Из „Монолози от Газа“,Газа през очите на 17 годишни деца

„Монолози от Газа“ ще бъдат представени в Двореца на децата в София на 17 октомври от 16:00 ч.

Ахмад (р. 1993)

Преди войната усещах Газа като своя втора майка. Земята й, топлата й гръд, на която се сгушвам. Небето й – моите безгранични мечти. Морето й – отмива грижите ми… Но днес я усещам като свое заточение. Вече не я усещам като страната на мечтите си. И знаете ли защо? – Нека ви кажа. През войната главния електрически трансформатор хубавичко го удари снаряд. Всичките ми чичовци бяха у нас вкъщи, а токът угасна. Имаше обаче и втора линия, която си работеше, обаче беше далече от къщи. Отидох при съседа да му поискам електрически кабел, за да си прокараме от другата линия. След като го свързахме и вкъщи светна, дойде съседът да си иска кабела – вместо ние да сме свързани той искал да се свърже. Вдигна се тупурдия между мене и него до небето. Във война всеки почва да казва: „ Моята душа, Боже!”

През войната имаше много хора, дето имаха по 20 чувала с брашно и газта им не прекъсваше. Имаше и хора, дето нямаха и коричка хляб, искаха от съседите сух хляб, а ония не им даваха. Повечето от хората си заключиха това, дето го имат, с железен катинар, решиха да не дават на никого нищо… Имаше обаче и други, които имаха хляб и помагаха. Но да си дойдем на думата. Ние не се съгласихме да му дадем кабела, макар че си е негов. За пръв път откривам колко лоши можем да бъдем… Получихме си заслуженото на часа. Съседната къща я удари снаряд и се разцепи на две, половината рухна върху нас. Зарязахме и кабела, и тока – взехме каквото можем да носим и избягахме в къщата на чичо ми край общинския парк. Къщата на чичо ми е близо до Сарая – сградата на правителството.

По залез хората взеха да говорят, че Сарая ще го бомбардират. А бомбардират ли Сарая, къщата на чичо може да хвръкне, нищо да не остане от нея… Седяхме и не знаехме какво да правим, къде да идем… Баща ми почна да ни успокоява: Не се безпокойте, не се бойте, нищо няма да се случи. И така – до 12 през нощта. През цялото време слушахме ракетите и експлозиите. А баща ми продължаваше да повтаря „не се безпокойте, не се бойте”. И изведнъж рече: „Тръгвайте, връщаме се вкъщи”. И се разтрепери. Всички се разтреперихме с него. Майка ми взе да пищи, чичо ми го отнесе. Важното е, че всички побягнахме посред нощ – и ние, и чичови. Върнахме се вкъщи тичешком. Не повярвахме, че сме стигнали до къщата. И до днес не си спомням къде спахме, как спахме. Важното е, че се отдалечихме от Сарая. Установихме, че съседът си е прибрал кабела, прекарахме нощта на тъмно, а у съседите светеше. Тогава усетих, че той е имал правото да си вземе кабела. После баща ми се комплексира на тема кабели. Донесе 3 електрически кабела, 6 делви , 2 електрически тенджери, 20 неонови лампи, 20 пакета свещи, 6 стека консерви, 10 пакета глави за примуси?, 6 фенерчета и два кашона батерии за радиото. Така де, живеем във военновременни условия и трябва да се запасяваме, докато Господ не се смили. Аз обаче придобих комплекс, по-страшен от всички тия – всички човешки комплекси са на една страна, моят е на съвсем друга. Преди войната аз бях щедър, или може би не знаех стойността на нещата, ама след войната – Боже Господи, взех да треперя над всяко нещо и всички неща, защото не си бях представял че някой ден няма да намеря глътка вода или коричка хляб. Взех, когато правя чай, да го подслаждам едва едва; когато разделям хляб, изключено да го изям целия, загубих си апетита, взех да икономисвам абсолютно всичко, което може. Баща ми казва: Ахмад винаги си има дневни… – разбира се, защото ги вземам и ги скривам, да не вземе да дойде някоя нова война! Взех да се чувствам все едно съм женен и имам десет деца. Боя се от живота… от всичко… и от най-дребните неща. Постоянно съм в тревога. Имам чувството, че цяла Газа е върху подвижни пясъци. Всякаква лудост, каквато можете да си представите, може да се случи във всеки момент в тоя град. Но в него могат да се осъществят и много мечти. Странен град, няма логика в него… Китай стана една трета от света – всичките работят, а не смогват да има за Газа обувки и ризи. А истината е, че Газа е пълна с беднотия, има хора които си събират за ядене от кофите за боклук. Бедата е, че ние изобщо се връщаме назад, а още по-голямата беда е, че няма нищо, което да ни спре. Всяка пропаст има дъно, Газа няма дъно. Аз си мечтая да преживея един единствен ден свободен и мисля, че това не е кой знае колко голяма мечта, но трудно може да се осъществи. Мечтая си също да ликвидиране палестинското разцепление, което ни причинява раздвоение на личността. Уморих се да мисля, а не мога да спра да мисля. Обаче човек предполага, а Господ разполага. Хайде, със здраве.

Прочети цялата новина

Свързани новини: