Едно от любимите неща, на които мога да се забавлявам по всякакъв начин са тематичните партита. Забавлението започва с избора на храна и напитки, после музиката и накрая облеклото. С настъпването на студените дни, партитата вкъщи намаляват, а аз хем си отдъхвам, хем започвам да си мисля за следващото лято. Тогава, изневиделица ми идва предложение да се включа с десерт на парти в японски стил. Храната, разбира се е суши, музиката е в изпълнение на японска група, обстановката е спокойна, а очите се радват на картини, решени в цветовете на вишнев цвят. А десерта?

Не знам много за японската кухня и традиции, но винаги, когато ми се отдаде случай да се включа с нещо за хапване, търся начин да се справя с предизвикателството. Избрах десерта да бъде петифури в японски стил. Основните продукти в него са кашу, матча и жасмин. Кашуто присъства в основата на десерта, а останалите две съставки под формата на два вида мус, приготвени с агар агар. Десертът бе нежен и ефирен. И щом вкусих комбинацията от ароматния зелен чай матча и водата от жасминови цветове се понесох като вишнев цвят, воден от вятъра. А ти, полетя ли?

Десертът е по идея от Lace.

Като вишнев цвят от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Когато вместо един кадър имаш два, които съдържат белезите на един добър, то не се притеснявай да ги смесиш.

Заповядайте в неделя сутринта на Опънфест в Интерпред – ще ви споделя какво научих за NoSQL, след което Стефан Кънев ще направи една от неговите размазващи презентации за MongoDB.

Ако се интересувате от бази от данни, в неделя сутринта сигурно ще бъдете зарибени да опитате NoSQL

Марина Бракалова се занимава над 10 години със създаване и управление на проекти, свързани с наличието и подобрението на услугите, които са важни за качеството на живот. След 5 годишен опит в управление на проекти за изграждане на капацитет за социални услуги с Американския Червен кръст в региона, Марина като директор на Фондация за общностно развитие ФОРА работи по една трудна, но ужасно заразителна идея: създаване на мрежа и модел за хранителни банки в България, които да намалят количествата изхвърляна, но годна за консумация храна и същевременно да помогнат на много хора, за които доброто хранене и (храненето изобщо) са под въпрос. Марина е посетила над 20 хранителни банки в Европа и САЩ и заедно с много съмишленици работи за създаването им тук.

Найната лекция ще засегне темата за ресурсите от храна, труд и желание, които дремят и могат да се канализират, за да има банка с храни и в България.

Какво е хубавата храна?
Вкусна, с произход от някъде на близо, или сурова или приготвена на слаб огън. Храна, която дава тонус, предпочитам да има зелен цвят.

Кои са най-разпространените заблуди в България, свързани с храненето?
Че трябва всяко ядене да съдържа месо и бял хляб. Мисля, че принципно хората не се замислят какво ядат стига да се хранят, не отдават значение на друго освен на вкуса и навиците, с които са свикнали и не си дават сметка, че всичко с което се хранят определя това, което се случва с духа и тялото им.

Какво е здравословно хранене за вас?
Това, което бих приготвила за децата си. Отговорът търся в организма си и знаците от него, както и в информацията която имам. Знаците, които получавам са: основно сурови храни, бобови, зеленчуци, не голямо количество, да има семена, ядки. И да не случва късно вечер. Всъщност бабите са добър измерител: обикновено приготвят обилни маджи за семейните маси, но се вслушват в тялото си и хапват избирателно и премерено, обикновено не от това което се сготвили по традиция.

Какво бихте искали да промените в начина, по който се подхожда към храната в ресторантите?
Бих искала да ми се предоставя информация какви храни се използват в представеното меню, къде се произвеждат - това е особено валидно извън София, където все трябва да се разузнава дали картофите са от замразените торби от хипермаркета или от съседната нива. Да се управялва така че да не се изхвърля много.

Коя книга/блог за хранене бихте препоръчали?
Tова което сега занимава мен и хората, с които работя, е как да има повече добро хранене за другите, като ползваме това, което се произвежда: www.foodbanking.org.

РЕГИСТРИРАЙ СЕ за форум Храна!

Участвам в инициативата на издателство „Лик“ за предоставяне на книги на блогъри срещу рецензия. Идеята е страхотна и искам да я подкрепя. А искам и още книги ;-)

Аз си избрах книгата на Клод Леви-Строс „Тъжни тропици“. Причината беше, че това е автор, от който –

• нищо не съм чел;
• но е цитиран често от хора с много дипломи;
• обикновено тия отгоре ги смятам за преструващите се, че са „твърде учени“ и исках да разбера от какво точно се прехласват;
• в анотацията която прочетох отгоре-отгоре ставаше дума за пътеписи, а пътеписи си мислех, че бих могъл да преглътна от произволен автор.

А каква беше реалността?

„Тъжни тропици“ се оказа една грамадна тухла, с която почти всеки може да убие човек  (536 страници!). Ако не бях поел ангажимент, сигурно щях да я оставя на 50-тата страница.

И добре че не я оставих.

С първите стотина страници се борих като прасе с тиква, още повече че бях на плажа. Ако има нещо, за което авторът да не го бива, това е теоретизирането. Безкрайни изречения по един абзац, неясни мисли, безкрайни меандри на разсъжденията. Аха-аха и бях готов да го разобличавам като фалшификатор.

Колкото повече обаче повествованието приближаваше Бразилия и джунглата, толкова по-интересно ставаше.

Разказва се преди всичко за три индиански племена – Бороро, Набмиквара и Тупи-Кавахиб, в чиито селища Леви-Строс е прекарал години. И тогава вече книгата става магическа и не ти дава сърце да я оставиш. Има и снимки.

Пътешествието в обществата на тези хора, които живеят по начин, съвсем различен от европейския, които ядат странни неща, които имат интересни разбирания за брака, смъртта и дипломацията е от близка дистанция, с много любов и разбиране. Няма и грам превъзходство на „цивилизования“ бял човек над „диваците“.

Наблюдението над тези племена дава възможност на Леви-Строс да погледне под неочакван ъгъл собственото си общество и в заключението творчески да интерпретира понятия, които в „цивилизования“ свят приемаме за даденост - класовите различия, престъпленията и наказанията, моралът в семейството и отговорността на лидерите. Сигурно и настъплението на нацизма и съдбата на евреите също са го подтикнали към размисли.

Определено е книга, възбуждаща въображението и стимулища мисленето.

Казват, че Клод Леви-Строс е структуралист и позитивист. Не разбрах точно какво значи структуралист, но разбрах какво значи „позитивист“ и аз май съм такъв (смятам за наука доказаното с експеримент). Изненада ;-)

Ще сложа и цитати от книгата по-нататък.

Личат следите от борбата ми с литературата.

Други блогъри, участвали в инициативата:

• Мария Василева за „Посланията: Комуникационните умения“
• Светла Енчева за „Бъдещето на класическото“
• Светлина Витанова за „ЛЮБОВТА ONLINE – Емоциите в Интернет“
• Янина за „Светът на исляма“

Докато чакаме министърът на многото неща да осмисли и реагира на предложените от мен, по негово искане, стъпки за изясняване на истината аз ви предлагам едно видео. То е запис на участието ми в предаването ПАРАЛАКС, на ТВ СКАТ, от 27 окт...

Загуби в превода.

Българите не искат държавни награди за сътрудниците на репресивния апарат на комунистическия режим. Това показват данните от национално представително проучване на НЦИОМ, проведено между 3 и 10 ноември, съобщиха “Фокус”. В началото на третото десетилетие на демократичните промени в България, социолозите регистрират единомислие сред гражданите в отношението им към бившите сътрудници на репресивния апарат на комунистическия режим. 58% [...]

Ето, че дойде поредното издание на OpenFest, то ще се проведе на 20 и 21 ноември в София – в „Интерпред“.

Тази година ще говоря за бизнес страната на отворения код, като ще представя един проект на който, от скоро съм част – KOLAB.

Това е софтуер за малки, средни и големи компании, които искат да имат поща, календари, система за задачи, система за бележки, споделени папки и файлове и още много други неща. за да може да работят по-ефективно. Сигурно сте чували и за алтернативата на нашия софтуер, която се предлага от Майкрософт – Microsoft Exchange.

Ако искате да видите, какво може да прави този софтуер и как можете вие да го интегрирате във вашата компания – елате на OpenFest 2010 и по-специално на моята лекция, която е следобед в събота.

Входът е свободен и безплатен – идвате, влизате и слушате :)

Още по темата:

1. OpenFest 2010
2. Интеграция между vTiger и Wordpress

Не твърдя, че Бойко Борисов е “лесен събеседник”. Не случайно казвам “Бойко Борисов”, а не “премиерът Борисов”. Защото той си беше Бойко Борисов и преди, когато пак беше труден с неговия маниер да напада водещия, както направи и днес в студиото на Би Ти Ви. И все пак, когато домакините му съобщават, че работата на [...]

Налага ми се да вадя кадри от видео файлове, но mplayer ми създаваше проблеми и чак вчера открих решението. Проблемът беше, че в screenshot-ите се записваше картинката след като е минала през скалиране. Тоест вместо 720x576 колкото е резолюцията на видеото получавах png файл с размери 768x576. Пробвах различни опции, но тази която сработи (и която не е най-логичната) се оказа -aspect.

Та ако искате mplayer да ви вади screenshot-и в резолюцията, която желаете, ползвайте нещо изглеждащо така:

mplayer -aspect 720/576 -vf-add screenshot file.ts

Било е време, когато нашите прабаби не просто са се просълзявали, гледайки сърцераздирателните сцени на емблематичните „Отнесени от вихъра” и „Брулени хълмове”, а и са демонстрирали съпричастността си, кръщавайки отрочетата си с малко странните за България имена на героините или актрисите от екрана. Вивиан, Джейн…

По-късно, в периода, когато трябваше да се погрижим за съхраняване на българщината и за патриотичното възпитание на българите, имаше утвърден списък с имена, извън който родителите нямаха право да избират как да нарекат своите новородени. С промяната от тоталитаризъм към демокрация се появиха и Изаурите… Днес, обаче, в телевизионната епоха на „Перла” и „Листопад”, трудно могат да си намерят път някоя Дениз или Лейля.  Защото… вижте каква мода шествала из нашенско:

 

„Нова мода в Родопите – мюсюлмани масово сменят имената си с християнски”(?!)

 

„Човек се ражда с името си”, казват старите българи и отделят специално внимание на избора на имена на децата си. Особено място заема обичаят чрез имената на децата да бъдат „продължени” имената на дедите. Човек не избира нито родителите си, нито името си, смята също българинът и все пак, като гражданин на демократична държава, има възможност да промени даденото му веднъж име, като премине през съответната съдебна процедура… Дали обаче на „масовата смяна” на имената на мюсюлмани в Родопите с християнски може да бъде поставен етикетът „мода”? Преди месец и половина българските вестници почти единодушно избраха за централно заглавие „Хюсеин стана Валентин”. Някои от тях – като „Труд” уточняват интригуващо: „заради сина си”. (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=620860)

И става ясно, че „шуменецът винаги произнасял турското име предпазливо и усещал реакцията на хората”; че „заради турското име трудно си намирал работа, макар че е завършил 5-годишен икономически техникум и само упоритостта му помагала да не остане без препитание, но и досега не е работил във финансовата сфера”; а „най-много му докривяло, когато отказали да приемат сина му в детска градина” – с аргумента „Съжалявам, но детето ви е от смесен брак и ще бъде лош пример за деца и родители.”

При така нарисуваната тягостна детайлна картина известно недоумение буди поставянето й в толкова лъчезарна рамка: „Няма по-щастлив от мен. Върнах си името, удовлетворен съм…”, реди младият мъж в началото на вестникарския разказ за него. За да се стигне до хепиенда: „Досега нито един човек не го е упрекнал за смелото решение.”

Далеч съм от мисълта да упреквам прибързано един млад турчин, български гражданин, за родоотстъпничество. Неотдавна в Източните Родопи срещнах възрастен турчин, пенсиониран учител, женен за българка, чиито деца са с български имена и вече тридесетинагодишни, изобщо не знаят езика на баща си. А той, вече на преклонна възраст, наскоро си бе върнал турското име. И изрече някак извинително: „На тия години вече няма как с това да създам проблеми на децата си, а искам да отида при родителите си – в отвъдното – с името, което те са ми дали…”

Помня, че при тази негова изповед трудно сдържах сълзите си. Но още тогава ме заболя главно от мисълта с какво право „мнозинството”, към което принадлежа, си позволява подобно отношение към хората, с които споделя едно и също битие. По каква логика хората биват третирани по външни белези – име, облекло, без да им се даде шанс да се изявят като индивиди и да се докажат като специалисти?  Не помня моята баба, православна християнка, дори веднъж да си е позволила да излезе от къщи незабрадена. И в София така идваше – и това никому не правеше впечатление и не даваше основание за политически изводи за неблагонадеждност. Кое тогава дава право на поевропейчения днешен българин да продължава не просто да гледа като кон с капаци на ония с другите имена, а да постъпва с тях така, че да ги принуждава да се идентифицират с него включително чрез имената си? Не си ли дава сметка българинът, че в това няма как да няма болка, гузна съвест на стъпкания индивид пред самия себе си – чувство за вина пред собствената идентичност, и оттам – конформизъм, стигащ дори до лицемерие – а дали лицемерието, заложено в основите на т.нар. български етнически модел, няма да ги разяде отвътре? И тогава кой ще ни бъде виновен – „турското робство”, „големият брат” или „новият биг брадър”?

Новопостроените и строящите се джамии в Родопите ли са ни виновни, задето в наши православни села църковните камбанарии се срутват от липса на грижа, а самите църкви са превърнати в обори и кокошарници? (Искате ли снимки? А чували ли сте на колко места мюсюлманската общност в селищата е помогнала с пари и труд на християните да ремонтират грохналите си храмове?) Или нашата си гузна съвест, която от време на време се събужда и ни загризва за тая безстопанственост, граничеща с родоотстъпничество; предпочита да ограничава другите, само и само да не се захване с разчистването на собствения двор? Но тогава излиза, че „възродителният процес” не е тоталитарен урод (за какъвто доста време го заклеймявахме, без нито веднъж ефективно да го осъдим), а законно отроче на българската национална идентичност – която и в началото на Третото хилядолетие след Христа не е в състояние да потърси, камо ли да намери себе си.

Може би върху това би следвало да акцентират едни истински национални български медии, вместо възторжено да приветстват откровената неправда, с която мнозинството третира малцинството, и да сочат сменящите имената си мюсюлмани като пример за подражание, като път към решаване на проблема. Замазването на неправдата чрез налагане на конформизъм едва ли е добър съветник за една модерна европейска държава от ХХІ в.

 

Автор:Мая Ценова

Редактирал: Максим Проданов

 

Това първоначално беше публикация в един по-специализиран блог в bgzilla.org, но по ред причини тези блогове вече ги няма, затова го поствам тук .

Как се премахват „глобалните“ разширения?
Публикувано на 06.10.2010 от Емил Станчев

Това е първата статия по същество в този блог. Идеята ми беше да започна с темата за профилите, но един проблем в съпорт форума наложи тази статия да изпревари.

За какво става дума? Mozilla в цялото си желание Firefox да бъде гъвкав и разширяем браузър са добавили възможност за инсталиране на разширения (exstensions), които да достъпни във всички профили (ето, знаех си, че трябваше да напиша първо за профилите ). И тъй като тези разширения са валидни за всички профили, те не мога да се премахнат през Addons Manager-а. За съжаление с тази възможност се злоупотребява от знайни и незнайни фирми и сайтове. Някои от тях го правят уж за удобство на потребителя, други просто за да се намърдат в браузъра ви. Още по-лошо става, когато тези разширения са написани некадърно или с лоши цели (като източване на лична информация, например). Примери за подобни бол: „Skype extension for Firefox“, „Microsoft .NET Framework Assistant“ и други.

Как обаче да ги премахнем, като не може през Addons Manager-а?

Има две места, където подобни разширения са настаняват:

• В директорията, където е инсталиран Firefox-а;
• В Windows registry-то.

Прамахване на разширения, намърдали се в директорията на Firefox-а

Тези разширения се инсталират в поддиректорията „extensions“ на директорията, където е инсталиран браузъра. Тази поддиректория съдържа по една поддиректория, имаща име уникалния идентификатор на разширението, за всяко разширение. Точно коя директория ни трява е тънкия момент. Част от разширенията имат идентификатор подобен на този:

{0FED7D55-65D4-47b6-A6DE-9A4ADB55355F}

Други имат идентификатор, който изключително много прилча на email адрес, като:

bg-BG@dictionaries.addons.mozilla.org

Вторият вариант е доста по-разбираем и доста често е името-на-разширението@сайта-на-разработчика.цом. Ако имаме този късмет, лесно бихме могли да намерим търсената директория.

По-тежък е проблемът с първия вид идентификатори. Те не носят никаква информация за разширението.
Единият вариант, за намиране на правилната директория, е, да разгледаме install.rdf файловете на всяко едно разширение и по-специално таговете и . При повече на брой разширения това упражнение може да бъде доста времеемко.
Другият вариант е, да използваме разширението „MR Tech Toolkit„. Една от функциите му е „Copy GUID“, което копира идентификатора на посочено разширение. Това става, като в Addons Manager-а кликнем с десен бутон на мишката върху търсеното разширение и изберем опцията „Copy GUID“ от контекстното меню, както е показано на картинката:

С така копирания идентификатор, лесно можем да открием търсената директория.

След това просто я изтриваме и вече сме се оттървали от досадното глобално разширение.

Прамахване на разширения, намърдали се в Windows registry

За да премахнем такова разширение се използва вградения в Windows инструмент regedit. Старитра се от Start->Run, в който просто пишем:

regedit

Намираме ключа HKEY_LOCAL_MACHINE\SOFTWARE\Mozilla\Firefox\Extensions и изтреване ключа с идентификатора на ненужното ни разширение. В по-редки случаи търсеното разширение може да бъде и в HKEY_CURRENT_USER\Software\Mozilla\Firefox\Extensions.

Поздрави,
Ему

Последното пъстро есенно утро прекарах край Текето. В езерцето се откроява малка къщурка, която, както се вижда, е запечатана отдавна.

Продукти:
500г брашно
100г свинска мас
щипка сол
1ч.ч. захар
3/4ч.ч. прясно мляко
настъргана кора от 1/2 лимон

Приготвяне:
Брашното се пресява над хартия постлана на кухненски плот. В средата на купчинката се прави дупка. Добавят се 1ч.ч. захар, щипка сол, 3/4ч.ч. прясно мляко и 100г стопена свинска мас. Настъргва се на ситно кората на 1/2 лимон. Омесва се тесто. Покрива се с кърпа и се оставя за 2 часа да почине. От тестото се разточва тънка кора. Пекат се на умерена фурна докато леко зарозовят. Слагат се в купа. Когато изстинат се покриват с прозрачно фолио. Консумират се на следобедно парти с кафе или чай. По желание може да се слепят с малинов конфитюр.

Днес искам да споделя един доста полезен ресурс, който дори да не е съвсем нов, служи много добре за обобщение на многото иновативни кампании в социалните медии, които виждам тази година. Ясно е, че социалните медии стават все по-силен маркетингов инструмент, а компаниите, които могат да си го позволят, се надпреварват да използват иновативни техники за интегриране на социални елементи в собствените си разработки по колкото може по-оригинален начин.

Simply Zesty пуснаха кратко обобщение с иновативни кампании в социалните медии. Примерите от САЩ и Европа са представени кратко и структурирано, като се обръща специално внимание и на метриките, които доказват успеха на кампанията. Те показват не само резултата, но и какви мерни единици са използвани от екипа – нещо доста полезно. Документът е разделен на няколко категории според бранша, в които са включени както добре познати примери, така и нови за мен кампании. Сред “обичайните заподозрени” са кампанията на Starbucks във Foursquare, tagging-играта на IKEA във Facebook, awareness-кампанията срещу рака на гърдата и онлайн-куеста за филма “Черният рицар”. Няма как да минем без Old Spice, TipEx и Will it blend? Интересно ми беше да прочета за  идеята на Yellow Retail да усмихне тъжните ви Facebook-приятели, crowdsourse рекламите на British Telecom и състезанието на Virgin America за най-странната семейна почивка.

Свалете 50-те иновативни кампании в социалните медии [PDF].

Естествено, има и интересни кампании, които липсва в списъка, но предпочитам кратко обобщение, отколкото безкраен списък, затова форматът и съдържанието на доклада са доста работещи по мое мнение. Този формат може да ви послужи за своеобразен източник на вдъхновение за следващата ви онлайн кампания. Ще ми е интересно да чуя какво бихте допълнили вие?

___
снимка: pieter [iamdoom / bwrah bwrah]

Още по темата:

1. Метрики за социални медии
2. Специалист по социални медии – намери го!
3. Уроци по социални медии

Оказа се, че дори и да могат вече да четат почти гладко, децата малко се затрудняват с разделянето на думите на срички:).

Затова подготвихме няколко задачки, специално за тях. Дори ги изпробвахме – резултатът беше много добър:)

Миналата седмица малко неусетно отмина една годишнина – на 9 ноември 1989г падна Берлинската стена. Лично аз смятам, че именно това събитие доведе до възможността нашият сайт да съществува изобщо. За това днес ще обърнем поглед към днешния ден на страната, която направи реалност тази възможност: Германия. Дачи ще ни води из Германия, като днес ще започнем с Хановер и неговата зоологическа градина. Приятно четене:

Германия

част първа:

Хановер и зоологическата му градина

Германците твърдят, че Хановер не е град, в който да се влюбиш от пръв поглед. Може и да са прави, но по-скоро грешат. Всички знаете, че Барселона заема особено място в сърцето ми, но никак не мога да се съглася с твърденията за Хановер. Хановер е… Но, да започна от малко по-далеч: Пътуването до Хановер с автомобил отнема около 22-24 часа, в зависимост от това какъв маршрут изберете и дали има с кого да се сменяте на волана, за да си почивате. На отиване минахме през Сърбия – Унгария – Словакия – Чехия – Германия. Бензинът на ЛукОйл в Сърбия не беше хубав. От него светна сервизното съобщение на колата и пътувахме „на тръни”. Унгарците преравят всяка кола, която влиза от Сърбия и е чист късмет, ако не те качат и на канал. Магистралата в Чехия е, меко казано, неравна и друса зловещо в продължение на 500-600 км. Ако имате избор – не минавайте през Чехия. На връщане минахме през Австрия и нямам никакви отрицателни преживявания. Пътищата в Германия са нещо, което никога няма да има в България.

Хановер

Въпреки, че хановеранци (да, така се наричат самите те ;) ) твърдят, че трудно може да се влюбиш в този град, аз съм готова да поспоря. Хановер е чист и подреден град с интригуваща архитектура. Спокойствието и уюта бликат от всяка негова тревичка, особено ако оставим центъра на града на туристите и мръднем леко встрани из кварталите. Кварталите на Хановер и околните села изглеждат точно така, както винаги съм си представяла Германия (та и Австрия) – къщички на един-два етажа с триъгълни покриви, в които се гушат поне още два, малки дворчета, тесни улички, приличащи по-скоро на алеи, много цветя, чисти прозорци с кокетни перденца… И тихо. Много тихо и много спокойно. Контрастът със софийската действителност е неочаквано потресаващ. Хановер е трудно да бъде обиколен за един ден. Ние се опитахме да го направим в два-три последователни дни, но не успяхме, въпреки, че имахме водач. Ако си сам турист и няма кой да те води и да ти разказва, е добре да си купиш карта и да следваш червената линия.

[singlepic id=6921 w=600 h=450 float=center]

Тънка червена линия свързва забележителностите в центъра на Хановер

В центъра (стария град) по земята е нарисувана червена линия, която те води и ако я следваш, ще обиколиш забележителностите на града сравнително систематизирано. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Едно от местата по пътя е

Rathaus – т.е. Кметството

Може да се влиза свободно и да се снима (поне до някъде). Фоайето е впечатляващо – високо, огромно, с надписи на латински (чието значение още не съм успяла да потърся) – в центъра му има макети на Хановер – от създаването на града през средновековието, преди втората световна война, след нея и в наши дни. Хановер е град, възникнал на „другия бряг” на река Leine (не знам как се произнася) – това означава и името му – „отвъд реката” и идва от старото Honovere. Там, от другата страна на реката, хората са се събирали, за да търгуват и постепенно са се установили трайно. Градът е възникнал точно на това място:

[singlepic id=6928 w=600 h=450 float=center]

Най-старият площад

Геометричният център на Хановер обаче не е там, а при този часовник:

[singlepic id=6929 w=600 h=450 float=center]

Геометричният център на Хановер

Разглеждайки книга с фотографии на Хановер от известен в средата на миналия век хановерански фотограф, видяхме, че този часовник е бил демонтиран през 1954 г. и през 1959 на негово място се появява един ужасно скучен и грозен негов заместник. Кога са върнали оригинала обаче не можахме да разберем. Червената линия води и до „църквата без покрив”. Това е църква, унищожена от бомба през втората световна война. Интересното там е, че бомбата е паднала точно в средата на църквата и я е унищожила изцяло отвътре, но стените са останали невредими. И сега си изглежда така – зловещ паметник… Няма как да се разкаже всичко за един град в една статия и затова хората са измислили фотоапаратите, но има неща, които задължително трябва да се споменат. В Хановер се намира родната къща на математика Лайбниц… Във всяка катедрала има орган… Улиците на града са цветни и пълни с изненади. Освен интересните фасади, както си се разхождате можете да видите лебеди в реката… …или столове на стената… … или врата в нищото, заобиколена от разговарящи хора… … или шарени диванчета… … мини торнадо в бутилка… … колело за 7 души, които докато въртят педалите, пият бира… или май беше обратното… … а на почти всяка висока сграда има часовник. Толкова много часовници не бях виждала до сега. И фонтани… всякакви… А спирките на градския транспорт са били „дадени” на съвременни артисти, които са ги превърнали в музей на съвременната скулптура. Например – най-близката до Maschsee (Машзее или езерото Маш) спирка е подкитена под опашката на кит (ако беше подслонена, трябваше отгоре да има слон ) Мдам, хората си имат и езеро, на което през зимата карат кънки… Имат си и вело алеи – толкова много и толкова удобни, че не само можеш да прекосиш града без да слизаш от колелото, а можеш да стигнеш по тях и до околните населени места, без да пресичаш магистрали. Може да стигнеш и до езерото Steinhuder Meer, което хановеранци на галено наричат „нашето море”. Езерото се намира в близост до Хановер (30-тина км за Германия не е разстояние) и представлява естествено езеро с големина 32 кв. км. Образувано е от ледник преди 10 000 години, максималната му дълбочина е 3 м, което осигурява топла вода за къпане и плуване почти до края на септември :) Мястото е разкошно за разходка (пеша или с колело) и за почивка. За покоя и тишината допринася и забраната за използване на плавателни съдове с двигатели – в езерото могат да се движат само лодки с електрически двигатели и платноходки! Харесва ми Сигурно ще ви прозвучи прекалено, но дори гробището ми хареса – можеш да минеш от там с колело, без това да пречи или смущава някого. Покрай алеята има чешмички, до които са окачени лейки, с които да си полееш цветенцата, които си посадил… ох, пълна скука! Всъщност, Хановер е индустриален град, но това не можете да го усетите нито по мръсотия, нито по шум. Единственото, което ви напомня, че високите технологии са някъде наоколо са … автомобилите, които се движат по улиците. Видяхме толкова много коли-прототипи и толкова много коли, на които не им разпознах марката, че по едно време едва смогвах да ги снимам… Приятно гледане! Пък, ако имате път към Германия, не пренебрегвайте Хановер – струва си! :)

На 15 ноември 1988 г. Националният палестински съвет обявява независима палестинска държава. Това става на срещата на съвета в Алжир, като е гласувана с почти пълно мнозинство. В същото време в Ерусалим е обявено, че градът е столица на държавата. Разбира се, въпреки признанието на редица държави, Израел не признава независимостта на Палестина и до днес земята остава под окупация.

По повод 15 ноември, ми беше пратен текст от една българка, Беатриче Лазарова. Тя ми писа заради 15 ноември. Сподели ми за нещо, което голяма част от арабската общност в България е забравила. През 1986 г. в Южен Ливан загива Джамал Мохамед. Родителите му пътуват с неговия ковчег почти през цяла Европа и други страни, които не желаят да приемат тленните му останки. И за чест на България, Джамал е погребан в Малашевски гробища. През 1990 г. г-жа Лазарова посещава този гроб  и гледката я кара да напише за минути стихотворението „На гроба на Джамал“, което е в книгата й. Тя е публикувана от „Буквите“ в електронен вариант и носи заглавие „Животът ми е разхвърляна къща“.

 

Горчивата мъдрост на старците

Беатриче Лазарова

 

Горчивата мъдрост на старците, може би ще обясни много неща,  но едва ли – “Пръст при пръстта “.  Душите на мъжът и жената, свити на пода на товарния вагон, вече бяха старци. Железните колела на влака стреляха монотонно на всяка нова релса. Приспивна песен на шрапрели,  доскоро  единствената нежност за палестинските  деца от Сабра и Шатила.  Ковчегът се люлееше – втората люлка на синът им, приспиваше душата му. Тялото  вече спеше,  разкъсано,  младо. Котешката зеница на  луната драскаше  мрежестото прозорче на дългото пътуване към пръстта. На всяка гара  вратата се хлъзгаше с трясък. Винаги два пъти. Влакът тръгваше. Луната наедряваше – изумителна перла на злото. Държавите хищно изпиваха сълзите на майката и въздишките на бащата. Арабски, европейски – да бъдат забравени имената им! Пътят да бъде запомнен!  Никой народ, който имаше земя,  не приемаше тленната непокорност на Джамал. Джамал палестинецът, в чието  разкъсано тяло  живееше неговата Родина, но за тялото му нямаше родна земя. Джамал – Красавецът, чието име остана в “Бейрут, изпитанието на Бога”.  Лунната перла изтъняваше до кървав сърп, сълзите на майката пресъхваха, въздишките на бащата се втвърдяваха в юмруци. Времето онемя от ужас. Влакът спря отчаяно на Софийската гара. България възвърна своята чест чрез един ковчег. “Пръст при пръстта “ –  горчивата мъдрост на старците.

1989 г.  Един млад палестинец и една българка видяха този забравен гроб и неспокойния дух на Джамал, заплетен в тревата на забравата. Живият  и мъртвият  дух  паднаха в сенките си, пречупиха се.  Гневът на живия  “изтръгна розата от сърцето”  на българката и думите й полетяха – окървавени птици – да укротят непокорния дух.

 

НА ГРОБА НА ДЖАМАЛ

 

Видях паметта обрасла с трева,

до пояс нагази в нея душата ми.

Викът ми увисна над пропастта

Между живите и мъртвите братя.

 

Мисълта се бои тук да пристъпи,

Онемяха краката ми! Милост за паметта ни!

Сред звънтящи пламъци да възкръсне

заюздената мъст на кръвта ни!

 

Да боли този гроб – незарастваща рана!

Да потъне брегът на забравата!

Огнен белег да ни остави

Летящия камък във дланите!

 

Напразно да драска най-дългата нощ

със нокти небето ни!  Не отваряй!

Не спи яростта на духът ни!  О, БОЖЕ!

Сили ни дай да не прощаваме!

 

Младият палестински студент възстанови гроба на Джамал Ахмед Мохамед.

Сега духът му почива в мир, посещаван от българката и дъщерята на младия палестинец. Сега той е на хиляди километри в Палестинските територии.

Но сърцето му е в сърцата на майката и неговата дъщеря.

 

 

 

И като си говорим за това как iPod възроди музиката по улиците и замени Уокмена, ето какво направи първо той, после и iPhone (а вероятно сега iPad ще продължи) с Apple. Първо възраждане, после позиции, които ябълковата компания (а и никоя компания, произвеждаща потребителски продукти) никога не е имала.

В момента Apple е 8 пъти по-голяма компания от Sony, 4 пъти по-голяма от Disney и Coca-Cola и с 25% по-голяма от  Miscrosoft. Само в брой Apple има толкова пари (51 млрд долара!), че може да си купи повечето от тези компании без даже да вземе заем.

Но не винаги е било така. Apple задминава Sony по размер през 2005-та -4 години след старта на iPod.

След това нещата вече се развиват лавинообразно:

2006 – задминати са Oracle и Disney (където пък Стив Джобс е най-големият индивидуален акционер), 2007 – компанията е по-голяма от IBM, 2009 – Microsoft вече е по-малката компания – последната от големите конкуренти от 80-те.
Всъщност само Exxon е по-голяма компания от Apple в момента  с света (през септември беше задмината и PetroChina)! През 2001 г. Apple не е даже сред първите 100 компании в САЩ.

Конкурентите на пазара на телефони и компютри изобщо няма какво да ги коментираме – Nokia е 13% от размера на Apple, Dell e 9%, Google e 68% и т.н.

Всъщност разбира се пазарната капитализация не е толкова важна (особено ако питате днес някой от Майкрософт). Но тя е функция на печалбите и на перспективите за бъдещето. И в двете Apple просто размазва конкуренцията в момента. Нарастване на приходите на годишна база от 40%? За 30-годишна компания, не за стартираща? Невероятно? Не – Apple. Кратко и ясно.

И преди някой да коментира, че Apple е балон, нека да поясня два основни индикатора при инвестиране – Price/Earnings multiple и Price/Earnings/Growth multiple. Според тях всъщност в момента надценена е не Apple, a Microsoft.

Информацията и графиките са от прекрасната WolframAlpha

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email

• Силата на сардоничния кикот е равна на иронията в дадена ситуация, умножена по квадрата на сарказма относно хората, изпаднали в тази ситуация, изразен от страна на онзи, който е предизвикал самата ситуация 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Сардоничен кикот се носи над България, граждани, след последното посещение на руския премиер Владимир Путин тук. И ако не разбираме това, значи или са ни запушени с нещо ушите, или не знаем какво означава “сардоничен”.

За тези, които се чувстват несигурни относно значението на думата, веднага обяснявам картинно. Представете си, че Сатана ви сръгва най-приятелски в ребрата и вика: Нали те предупредих, че в края на краищата  грешната ти душа ще ми падне в лапите? Е, предупредих те. И въпреки това ми падна в лапите! Та именно кикотът, приятели, който се чува след това, е известен в културните среди като сардоничен.

Забележителното е, че сардоничният кикот не е като обикновеното моминско кикотене, предизвикано от гъделичкане или предстоящо сватбено тържество, тоест, не е нещо, което чуваш и веднага забравяш. Той има съвсем реална звукова стойност, чиято сила и тежест хората и обществата често пъти продължават да усещат с години. Тя подлежи дори на научно измерване по формула, аналогична с онази на Айнщайн за скоростта на светлината. Според нея силата и тежестта на сардоничния кикот са равни на иронията в дадена ситуация, умножена по квадрата на сарказма относно хората или обществата, изпаднали в същата тази ситуация, изразен от страна на онзи, който е предизвикал самата ситуация. Може и да изглежда сложно, но не е – помислете и ще видите.

И така – Путин дойде, нагледа си губернията и си отиде. Много предварително казани неща се сбъднаха по време на това посещение и много други не се сбъднаха. Например, очевидно се сбъдна всичко, което Владимир Владимирович си пожела – България подписа договора за газопровода “Южен поток”, гарантира твърда съпричастност към изграждането на АЕЦ “Белене”,  ангажира се с бързо решаване на въпроса за лицензите на руските оръжия и му подари куче, истинска каракачанка. В този смисъл напълно прави се оказаха колегите от “Время новостей”, които писаха, че “Путин ще присъства лично на капитулацията на София пред “Южен поток”. Не само на тази капитулация обаче присъства човекът, а и на други капитулации, което си е ситуация, пълна с ирония.

Това например за руските оръжия може и да не сте го научили, граждани, от медийния слугинаж, който отрази посещението, но го има в стенограмата от срещата на двете делегации, публикувана от правителството. Ето какво казва по този повод Путин: “Ние предлагаме да се обединим и да се договорим, защото тук можем заедно и да модернизираме оръжията, и да ги произвеждаме, и това ще стане за години напред. С някои от нашите партньори в Централна Европа ние се бяхме договорили по такъв начин.” Недоизказаното пък в тези думи навежда на мисълта, че ще се обединим също не само, за да произвеждаме руски оръжия, но и за да ги продаваме заедно, като си делим по братски печалбата. Не знам, може на Борисов наистина да му е прозвучало по този начин – като покана за прагматична сделка. То толкова прагматични сделки вече сключи той с руснаците, че защо не и още една…..

Ако се отчете обаче миналото време, използвано от самия Путин за руските оръжейни договори със страните от Централна Европа, както и редица други фактори, на мен казаното повече ми прилича на открита покана, след като вече по енергийните въпроси напълно загърбихме своите съюзнически ангажименти към Европейския съюз, сега да загърбим и съюзническите си ангажименти към НАТО. А това значи – да загърбим окончателно и своя собствен “цивилизационен избор”, за сметка на връщането си в нецивилизованата роля на руска колония от една страна, а от друга, както го определих преди време – на руско троянско магаре вътре в евроатлантическата общност. Аз лично, граждани, не желая това, но правителството, което, въпреки всичко, ни управлява, смята, че така е редно и добре за България.

Да видим дали наистина е добре, според сбъднатите от българска гледна точка желания, свързани с посещението на Путин. Тъй като вече казахме, че “Южен поток”, “Белене” и други едно-две неща са сбъднати желания на самия Путин, няма как да ги броим и за наши, независимо че Борисов и услужливи журналисти се опитват да ги представят, сякаш са поне от взаимна полза. Най-малкото – ако тези проекти бяха от толкова голям наш интерес, нали ние щяхме да ходим и коленопреклонно да се молим в Кремъл за реализацията им, а не руснаците да ни натискат през няколко уж различни по цвят и политически характер правителства. Освен това прекалено много са неяснотите по тези проекти, прекалено много са споровете и прекалено голяма разликата в гледните точки на специалистите, за да ги приемаме еднозначно.

И това е само в тъй наречения “прагматичен план” на българо-руските отношения, за който искам да отворя голяма скоба. Прекалено често премиерът Борисов подчертава своята прагматичност в случая като някакво достойнство. С това той се опитва да създаде у публиката впечатление, че казва и прави точно колкото е достатъчно да се каже и направи по темата. Истината обаче, граждани, е, че той казва по-малко, като практически се опитва да ни внуши, че икономическите теми в междудържавните отношения са прагматични, а политическите – не са. Че те са нещо умозрително и отвлечено, с което няма смисъл да се занимаваме. Настоява, че  икономиката не е политика, един вид – теза, на която в днешно време и първокласник няма да се хване.

И в същото време с по-малкото казване Борисов прави отстъпки на руснаците далеч повече от необходимото, като им позволява политически да осребрят икономическата си експанзия. Те че ще я осребрят икономически никой не се съмнява, а който се съмнява, е откровен идиот. Но ще я осребрят и политически, и то не само по отношение пряко на България, а и в глобален план – по отношение на балканския регион, по отношение на европейското ни семейство.

Има ли нужда да изброявам в какво се изразява това осребряване? Ами, май има, поне част от нещата. С реализацията на “Южен поток” руснаците първо притискат Украйна, като неглижират нейната роля на важен транзитен път до Европа и я обричат на вечен живот под руска опека. Второ, саботира се изграждането на европейския газопровод “Набуко”, доколкото той е алтернативен на “Южен поток” и ориентиран към същите източници на газ. С това европейската идея – а тя е и резонна идея на всяка държава – за диверсификация на енергийните източници, се подменя с идеята за диверсификация само на енергийните трасета – нещо, което бе подчертано с гордост от Борисов и Путин в София. Вместо поне Борисов да се засрами от тази си гордост.

Трето, България се обрича на вечна зависимост от руските газови доставки, както и от транзитирането на руски газ. В транзитната зависимост, граждани, няма само изгоди, както двамата премиери се опитаха да ни внушат с приказки за някакви си два милиарда, неизвестно какви пари, които страната ни ще започне да получава от “Южен поток” и ще продължи да ги получава вечно. Видяхме как преди две години транзитиращата Украйна чрез простото икономическо действие, известно като “врътване на кранчето”, бе политически поставена между чука и наковалнята. Пряк резултат от това е налагането там на откровено проруски режим.

Четвърто, с подписването на договора за “Южен поток” до голяма степен се саботират усилията на ЕС да изгради нормални икономически правила, които да предпазят Европа от газовата политическа игра на руснаците. Нали всички чухме как Путин използва трибуната в София, за да призове страните членки на ЕС, а и големите енергийни фирми на Запад, да не се съобразяват с тези правила или най-малкото – да окажат натиск за промяната им. Чухме ли, или не? Или чухме, но не разбрахме за какво иде реч, може би……

За АЕЦ “Белене” пък е достатъчно само да се каже, че ще бъде първата руска ядрена централа, построена на европейска територия и оттам нататък който има ум да мисли, може да си представи руските въртели, които ще последват.

Затова като край на скобата и обобщение по темата за прагматичността на икономиката и химерността на политиката, изповядвани от Бойко Борисов, мога да кажа само, че неговото всъщност е половин прагматичност. Защото той съзнателно се поставя в положението на онези коне, на които им махат капака от едното око, за да се въртят в безкраен кръг, докато вършат черната работа, но без да им се завива свят.

А сега да кажем и няколко думи за българските желания, които не се сбъднаха по време на посещението на Путин. На първо място – жаля ги, защото не успяха двамата премиери да си поговорят “хубавичко”, както се канеше Борисов – има няма, 15 минути насаме побъбриха и още малко в присъствието на делегациите. И никакво падане на цената на газа за България не беше договорено. Дори поставянето на тази тема при срещата между делегациите, както се вижда от стенограмата, беше отклонено като страничен, експертен въпрос.

Така и не чухме нищо съществено по темата, за която Борисов ни проглуши ушите – отварянето на руския пазар за българските стоки. То беше ясно, че няма да чуем – подобно отваряне не става с правителствен декрет. Но въпросът стои наистина остро пред нас, защото пък българо-руските икономически отношения са дебалансирани в съотношение около 5:1, доколкото се разбра. А това е фактор за съществуването на голямото и страшно чудовище, наречено дефицит по външно-търговската сметка, което стряска не само на финансовите ни  министри, но и гризе всички нас, макар да не разбираме как точно макроикономиката на държавата засяга микроикономиката на джоба ни.

Колкото до българските архиви, ограбени от руските окупационни войски и НКВД през 1944 година и държани засекретени досега в московските подземия, напредък също няма. Путин се ангажира пред Борисов само “да държи под око” темата, но дори не каза, че ще направи каквото и да било усилие, за да гласува руската Дума връщане на откраднатото. Да не говорим за поднасяне на извинение по този повод.

За сметка на всичко това, граждани, накрая мощно чухме сардоничния кикот, свързан с посещението на Путин, от цели две места едновременно. Едното, разбира се, е самият Путин, който каза, че е доволен от визитата, защото с премиера Борисов са водили “обстойни и съдържателни преговори” – нещо напълно обратно на впечатлението, добито след четене на стенограмата и обмисляне на резултатите. Вторият кикот пък произлезе от президента Георги Първанов, който се срещна с руския премиер на изпроводяк и заяви: „Радвам се, че това рестартиране на отношенията, което преди много години ние положихме заедно с вас…..има своята приемственост и в настоящето българско правителство.“

Така де, иначе как щяхме да разберем кой в българо-руските отношения е големият шеф, кой е наместникът му в България и кой – прекият изпълнител на желанията на Русия. А в неведение щяхме да си останем и какво точно значи израза “сардоничен кикот”, ако не се бе явил повод да ви обясня.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com