Ястието се оставя да се задушава под капак за 30 минути. След това тиганът се оттегля. Поръсва се с надребнен пресен магданоз. Оставя се за 10 минути да поеме миризмата на прясна подправка. Тиганът се слага върху подложка в центъра на насата. Всеки сам си сервира в чиния от вкуснота гозба.

Кой прави любов? Надявам се всеки, който чете този блог. Често. Макар и сам. Добре, достатъчно с безвкусните шеги. Дойде време във Funky Bites да намери място и големият Johnnie Taylor. Много са песните му, които заслужават да блеснат на страниците на този блог. И все пак първата от тях е Who’s Making Love от 1968. Stax, бейби!

Johnnie Harrison Taylor е роден на 05.05.1938 в Крофърдсвил, Арканзас. Израсва в околностите на Западен Мемфис, където е откърмен с обилни количества госпъл и блус (легендарният блусмен Junior Parker му е бил съсед). В началото на 50-те Taylor започва кариерата си като част от ду-уап групата The Five Echoes, с които не постига кой знае какъв успех, но след все по-честите сравнения на гласа му с този на Sam Cooke, той някак логично заема мястото му в Soul Stirrers през 1957. През следващите две години Johnnie Taylor ще запише доста сингли с групата, но изведнъж шокира всички, като напуска, за да се впусне в преследване на кариера на църковен проповедник (за наше щастие това се оказва временна прищявка).

Междувременно Sam Cooke е създал лейбъла Sar като допълнение към успешната си солова кариера. По ирония на съдбата (или просто поради прозорливостта и стремежа към печалба на Cooke) той привлича Taylor към лейбъла, за да го направи успешна поп/R&B звезда. Всичко започва чудесно с хита Rome Wasn’t Built In A Day от 1962, но приказката свършва много бързо с трагичната смърт на Sam Cooke.

След няколко години затишие идва 1966, в която Johnnie Taylor подписва със Stax. Година по-късно пробива класациите с Who’s Making Love, която се продава в над 2 милиона копия и превръща Taylor в една от основните фигури на американската соул сцена. През следващите години името му рядко напуска списъка с най-продаваните албуми. След първия му голям пробив, бял свят виждат класики като Take Care of Your Homework, Jody’s Got Your Girl, Steal Away и Cheaper to Keep Her. Малко известен е фактът, че въпреки огромното наследство, което звезди като Otis Redding, Booker T & The M.G.'s, Issac Hayes и Sam & Dave оставят за Stax, именно Johnnie Taylor е най-продаваният артист в историята на лейбъла.

След залязването на Stax Taylor се премества в Columbia и издава големия си хит Disco Lady, оглавил всички класации през 1975. За съжаление музикалната компания вижда в певеца диско звезда, каквато Johnnie Taylor определено не е, и съвсем логично продажбите му спадат. Опитва да се спаси в Beverly Glen Records, където умерен успех постига единствено със сингъла от 1982 What About My Love. Но както самият Taylor признава, лейбълът, за който иска да записва, трябва да работи по-целенасочено с него – както го правеше Stax. Желанието му е удовлетворено, след като през 1984 Malaco Records го привличат в редиците си и издават два доста успешни албума, които до известна степен съживяват кариерата на певеца и показват на света, че не е изгубил способността си да предлага качествен блус, соул и фънк.

Johnnie Taylor умира от инфаркт на 31.05.2000. Погребан е в Канзас, Мисури.

Who’s Making Love е сингъл от едноименния албум на Johnnie Taylor от 1968, втори в дискографията му. Песента е в състояние да повдигне всеки от мястото му и да го накара да танцува, да тропа с крак, да клати глава или просто да прави странни некоординирани движения като мен. Във всеки един от случаите слушането на това парче си струва. От Б-страната на плочата ще откриете I’m Trying. Enjoy.

Peace & Funk

P.S. Хвърлете едно око на линка Предстоящи участия горе вдясно.

Вървял човек и пристигнал у дома. А там било хладно.
-Не, - помислил си човекът - щом е студено, това не е моят дом!
И тръгнал да търси друг.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

• Когато се прави опит една сбъркана система да се поправи със сбъркани средства, това ражда допълнителни чудовища, не положителното като резултат отрицание на отрицанието 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Много са активни британските учени в полето на изумителните научни открития. Най-новото е, че чувството за хумор изчезва, щом навършим 52. После започваме да се смеем не 5-6, а само 2-3 два пъти на ден и към 30 процента от хората не помнят да са казвали дори една шега напоследък. Добре, че проучването е само сред британците, а не сред целокупното човечество, ще каже някой. Но лошо – контрирам аз, защото те са сред най-добрите шегаджии в света и ако при тях спадът е срив, то какво да чакаме от немци, руснаци или американските сценаристи от Холивуд.

Ако се доверя на това научно откритие, граждани, трябва да запея “вий вече в други полк минахте” и да спра да ви пиша смешки. Защото, с божията помощ, днес изкласявам и, в съответствие с науката, от утре трябва да откажа смеха. Тъжно е, защото до вчера смятах, че ограниченията се прилагат само досежно ичкията, тлъстото на пържолите, дневната доза цигари и – донякъде – средната възраст на консумираните госпожици. Пък то не било съвсем така, както казва един приятел – винаги има и още нещо. Очевидно е прав.

Но от друга страна – не смятам да се предавам, защото имам предимството да живея в България. Това е място, където смехът трудно се отказва, защото поводите за смях не те оставят на мира, независимо от възрастта. Даже обратно, когато си млад, тук се смееш по-рядко, защото околният абсурд те стряска и предизвиква вътрешна съпротива. А като попрехвърлиш, свикваш, спокойствие и мъдрост те обгръщат – дотолкова, че самият абсурд става за смях в очите ти. Ако оцелееш до 52, де.

Например миналата седмица не повярвах на Дянков и Борисов, които със задоволство тръбяха, че България на практика е данъчен рай. И не коментирах, за да не им вгорчавам живота паралелно с жълто-червения вот. Ама на, прави се оказаха хората. Според агенция KPMG общата тежест на преките данъци плюс осигуровките тук е 12 процента, докато в Швейцария е 15, а в Швеция, Хърватска и Япония – о, миг, поспри – над 50 на сто. Тутакси сърцето ми се изпълни с прилив на национална гордост и надежда, че чуждите инвеститори – ей ги, на, само си обуват шпайковете и хукват насам с онзи особен вид куфарчета в ръка, нали ги знаете.

Ама после се сетих, че говорим за типичен двоен стандарт, който поражда смешния абсурд да сме данъчен рай за чуждите инвеститори, без да сме данъчен рай за самите нас. Да оставим настрани въпроса, че информацията на KPMG не е вярна, защото като си плати в България човек 10 на сто плосък данък, няма как дължимите суми за осигуровките му да се поберат в оставащите два процента. Да оставим настрани също идеята – а според мен, с оглед запазване психичното здраве на нацията в поносими граници, дори не бива и да се сещаме изобщо – за разликата в количеството и качеството на социалните услуги, които гражданите получават срещу своите данъци в Швеция и в България. Да помислим само за факта, че като база за сравнение в изследването е взето ниво от 100 хиляди долара годишен доход, граждани. И като загърбим процентите – да сметнем реалните пари, за да видим каква е работата.

Един швед получава сто хиляди годишно и като му вземат 50 хиляди от тях, той остава с 50 хиляди. Един българин, при заплата от 1 000 лева на месец, докарва 100 хиляди долара доход за около 12 години и през това време плаща общо 12 хиляди долара преки данъци. Накрая българинът се оказва с 88 хиляди “чисти” пари, а шведът за същия период – със 600 хиляди в джоба. Мерси за данъчния рай, партийо любима, но истината е, че голям смях пада по този повод в Швеция, пък и в други страни, където властва данъчният ад.

Но ма`ни ги чужденците, те не ни разбират правилно, затова представите им за живота в България са силно изкривени, както твърдеше предишното правителство. Виж, защо често самите ние не разбираме живота в България, си е истинска загадка.

Но ето, как да разберем например изявлението на новия здравен министър Стефан Константинов, който се обяви твърдо за запазване на монопола на Здравната каса, като каза, че “свободният пазар в здравеопазването не е хубаво нещо”. И се направи на цар като допълни – вервайте ми. Още седнал, не седнал на министерския стол, той най-безцеремонно се издаде колко разбира от подопечната си материя, като заяви, че “псевдо конкуренцията в здравеопазването всъщност ни докара до това положение, в което се намираме в момента, с този огромен брой болници и всичките изкривявания, които имаме”.

Аз пък мислех, че до тук ни докараха: първо – пълният държавен монопол в здравеопазването по комунистическо време, който обосноваваше липсата на елементарна икономическа логика в системата с псевдо-грижата за човека, второ – твърде половинчато проведеният опит нещата да се изправят на крака по времето на Костов и трето – стопираната реформа и левичарският стремеж да се запази монопола на всяка цена при правителствата на Сакскобургготски и Станишев.

Може и да греша, граждани, пък гражданинът министър да е прав. Ама нямам такова усещане. Като видиш една бременна жена, няма нужда да си гинеколог, за да разбереш причината за нейното състояние, та и със здравната ни система е така. В случая обаче гинекологът явно смята – а се опитва и нас да убеди – че жената е бременна не защото непредпазливо се е разхождала покрай оградата на сливенската казарма, без да си носи дъждобран в джоба, а се е оказала непразна някак директно от сливенския вятър.

И, вместо лекарство срещу слабоумие, за да схванем правилно неговата логика, началникът Константинов ни предлага ново засилване на монопола на Здравната каса. В подобни ситуации е валиден философският принцип, че когато се прави опит една сбъркана система да се поправи със сбъркани средства, това ражда допълнителни чудовища, не положително отрицание на отрицанието. Това е откъм философията. А ето и изводът, който се налага откъм чисто политическия план – ако вземем предвид, че някога този човек е бил член на ДСБ, явно правилни са подозренията на анализатори, че дори десните хора в България са с много леви нагласи. Какви в такъв случай са левите хора няма да ви кажа, защото все пак и малки деца ни четат тук.

От друга страна, тръгнал веднъж по наклонената плоскост, Стефан Константинов публично призна съществуването на онзи двоен стандарт, който като частни лица всички българи отдавна знаем – че държавата превежда осигуровките на ченгетата, армията и прочие служители само на хартия, затова и в реалността се получават дефицити в системата на Здравната каса. И чинно призова човекът към изправяне на подобна крива политика.

Само че държавата – хитра. Вместо да създава социално напрежение сред най-верните си поддръжници, като ги кара да си плащат равноправно с всички останали граждани, тя реши да замени двойния си стандарт с още по-двоен, като заложи в бюджета за следващата година възможност да плати ангажиментите си към тези хора, изчислявани на близо милиард лева, с парите от резерва на самата Здравна каса. И така, за да разберем истината, пак опираме до някои сметки. Ако плащате например 15 лева на месец здравна осигуровка, грубо казано – пет от тях отиват за издръжка на касата, пет за резерва, който ще позволи да ви лекуват по-добре в бъдеще, и пет, за да ви лекуват сега лошо. С решението си правителството всъщност присвоява вашите пет лева, предназначени за резерва, плаща ги, но вече от свое име, като пари за лошото лечение на чиновници и пазванти сега, и по този начин обрича всички ни вкупом на лошо лечение не само сега, а и в бъдеще. Но пък публично изчиства името си на нередовен платец, макар изцяло за наша сметка. Нали се сещате, че подобно държавно плащане всъщност води до ефективност в здравната система, близка до абсолютната нула. Ега ти студения маймунарник, в който, за да оцелеят, маймуните са принудени постоянно да се кълчат неприлично и да правят смешки! Как да не ти е смешно?

Спирам се толкова подробно на двойните стандарти в здравеопазването не само защото в момента темата е на мушка, но и защото издълбоко засяга всички ни. Но ако проблемът беше само в тази система – с мед да я намажеш. Нищо, че друг ще я олиже, дето се вика. Ами какво ще кажете за дилемата по отношение на пенсионната система – дали да се вдигне стажа за пенсиониране с три години или социалната вноска с три процента.

Някак си представях, че най-добре е първо да се попита и отговори публично кой завлече и къде потънаха през петдесетте години парите от пенсионните фондове на нашите баби и дядовци. Това хората трябва да го знаят масово, а не го знаят. После да се попитат преките наследници на комунистическата идея къде отидоха парите на нашите родители и нашите собствени, плащани до 90-та година. Онези от тях, които отговорят грешно, да бъдат лишени от пенсия, докато се сетят за правилния отговор.

И най-накрая – правителството да направи сметка дали за него не е по-добре да станат и двете неща едновременно, та да пукне от преяждане най-после пенсионната ламя. Ами няма какво да го увъртаме, граждани, така ще е най-добре – да се вдигнат наведнъж и стажът, и вноската. Ако не друго, поне ние ще си умрем от радостен смях, като видим от една страна изненаданата физиономия на пенсионерите, получаващи пари с чували, а от друга – тъжната физиономия на министрите, когато ние пък спрем да плащаме осигуровки изобщо.

А накрая, тъй като не остана място, само ще изброя за сведение още примери за някои двойни стандарти, които създават ежедневен повод за смях:

- партия “Атака”, която не казва нито дума срещу реалните руски имперски интереси в България, но скача като ластик срещу хипотетичните турски такива;

- учениците, които заради контролното по вероучение утре, ще се откажат от чалгата, наркотиците и секса в дискотеката тази вечер;

- Бойко Борисов, станал истински икономист напоследък /тук стандартът не е двоен, а по-висок, но незнайно какъв, защото той пред очите ни израсна и до много други неща/;

- данъчните, които гонят притежатели на незаконни имоти, но не питат общинарите как така под носа им те са построени;

- човекът, който като водач на МПС качва МПС-то на тротоара, а като пешеходец ругае водачите, задръстили тротоара с МПС-та;

- БДЖ, 80 процента от чиито тренове съдът обяви, че се движат незаконно заради изтекъл сертификат за безопасност, и които още се движат съвсем законно;

- ДАНС, чиято неистова борба с призраците на ислямския фундаментализъм досега не е дала резултат – фундаментализъм в страната все не влиза и не влиза;

- Георги Първанов, който поиска пълна ревизия на богатите, преди да си тръгне от президентския пост, след като за 9 години досега не поиска нито веднъж;

- онзи ненормалник на 52, който не се смее на всичко това, а му става тъжно, докато гледа ококорено.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Днес отново ще „отскочим“ до Африка – този път Домосед ще ни води на сафари до националните паркове Крюгер и Содуана бей. Приятно четене:

Квазулу Натал и паркът Крюгер (Южна Африка)

[caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Антилопа куду"][/caption] Бил съм лицемер спрямо животното куду – денем му се радвам и го снимам, а нощем го ям. Под формата на билтонг - африканският стил пастърма, приготвена да издържа месеци на трансафрикански преходи във волска кола без хладилник. И как да не го ям, като съм пропуснал да проверя дали има ресторант в лагера Мпила. Нямаше. Има само лавка, от която си накупили бисквити, които те гранират с боб от консерва, а аз - с боб от консерва и въпросния билтонг от куду. Защото съм пропуснал да разузная, че са вегетарианци. И да го заявя на артелчика на трейловете в резервата Шлушлуи-Имфолози. Но не става проблем. Полевият готвач се справя безпогрешно. А спрямо вилдебийста (антилопата гну) съм бил расист, защото никога не съм го снимал, обиждал съм го на хубост и най-често – директно съм го отминавал. Чак пък никога. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Антилопи гну "][/caption] "Те" са Олга и Филип, с които не се бяхме чували/виждали повече от три години, но като им хрумнало да долетят до Южна Африка за една седмица, съвсем правилно ме намериха да измисля нещо подходящо. А аз тъкмо се бях се затъжил за буша. От последното сафари имаше вече половин година. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Слон"][/caption] Един ден път, една вечер в Сейнт Луша да опитаме скаридите, един ден из парка иСимангалисо до плажа на Кейп Вайдъл, една вечер на сафари-палатка в Мпила, нощно сафари с паркова кола, дневно – с нашата, три дни пешеходни преходи от базов лагер на бега на река Черно Имфолози, и още два дни някъде на морето. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="През река Черно Имфолози"][/caption] В лагера на трейла спиш на брезентови палатки край реката, ходиш по нужда с лопата и кибрит в храстите (като първо си разгонили хиените и/или бабуините в зависимост от кое време на денонощието е), пускаш си душ от кофа с пробито дъно, окачена на клон. Колониален lifestyle на max: Един зулус готви макарони за вечеря и яйца за закуска, а двама други те пазят с пушка от крокодили, докато се къпеш в реката, и от лъвове, докато се разхождаш из дивотията в търсене на хубави гледки, бръмбари и носорози. Каквото дойде. Дойде от всичко. Даже и лъв дойде, но се изнесе, преди да влезе в кадър успял да докара до истинска паника бабуините на едно дърво отвъд реката. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Носорог"][/caption] Нашия собствен адреналин го вдигнахме при изненадваща близка среща с четири бели носорога наведнъж, които ни усетиха заради неочаквано обръщане на вятъра. И два самотни бивола-пенсионери (Dagga Boys - Кални момчета, афр/англ.), които много мразят някой да им нарушава спокойствието в калта. А крокодилите ги намерихме триста метра надолу по течението от мястото, където пресичахме реката и се къпахме. Което не ни попречи на другия ден да повторим упражнението. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Achtung, Baby!"][/caption] На морето излязохме край

Содуана бей.

[geo_mashup_map] Там има рифове за гмуркане и умерена суматоха от лодки и гмуркачи, но най-хубавото е, че само да мръднеш на юг отвъд фара - десетки километри плаж и дюни си остават само за тебе. А като съм го предлагал, съм бил промърморил, че "абе има там някакъв плаж". [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="„абе има там някакъв плаж“ :)"][/caption]

Бунгалото ти е точно отвъд дюната, (която е висока колкото 3-4 етажна сграда и на билото има гора!), но не се вижда, за да ти разваля гледката. И понеже и там, целият район е един огромен резерват - иСимангалисо- даже и в списъка на Юнеско фигурира (http://whc.unesco.org/en/list/914 ), освен да гониш златните рибки, скатовете и акулките под водата, можеш да обиколяш с кола и да си снимаш антилопки на воля. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Антилопи на водопой"][/caption]

Изненадващ бонус в прогрмата беше една рядка и трудно-програмируема предварително, но изконно южноафриканска туристическа атракция - тауншипски бунт. Когато на черните им писне от беднотия и лъжи, че някой ще им прокара примерно водопровод или електричество, излизат на улицата в тауншипа си, палят автомобилни гуми, и хем танцуват и пеят, хем трошат, каквото им попадне. Та точно такова действие се развиваше в

хайфелдското градче Леандра,

пък по стечение на обстоятелствата поради ремонт на главния път, отбивката беше точно оттам и слаломирахме между пушещите автомобилни гуми. Вярно, полицията тъкмо беше успяла да потуши въстанието с оръжие и с едни бронирани автомобили, които са си южноафрикански патент от 70-те и 80-те именно за тая цел, но в разгара на екшъна нямаше да да можем да минем и щеше да ни се наложи да заобикаляме трицифрен брой километри. Според осведомени, за да си организраш тауншипски бунт като хората, наемаш професионални услуги на компании. които знаят как най-добре да ти вдигнат барикадата, да ти подредят гумите, да ти ги запаля, да поддържат градуса на скандирания и да насочват огъня от хвърлени камъни и коктейли Молотов. "Осведомените" бяха нашите спътници на трейла. Трима африканери - мъж, жена и шурей на 60+, които идвали в тоя парк на пешеходстване съвсем не за първи път бил им любим. Даже ни се учудиха как сме разбрали за него. Не че го няма във всеки уважаващ се пътеводител, но някак си остава в сянката на Крюгер парк. Може би защото е по-малък и не носи етикета "национален". Но релефът е много по-разнообразен - хълмове, отвесни скали, гледки, виещи се и променящи нивото си с капризите на времето мътни реки. А разнообразието на животни е горе-долу същото. Големите 5 са тук. Но и зизгзаговите бръмбари не липсват. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Зигзагов бръмбар (паяк)"][/caption] Та Йохан и Рене имали ферма за едър рогат добитък в ... лозарското сърцето на страната - между Стеленбош и Парл. А защо не лозе? Защото не можели да си позволят инвестицията. Но затова пък си позволявали експерименти с щрауси, от които следват цяла серия трагикомични истории от рода как щрауса, освен ако не си виртуоз с ласото, не можеш да го хванеш нито за да го лекуваш (Йохан е ветеринар), нито за да го изядеш, нито за да го продадеш. Чак сега разбирам драмата на протагониста от филма "Песента на врабците" на Маджид Маджиди с изпуснатия от иранската ферма щраус, дето 90 минути екранно време не можа да го хване и му се обърка животът. Във фермата на Йохан драмата била, че щраусът в крайна сметка успял да убие човек. Разпорил го на две. Човекът бил жена, калърка, която се вмъкнала в чифлика през оградата. С мъжа си. Предполагаемо - да откраднат яйцето на щрауса. Номинация за Дарвинова награда! Мъжът е оцелял някак си.

По-ведрата му, но не по-малко южноафриканска история на Йохан* беше как заварил клозета на вилата си на брега в Батисбай обърнат на хранилище за маските и шнорхелите на цялото Западнокапско общество на бракониерите на авалон (халиотис) - род защитени стридоподобни мекотели, търсени на източните пазари за афродизиаци. А докато си ги разказваме, преразказваме и преписваме тези истории, Олга и Филип отдавна са си отлетели за Европа, минал е месец, а аз в компания от двама французи съм се прехвърлил в ... одумания току що

Крюгер парк

[caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Жираф"][/caption]

Бидейки природно поспаливи, французите не ме вдигаха да ставам сутрин в 5 часа да търсим лъва, преди да го е напекло слънцето. Още повече, че нямаше и да го напече. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Лъвици"][/caption]

На толкова затлачено облачно и дъждовно (хамбургско!) време не бях попадал в Ниското поле. Даже хипопотамите не смееха да влязат да се изкъпят в реката и от скука си намираха на заяждане с крокодилите. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Ти ли бе?"][/caption]

А ще спечели ли Франция световното? Миячите на коли в село Саби, Източна Мпумаланга, обещаха. С което обещание си изкараха 30% бакшиш върху договорената цена за услугата "Измиване отвън и отвътре на много кална френска кола". Миенето на колата беше придружено и с музикално-танцувално възпроизвеждане на сценка, в която участник А театрално бие главичка в гърдите на участник Бе, придружено с гръмък смях и бурни ръкопляскания от хора и балета. [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Когато няма бира и рокендрол... ;-)"][/caption]

А другата ключова среща с южноафриканци беше не в парка, ами в село Дълстрьом на отиване, където вече по тъмно (и много гъсто мъгливо!) влязохме в единствената отворена лавка на бензиностанция, да заредим с биксвити. И да питаме за мед. Нямали. Добре, ама аз бях нащрек (слухом и духом, рус.) и забелязах на рафтовете между кибритите, консервите с боб и пакетите захар пластмасово прозрачно бурканче с тъмна течна субстанция с висок вискозитет, надписана на ръка на африканз - bloekomboomhoening**. Нещо от лингвистичната ми обща култура подсказа, че hoening значи мед, но за всеки случай учтиво попитах черната продавачка колко добър е нейният африканз, че да ни го разчете. Франкофоните нямаха думата. Тя отрече да е добре с езика, но пък с вкуса била много добре и, за да и е чиста съвестта, че като ни продава мед, не ни лъже, постъпи в тон с най-добрите практики на Мечо Пух - бръкна с пръст в буркана и го облиза, за да се увери. След което и ние тримата постъпихме така и като единодушно се уверихме, че под меда не е скрито сирене, купихме бурканчето. Ако някой се отбие в Претория на закуска, ще го почерпя. И ще поразсъждаваме защо във всяко бунгало в Крюгер парк единствената книга, която ти оставят с пешкирите и сапунчето, е Новият Завет. А на мене като ми се чете Мечо Пух? [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Слонове по пътя"][/caption]

Д.'10 Илюстрации:

SA 2010: Hluhluwe-Imfolozi-iSimangaliso

SA 2010: Kruger Park

* Йохан всъщност се казва Филип, но в рамките на тази сводка, името Филип вече беше заето. ** Впоследствие с помощта на допълнителни вътрешна и външна памет (wikipedia и друга справочна литература) установих, че bloekomboomhoening е мед от синьосмолест евкалипт (Eucalyptus globulus, лат). Край Разказът и снимките са със запазени права Автор: Димитър Тодоров (Домосед) Снимки: авторът

Подобни обемно фигурки сме показвали и друг път, но сега направихме само плодове, подходящи за сезона. Всеки един от тях е направен от по 2 цветни листа А4, сгънати и разрязани на четири.

( за да си направите гъсеничката на хартиената гъбка, вижте тук)

Тази снимка на книжка от плодове ни изпрати Ваня Христова и децата от група “Малките лъвчета” при ОДЗ “Пролет” , гр.Севлиево.

Вижте още: