Когато тръгнеш за Итака(2): Москва

Продължаваме с пътуването на Изабела до Итака (демек от Австралия обратно към България). Бяхме в Хонконг, когато почти нарочно не сложихме снимки, а сега пътешествието ще мине през Москва. Приятно четене:

Когато тръгнеш за Итака

част втора:

Москва

Ластригоните ги срещнахме все пак. В Москва.

Не ни замерваха с камъни, но се опитаха да ни изядат живи. С парцалките. Бяха се предрешили като таксиметрови шофьори и налитаха на тълпи върху нас бедните туристи с огромни куфари, предлагайки по нетърпящ възражения начин транспортните си услуги на цялата палитра от европейски езици. Най-сигурното средство за защита срещу набезите им се оказа твърдият и нелюбезен отказ на чист руски. След мигновено объркване (причинено от акцента ми предполагам) обикновено пренасочваха атаките си към друга жертва с куфар, омачкани дрехи и англо-саксонски вид. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Първата ми цел на шереметиевското летище е пак банкомат,

естествено. Защото независимо колко добре хранят на руските авиолини (майтапя се) първородното ще иска пак да яде на всеки кръгъл час дорде не се бухнем изнурени в леглата си. Машината се оказва приятелски услужлива на руски и английски. Предлаганите стандартни суми за теглене са в диапазона от 100 до 2000 рубли, което малко ме обърква (тъй като не съм проверила предварително какъв е курса на рублата, нито цените на билетите за влака и метрото), но след секундно колебание избирам нещо средно - 600 рубли (които по-късно ще се окажат към 15 евро) и горда от финансовата си независимост се озъртам за някакъв информационен център, летищен служител в униформа, рекламно табло за влаци и автобуси, маса с туристически брошурки, каквото и да е, което би ми помогнало да се ориентирам в огромния град и да направя план за придвижване. Кафене поне! За да седнем и помислим на спокойствие. Но не. Нет! Нищо! Ничего! Събота вечер е и всичко е затворено,

билбордовете рекламират балет (глей к'во нещо е Европата - култура!)

и мобилни телефонни оператори, брошури не намирам, униформени служители няма. Влак също не се вижда нийде. Нито пък автобус. Само един последен извънредно упорит таксиджия не престава да настоява да ни закара. Уверява ме, че не е скъпо, пък и метро тук няма, парирайки моментално несръчните ми опити да съгласувам правилно по време, число, склонение и падеж намерението си да взема метрото. Това последното изглежда като да съвпада с истината (и да има някакъв транспорт той е така добре маскиран, че не мога по никакъв начин да го открия), а и московчанинът има такъв аристократичен вид и маниери на потомствен руски благородник, с поне две висши образования (и вероятно доктор на науките), говори перфектен английски, да не споменавам изобщо честните му сини очи и неустоим рус момчешки перчем, че решавам да му се доверя. Колко ще ни струва до центъра? (хотелът е на две крачки от Червения площад) Шейсет евро. А?!?! Ама нали вий, такова, Русия не е в Европейския съюз, защо в евро? Ами, всичко вече е в евро, рублите повече не вървят, нищо не можеш да си купиш с рубли, уверява ме усмихнато докторът на науките и вече влачи двата ни огромни куфара към изхода. Чакай, чакай! Аз нямам евро. Не мога да ти платя. Ще изтеглиш, вика ми, ето тука е машината. Какво да правя, изтеглям послушно двеста евро - нали ще ми трябват и за такси на връщане до летището, пък и за вечеря (щом никъде не приемат рубли). После заприпкваме към паркинга. Куфарите (най-големите, които могат да се намерят по магазините в Южното полукълбо) се оказват предизвикателство за иначе просторния багажник на западния автомобил (без таксиметрова табела, разпечатана тарифа или апарат за отчитане на километрите, изобщо очевиден часпром) и нашия благороден благодетел решава да настани част от багажа на предната седалка. Аз като една съвременна еманципирана жена се втурвам да му помагам и услужливо отварям вратата. Чак като виждам волана и километража проумявам защо дъщеря ми се киска неистово, а човекът така яростно отказва помощта ми - това е шофьорската врата, разбира се.

Ехо-о-о! В Европа си вече! Тук хората карат от правилната страна на пътя!

Дъщеря ми ще се подмокри от смях, а синеокият научен работник-аристократ ме гледа с недоумение граничещо с ужас (вероятно си мисли, че се опитвам да му открадна колата). Вдигам ръце безпомощно (виж, не ти крада колата, не съм въоръжена, само съм малко глупава/паднала от луната за първи път) и се оставям на неговите наставления. Кротко заемам мястото си на задната седалка. Докато се извинявам за четвърти път за нелепата си постъпка и обяснявам (на английски - от смущение и за по-убедително), че където ние живеем шофьорското място е обикновено отдясно, се опитвам всячески да закопчея колана. Безуспешно. За момент дори изоставям пространните извинения, за да се фокусирам изцяло върху щателно изследване на цялата седалка, което само потвърждава подозренията ми - закопчалки няма. Като пълен първосигнален кретен-западняр питам най-невинно нашия извънредно любезен шофьор (На сносен руски, смея да твърдя. Какво ти, направо се гордея със себе си!) как се закопчават тия неща и виждам по погледа му в огледалото, че той най-сетне започва бавно да проумява - това ще са най-трудно изкараните 60 евро в живота му. Не се закопчават. Точка. Спътничката ми вече се задушава от сподавен смях и кикот. Забавлява се неимоверно с абсолютната ми неадекватност в Стария свят. Аз, трябва да призная, съм доста травматизирана - последното, което съм очаквала от себе си е да се държа като някоя предвзета безхаберна западнячка (каквато очевидно вече съм). Hай-после проявявам някаква съобразителност и правя първата си умна постъпка на руска земя - млъквам. Половин час и 60 евро по-късно сме надлежно, галантно (и с нескрито облекчение) стоварени пред вратите на хотела. Упс!

Хотел няма

Трябва да е хостел, защото до таблото за електронни кодове досами металната бронирана врата (за която аз не знам кода) има залепена хартиена бележка "Хостел" (Само на руски, разбира се, който не може да я прочете няма работа тука. Ако не бях закърмена с кирилицата вероятно щях да нощувам в най-близката станция на метрото). Нашият аристократичен шофьор веднага вдига мобифона си, обажда се на телефона от моята резервация и урежда служител на уважаваното туристическо заведение да слезе лично да ни посрещне. После се сбогува с нас все така изискано (макар и с известно нетърпение), на все така перфектен английски, с все така рус перчем и возилото му се влива обратно в плътния московски трафик. Споменах ли, че улицата ума 19 ленти? М-да, в Москве все болшое. [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Москва в 4 часа сутринта"][/caption] Впоследствие ще открия, че всички цени и разплащания в Москва се изършват в рубли(макар и силно обезценени) и никой никъде (освен в чейндж-бюрата) не приема евро, че макар да няма метро до Шереметиево има експресен влак от летището и връзка към метрото, че всички московчани говорят английски (и поне още няколко езика), че всички имат сини очи и руси перчеми, така че нашият таксиджия - благодетел позагуби от чара си, започвам дори да се съмнявам дали беше доктор на науките (две висши образования може и да е имал, то кой няма в днешно време) и доколко автентично беше аристократичното му родословие. Но продължавам да изпитвам дълбоко уважение към шофьорските му умения. Как се влиза от малка третостепенна незначителна уличка в проспект с 19 ленти, срещу забранителен знак, на ляв завой, с пълна скорост в час-пик е приключение, с което няма сега да ви занимавам, но ако започнах напоследък да откривам бели нишки в косата си, те са ми незаличим спомен от въпросното преживяване. [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Москва е прекрасен град за туристи! Дори да не говорят руски. И да, най-скъпият в света."][/caption] Москва е прекрасен град за туристи! Дори да не говорят руски. И да, най-скъпият в света. [caption id="" align="aligncenter" width="453" caption="Москва е прекрасен град за туристи! "][/caption] Но за Москва друг път.

Сега сме се запътили към София - най-новата европейска столица.

И нейното ново летище.

На полета за София за първи път ми се случва авиокомпанията (Аерофлот) да заяви безцеремонно, че аудио-визуалната уредба не работи

и затова няма да прожектира филм. Не че се учудвам де. На московското летище и други неща видях за пръв път - транспортни багажни ленти, които се задръстват, претоварват, спират, събарят куфарите на купчини из цялата зала за пристигащи полети и причиняват неописуема суматоха; телевионните екрани в самолета и на летището са до един с разстроен баланс на цветността и греят с натрапчиво червени или сини, или зелени, или лилави, или други някакви преобладаващи, но никога балансирани цветове; в летищната тоалетна няма сапун; повечето банкомати са покрити с надлежно принтирани бележки "Не работи". Изобщо всичко е толкова мило и родно, че ми стопля сърцето и от душа им прощавам за пропуснатата кинопрожекция. Затова пък, сервират сьомга и вино, с които трите часа минават без да ги усетя. За паспортната проверка на родна земя (където никой не носи хирургически маски и ръкавици, и багажните ленти работят перфектно) след известен размисъл се подреждаме чинно на опашката за не-членове-на-европейския-съюз, защото пътуваме с новозеландски паспорти. Но биваме яко скастрени по този повод от младата униформена служителка (явно се чувства длъжна да се държи недружелюбно, щом като работи на летище Враждебна), която ни заклева от тук нататък да се държим като подобаващи, уважаващи себе си европейци и да представяме само българските си паспорти. Обещаваме тържествено (едва се въздържаме да не козируваме) и почти със сълзи на очи затътряме куфари през новия терминал на

софийското летище.

Най-чистото, най-блестящото, най-тихото и най-безлюдно летище в света. (Може да ми вярвате - аз току-що съм прекосила половината свят.)

Най-сиво-синьото. И най-гранитогресното. Не знам дали защото е неделя или тук винаги е така. Празнотата е плашеща. Не виждам жива душа, която да попитам дали е имало неутронен взрив, чума или друго злощастно мащабно бедствие, обезлюдило трайно шопските земи. Нито един банков клон не работи и никъде не виждам банкомат. Явно не се предполага в неделя да им трябват пари на туристите. Софийските такситата сигурно са безплатни в почивните дни, а кафенетата и магазините на летището така или иначе са затворени. Е, аз никога няма да разбера как се справят безпомощните другоземни туристи, пристигащи в неделя по тия екзотични европейски покрайнини, защото на нас пари не ни трябват. Нас ни посрещат приятели. С транспорт. И ние не сме туристи. Ние си идваме у дома. Завръщаме се в Итака. И пътят ни беше далечен, изпълнен с перипетии. Автор: Изабела Шопова Снимки: авторът

Прочети цялата новина

Свързани новини: