ALL THAT JAZZ!

• Истории за това колко гадно място е животът, как Първанов се оказа по-голям католик от папата в ползването на презервативи, какво в България се пука, когато го чукнеш и дали нашенският гений зависи от по-дългата коледна ваканция на учениците   

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Преди години, когато прочутият филм с горното заглавие се появи по българските кина, някой реши да смекчи страшната му ирония и го преведе със закачливото “Ах, този джаз!”. При комунизма беше така – всичко трябваше да вдъхва оптимизъм на народа, включително гадният живот наоколо. Даже най-вече гадният живот…..Но така или иначе заглавието си остана популярно точно по този начин в съзнанието на българската публика. А всъщност би трябвало да се преведе директно като “Целият този джаз!” – което ни отпраща към истинската идея на филма, че животът постоянно намира начин да те хвърли в оркестъра, както се казва напоследък. Или в джаза, както се казваше през 50-те и началото на 60-те.

Обаче не се заблуждавайте, граждани, че само животът в България е гаден и постоянно те изненадва в гръб. Случва се навсякъде по света, дори в ситуацията да няма и грам българско участие.

Например онзи ден порно звездата Рейчъл Рокс се закле, че занапред вече няма да го прави с мъже, а само с жени. Къде го чукаш, къде се пука…..Каква ли точно гадост се е случила на Рейчъл по време на снимки, та изведнъж да стигне до извода, че мъжете са груби и гнусни, а жените – нежни и мекички, както твърди? Ама да беше питала по-рано нас, сведущите мъже, ние тези неща си ги знаем, затова повечето налитаме на жени. Но каквото и да е преживяла девойката Рокс, аз лично не мога много да се съглася с нейната позиция, защото къде ще му излезе краят, ако и всички жени започнат да налитат само на жени – ще свършат свободните жени и “за народа загуба велика”, както би казал Иванчо Йотата.

Още повече ме тормози въпроса как според вас се почувства британският принц Уйлям, когато всички научиха, че гаджето му, Катрин Елизабет Мидълтън, на подмятане от приятел каква късметлийка е да излиза с принца, светкавично реагира, че не тя, а принцът е голям късметлия да излиза с нея. Характерен е този подход за момите на Острова. Не случайно колегата Шекспир още преди повече от четири века описа една подобна Катерина в “Укротяване на опърничавата”.

Но от друга страна – право е момичето, особено ако се сравнява късмета на Уйлям с късмета на баща му Чарлз. Баща му първо се ожени за девойка, комбинирала синя кръв с отчайваща 19-годишна девственост. Май някъде пишеше, че му викала “сър”, докато му отдавала най-свидното си в хладните чаршафи. А той пък за утеха и почел малко от една стара книга за особеностите на такелажа в английския кралски флот през 16-ти век. Или нещо подобно. После същият Чарлз се ожени за Камила и всички британци, загрижени за своя принц, започнаха да се питат дали му е удобно там горе, между гърбиците, дали се завива с бурнус всеки път, когато я яха и други подобни простотии, на които те са големи майстори.

Онзи ден обаче един приятел от Лондон ми писа, че положението около евентуалната сватба на Уйлям с Кейт започва да излиза малко извън контрол. “Истерията тук ме кара да се питам дали не е по-добре да дойда да си живея на спокойно място като България” – бяха точните му думи. На което аз тутакси му отговорих – “Сакън! Тук гадостите са по-големи, само истерията около тях е по-малка”. На което пък той възрази чрез една находчива политико-икономическо-морална аналогия.

Според него вождът и учителят на кубинския народ Фидел Кастро не случайно се отказа от поста си Първи секретар на Кубинската компартия. Мъка, мъка! Колко ли гаден трябва да е направила тази партия живота в Куба, та дори първият човек в самата нея да се откаже от нея. “А виж, в България комунистите трябва да са ви докарали истински земен рай, щом още не се отказват от партията си” – писа приятелят ми.

Честно, аналогията ми хареса и почти щях да се съглася, че е така, ако в същия момент не бях попаднал на информация за гениалната идея, споделена от Драгомир Стойнев, председател на Социалната комисия в Парламента от БСП. Според него в България трябва да се създаде “мозъчен борд”, който чрез препитване да проверява кандидатите за министри за компетентност и интелигентност. Не знам дали да кажа нещо повече по темата, защото идеята говори достатъчно сама за себе си.

Не ме разбирайте погрешно, като човек с дясно мислене, аз съм за въвеждане на определени рестрикции с цел да се подобри качеството на мат`ряла, който се подвизава в българската политика. Веднага се сещам например за възможността да се постави образователен ценз за гласуване на изборите, доколкото не може да се смята, че хората, които са неспособни да ти прочетат дори текста във вестник “Чук-чук”, а се захласват само по картинките, ще изчетат отделните партийни програми, ще ги сравнят изтънко и ще изберат най-доброто от гледна точка на собствения си, а следователно и на общия ни интерес.

Това, разбира се, е еретична идея в днешния маргинален свят, но поне е смислена, за разлика от тази на Драгомир Стойнев. Защото като се каже “мозъчен борд”, не мога да се въздържа, инстинктивно си представям как бившият министър на икономиката Петър Димитров ще издържи с шестица подобен изпит. Или бившият вътрешен Румен Петков. А Емилия Масларова дори не си я и представям.

Та това ме навежда и на въпроса колко ли висока ще да е летвата, която нашите комунисти биха заложили като еталон за необходимата министерска компетентност и интелигентност. Толкова, че дори и споменатите да могат да я прескочат? Или още по-ниска – за всеки случай. Освен това – защо да се отнася изпитът само за министрите. Аз например бих препитал основно и Георги Първанов, нищо, че според самите комунисти той е нещо като най-високата топка в българската политика.

Каква висока топка, бе, граждани! Отиде онзи ден на срещата на НАТО в Лисабон и излезе от залата с потресаващата новина, че ангажиментите ни към системата за противоракетна отбрана /ПРО/ са минимални. В смисъл – не само финансовите ни тегоби са минимални, ами и изобщо не било ставало дума за разполагане на елементи от системата на българска територия. И се радва горещо Първанов при това, явно очаква да му пишат червена точка в Москва, ако устискаме и не разположим никакъв елемент на ПРО тук.

Но в същото време радостта първанова хич не е повод и за наше всенародно веселие, граждани, защото как тогава ще се изпълни декларираното от външния ни министър Николай Младенов съвсем правилно намерение България да иска цялата територия на страната да попадне под защитата на противоракетната отбрана. А правилно е намерението, защото в съвременния свят с неговите непредвидими заплахи определено имаме нужда от сериозни предпазни средства. Както виждаме, дори католическата църква узря за идеята и папа Бенедикт ХVІ най-после съобщи на вярващите, че използването на презервативи е допустимо. Макар той да добави – “в определени случаи”, ние си знаем, че определените за предпазване случаи по българските земи са си налични през цялото време и затова превантивно всеки си ходи с дъждобран в джоба.

Или какво, пак ще се пишем хитреци – няма да поемем отговорностите си като платим пари и разположим елементи от ПРО, но ще държим и занапред на свещеното си право НАТО да ни защитава. Сигурно `щото сме лоялни съюзници с много красиво засукани перчеми. И нашите девойки са най-красивите на света. Ама то в съвременната политика така не стават работите. Не че някога са ставали, де. Даже и в обикновения съвременен живот като цяло изобщо не стават така – да ти дават, без да дадеш. Питайте Рейчъл Рокс и Катрин Елизабет Мидълтън те какво са дали и срещу това какво са взели, ако на мен не вярвате.

Отначало мислех да ви посъветвам по този въпрос да попитате двете ченгета, задържани при операция “Къртиците”, но се сетих, че адресът не е съвсем удачен. Те вероятно ще започнат да проклинат несправедливата съдба, първо, задето изобщо са ги пипнали и второ, задето са ги пипнали, преди да успеят да вземат толкова, колкото биха могли да вземат, без да дадат кой знае какво на престъпниците, само малко вътрешна информация от службите, до която така или иначе имат безплатен достъп. По този повод се сещам, че е време в България да променим поговорката “къде го чукаш, къде се пука” към по-съвременния модел – “където и да го чукнеш, веднага се пука и в пукнатината – ченге”. Имам предвид където и да чукнеш българския престъпен свят, не нещо друго.

Ама то това е въпрос на обществена генетика и всички си го знаем. С изненада забелязвам обаче, че точно премиерът Борисов и вътрешният министър Цветанов, които би трябвало да са най наясно с тези генетични особености, постоянно се изненадват, когато се установи, че в дъното на почти всяко разкрито сериозно престъпление стоят техни колеги от МВР или дори от спецслужбите. Някак силно се бунтуват вътрешно срещу това положение. А то е все едно да се бунтуваш срещу океанските приливи и отливи.

Какво да кажа – очевидно двамата така и никога не са схванали правилно разликата между “ах, този джаз” и “целият този джаз”. Изводът бе потвърден допълнително от премиера Борисов в изразената от него позиция по ученическите протести и искането на децата за по-дълга коледна ваканция. Според Борисов цялата работа е истинско извращение на демокрацията и учениците нямат право да се сравняват с депутатите по въпроса за дължината на ваканциите.

`Що пък да нямат право, мисля си, бъдещите гении на България да се сравняват с настоящите гении на България? То ако повечето гениалност зависеше от по-малката дължина на ваканциите, аз досега трябваше да съм получил Нобел или поне “Пулицър”, защото от 30 години насам неизменно се трудя по Коледа. Пък и ако наистина зависи – да намалим ваканцията на депутатите, ако не да увеличим тази на учениците. Някак ми се ще и в момента да ме управляват толкова големи гении, колкото големи гении се очаква да ме управляват в бъдещето.

Простете за изразения тук оптимизъм, но ми е в кръвта – нали съм закърмен в комунистическите времена, когато гаден живот не съществуваше в България. Дори имаше един оркестър, наречен “Джазът на оптимистите”. Нищо че част от оптимисти в него бяха натикани в лагер, а друга част се разпиляха да живеят all that jazz по пустите чужбини.  

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: