Когато нямаше ток

Някъде по времето, когато бях седемгодишна, имаше жесток режим на тока. Не помня точно какво беше съотношението, помня, че нямаше ток по няколко часа. Но най- ясно помня приготовленията за „тъмното време” и какво правехме после.

Живеех при баба и дядо в семейната им къща, която деляха със сестрата на баба ми. Ние живеехме на втория етаж, а баба Бета (детския вариант на Виолета) на първия. Двете баби имаха строг график, по който приготвяха баницата в часовете с ток. Малко преди токът да спре, баба Бета и дядо Ангел се качваха у нас (и носеха баницата, ако беше техен ред). Сядахме около масата, където се кипреше топлата баница, завита с хавлиена кърпа, от която се издигаше ароматен дим.

Заради режима дядо ми беше качил на етажа стара печка на дърва (от типа „циганска любов”, както ги наричаха навремето в нашия край), която палехеме предварително. Така че когато станеше тъмно, стаята се осветяваше единствено от една свещ и от пламъците в печката. А беше наистина тъмно, защото угасваше всяка лампа в града. И наставаше абсолютна тишина, даже кучетата спираха да лаят.

Баба ми тържествено вдигаше хавлиената кърпа от тавата с баницата. Не помня някога да съм яла нещо по – вкусно от нея. По стар селски обичай, бабите я правеха с „къпани” кори и прибавяха малко лимонада (за да бухне). А после аз вадех акордеона, а дядо Ангел- цигулката. Тъй като бях съвсем малка, имах специален детски акордеон, който можех да вдигам. Така и не се научих да използвам лявата страна (басите или както там се казват), но с дясната можех успешно да свиря няколко детски песни, любимите на баба стари градски шлагери, че дори и няколко валса, на които дядо ми ме научи.

Обикновено за начало изкарвахме една любима стара градска с дядо Ангел, за разпяване и за отпускане на душата. Баба ми особено харесваше „Целувката на Ана”. С нея често слушахме една плоча, „На гости на бяло сладко”, така че още преди седемгодишната си възраст имах завиден репертоар от шлагери- от „Синьото елече” до „Червената ти връзка” (нямам идея как се казват всъщност тези песни, аз така ги помня).

После, в зависимост от настроението на компанията, изкарвах няколко самостоятелни пърформанса с акордеона. Или дядо Ангел ни просълзяваше с прочувствените трели на цигулката си. Той пееше вдъхновено, затворил очи, понякога, ако знаехме песента, пеехме и ние с дядо ми. Той е единственият музикален в семейството, научи ме да пея, да свиря на акордеон (макар и не съвсем, защото така и не овладях ниските тонове) и да танцувам. На него дължа прекрасната възможност да мога да танцувам валс и танго, макар и често да тъгувам, че няма къде да ги практикувам.

Помня как ме учеше да танцувам румба. Като дете често боледувах от бронхит и по лекарска препоръка ме водеха на процедури в Сандански. И там, на алеите в парка зад Австрийския хотел (който аз упорито наричах котел), направих първите си стъпки в румбата, на песента „Марина, Марина”. Та тогава, по онова време, когато токът спираше в режим три към три (или нещо подобно, защото нямаше ток дълго време), аз нямах търпение токът да спре, за да започне нашата семейна забава (тогава не знаех думи като парти и купон). А и не беше купон, в никакъв случай.

Колкото и да са били угрижени от липсата на ток, от политическата несигурност или финансовите затруднения, възрастните никога не обсъждаха това на масата, около баницата. Говореха малко, най – вече за общи битови проблеми като протеклия покрив или нуждата от нова ограда, но най-вече пеехме. Сега си давам сметка, колко добре съм се чувствала, едва 7 годишна с тези хора на 50-ина години, които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо.

И сега, когато вече съм наистина възрастна, си спомням с умиление за тези вечери, когато не успявам да откъсна децата си от телевизора, за да вечеряме или просто да си поговорим. А може би трябва (как не ми е хрумнало досега?!) да спрем компютрите и телевизорите, да загасим лампите, да запалим една свещ, да седнем около масата, а там да дими току що опечената баница (донякъде и заради романтичните ни вечери без ток се научих да правя баница още съвсем малка). И да изпеем всички песни, които знаем, без значение каква част от текста си спомняме.

Чудя се как биха възприели подобна идея децата- дали като любопитно разнообразие или като странна приумица на остаряващата им майка. (Онзи ден петгодишната ми дъщеря ме попита на аанглийски на колко съм години. Когато й отговорих, тя възкликна: Ама мамо, не сме учили да броим до толкова!) Знам само, че ще ни липсва акомпанимент, защото така и не се научих да свиря на никакъв инструмент (а мечтаех за пиано!). И отблясъците на „циганската любов” по стените. От които лицата на хората стават толкова топли, земни и близки...

Прочети цялата новина

Свързани новини: