Меден месец в Мароко или сблъсъкът с африканската действителност

Днешният пътепис ще ни води до пустинята и градовете на Мароко. Приятно четене и пожелавам на всички още по-великолепни сватбени пътешествия :)

Меден месец в Мароко

или сблъсъкът с африканската действителност

Мароко: Маракеш, Фес и Казабланка

От Фес до Маракеш

По време на дългия над 7 часа поход от Фес за Маракеш минаваме през области, в които единственото което може да се види са вързали плод кактуси, колиби от кал и пустош. В някои от по – големите села през, които минаваме, покрай пътя са насядали деца – боси, полуголи, недохранени. Те жадно впиват поглед в автобуса и нас – групата туристи настанили се удобно на климатика, наслаждаващи се на екзотиката. Замислям се колко ли такива автобуса на ден минават покрай тези деца, колко ли пъти техните мечти биват отнасяни с мръсната газ на тези автобуси.

[singlepic id=6958 w=600 h=450 float=center]

Пътищата по които се движим са под всякаква критика. Едно от шосетата се намира на ръба на пропаст. Пътното платно, по което се движим е започнало да пропада, мантинелата се е смъкнала на 10тина метра под нивото на платното. Много трудно се разминават две коли дори, а на нас ни се налага да се разминаваме с камиони и автобуси. На няколко пъти сърцето ми се вдига в гърлото, защото в съзнанието си проектирам заглавията на българските вестници:”Мароко:автобус с туристи пропада в пропаст, двама загинали български туристи сред жертвите”. Но Господ ни опази! Буквално беше въпрос на сантиметри да се намерим кацнали на върна на някой кактус.[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Спътници по цялото трасе са ни плодни кактуси.

Плодовете са им жълто – зелени, големи колкото една едра круша, с прекрасен вкус. Единственото, което Али през целия преход повтаря е: „Ех, как са ги оставили необрани. Какво ще му стане на шофьора да спре, само малко да си набера? А?“. Това потвърждава теорията ми, че ако трябва да избира между мен и храната, Али ще избере храната.

[singlepic id=6955 w=6000 h=450 float=center]

Друго, което ни прави много силно впечатление в Маракеш е пазарът им. Рай за шопинг маниаците като мен. Гидът ни Абдул се оказва много разбран, за разлика от другите гидове и ни развежда и позволява да си напазаруваме. Купуваме си още няколко традиционни марокански костюми. Но мен друг един момент ми сгрява душичката – на няколко пъти разни мароканци спират Али и му казват:”Прекрасна жена имаш, късметлия!”. А един тийнейджър стига по – далеч – идва, хваща Али за ръката и му казва:”Късметлия си, късметлия! Пази прекрасната си жена да не избяга! А ако не можеш да я оцениш, повярвай тя ще дойде при мен!”. Голям сладур е този пубертет и неговото отношение направо ми повдига самочуваствието. Е, в Рабат във връзка с това имаме малко неприятен случай. Един дядо над 60те тръгеа след мен да ми говори, че съм хубава. Решавам, че човекът просто е изкукал. Но след като се случва още няколко пъти осъзнавам, че явно те намират в мен нещо, което аз самата не мога :)

Фес

Във Фес изживявам един страховит сблъсък с африканската действителност. Цял ден се движим по тесни калдъръмени улички, по които трудно могат да се разминат повече от трима души. За мой ужас обаче, не само хора се разминават. Оказва се, че единственото превозно средство са магаретата. Виждам всякакви магарета – едни натоварени с храна, други натоварени с текстилни стоки, трети служещи само да придвижват собствениците си. Виждам дори магаре от компанията Coca – Cola – с него разнасят касетки с безалкохолни напитки на световния гигант.

[singlepic id=6956 w=600 h=450 float=center]

Улиците миришат на маслини и мръстия. На няколко пъти Али се сблъсква челно с магарета. В един от случаите бива целунат с влажна целувка от един дългоушко. А в друг магарето явно решава да се почеше в неговия гръб. Ами казвах му да си направи коламаска. То магаренцето като усеща храсталака под тениската и хоп – да си направи густо.

[singlepic id=6957 w=600 h=450 float=center]

Казабланка

Положителното, с което ще свързвам Мароко до края на живота си е джамията. Голямата джамия на Хасан II, намираща се на брега на окена – огромна, величествена. Когато ни стоварват с автобуса пред нея и тръгваме към входа и просто ми секва дъхът. Не заради 38 – 39 градусовата жега. Не, в никакъв случай! Не мога да дишам, защото се чувствам толкова незначителна, малка брънка от нещо огромно. Джамията, скалите под нея, вълните които се разбиват в стените и те карат да забравиш кой си и за какво си дошъл на този свят. Спираш да дишаш, да мислиш, да съществуваш. И когато застанеш до оградната стена, която разделя джамията от океана и усетиш морски въздух, видиш синия безкрай на океана, когато в полезрението ти попаднат надписите на арабски издялани в мрамора, се чувстваш така, както никога и при никакви обстоятелства не можеш да се почувстваш! Ето това е мястото, нещото, чувството, заради които си заслужаваше да отидем на гъза на географията, при температура 38 – 39 градуса и да изтърпим Африканската действителност... Автор: Пънар Кязим Снимки: авторът Снимките от Мароко: [nggallery id=72]

Прочети цялата новина

Свързани новини: