Морковчето вика ела тук: как да участваме в производството на храна и да си останем градски хора

В българския език има една група думи, които, поради исторически натрупвания и свързаните с тях комплекси, са се превърнали в табу, дори спокойно можем да ги наречем нещо като мръсни думи. Думи означаващи иначе нормални човешки и съвършено позитивни понятия и идеи. Солидарност е една от тях.

Представи си – ноемврийска неделя, един от последните топли и слънчеви дни за годината. Представи си планинска местност в Плана – на около трийсет километра от София. Тревата все още е зелена, въздухът е кристално чист, не се чува нищо. Почти нищо – жизнерадостни мъжки подвиквания, весело женско бърборене, детска глъчка. Голяма група хора се е събрала, за да помогне в стопанството на двама екофермери, избрали именно такова пусто планинско селце за своите занимания – отглеждане на традиционни български породи. Имат около трийсет кучета от породата Българско овчарско куче (БОК), по-известна като каракачанка. Имат и каракачански коне, както и някакъв вид родопски крави. От тези крави идва чудесното мляко, кисело мляко и сирене, които ще опитаме по-късно. Но всичко по реда си.

Идеята Солидарно земеделие е гениална и, както повечето гениални идеи, доста проста. Тя, освен това, съвсем не е нова - ражда се през шейсетте години, по времето когато и у нас се промотира доброволния труд. За разлика от тук обаче (където както знаем трудът не е точно доброволен и съответно – няма и кой знае колко истински труд), в Германия, Швейцария и Япония се появяват групи хора, които си дават сметка за заплахите на все по-мащабното индустриализиране на производството на храна и се организират в нещо като кооперации. Детайлите варират според желанията и възможностите на производителите и потребителите, но в общи линии схемата е следната: от една страна имаме малки семейни ферми, често занимаващи се с био или биодинамично земеделие и животновъдство. От друга – местни хора, най-вече от близкия голям град, които държат на качествената и здравословна храна. Всички участници в кооперацията инвестират по нещо – консуматорите някаква сума, производителите – труд. Срещу тази такса, хората получават някакво количество продукти, а основният принцип е на споделени радости и неволи. Или – понякога има добра реколта на чушки, за сметка на ябълките, друг път има повече зеле, отколкото моркови. Всичко това е част от цялата идея и всеки страда поравно ако падне ранна слана и попари нещо. Точно тук идва и най интересното – няколко пъти в годината в земеделската работа има нужда от ударно количество работна ръка (за да се избегне въпросната слана, например). Именно тогава се организират тези доброволни отряди, които помагат кой с каквото може.

Има нещо ужасно приятно в това да участваш толкова директно в собственото си изхранване. Става въпрос за едно напълно забравено от нас, градските хора, отношение към храната. Нормално - обстоятелствата са такива, че дори и да ти хрумне налудничавата идея да си отглеждаш сам нещо, това просто е невъзможно (въпреки че според австралийския пермакултурен гуру Дейвид Холмгрен не е далеч времето, в което хората ще използват голяма част от зелените площи в градовете, за да си произвеждат храна). Да си толкова близо до храната си, независимо дали ходиш да доброволстваш или просто да подишаш чист въздух и да се порадваш на пейзажа, те прави по-силен, уверен и жизнерадостен.

Та така – това, за което ти говорих в началото, съвсем не е някаква моя болна фантазия, а съвсем реална случка от миналата седмица. Доброволците са около осемдесет души (без да броим децата). Мъжете пренасят слама, коват и разковават. Жените пренасят керемиди и дъски. Две-три момичета са организирали импровизирана детска градина. Децата рисуват, редят мъниста на гривни за подарък, кипи труд и творчество. И когато слънцето решава да се скрие зад отсрещните хълмове всички се събират за обща снимка – изморени и ухилени до уши. Следва най-приятното – обилно хапване и дъра-бъра на поляната пред къщата.

Ако всичко това ти се стори интересно, достатъчно е само да потърсиш чудесните организатори – фондация ЗАЕДНО или направо се включи на сайта на Солидарно земеделие.

текст Веселин Трандов за списание Една седмица в София

фотография Огнян Ковачев

РЕГИСТРИРАЙ СЕ за форум Храна!

Прочети цялата новина

Свързани новини: