Нашето общество е особено жестоко към материалното наследство. Вероятно защото всяка нова власт обича да мисли за себе си като алфата и омегата на всеки прогрес.

Жертва на този начин на мислене падат именно красивите и вечните неща, които, все пак, в минали периоди са се промъкнали в пейзажа и доказват, напук на всичко, че в България е имало и хора с вкус.

Старата водна кула в Лозенец е едно от тези места. След като първо социалистическата мърлява архитектура и номенклатурни блокчета поунищожиха зеления Горен Лозенец, помпозният мутробарок, който не търпи ненасрано пространство, почти го довърши. Сега водната кула стои като реликт от едно друго време.

Съчувствам на кмета на Лозенец Прошко Прошков в усилието му да направи от водната кула място за хората, място, където можеш да се отпуснеш, да видиш изложба или просто да позяпаш от високо.

Събитието, което вчера беше организирано в двора на кулата, беше точно за да подсеща гражданството, а и когото трябва, че имаме желание да живеем в по-облагородено пространство, т.е. в истински европейски град и че понякога хич не е трудно да се постигне това.

 Гостите бяха почерпени с червено винце и бисквитки.

Бяха представени три  проекта на студентски колективи за обновяване на кулата и пространството около нея. Въпреки че студентите бяха работили много упорито и денонощно, нищо не ми хареса, може би моят вкус е по-консервативен. Искам си кулата както си е, само че ремонтирана и градинката около нея – облагородена.

 Тези май са най-талантливи от всички, които се явиха, но идеята ми харесва най-малко. Да се скрие кулата зад щори? WTF!

Какво пречи да имаме нещо, което не е кална градинка с изпочупени пейки и фасове в София. Нищо. Едно гласуване в общинския съвет, което да реши няколко юридически проблема, един от които е - формално да извади кулата от собствеността на общинското ВиК.

Прошко държи прочувствена реч, като обяснява визията си и проблемите, които трябва да се решат.

Около кулата са снимани филми и клипове, самата кула се извисява доста романтично и самотно над околния пейзаж. С умела политика дори може и някой лев да се спечели от туризъм.

Клипът на тая песен беше сниман на Водната кула, но не мога да го отрия нито в тубата, нито във вибокса. Ако някой разполага с него да го качи, моля ;-)

От няколко дни насам в публичното пространство броди един призрак от зората на “прехода” – призракът на най-големия кошмар в спомените за възхода на Първанов в политиката и производното й влияние върху всичко останало в държавата. След бившия висш функционер на БСП Илия Божинов, напуснал в разцвета на силите си БСП, а внезапно и този [...]

- Извинете, не ви ли прави впечатление, че пушите пред децата си? – питам ги.

Седят, гледат ме тъпо и неразбиращо, а в краката им е пълно с хвърлени фасове и отпадъци от слънчоглед.

- На всичкото отгоре замърсявате парка, хвърляте си фасовете на алеята и… нали децата ни играят тук!

- А ти какво се бъркаш там, където не ти е работата?

Бясна съм!

Виждам ги навсякъде – в Русе, в Пловдив, в София, по паркове, улици, градинки, пред жилищни блокове… Майките-пушачки са навсякъде! По-зле са от хлебарките! Не знам има ли връзка, но почти винаги седят на групички и сякаш нарочно се опитват да направят нещата наоколо по-мръсни и отвратителни! „Красота!“

Петьо накара особата от снимката горе да си вземе фаса от земята и да го хвърли в кошчето. Но той не винаги е до мен, за да ги „трепе“…

Бих искала този пост да бъде по-скоро възпитателен, но няма как да не бъде укорителен. Не всички пушачки са идиотки. Познавам много майки, които са с по две висши, хвърлят си всички отпадъци в кошчето, но пушат пред децата си. Познавам и такива татковци. Но колкото и да си умен, трябва да си много глупав, за да пушиш пред детето си.

В интернет се цитират многобройни научни изследвания относно негативното влияние на цигарите по време на бременността и след разждането:

• „Жените пушачки са изложени на два пъти по-висок риск от спонтанен аборт отколкото не-пушачките.“
• „Майките, които пушат, раждат бебета със средно равнище на теглото по-ниско от това на не-пушачките. Причини за намаленото тегло при раждане са както забавения растеж на плода, така и по-ранното раждане на бебето.“
• „Доказано е, че при майките пушачки е значително по-разпространена перинаталната смърт на плода. Данните сочат, че приблизително 4600 новородени в САЩ умират всяка година, защото майката пуши.“
• „Майките пушачки обричат децата си на смърт и болести.“
  
• „Когато бебетата на майките пушачки се наблюдават с ултразвук след една изпушена цигара е установено, че никотинът увеличава пулса на сърцето на зародиша и повишава циркулацията на кръвта.“

Ако погледна през погледа на пушач, дали мъж или жена, съм сигурна, че е много трудно да се откажеш от вредния навик, станал част от живота ти. Предполагам, че за пушача отказването на цигарите е сравнимо с чувството, че сякаш премахваш част от себе си. И навярно е мъчително, трудно, тежко…като раздяла с любим човек. Организмът е привикнал към цигарите, а стресът, че трябва да ги откажеш допълнително натоварва психиката. Но нима това може да бъде по-силно от любовта и загрижеността към детето ти? И нима именно появатa на детето не носи със себе си най-силната емоция и тръпка… Като сбъдната мечта, като чудо, най-важната, най-чистата, най-красивата новина!

Като млада майка изпълнена с много любов и вяра, но и с притеснения и хиляди въпроси относно развитието и възпитанието на детето, ми прави силно впетатление грозната гледка на бременните момичета с цигара в устата и на майките, които спокойно си пушат буквално на сантиметри от дечицата си. Не мога да разбера – толкова ли е трудно да осъзнаят, че това е висша форма на егоизъм?! Може и да не е моя работа, но ми е мъчно за децата и наистина съжалявам майката! Какво да се прави, не си избираш родителите сам! Но мисля, че подобно поведение трябва да бъде забранено със закон и дори подсъдно!

Наистина, каквото и да кажа по темата ще бъде малко. Предполагам, че доста хора ще се съгласят с мен. Много и ще ми се изсмеят с думите „за каква се мисли тази“, но след като има толкова много неща, за които трябва да внимаваме и да се тревожим, когато сме родители, бива ли да постъпваме глупаво като излагаме детето си на опасност, причинена от самите нас???

И в заключение, ако с този пост съм успяла да накарам поне една жена с  никотинова зависимост да се замисли и спре да пуши пред детето си, то аз ще отбележа една малка победа за себе си и ще знам, че има смисъл да се говори, да се чете, да се споделя…

Подобни публикации

• 26.06.2010 — Анкета: Имате ли деца? (4)
• 04.08.2010 — Книги за родители и бебета (5)
• 11.07.2010 — Благодаря ти! (39)
• 28.10.2009 — Броеници (20)
• 07.10.2009 — Шофьорите-пушачи в градския транспорт (29)
• 24.03.2009 — Татко си има нов блог. (3)
• 08.02.2006 — Студ! (1)
• 12.08.2010 — За една детска площадка (3)
• 29.06.2010 — Like a Wavin’ Flag / Като развят флаг (6)
• 10.03.2010 — Графа… когато беше просто Владко Ампов (4)
• 08.10.2009 — Пътуване до Андора – страната с високи молове и планини (17)
• 12.10.2010 — 13 октомври – International Suit Up Day (1)
• 24.07.2010 — „От днес имам вече нови панталонки“ не е гей-песничка! (2)
• 22.12.2009 — The Company of Myself – Flash игра за шизофреници (5)
• 25.10.2009 — Познай престъпника! (5)
• 02.04.2009 — 10 факта за розовия цвят, които може би не знаете… (2)
• 25.01.2008 — "Как се запознах с майка ви" (How I Met Your Mother) (7)
• 18.05.2006 — Тест за съобразителност (0)

Социални мрежи:

Днес в страницата на Европейски парламент във Facebook имаше организиран чат със Ставрос Ламбринидис. Той е член на групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Европейския парламент. В страницата на парламента е традиция да се организират подобни чатове, времетраенето на които е приблизително 30-40 минути. Днешната дискусия беше продиктувана от темата за същността на ACTA. А какво означава това съкращение?

Въпросът около Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (ACTA) е много актуален в момента, тъй като засяга правомощия за издаване на съдебни разпореждания, надхвърлящи предвидените в законодателството на ЕС.

Ставрос Ламбринидис е съавтор на декларацията относно липсата на прозрачен процес за Търговското споразумение заборба с фалшифицирането (ACTA) и потенциалната оспоримост насъдържанието му. Автори са Françoise Castex, Zuzana Roithová, Alexander Alvaro, Stavros Lambrinidis (текст на декларацията).

Че напрежение около АСТА има, си личи от постоянните питания на членове на парламента относно споразумението. Така например на 20 октомври членът на Зелените в ЕП, Карл Шлитер, пита:

В раздел „Прилагане на гражданското право” на Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (ACTA) параграф 1 на член 2.X „Съдебни разпореждания” позволява на съдебните органи да издават заповед (съдебно разпореждане) срещу страна, или трета страна, с цел „предотвратяване навлизането на стоки, нарушаващи правилата, в търговските канали”. Това право за издаване на съдебни разпореждания е значително по-различно от съществуващото съгласно законодателството на ЕС (член 9 от директивата относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (Директива 2004/48/EО), което позволява съдебни разпореждания „с цел предотвратяване на предстоящо нарушение”. Освен това третите страни трябва да бъдат замесени в нарушението („срещу посредник, чиито услуги се използват”). Текстът на ACTA по същество премахва праговете по отношение на правомощията за издаване на съдебни разпореждания, които съществуват в съответствие със законодателството на ЕС.

Имайки предвид, че чрез определянето на праговете за съдебните разпореждания законодателството на ЕС е постигнало деликатен баланс между правоприлагането и защитата на основните права, как ще гарантира Комисията запазването на тази защита съгласно действащото законодателство на ЕС?

Как ще гарантира Комисията предвидените понастоящем прагове в законодателството на ЕС?

 

Много добри въпроси, които бяха тема и днес в чата във Фейсбук. Аз се възползвах също да задам своя въпрос. Чатът започна в 12:15 българско време. Моят въпрос бе за блогърите и как вижда ЕС тази нова медия.

Радвам се, че въпреки ужасния ми английски език, г-н Ламбринидис успя да ме разбере и да отговори кратко и ясно.

Иска ли ЕС и системата да признае блоговете, че са наистина една нова медия? Според този отговор, поне лично г-н Ламбринидис, да и трябва да стане задължително. Ако се замислим, системата би имала голяма изгода от това да си сътрудничи с блогъри, тъй като често именно те стават свидетели на събития, които медии рядко отразяват. Разбира се включваме и дискусионната функция на блоговете, където се развиват интересни и полезни дискусии.

По-надолу стана интересна дискусия, която бе съпроводена от още отговори на Ставрос Ламбринидис. Един от участниците сподели мнение, включващо акция на блогъри от Италия срещу следенето в Интернет. Ще стане дума по-долу.

Въпросът за правото, блоговете и ACTA е много важен. Той трябва да бъде и предмет на дискусия не само в ЕП. Миналата година италиански блогъри, по идея на активиста Давиде Касаледжио, отправиха апел срещу идеята блоговете да бъдат лицензирани от държавата. Освен, че това е безумно, това е и много смущаващо обстоятелство, показващо колко е тънка линията между свобода на словото и искрено следене. Това не бе изненада за наблюдателите, тъй като Италия на Берлускони често е репресивна спрямо журналистите. Самият факт, че политик номер едно на Апенините държи голяма част от телевизиите е сам по себе си смущаващ и за съжаление, познат и в България.

 

Водещите пет пенсионни системи в класацията на Mercer – Холандия, Швейцария, Швеция, Австралия и Канада. Business Insider пише: "това са единствените пет страни, чиито пенсионни системи могат да оцелеят" – малко преувеличава, но не твърде много (HT: Alexander Bonev).

Вижда се, че три от петте най-добри пенсионни системи са основно базирани на частни капиталонатрупващи фондове, а другите две включват капиталонатрупване като важна част от системата. 

Когато цитирахме точно този индекс преди половин година в "Референдум" по БНТ, единственото, което Тотю Младенов измисли е, че… не повярва, че в Холандия има капиталонатрупваща система, а Христина Митрева каза, "да, прекрасно, но в Холандия са направили реформа преди 40 години" (синдикатите няма да коментирам, те живеят в друг свят). Да, колкото по-рано се направи една реформа, толкова по-добре. Това, логически, е аргумент "за" реформа – а не "против". Явно не и по логиката на НОИ.

Блогът за икономика 2010

В последно време става ясно, че българинът боледува ли боледува. За две години почти два пъти са се увеличили лежалите в болница наши сънародници.

И като попадне в лечебница нашего брата, го поемат по пътеката. Викат им клинични на тези пътеки, но то си е истинско ходене по мъките.

Първо - за всяка болест, без значение каква е, по пътеката има всички изследвания , за които се сетите. И те трябва да се направят до строго определен час след приемането на болния в болницата.

Ако болният е дошъл да го лекуват с направена вече снимка на нещо си, то в определен срок трябва задължително да има контролна снимка, иначе йок пари по пътеката.

Ако примерно, не е дал урина овреме, ами едва когато му се е допикало – пътеката пропада. Касата не я признава – не я плаща и даже глобява болницата.

Ако са те приели с пневмония, лекували са те 14 дни, но температурата не ти е спаднала, незавсимо от това, трябва да те изпишат, защото толкова е дълга пътеката. Тогава пак можеш да постъпиш в болницата, но само с друга диагноза, а не заради болестта, която не са ти излекували.


Тези дни блничен шеф от Русия разказа, че и при тях има нещо като пътеки, но ако трябва да се удължи престоят на болния, може да се посочат мотиви и за това ще бъде платено. Освен това там никой болен не постъпва в болница преди да има всички направени изследвания.

Ако не от другаде, то поне от Русия може да се заимства здравна реформа, като едно време, щом няма кой да изчисти нещата при нас.

Или все пак е истина, че мафиите в здравеопазването са много.

Вестниците са силно оръжие, ако знаеш как да ги използваш. В българските медии може да се прочетат цитати от израелски вестници, когато стане дума за близкоизточния конфликт. Обикновено се цитират издания като Yedioth Ahronoth и Haaretz. Но какви са тези издания? Каква е тяхната линия-ляво или дясно?

Вестниците в Израел винаги са били от голямо значение за обществото там. Едно от първите неща, които правят ционистите в Палестина е да създадат собствени печатни медии. Всяка политическа фракция има свое издание, обикновено това са национални всекидневници. Дори днес, въпреки упадъка на печатните издания, все още вестници се четат и те оформят общественото мнение.

Трябва да се подчертае, че Израел никога не е имал силни местни вестници, затова няма строго специализирани издания и националните всекидневници са мястото, където се обсъждат всякакви въпроси. Най-голям дял имат новините от международно значение и по-малко се пише за престъпност и местни проблеми на общините. Ако искате да разберете израелското обществено мнение и политика, то трябва да проследите печатните издания.

Още един факт. Старите издания, характерни за първата вълна на колонизация в Палестина са изчезнали вече, както и фондът, който ги спонсорира. Ето защо днешните издания намират начин да се осигуряват чрез частни лица. Официално никой вестник не подкрепя официално някоя личност или партия, но това не означава нищо. В случаите с „Аарец“ и „Израел айом“, политическата линия е съвсем ясна. „Маарив“ и „Йедиот“ по-скоро сменят посоката си през годините.

Авторът от +972, Noam Sheizaf, описва големите имена в израелските печатни издания. Той е работил за „Маарив“, както и за „Йедиот“, а през последните шест месеца пише статии за „Аарец“. Роден е в Рамат-Ган, сега живее в Тел Авив.

Йедиот Ахронот

Пазарен дял (юни 2010 г.): 35 процента през седмицата, 43,7 през почивните дни.

Интернет сайт: Ynet (на английски език тук).

Политика: След години на доминация сред печатните медии, днес се сблъсква с новото издание „Израел айом“, стартиран преди три години от хазартния милиардер Шелдън Аделсън. Много хора смятат, че той е причината Нетаняху да предприема силна кампания срещу „Йедиот“ през последните години. Самият „Йедиот“ публикува статии срещу министър-председателя, неговите служители и съпругата му.Звездата на „Йедиот“ е Наум Барнеа, като само един журналист в изданието, Енох Даум, е поддръжник на Бенямин Нетаняху.

Оставяйки настрана Нетаняху, изданието е доста центристки вестник. Има тенденция за консерватизъм по военните въпроси и сигурността, но е значително по-отворено издание по отношение на гражданските права.

Според Noam Sheizaf хората извън Израел не обръщат много внимание на „Йедиот“. В продължение на години изданието сякаш стана известно с това, че улови гласа на средната класа в Израел. На първа страница всеки уикенд има статия за силния човек на деня, или история, която ще бъде разисквана следващата седмица. Вестникът не е толкова силен днес, но е все още сред важните медии в Израел. Неговият сайт, обаче, е далеч от най-популярните сред потребителите в Израел.

 

Израел айом

Пазарен дял (юни 2010 г.): 35 процента през седмицата, 25,7 през почивните дни.

Интернет сайт: Yisrael Hayom (иврит).

Политика: Според повечето оценки, безплатното издание на Шелдън Аделсън, което има тираж от 250 000 копия, е загуба на пари. Но намерението на Аделсън при създаването на изданието е не да получи печалба, а политическо влияние.

„Израел айом“ се редактира от приближеният на Нетаняху, Амос Регев. Ето защо и изданието се ползва с огромната подкрепа на министър-председателя. На страниците на вестника има повече истории за Нетаняху, отколкото всеки друг израелски вестник. Отскоро „Израел айом“ придоби още по-националистическа линия.

(По-подробно мнение за връзките между „Израел айом“ и Нетаняху може да се намери тук.)

„Израел айом“ е изключително враждебно към палестинците издание. Публикуват се главно съобщения, които целят да злепоставят арабското малцинство в Израел, както и членовете на Кнесета, които подкрепят арабите и техните права. Враждебно и към левите организации, както и към организациите за човешки права.

„Израел айом“ не разполага със собствена издателска къща, така че се отпечатва при „Аарец“. Има слухове, че този ход спасил „Аарец“ от фалит.

 

Маарив

Пазарен дял (юни 2010 г.): 12.5% през седмицата, в събота и неделя 16.1.

Интернет сайт: NRG (иврит).

Политика: В продължение на години „Маарив“ е враг на „Йедиот“. Много често се случва един журналист, който е писал за единия вестник, да не може да работи при другия. Днес двете издания по-скоро се обединяват срещу „Израел айом“.

След финансови затруднения, вестник „Маарив“ променя своите редактори. Сегашният екип се ръководят от бизнесмена Заки Ракив, който стабилизира изданието напоследък. След промяната „Маарив“ прави остър завой надясно. Критиката към Нетаняху присъства, но тя може да подведе. Всъщност изданието е консервативно и националистическо. От друга страна именно той е вестникът, който стартира кампания срещу Новия израелски фонд, като публикува доклади на организацията Im Tirzu. Издание, което е враждебно към арабите, „Маарив“ получава подкрепа от Авигдор Либерман, поради което представя политиката на партията Израел Бейтену.

Насърчаването на консервативните автори, като Калман Ливскинд и Бен-Дрор Йемини подкрепа тезата, че редакторите са направили съвсем съзнателно промяната надясно. Йемини е известен с кампанията си срещу „левичарското“ влияние в академичните среди на Израел. Той многократно е призовавал да се спират държавните средства за критични филми и за художници, и преподаватели, които са „анти-израелски“ настроени. Миналата седмица той атакува журналиста на „Аарец“, Г. Леви за интервюто, което даде за „Индипендънт „.

 

„Аарец“

Пазарен дял (юни 2010 г.): 6,4% през седмицата, 7.4 в събота и неделя.

Интернет сайт: „Аарец“ (на английски тук).

Политика: „Аарец“ е либерален вестик в Израел от много години и може да се каже, че е поддръжник на човешките права и демократичните ценности. Вестникът е много критичен към армията, а проблемите на палестинците в Израел често попадат на страниците му.

Редакторският екип на „Аарец“ е много критичен към Нетаняху и Либерман, като силни в тази област са авторите Ари Шавит и Йоел Маркус. Журналистката Амира Хас е известна с работата си в подкрепа на палестинските права.

„Аарец“ няма толкова голямо разпространение като останалите издания. Въпреки това, той се чете от интелектуалци и политици, а статиите му често са предмет на дискусии. Често международната преса използва „Аарец“ за източник по съществени въпроси по темите за Израел и Палестина. Все пак важно е да се каже, че малко израелци действително четат „Аарец“, той е по-популярен в чужбина.

 

„Маарив“ и „Израел айом“ са единствените всекидневници в Израел, които разкриват разпространението си в цифри. Процентите са осигурени чрез анкета, провеждани два пъти годишно от независимата компания TNS-Telegal. Данните в този пост се отнасят за проучването от  юни 2010 г.

Първият ден от задължителната есенна фотосесия започна от резерват Стенето. Бях минал от там през пролетта и останах очарован. Нямаше начин да не повторя и есента.

Продути:
400г бишкоти
200г краве масло
250г захар
3- 4с.л. какао
3 жълтъка
200г кайциево сладко
100г белени, филирани бадеми /счукани орехи/

Приготвяне:
Кравето масло се оставя предварително за 3- 4 часа на стайна температура. В купа се слагат 200г захар. Добавят се 3- 4с.л. какао. Слага се размекнатото масло. Разбива се с миксер до пухкавост на крема. Жълтъците се разбиват с пасатор с останалите 50г захар. Трябва да се получи гладка жълтъчена смес. Слага се съдът с разбитите жълтъци в тенджера с вода. Съдът се поставя на включен котлон. Бърка се непрекъснато до сгъстяване на крема, след което се оттегля. Смесват се жълтият и масленият крем. Бърка се непрекъснато до получаване на еднородна смес. Взема се тортена форма. Маже се дъното с крем. Подреждат се бишкотите. Мажат се кайсиев мармелад. Отгоре  се подреждат втори слой бишкоти. Мажат се обилно отгоре и отстрани с масления крем. Тортата се слага да стегне за 20- 30 минути, в хладилна камера или фризер. После се изважда и поръсва отгоре и  отстрани с филиран бадем или смлени орехи. Оставя се на хладно място. Покрива се, но не плътно с прозрачно фолио. Консумира се на следващият ден.

Зимата била извънредно студена. Много животни загинали от замръзване в леговищата си.
Таралежите, измъчвани от студа, излезли на повърхността, но там било още по-лошо. Разбрали, че ако не предприемат нещо, ги очаква участта на измръзналите им събратя. Решили, че трябва да се скупчат заедно и да се сгряват взаимно с топлината на телата си, за да оцелеят.
Започнали да се събират на групи, но когато се притискали един в друг, бодлите им болезнено ги ранявали. Това ги карало да се отдръпват един от друг и не успявали да се стоплят. Дошъл моментът, в който няколко от тях загинали от студ. Тогава видели, че трябва да направят избор - или да приемат иглите на събратята си, или родът им да изчезне от лицето на земята.
И тези, които избрали да бъдат заедно, които започнали да се учат да живеят с раните, получени от тясната връзка с роднините, приятелите и събратята им, се сгрели, сгрели и децата си. Заради топлината, която им давала тази близост, заради това, да продължат да живеят и да отгледат рожбите си, ти били готови да търпят тази болка. И търпението им помогнало да оцелеят.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Идеята за тази вещица взех от ТУК, но тъй като файла на печат е много лошо сканиран, го направихме отново. Има един черно-бял и един цветен вариант на хартиените вещици (отварят се в PDF формат)

Днес Любо продължава с обиколките си по най-високите върхове на балканските страни. Днес на ред е планината Олимп и най-високият ѝ връх Митикас. Приятно четене:

Разходка в планината на боговете – Олимп и изкачване на първенеца – връх Митикас.

Или така безводната и камениста, но все пак уникална и красива гръцка планина.

Ден 1 Започвам този пътепис по-късно отколкото обикновено, но се сетих, че не съм писал за това пътуване и изведнъж ми дойде музата, а и спомените ми са толкова ясни. Действието се развива в не чак толкова далечната 2008 година през месец Юли. И така... Наканихме се 3-ма човека да качваме първенеца на Гърция (Аз – Любо, Иван и Краси). Идеята трябваше да се осъществи за уикенд, тъй като някои от нас бяха притиснати във времето. Е, като поспестим малко сън, което не е проблем и всичко се получава. Все пак са само 400 км в посока от врата до стартов пункт.

[singlepic id=6716 w=640 h=480 float=center]

И ето как в една ранна юлска утрин към 5:00 ч се понесохме трима ентусиасти към Кулата. Там минаваме цялата граница за под минута време и колата вече доволно търкаля гуми по гладките гръцки пътища. Подминаваме Солун, където трафика чувствително се засилва и продължаваме по магистралата в посока Атина. Малко след отбивката за Катерини се отклоняваме вдясно към малкото градче Литочоро, а от там по около 18 км хубав планински път се озоваваме в местността Приона, където има сравнително голям паркинг, който е направо претъпкан от коли с рeгистрационни номера от почти цяла Европа. Е, то вярно, че славата на Олимп е голяма, ама чак пък толкова. Едва намирам място да завра колата, стягаме експедитивно багажа, зареждаме се с много, ама найстина много вода и хайде нагоре.

[singlepic id=6717 w=640 h=480 float=center]

Да си призная честно на мен това ми е втория опит за изкачване на върха, защото 2 месеца по-рано с една друга дружинка се опитахме да се качим, но на около 40 минути от върха се върнахме, защото склона беше много заледен, а наклона е сериозен, а и бездънната пропаст надолу не бяха за подценяване. Но пък тогава се качихме на втория по височина в планината – връх Сколио, който беше по-достъпен и разгледахме Метеорите, които определено си заслужават. Е, това си е друга история и няма да се отплесвам. И така да се върна на настоящата история.

[singlepic id=6718 w=640 h=480 float=center]

Крачехме бодро из ниската част на планината по пътеката, която аз добре познавах и се радвахме на хубаво време. Абе направо си беше адска жега. Все пак си беше средата на Юли в Гърция на планина, която е почти само камънаци. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Първата спирка по маршрута е хижа Refuge A,

която е на отстояние около 4 часа и нещо от Приона. Ако някой иска да спи на хижата е хубаво да си направи предварително резервация през силния сезон, защото почти винаги е препълнена. До хижата се стига по чакълести пътеки виещи се нагоре на серпентини и в един момент се чудиш дали ще свършат някога. При вида на червения покрив на хижата, усмивка изгрява на лицето на запъхтяния планинар и топло чувство сгрява сърцето му. До хижата има площадка за хеликоптери. Тук правим голяма почивка около 1 час, хапваме стабилно, снимаме малко и е време да потегляме нагоре. Аз нещо хич не съм във форма.

[singlepic id=6719 w=640 h=480 float=center]

Не знам нещо не се чувствам, както би трябвало да бъде, но кретам малко по малко, а и дума не става да се отказвам. От хижата нагоре е само, ама само камънак и жарко слънце. Групата ни се разкъсва по каменистото било и всеки си хваща негово си темпо под лъчите на безпощадното слънце. Отдавна не се бях пържил така. Буквално като глист върху напечена ламарина. Идва най-неприятния за мен участък. Подсича се едно било точно преди финалното катерене, но е толкова монотонно и безкрайно, че съвсем ми изстиска и без това не пълния капацитет от сили. След като свърши това изкачване се стига до връх Скала. Оттам наляво се отделя пътека за връх Сколио, а надясно се продължава към Митикас – нашата цел. До тук бях стигнал миналия път. От тук започва много стръмно ту слизане, ту качване и трябва много, ама наистина много да се внимава, защото всяко погрешно движение ще е почти със сигурност фатално. Осигуровката не би била излишна. Но пък да си кажа честно за мен това беше най-интересния участък. Драпаш по склона като мравка в пясъчна дупка, но въпреки това си е кеф. След около 40 минути се стига върха, а оттам се сипят орди от народ. Някакви младежи, направо цял клас се спускат оттам, но за наше щастие след тях върха се опразва и сме само ние. Всички много се радват, поздравяваме се, снимаме се и доста се мотаме.

Връх Митикас е 2917 м висок

и се пада 2-ри на Балканите. Само малко по-висок от Вихрен, но пък по-нисък от Мусала. Отне ни около 7:30 часа да се дотътрим. Гледката е страхотна, а времето много ясно. Толкова се мотаме всъщност, че чак залеза дочакваме там. Но определено си заслужаваше!!!

[singlepic id=6714 w=640 h=420 float=center]

Слизането по стръмнотиите е по-кофти от качването, но за щастие минава безпроблемно. Тук няма много места за опъване на палатки, а и по принцип е забранено, но ние успяваме да я сместим. Установяваме се малко под върха на около 2700 метра надморска височина. Денят беше дълъг и моментално заспивам непробудно и така до сутринта. Ден 2 Още със събуждането се наслаждаваме на интересна гледка. Планински кози се мотаят из околните склонове. Сблъсъкът с дивите животни винаги е бил интригуващ за мен и самото наблюдаване е голямо удоволствие. Толкова непринудено, толкова истинско! Такава идилия цари тук високо в планината далеч от проблемите и забързаното ежедневие на големия град. А само като се замисля, че някои хора никога не са усещали това. Колко много са изпуснали, но не го осъзнават, защото никога не са се докосвали до този планински рай.

[singlepic id=6715 w=640 h=480 float=center]

Спирам с лиричните отклонения и се връщам обратно на пътеката, която за разлика от вчера сега върви само надолу. Пътят до Приона минава неусетно. На паркинга буквално се изкъпваме на чешмата с ледено студена планинска вода. Качваме се в колата, но е още рано да се прибираме в България, затова се отправяме

към Катерини за един бърз плаж.

Като стигаме и заварваме голяма навалица по плажа. Мяркат се и българи, но най-вече румънци. Колко е странно усещането само преди няколко часа да си на 2700 м.н.в. в планината и после изведнъж на морското равнище. Изкъпваме се в топлата морска вода. Контрастът е много голям в сравнение с планинската чешма:-) Плажът не ни харесва изобщо. Но пък имаше една гледка, която бих нарекъл не комична, а по-скоро „трагична”. На няколко метра от нас се е разположило румънско циганско семейство, ама от най-мангалските. Търкалят се из пясъка с разхвърляни боклуци наоколо, за да се чувстват по-комфортно и мърлявите им крака се търкат в нарязана диня, която междувременно консумират. Имат си и едно циганско куче, което се търкаля барабар с тях. Абе, гледката е неописуема и не може да се пресъздаде и напише. Не се сдържам и снимам. Време е да се омитаме.

Към 18:00 ч стигаме в Солун

и решаваме да се помотаме из града по най-забележителните места. Паркирам в центъра и хич не ми е ясно дали е безплатно в неделя. Отивам при едни хора в близост, аха да ги попитам и те ме питат същото на английски. Поглеждам регистрацията на колата и... ами българи естествено. Единодушно решаваме, на своя глава, че е безплатно и тръгваме из града. На брега на морето се заглеждам в пенливата катранено черна вода. Толкова е мръсно, че ако хвърля въглища във водата сигурно ще станат по-черни. За забележителностите в Солун няма какво да споменавам. Не е много интересен град, но си има история и си заслужава да се направи разходка за няколко часа. Купуваме си да опитаме гръцка бира. Аз като шофьор пийвам само няколко глътки, а другите се наслаждават на по цяла бутилка. Малко преди мръкване поемаме към България и добре, че беше ГПС-а да ни изкара от града по някакъв негов си път през малките улички. Преминаваме границата към 22:30 ч и към 0:30 ч сме в София. Толкова разнообразен уикенд беше, че сякаш ме е нямало една седмица, а не 2 дена. Общо изминатото разстояние беше към 930 км. Автор: Любомир Петров Снимки: авторът Още снимки от Гърция: [nggallery id=51] Други разкази свързани с Гърция – на картата: