С любовта шега не бива в Народния театър

11/25/10 23:49
(http://komitata.blogspot.com)

С любовта шега не бива в Народния театър

Тази вечер ходих на „С любовта шега не бива“ в Народния. Бях се потрудил предварително за билети и имахме най-добрите места - на първите редове, централно.

Защо обичам да ходя в Народния театър? Защото си мисля, че постановките там са най-близо до автора, с най-малко импровизации и творчески доработки от тукашните екипи. Много обичам директния контакт с класиците. Ако се търси оригинална преработка - ей го театър София, който иска да заповяда там. За съжаление, тази постановка е доста експериментална и много „ненародна“.

Историята е за един барон, синът му и племенницата му, които баронът желае да омъжи взаимно и така да си осигури старините.

Всичко е модернизирано - костюмите, аксесоарите, репликите, жестовете, походките. Целта е била, очевидно, да се излезе извън контекста на епохата и въобще извън конкретното време. Сериозният текст на Мюсе няма нужда от маймунджулъци по сцената, които имаше в изобилие. И така си е добър. Но може би просто одъртявам.

Спектакълът тежи на раменете на Владо Карамазов и Александра Василева, които правят отлични, отлични роли!

Аз Владо Карамазов не го долюбвам много, но нямаше за какво да се заям, а Александра Василева няма никакви колебания на сцената. Личи си, че актьорите се забавляват и това доста вдига качеството на продукта.

Пиесата разглежда темите за егоизма, за възпитанието на децата, за честността и естествено, за любовната игра и надлъгване. (Французи! Кой друг би сложил любовта в заглавие, като че ли не е ясно). Текстът е и остро антиклерикален (демек, против католическата църква), което ме накара да си помисля, че е писан по времето на Дидро и Волтер, но не, авторът е роден чак през 1820-та, когато Просвещението, Революцията и Наполеон са само спомен.

Наблюдава се известно родство с „Хамлет“, защото разглежда бунта на младите срещу определените за тях роли. Комичното е, че ролите са точно тези, за които младите мечтаят, но те не могат просто така да ги приемат и да не се бунтуват.

Нарочно или не, темата на Сарабандата на Хендел беше водеща в спектакъла, и то точно във варианта и от саундтрака на „Бари Линдън“ на Кубрик. Искаше ли нещо да ни каже режисьора с паралела към Бари Линдън или просто е гепил идеята за озвучаването, идея си нямам.

И задължителното за българските театрали фадо, което трябва да демонстрира бушуващите на момента емоции. Щото ние зрителите, няма да се сетим...

Юлиян Вергов е на познатата ни висота, макар и съвсем да изпростява на моменти. Тия от костюмите са го барнали с едно плътно прилепнало бяло клинче, което със сигурност събира очите на фенките, щом го гониха по сцената да го целуват и да му дават букети накрая.

Захари Бахаров и Йосиф Шамли бяха натоварени със задачата да покажат користолюбието, лакомията и пълната липса на духовност у Католическата църква. И се справят. Чудя се само, дали беше необходимо да гледаме на Захари Бахаров голите кълки и чорапките с жартиери за да се убедим в тезата, още малко и щеше да ни покаже и снежнобелия си задник. Пак да си помрънкам, че не беше необходимо да е толкова буквално фарсово всичко.

И беше ли необходимо Розет да е толкоз безнадеждна?

Сценографията е базирана върху „Тайната вечеря“ на Леонардо и Светия Граал. Непоклатимостта на вечното, около което се върти дребното и всекидневното. И виното, божията кръв, която се излива разточително. Дори сипват истинско вино, което мирише в залата.

Излязох от театъра с глава, пълна с бръмчащи мисли. Очевидно си е заслужавало.