Горчивата мъдрост на старците

На 15 ноември 1988 г. Националният палестински съвет обявява независима палестинска държава. Това става на срещата на съвета в Алжир, като е гласувана с почти пълно мнозинство. В същото време в Ерусалим е обявено, че градът е столица на държавата. Разбира се, въпреки признанието на редица държави, Израел не признава независимостта на Палестина и до днес земята остава под окупация.

По повод 15 ноември, ми беше пратен текст от една българка, Беатриче Лазарова. Тя ми писа заради 15 ноември. Сподели ми за нещо, което голяма част от арабската общност в България е забравила. През 1986 г. в Южен Ливан загива Джамал Мохамед. Родителите му пътуват с неговия ковчег почти през цяла Европа и други страни, които не желаят да приемат тленните му останки. И за чест на България, Джамал е погребан в Малашевски гробища. През 1990 г. г-жа Лазарова посещава този гроб  и гледката я кара да напише за минути стихотворението „На гроба на Джамал“, което е в книгата й. Тя е публикувана от „Буквите“ в електронен вариант и носи заглавие „Животът ми е разхвърляна къща“.

 

Горчивата мъдрост на старците

Беатриче Лазарова

 

Горчивата мъдрост на старците, може би ще обясни много неща,  но едва ли – “Пръст при пръстта “.  Душите на мъжът и жената, свити на пода на товарния вагон, вече бяха старци. Железните колела на влака стреляха монотонно на всяка нова релса. Приспивна песен на шрапрели,  доскоро  единствената нежност за палестинските  деца от Сабра и Шатила.  Ковчегът се люлееше – втората люлка на синът им, приспиваше душата му. Тялото  вече спеше,  разкъсано,  младо. Котешката зеница на  луната драскаше  мрежестото прозорче на дългото пътуване към пръстта. На всяка гара  вратата се хлъзгаше с трясък. Винаги два пъти. Влакът тръгваше. Луната наедряваше – изумителна перла на злото. Държавите хищно изпиваха сълзите на майката и въздишките на бащата. Арабски, европейски – да бъдат забравени имената им! Пътят да бъде запомнен!  Никой народ, който имаше земя,  не приемаше тленната непокорност на Джамал. Джамал палестинецът, в чието  разкъсано тяло  живееше неговата Родина, но за тялото му нямаше родна земя. Джамал – Красавецът, чието име остана в “Бейрут, изпитанието на Бога”.  Лунната перла изтъняваше до кървав сърп, сълзите на майката пресъхваха, въздишките на бащата се втвърдяваха в юмруци. Времето онемя от ужас. Влакът спря отчаяно на Софийската гара. България възвърна своята чест чрез един ковчег. “Пръст при пръстта “ –  горчивата мъдрост на старците.

1989 г.  Един млад палестинец и една българка видяха този забравен гроб и неспокойния дух на Джамал, заплетен в тревата на забравата. Живият  и мъртвият  дух  паднаха в сенките си, пречупиха се.  Гневът на живия  “изтръгна розата от сърцето”  на българката и думите й полетяха – окървавени птици – да укротят непокорния дух.

 

НА ГРОБА НА ДЖАМАЛ

 

Видях паметта обрасла с трева,

до пояс нагази в нея душата ми.

Викът ми увисна над пропастта

Между живите и мъртвите братя.

 

Мисълта се бои тук да пристъпи,

Онемяха краката ми! Милост за паметта ни!

Сред звънтящи пламъци да възкръсне

заюздената мъст на кръвта ни!

 

Да боли този гроб – незарастваща рана!

Да потъне брегът на забравата!

Огнен белег да ни остави

Летящия камък във дланите!

 

Напразно да драска най-дългата нощ

със нокти небето ни!  Не отваряй!

Не спи яростта на духът ни!  О, БОЖЕ!

Сили ни дай да не прощаваме!

 

Младият палестински студент възстанови гроба на Джамал Ахмед Мохамед.

Сега духът му почива в мир, посещаван от българката и дъщерята на младия палестинец. Сега той е на хиляди километри в Палестинските територии.

Но сърцето му е в сърцата на майката и неговата дъщеря.

 

 

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: