На 22 декември от 18:30 ч. в Камерната зала на Народен театър „Иван Вазов” ще бъде връчена тазгодишната награда „Иван Николов”. Призът е едно от най-големите отличия за поезия в България, за което се състезават стихосбирки с произведения, за първи път включени в книга.

В тазгодишния конкурс участие са взели над 60 книги с поезия, издадени в периода 01 октомври 2009 – 30 септември 2010 г. Само 6 от стихосбирките обаче са заслужили място сред номинираните за престижната награда на издателство Жанет 45.

Това са:

Сайта на Слави за Претендентът Down

Сайтът на "Шоуто на Слави" не издържа при гласуването, което трябваше да продължи 10 минути и не можеше да се отвори веднага след обявяването на адреса за гласуване, който е http://pretendent.slavishow.com/ . Изглежда не са били подготвени с хилядите желаещи да дадат своя глас. Нормално е много сайтове да не издържат подобен трафик, но се замислих, дали гласуването ще е честно след като хиляди няма да могат да гласуват, заради неработещия сайт ...

Via Игри

Прочетете също:

• December 3, 2010 -- В защита на Джулиан Асанж и WikiLeaks (9)
• November 29, 2010 -- Бомбена атака в Техеран уби важен ядрен физик и рани друг (4)
• November 29, 2010 -- WikiLeaks извади кирливите ризи на световната политика (7)
• October 23, 2010 -- Иракските военни дневници – най-големият удар на WikiLeaks (2)
• October 23, 2010 -- Велик ден за световната журналистика (0)

Не можах да присъствам на представянето на книгата “Да докоснеш мощите на Кръстителя”. Ама много исках. Сутринта прочетох в любимата си информационна агенция “Фокус” за предстоящото мероприятие в Пещера, но по неуважителни причини не успях да се отзова в града на винпрома.

Божодимитров обаче е успял. А пък вестник “Стандарт” бил издал книжката. А пък божодимитров си има и един час телевизионно време всяка събота по БНТ. Чат ли сте? В същото време началникът на божодимитров се заканва на дипломатите агенти на ДС. А агентът божодимитров докосва мощи. И в събота пак ще се разгърди по телевизора.

Едни хора си откриват мощи, докосват си ги, пишат си книги, представят си ги. Властта им се радва, независимият печат също. Ако продължаваме така, след много години някой ще напише книгата “Да докоснеш мощите на божодимитров”. А независимият печат отново ще ни информира подробно.

Сподели във Facebook

Това ми допадна много!
В Япония умножават ето така!
Дали методът е по-бърз или просто по-забавен, всеки може да прецени сам.

Този интересен начин за умножение на пръв поглед изглежда невероятен. В крайна сметка той е просто геометрична визуализация на простото аритметично действие. И все пак изглежда много по-забавно от конвенционалния метод. Просто следвайте инструкциите от видеото и ще се убедите сами!

Наскоро направих едно проучване сред моите търпеливи приятели. На въпроса „Коя е любимата ви детска книга?” почти 60% от анкетираните отговориха „Пипи Дългото Чорапче”. Банално, казах си аз. Когато на събитието по случай 20-тия рожден ден на Издателство Колибри получих книга в подарък, несъзнателно направих асоциацията с подаръците, които Пипи подаряваше. Обичаната Пипи, обичаното издателство.

• Кажете някоя добра стратегия,че ми се играе #
• Mark Zuckerberg is a man of the year??? Are you kidding with us, @time !? #
• Приятели, добре сте дошли в новия адрес http://ruslantrad.com (още време има,докато се види от всички посетители промяната) #
• Пускам си старата,но добра Knights of Honor и няма да мисля за глупости поне два часа. #
• Завиждам на децата пред блока как се въргаляха в снега вчера.Ние се въргаляме само в политически лайна. #
• Влезнах в IRC чата #Wikileaks Засега е интересно #
• Read: Какво има в храната ни? http://goo.gl/fb/F56a8 #culinary #interesting #вредни #добавки #рак #списък #храна #
• The Intidar Daily is out! http://bit.ly/93j1bu ? Top stories today by @elicoopter_mid #
• „24 часа” и „Труд” с нов собственик – 24chasa.bg: http://bit.ly/exbSyJ #
• Read: Да се съберем у нас,а? http://goo.gl/fb/FtzE4 #bulgaria #comments #press #quotes #thesociety #168часа #24 ?аса #
• Searching for #WikiLeaks IRC channel. #
• Изкуство от отпадъци http://is.gd/iKQzJ #
• Read: Интеграция на иракчаните в Швеция http://goo.gl/fb/FKTPJ #arabs #comments #interesting #middleeast #thesociety #
• Syria first bond issue – A first round win for the Ministry of Finance: http://www.joshualandis.com/blog/?p=7962 #
• Отвратих се от Fanta! http://bit.ly/gCdHUA (via @Svejo) #
• Michael Moore Pledges 20,000 Dollars To Bailout Julian Assange & To Keep WikiLeaks Online! http://youtu.be/14pYFe7F47w #
• Това на какво ви прилича? – olo #
• Read: Отвратих се от Fanta! http://goo.gl/fb/7kB3x #comments #culinary #economics #media #thesociety #

Още:

• December 3, 2007 -- ЦРУ (0)
• December 1, 2009 -- Европа ще признае Източен Йерусалим за столица на Палестина (1)
• June 8, 2009 -- Извънредно:Изборите в Ливан спечелени от алианс "14 март"!? (1)
• November 19, 2008 -- Сирия и Великобритания възстановиха сътрудничеството на тайните си служби (0)
• May 9, 2008 -- Трима убити при две експлозии на мини в Югоизточна Турция (0)

Истинска ли е бурята с новата порция разкрития за досиетата на ДС или е предизвикана в тренажора на властта за отвличане на вниманието на пасажерите в Титаник ? Отговорът е различен в зависимост от това кой е в спасителната лодка, кой я клати и кой се дави. Темата отново има твърде много аспекти, но ще [...]

На свое пленарно заседание в Страсбург, на 15 декември 2011г., Европейският парламент прие бюджета на ЕС за 2011г. Приетият бюджет отразява повечето от приоритетите на евродепутатите като същевременно спазва границите, заложени от Съвета.

Максим Проданов

Ако човек достатъчно силно желае да купи нещо, ще се намери друг да му го продаде. Историята ни дава немалко примери за това как продукти, увреждащи здравето на потребителя стават гореща стока. И като всяка гореща стока, търговците биха положили огромни усилия да я запазят привлекателна, дори ако трябва да се излъже, че е безопасна. Стандартният пример за това са цигарите. Не е тайна, че тютюневата индустрия през 20 век с всички сили се опитва да убеди клиентите си, че цигарите са здравословни (1), подходящи за деца (2) и не водят до пристрастяване (3). Аргументът им бе: „трябват още няколко десетилетия за научен консенсус по въпроса“; „нашите изследвания показват, че нищо не е доказано“, само и само въпросът да остане отворен възможно най-дълго. Битката продължава и до днес, а жертвите са много. А цигарите далеч не са единственият пример за тази зловеща тенденция. В началото на 20 век големите дози нитрати и нитрити в месата бяха свързани с рекордни нива на стомашно-чревен рак. До 1924 г. хероинът е продаван като безопасно лекарство против кашлица от „Bayer“, а Кока Кола съдържа кокаин до 1929 г.. И днес храните, които купуваме са пълни с вредни съставки, забранени едва в няколко държави (обикновено Скандинавските).

От няколко години се интересувам от това кои добавки да избягвам и в кои храни се срещат те. Бих желал да споделя това знание във възможно най-кратък и ясен формат, защото знам колко лесно е да се отчаеш и да отсечеш „Ами то всичко е вредно. Не искам да знам какво има в храната ми“. За радост, най-често използваните вредни добавки се броят на пръсти. Те могат да бъдат запомнени лесно. Неприятната новина е, че се използват на много места. Въпрос на личен избор е дали ще се лишите от любимия чипс или колбас.

Ето най-важните имена, които трябва да помните:

E621, E407, E211, E951, E250, E251

Натриев Глутамат (други имена: E621, MSG, „Овкусител“, „подобрител“):

Свързан с: увреждане на нервната система, зрението и мозъка, мигрени, астма

Среща се в:

• почти всички чипсове и солени снаксове
• овкусени кайми (пр. „Народна“)
• всички полуготови спагети и супи (Maggi, Choice и т.н.); по-точно в бульона, идващ с тях
• всички сухи бульони
• всички видове жълта сол (Вегета, Пикантина и т.н.)
• повечето китайски храни
• всички видове пиле на KFC
• някои салами
• почти всички кренвирши

Алтернатива:

• Заменете чипсовете/снаксовете с ядки по избор. Не съм срещал ядки с вкусови подобрители. Всичко от обикновените фъстъци, до скъпото кашу еднакво добре прочиства от мазни, захарни и вредни храни (и да, газовете са признак за добро храносмилане).
• домашни спагети и супи с лук, и други зеленчуци, вместо бульон
• обикновена кайма или мляно месо

Карагеен (други имена: E407, карагинан):

Свързан с: рак на стомаха и червата, язви, възпаления на червата, изтощаване на имунната система

Среща се в:

• почти всички топени и пушени сирена (President, Жоси и т.н.)
• пудинги и кремове
• всички сладоледи, почти без изключение

Алтернатива:

• всички кашкавали и сирена (от обикновени до деликатесни) с изключение на пушените и топените. Досега не съм срещал кашкавал с вредни добавки.
• домашно приготвени шоколади, кремове и сладоледи

Натриев Бензоат (други имена: Е211):

Свързан с: рак, увреждане на ДНК, бързо стареене, Алцхаймер

• салати „Кенар“, някои руски, мексикански и подобни салати
• газирани напитки (Кола, Пепси, Фанта, Спрайт и др.)
• рибни салати
• изкуствен лимонов сок

Алтернатива:

• домашни салати с обикновена майонеза (пр. „Краси“)
• 100% натурални сокове
• естествен лимонов сок

Натриев нитрат/нитрит (други имена: Е250, 251):

Свързан с: рак на стомаха, хранопровода, дебелото черво, увреждане на ДНК, бързо стареене, Алцхаймер, диабет

• всички видове колбаси (шунки, салами, наденици, луканки и т.н.) , дори „Стара планина“
• пастети и русенско варено

Алтернатива:

- всички обикновени меса: мляно месо, пържоли, котлети, домашно приготвени кюфтета.

Аспартам (други имена: Нутрасуит, Е951, „източник на фенилаланин“):

Свързан с: няколко вида рак, напълняване

Среща се в:

• подсладители
• диетични сладки напитки
• натурални сокове под 100%
• дъвки „без захар“

Алтернатива: плодове. Виж за опасността от захарта в последния пасаж.

Наситени мазнини (частично хидрогенирано масло, втвърдено растително масло, палмово масло и др.):

Свързани с: атеросклероза (запушване на вените), инфаркт, инсулт, рак на гърдата, простатата, червата

Среща се в:

• пържени меса, картофи (ресторанти за бързо хранене)
• шоколадови вафли (Мура, Mars, Snickers, Република, и т.н.)
• сладки рула, някои кексове
• сладки бисквити
• пуканки за микровълнова фурна
• маргарин

Алтернатива: не яжте мазно. Използвайте зехтин. В краен случай, малко слънчогледово олио.

Тук и тук можете да правите бързи справки за всички възможни добавки.

И за хората, които искат да отслабнат, най-важното нещо за избягване: захарта. Няма значение дали ще е под формата на мед, бяла захар, кафява захар, глюкозо-фруктозен сироп и пр. Не бройте калории, а гледайте източника. Не вярвайте, че всяка калория се запазва, ако не се изразходи. Някои източници на калории се отделят лесно (ядки, бобови растения), а други (захарта/фруктозата) се задържат и стават мазнина. В последните 40 години в Западните страни се яде все по-малко мазнина, но хората все пак напълняват, защото ядат повече захар и пият повече сладки напитки (Кола, натурални сокове). Но това е тема за друга статия, всичко за захарта можете да научите в лекцията на д-р Робърт Лъстиг: Захарта: горчивата истина.

Прочетете също:

• October 20, 2009 -- Ястие от Сирия:Дауд паша (4)

Евростат: БВП на човек от населението по ППС, 2009 (ЕС27=100)

 

В ЕС най-бедните страни са България и Румъния. В Европа най-бедни са Албания и Босна. Сред старите страни членки най-бедни са Португалия и Гърция.

Най-богатите страни в ЕС са Люксембург, Холандия и Ирландия. Най-богатите от 10-те нови страни членки са Словения, Чехия и Словакия.

Най-бързо забогатяващата страна от 1995 година насам е Естония (следвана от Латвия и Турция), а най-бавно забогатяват Португалия и Гърция (те почти стоят на едно място). България е по средата.

 

Промяна в БВП на човек по ППС, 1995-2009

Блогът за икономика 2010

Винаги съм ви казвал: правите ли нещо за началника, никога няма да се свидите. Така че, днес искам да се чуеш с него и да ми кажеш, последно, за да го впишем в тази точка.

Три актуални събития от изминалите дни могат вече да убедят и най-безпристрастния наблюдател, че този кабинет със сигурна крачка се е запътил към авторитаризма, основан на демагогия и привидна демократичност.

След като миналата седмица разбрахме, че в страна, в която няма пари за наука, култура, здравеопазване, пенсии, магистрали и каквото и да е, има достатъчно пари да се правят супер-лукс манастири в такива световни туристически дестинации като с. Гигинци (една бира от мен, на който първи каже в коя област се намира въпросното населено място).

Опиянени от успеха на духовната си политика, кабинетът и мнозинството, успешно си приеха Изборен кодекс, с който орязаха успешно и малкото постигнати успехи в демократизирането на изборния процес в България (странно ми е колко бързо забравиха как хватките на Тройната коалиция накрая им се върнаха тъпкано...)

А днес пък четем как полицията гони и притиска граждани, имали смелостта да ѝ се противопоставят - изисквайки информация или подавайки жалба срещу нейни представители.

В този триъгълник от популистки харчове, ограничаване на гражданските свободи и притискане на позволяващите си да се опълчат на системата "единици" почти винаги и навсякъде по света се крие лицето на авторитаризма.

Само че на г-н Борисов малко сметката му е без кръчмар. Така както беше на всички онези през изминалите 20 години, които си мислеха, че ще могат да си подредят така системата, че България да заприлича на една китна и балканска Беларус. Само че българите не са беларуси. Нито молдовци, нито дори сърби.

Само ние сме си виновни, че страната ни днес е най-източният член на ЕС и че макар и крива, демокрацията все още я има по земите ни. А г-н Борисов съвсем скоро му предстои да го разбере това. По трудния начин:


Често ме сърби да попитам "десните" си приятели защо не се радват, че си имаме "десен" кабинет (преди да сте казали нещо ще ви напомня, че Европейската народна партия - безусловно дЕсна формация - твърдо подкрепя г-н Борисов и партията му, която е пълноправен член).

Истината е, че подобна "закачка" би била напълно излишна. България отдавна не се дели на "леви" и "десни". България се дели на 2 вида искащи - такива, които искат върховенство на закона, ясни правила за всички и нормални отношения и такива, които искат всичко това само за себе си.

А г-н Борисов се чувства спокоен и уверен в управлението си, защото липсата на алтернатива към момента замъглява съзнанието му. Нека му припомня обаче, че и неговата алтернатива не съществуваше година и половина след сформирането на Тройната коалиция.

Винаги съм ви казвал: правите ли нещо за началника, никога няма да се свидите. Така че, днес искам да се чуеш с него и да ми кажеш, последно, за да го впишем в тази точка.

Три актуални събития от изминалите дни могат вече да убедят и най-безпристрастния наблюдател, че този кабинет със сигурна крачка се е запътил към авторитаризма, основан на демагогия и привидна демократичност.

След като миналата седмица разбрахме, че в страна, в която няма пари за наука, култура, здравеопазване, пенсии, магистрали и каквото и да е, има достатъчно пари да се правят супер-лукс манастири в такива световни туристически дестинации като с. Гигинци (една бира от мен, на който първи каже в коя област се намира въпросното населено място).

Опиянени от успеха на духовната си политика, кабинетът и мнозинството, успешно си приеха Изборен кодекс, с който орязаха успешно и малкото постигнати успехи в демократизирането на изборния процес в България (странно ми е колко бързо забравиха как хватките на Тройната коалиция накрая им се върнаха тъпкано...)

А днес пък четем как полицията гони и притиска граждани, имали смелостта да ѝ се противопоставят - изисквайки информация или подавайки жалба срещу нейни представители.

В този триъгълник от популистки харчове, ограничаване на гражданските свободи и притискане на позволяващите си да се опълчат на системата "единици" почти винаги и навсякъде по света се крие лицето на авторитаризма.

Само че на г-н Борисов малко сметката му е без кръчмар. Така както беше на всички онези през изминалите 20 години, които си мислеха, че ще могат да си подредят така системата, че България да заприлича на една китна и балканска Беларус. Само че българите не са беларуси. Нито молдовци, нито дори сърби.

Само ние сме си виновни, че страната ни днес е най-източният член на ЕС и че макар и крива, демокрацията все още я има по земите ни. А г-н Борисов съвсем скоро му предстои да го разбере това. По трудния начин:


Често ме сърби да попитам "десните" си приятели защо не се радват, че си имаме "десен" кабинет (преди да сте казали нещо ще ви напомня, че Европейската народна партия - безусловно дЕсна формация - твърдо подкрепя г-н Борисов и партията му, която е пълноправен член).

Истината е, че подобна "закачка" би била напълно излишна. България отдавна не се дели на "леви" и "десни". България се дели на 2 вида искащи - такива, които искат върховенство на закона, ясни правила за всички и нормални отношения и такива, които искат всичко това само за себе си.

А г-н Борисов се чувства спокоен и уверен в управлението си, защото липсата на алтернатива към момента замъглява съзнанието му. Нека му припомня обаче, че и неговата алтернатива не съществуваше година и половина след сформирането на Тройната коалиция.

Винаги съм ви казвал: правите ли нещо за началника, никога няма да се свидите. Така че, днес искам да се чуеш с него и да ми кажеш, последно, за да го впишем в тази точка.

Три актуални събития от изминалите дни могат вече да убедят и най-безпристрастния наблюдател, че този кабинет със сигурна крачка се е запътил към авторитаризма, основан на демагогия и привидна демократичност.

След като миналата седмица разбрахме, че в страна, в която няма пари за наука, култура, здравеопазване, пенсии, магистрали и каквото и да е, има достатъчно пари да се правят супер-лукс манастири в такива световни туристически дестинации като с. Гигинци (една бира от мен, на който първи каже в коя област се намира въпросното населено място).

Опиянени от успеха на духовната си политика, кабинетът и мнозинството, успешно си приеха Изборен кодекс, с който орязаха успешно и малкото постигнати успехи в демократизирането на изборния процес в България (странно ми е колко бързо забравиха как хватките на Тройната коалиция накрая им се върнаха тъпкано...)

А днес пък четем как полицията гони и притиска граждани, имали смелостта да ѝ се противопоставят - изисквайки информация или подавайки жалба срещу нейни представители.

В този триъгълник от популистки харчове, ограничаване на гражданските свободи и притискане на позволяващите си да се опълчат на системата "единици" почти винаги и навсякъде по света се крие лицето на авторитаризма.

Само че на г-н Борисов малко сметката му е без кръчмар. Така както беше на всички онези през изминалите 20 години, които си мислеха, че ще могат да си подредят така системата, че България да заприлича на една китна и балканска Беларус. Само че българите не са беларуси. Нито молдовци, нито дори сърби.

Само ние сме си виновни, че страната ни днес е най-източният член на ЕС и че макар и крива, демокрацията все още я има по земите ни. А г-н Борисов съвсем скоро му предстои да го разбере това. По трудния начин:


Често ме сърби да попитам "десните" си приятели защо не се радват, че си имаме "десен" кабинет (преди да сте казали нещо ще ви напомня, че Европейската народна партия - безусловно дЕсна формация - твърдо подкрепя г-н Борисов и партията му, която е пълноправен член).

Истината е, че подобна "закачка" би била напълно излишна. България отдавна не се дели на "леви" и "десни". България се дели на 2 вида искащи - такива, които искат върховенство на закона, ясни правила за всички и нормални отношения и такива, които искат всичко това само за себе си.

А г-н Борисов се чувства спокоен и уверен в управлението си, защото липсата на алтернатива към момента замъглява съзнанието му. Нека му припомня обаче, че и неговата алтернатива не съществуваше година и половина след сформирането на Тройната коалиция.

Винаги съм ви казвал: правите ли нещо за началника, никога няма да се свидите. Така че, днес искам да се чуеш с него и да ми кажеш, последно, за да го впишем в тази точка.

Три актуални събития от изминалите дни могат вече да убедят и най-безпристрастния наблюдател, че този кабинет със сигурна крачка се е запътил към авторитаризма, основан на демагогия и привидна демократичност.

След като миналата седмица разбрахме, че в страна, в която няма пари за наука, култура, здравеопазване, пенсии, магистрали и каквото и да е, има достатъчно пари да се правят супер-лукс манастири в такива световни туристически дестинации като с. Гигинци (една бира от мен, на който първи каже в коя област се намира въпросното населено място).

Опиянени от успеха на духовната си политика, кабинетът и мнозинството, успешно си приеха Изборен кодекс, с който орязаха успешно и малкото постигнати успехи в демократизирането на изборния процес в България (странно ми е колко бързо забравиха как хватките на Тройната коалиция накрая им се върнаха тъпкано...)

А днес пък четем как полицията гони и притиска граждани, имали смелостта да ѝ се противопоставят - изисквайки информация или подавайки жалба срещу нейни представители.

В този триъгълник от популистки харчове, ограничаване на гражданските свободи и притискане на позволяващите си да се опълчат на системата "единици" почти винаги и навсякъде по света се крие лицето на авторитаризма.

Само че на г-н Борисов малко сметката му е без кръчмар. Така както беше на всички онези през изминалите 20 години, които си мислеха, че ще могат да си подредят така системата, че България да заприлича на една китна и балканска Беларус. Само че българите не са беларуси. Нито молдовци, нито дори сърби.

Само ние сме си виновни, че страната ни днес е най-източният член на ЕС и че макар и крива, демокрацията все още я има по земите ни. А г-н Борисов съвсем скоро му предстои да го разбере това. По трудния начин:


Често ме сърби да попитам "десните" си приятели защо не се радват, че си имаме "десен" кабинет (преди да сте казали нещо ще ви напомня, че Европейската народна партия - безусловно дЕсна формация - твърдо подкрепя г-н Борисов и партията му, която е пълноправен член).

Истината е, че подобна "закачка" би била напълно излишна. България отдавна не се дели на "леви" и "десни". България се дели на 2 вида искащи - такива, които искат върховенство на закона, ясни правила за всички и нормални отношения и такива, които искат всичко това само за себе си.

А г-н Борисов се чувства спокоен и уверен в управлението си, защото липсата на алтернатива към момента замъглява съзнанието му. Нека му припомня обаче, че и неговата алтернатива не съществуваше година и половина след сформирането на Тройната коалиция.

Поради интереса към информацията за това кой пътува с президента Първанов, предизвикан от публикувания от мен списък на шведското министерство на външните работи , А И ПОРАДИ МЕДИЙНИТЕ СПЕКУЛАЦИИ, ЧЕ СПОМЕНАТИЯТ В “ШВЕДСКИЯ СПИСЪК” АЛЕКСЕЙ ПЕТРОВ Е ПЪТУВАЛ С ПЪРВАНОВ КАТО БИЗНЕСМЕН И В КИТАЙ, ДНЕС ПУБЛИКУВАМ ИСТИНАТА И ПО ТОЗИ ВЪПРОС – ПОНЕ ПО [...]

Хареса ѝ на Изабела в Москва, затова тя ще ни води отново до там. А когато се чудите защо паметниците на теоретиците и практиците на марксизма все още са чисти и нови в Москва се сетете за мисълта на Солженицин: „Теоретиците имат чисти ръце, практиците - чиста съвест“.  Но разказът е за Москва и нейния днешен ден и затова как оцеляваме в него :) Приятно четене:

Една одисея в 2009-та

първа част

Москва

Лесно му е било на Одисей! Имал само една Итака в сърцето си. И вярната му Пенелопа - и тя там. На въпроса "Откъде си?" имал ясен еднозначен отговор: "Итака". Трябвало само да се върне някак. Ами ние? Глобалните номади, дето на същия въпрос отговаряме с три изречения и извинителна усмивка, щото сме наясно, че и три часа да говорим пак няма да стане ясно. Откъде сме? Хм, чакай да видя. Като живеех в България нямах никакви съмнения - от Варна. После, в Нова Зеландия, без секундно колебание заявявах, че съм българка. След това станах "от Окланд". В Австралия нещата се комплицираха - българка от Нова Зеландия. Опитвала съм да твърдя, че съм киви (Което си е самата гола истина -Имам ли паспорт? Имам.), ама с тоя акцент никой не ми вярва. Сега в България съм вече "варненка от Австралия". Ама пък съм публикувала книга за Нова Зеландия. Журналистите луди станаха, докато разберат откъде съм всъщност. Като прибавим и разнообразните варианти в изписването на последните ми две местожителства - Окланд, Оукланд, Бризбън, Брисбан, Бризбейн, вече и аз се обърках окончателно. Пък Одисей к'во? Пяли му русалки. Ама поне е знаел къде отива. Капка съмнение е нямал. По колко начина се пише Итака? А?! И трябвало ли да обяснява в родината си, че е итаканец от Троя? Не, нали? А Пенелопа случайно да е била в Троя? Или в друг някой древногръцки метрополис? Не. Ами, лесно му е било тогава! Русалки! Ха! Докато чакаме на празното, голо, кънтящо софийско летище да обявят

полета ни за Москва

ми е мъчно, че напускам дома си и се радвам, че си отивам у дома. Моите две Пенелопи - черна и бяла дългокосмести - ме чакат вярно, излегнати на слънце пред прага на австралийската ми къща. Мислех, че се връщам у дома в Итака преди три седмици, когато пристигнах на същото това безлюдно летище. Сега съм поела обратно - пак към дома. Къде го съвременния Омир да опише тази Одисея? Или новият Артър Кларк? Чета книга на друг объркан итаканец - пише на български, ама героите му живеят в Америка - и слушам разсеяно откъслечните разговори на още разноезични пътници, залутани из гранитогресната пустош на международния терминал "Враждебна". Бърша скришом по някоя сълза отвреме навреме и си покашлюквам тихичко. Замъчила ме е една суха кашлица напоследък - от цигарения дим из варненските кафенета ли, от що ли. Явно много съм се изнежила в свободната от никотинов пушек Австралия.

На Шереметиево

този път пристигаме без куфари, само с ръчния багаж, с подобрен руски и с твърда решимост да не се поддаваме на психологическия натиск на таксиметровите шофьори (аристократични маниери или не, синеоки или другояче). Измъкваме им се разочароващо лесно и се упътваме по добре замаскираната пътека към железопътния терминал. Указателната маркировка е разпръсната безразборно, разнокалибрена и нееднозначна, в достойна за сюжет на Дан Браун игра "Следвайте скритите знаци" (И очевидни уловки). Промъкваме се през строителна площадка бълваща прах, грохот и скучаещи работници с гащеризони, минаваме през необозначени врати и под зацапани с цимент завеси от найлон, крачим дълго по безлюдни коридори край неработещи магазини за сувенири и облепени с вестници (“Московские новости”) витрини, прекосяваме покрит с хлопащи ламарини временен надлез, изследваме завършващи в тупик тунели, пробваме заключени врати, но най-накрая намираме успешно свещения граал - гишето за влакови билети. Даже успяваме до сръбнем по един великолепен руски борш в ирландската кръчма на гарата докато чакаме експреса. С черен хляб! Половин час по-късно сме вече надлежно стоварени

на друга московска гара, откъдето можем да вземем метрото до хотела

На площадчето пред метро-станцията гъмжи от народ в прохладната привечер. Разни съмнителни лавки предлагат тестени закуски и бира, млади хора висят на групички, пушат, свирят на китари, надигат запотени бирени кутийки, говорят по мобилните си телефони. Импровизирани временни сергии предлагат всякакви боклуци от всички краища на света. Бабичка проси. Кубетата на малка черква светят златни в мекия здрач. От продавача на книги си купувам "Обитаемия остров" на Ди-Ви-Ди. Филма. (Много е добър! Много руски. Много истински.Точно по книгата - точно както всеки филм по книга трябва да бъде.) Бояна съумява да спазари две ушанки с петолъчки (подарък за приятели австралийци) за няколкото евро, които успявам да събера из чантата си - остатък от предишното ни посещение. После се гмурваме в дълбоките недра на московското метро. Вече сме свикнали със страховито стръмните ескалатори. С подземния вятър. Не ни стряска плашещия тътен на устремно пристигащ влак, отразен отново и отново в кънтящата утроба на декорираната с мрамор и бронзови полилеи станция. Чувстваме се сред свои в тълпата забързани хора. Трясъкът на внезапно затръшващите се врати ни забавлява. Воят на ускорението ни изпълва с нетърпение да се гмурнем отново в потайностите на никога неспящия град. Следующая станция "Кузнецкий мост". [caption id="" align="aligncenter" width="453" caption="Москва"][/caption] Този път знаем кода за бронираната входна врата на кооперацията, където се помещава

хостелът

Появяваме се ухилени на прага и поздравяваме свойски девойчето на рецепцията. Знаем се вече, я. Тя от своя страна засиява от щастие и просто няма търпение да ни зарадва с вестта, че има новини за нас. (На мен ми се подкосяват краката.) Очень хорошие новости! Понеже сме такива редовни и специални гости, видите ли, и понеже тук нямат свободни самостоятелни стаи (Какво ли се е случило с резервацията ми отпреди шест месеца??) компанията ни предлага бонус-нощувка в най-новия си хотел, съвсем в центъра на града (наистина - точно до Большой Театър), в стая с много по-висока категория (с баня!). Даже не хотел, а Артел (от Арт и Хотел) пълен с картини и произведения на изкуството (демек точно като за изискани европейски пътешественички като нас). Все так новенькое, чистенькое и замечательное! И целият Артел само за нас! Ние ще бъдем първите и единствени нощуващи там. Каква привилегия! Започвам да се чувствам като ВИП персона. Но вярна на балканския си земен темперамент допускам, че има някаква уловка и любезно настоявам да ни настанят тук в любимата стая с ронеща се мазилка, изметнати дограми и дървени двуетажни нарове. Чувствам се така привързана към сталинския тип архитектура и съм направо пристрастена към нестихващия грохот на градския трафик, нахлуващ през незатваряемата балконска врата! Не може. Няма места. А в новия хотел всичко е така замечателно, и такси ще ни извикат да ни закара дотам, и ключове ще ни дадат още сега, и в сградата на артела има такъв страхотен ресторант (това улучва вечно гладното ми придружаващо лице право по слабото място), че накрая се предавам. Грабвам ключа и послушно следвам девойчето надолу по стълбите до шумния тротоар на деветнайсетлентовата главна московска улица. [caption id="" align="aligncenter" width="529" caption="Не са изчезнали и тези сгради - спомен от недалечното славно минало"][/caption]

Таксита не се виждат в натоварения вечерен трафик. Не и с просто око.

Нашата усмихната рецепционистка явно притежава други сензори, с които прониква под привидната реалност на профучаващите коли(нямам представа какво е ограничението на скоростта в тази част на града, но автомобилния поток се движи в плътни колони с над 70 км в час) и разпознава истинската им същност на средства за транспортни услуги, скрита за очите на непосветените, защото излиза решително на платното и махва с ръка. Само веднъж. После благоразумно скача обратно на тротоара. Ако аз имах поне малко съобразителност останала в изтощения ми от емоции и пътуване мозък, щях да залегна. Но не успявам. От три различни ленти (не непременно най-външните), три необозначени автомобила отбиват внезапно, без да дават мигачи или да си правят труда да намалят, разминават се на косъм с поне дузина ПТП-та, причиняват неописуем хаос и завихряния сред бързеите на реката от метал и стъкло, спират рязко - с подобаващо свирене на гуми и зрелищни взривове от улична прах, и се кротват като опитомени лъскави зверове току пред обутите в лачени сандалки нозе на Укротителката. Предните прозорци се отварят беззвучно и тънкокраката Надя влиза в преговори. Докато аз се боря с поредния пристъп на кашлица, провокиран от кълбата прахоляк в носа ми и стреса от току-що преживяното, милото девойче освобождава с жест първия автомобил и преговорите продължават с

втория на опашката.

Шофьорът не знае думичка английски, но е склонен да ни отведе до новия ни адрес. Автомобилът няма никакви таксиметрови отличителни белези и по всичко личи, че чичката просто се опитва да изкара няколко евро докато се прибира от работа в тежкия вечерен трафик. Като открива, че аз поназнайвам малко руски започва да се изживява като екскурзовод и ни показва с гордост грейналата в ярки петунии и теменужки кръгла градинка точно пред сградата на бившото КГБ (сега ФСБ), където някога бил паметникът на Феликс Дзержински. Ама го махнали, закарали го в някакъв парк край реката и сега

бившият площад Дзержински се казва пак Лубянка,

както е бил известен още от къде 15-ти век, с удовлетворение заключава московчанинът. Да, кимам аз любезно, обаче голямата ми уста не успява да се сдържи и прави коментар, че малко по-надолу по същата улица, току пред Большой Театър все така си стои паметникът на

Маркс - чистичък, поддържан и даже с положени цветя

Е, да ама Маркс не е масов убиец, лично отговорен за смъртта на милиони, обяснява ми авторитетно чичката и спира пред сградата, която трябва да помещава нашия Артел.

[caption id="" align="aligncenter" width="507" caption="Паметник на Карл Маркс"][/caption] По ирония (на съдбата или на който там ги организира тия иронични работи) спира точно пред бронзовия барелеф на Ленин, известяващ всеки, който се интересува от подобни безсмислици, че в тази сграда през 1923-а година вождът на революцията изнесъл пламенна вдъхновяваща реч пред събрание на печатарските работници. Бронзът е почистен и лъщи достолепно на прясно реставрираната фасада.

Кой, Владимир Илич Ленин ли не е масов убиец, отговорен лично за смъртта на милиони?!?

Но въпросът ми остава незададен - моят събеседник, с няколко евро по-богат, вече е отпътувал към топлата вечеря и вечерната емисия на Новости, които го очакват у дома. Ние нарамваме раниците и поемаме към нашата си вечеря и хотелски легла.

[caption id="" align="aligncenter" width="463" caption="Вождът на революцията "][/caption] Сградата, както всички други в централна Москва не е просто къща, а бивш дворец. Огромна, достолепна, реставрирана, с контрастно боядисани фасадни декорации, дълги редици от еднакви високи прозорци, огромна арка над асфалтираната алея към вътрешния двор, изпод която вихрени руски тройки са извлачвали някога тежки шейни. В днешно време вътрешният двор е доминиран от няколко контейнера за боклук, купчина строителни материали и половин дузина джипове с черни стъкла, паркирани в каре пред необозначена врата - очевидно кухненският вход за доставки на лъскавото баровско заведение, край което минахме по улицата, ресторант "Савой", в който се вихри шумен купон. Прилежащите към джиповете дебеловрати момчета на средна възраст с черни панталони, златни ланци, маркови тениски и слънчеви очила (в девет вечерта) пушат в групичка и си говорят сдържано - без излишно викане, шумни псувни и невъздържано ръкомахане. От време навреме завръщат облечените в официални роклички и костюмчета хлапета, които изхвърчат през вратата увлечени в бясна гонитба и пронизителни детски писъци. Досмешава ме от тази съвременна трансформация на някогашните мутри-борчета. Вместо анцузи Пума - тениски Келвин Клайн, вместо евтини маратонки - дизайнерски италиански обувки, и вместо да размахват бухалки се изживяват като гувернантки. Ех, трудни времена донесе капитализмът по великата руска шир! Даже бодигард да си вече не е хич лесно. Трябва да си мултитаск, да имаш стил, обноски, да си хем бияч, хем шофьор, хем детегледач. Боже, колко мъка има по тази земя, Боже, подхилквам се аз, ама само наум, и с облекчение откривам входната врата на Артела в противоположния ъгъл на двора - много далеч от пушещите гувернантките с пищови.

Според Надя от рецепцията на хостела, стаята ни трябва да се намира на третия етаж, на втория е прехваленият ресторант с бохемска атмосфера и народни цени, а първият (за който Надя нищо не спомена) се оказва нещо средно между склад за употребявани строителни материали и специално проектиран терен за тренировки на военни спец-части. С висока степен на трудност. Не виждам никакъв друг начин да стигна до бленуваните легла и душ на последния етаж (освен ако не река да се пробвам в абсейлинг), така че с подходяща тежка въздишка превивам гръб и пропукващи колене, и поемам по лабиринтния маршрут. Припълзяване под дървено скеле, прескачане на локва с мръсна вода, внимателно промъкване между кофи с боя, прашни торби цимент и мокри капещи найлони, прескачане на коварно щръкнала на нивото на глезена дъска, преодоляване на купчина мърдащи маркучи, припълзяване под още по-ниско скеле, този път с патешко ходене, по-голяма локва - този път синя, балансиране върху нестабилна пътечка от разхвърляни тухли, нова купчина дъски. Бояна ще припадне от смях и кеф - за втори път откакто се приземихме на руска земя си играем на Индиана Джоунс. Детето е във възторг. Майка му е близо до истерия и на ръба на физическите си сили (Не съм спала изобщо предната нощ във влака, и само символично съм полагала глава на възглавницата през последните три седмици в България, не съм яла нищо след леката закуска в самолета и борша на гарата, сухата кашлица е станала постоянна и май имам температура).

Пред входа на ресторанта - тъмен като пещера,

пазен от отегчен брадясал бодигард (без тъмни очила), възрастна лелка със забрадка и работна престилка попива със стирка друга мистериозна синя локва. И двамата видимо се развеселяват от очевидното ни намерение да продължим нагоре под завеси от оплескан със синя боя найлон, още ниски дървени скелета, плетеница от маркучи, множество баки с боя, гора от дръжки на валяци и четки, и пъргави сини водопадчета, игриво подскачащи от стълба на стълба с подобаващ ромонящ звук. За да дам някакво обяснение за абсурдното ни намерение соча нагоре и питам: – Артель, да? – Лелчето отзивчиво ме уверява, че хотелът не работи и, –Там сейчась только художники. Рисуют Аха-а-а! Разбулена е мистерията на сините локви и водопади. Е, само в синьо ли рисуват - питам на шега. "Модернисть1 они." - избоботва с неочакван бас и още по-изненадваща ерудиция бодигарда и приключва разговора. Бояна вече смело се промушва между скелета и маркучи, превита одве (не знам дали от смях или за да избегне синия капчук) и не ми оставя много време да умувам над въпроса кое модернистично течение се характеризира с прекомерна и екслузивна употреба на небесно син цвят. Сещам се само за синия период на Пикасо. Ще трябва да си поговоря пак с начумерения бодигард, явно има какво да науча от него.

Художниците

(цяла бригада млади мъже в оплескани с боя гащеризони) зарязват работата си и се захващат усърдно да подсвиркват и коментират нашия бавен прогрес. Поздравяват ни с добродушно дюдюкане, когато най-после се добираме до суха и равна земя, и хлътваме зад найлоновите завеси на изключителния, артистичен, модернистичен, уникален, комфортен, невиждан и неповторим московски Артел. Чак сега се сещам, че ключът, който Надя ми даде няма номер и не знам за коя стая е. Но се оказва много лесно да позная. Всички врати обточващи дългия паркетен коридор, обзаведен с декадентска мека мебел в ярки десени и окичен с кристални полилеи от черно стъкло, са отворени и разкриват прясно боядисани кънтящо празни помещения. Няма жива душа. Само една врата е затворена и моят ключ меко превърта в ключалката й. Леглото е скован от дъски дървен подиум. Но застлан с пухен дюшек, копринени чаршафи и сатенена ръчно бродирана завивка. По стените висят разностилни разногабаритни картини и огромен пачуърк с котка и дъб. На перваза на прозореца пищна зелена папрат ни маха приветствено в прохладния полък на вечерния бриз. Банята е кабинка от стъклени тухли, иззидана в средата на стаята. Чистичка, новичка и нелепа. Обаче душът не оправдава страховете ми, че стопаните са забравили да включат бойлера за първите си ВИП гости - горещата вода шурти весело (Да е жива и здрава Надечка!)по дървения(!?!) под. Е, сензорното осветление се изключва всеки път щом престана да се движа, но аз все пак не съм някаква разглезена безхаберна австралийка и помня още студените безелектрични безводни варненски зими от края на осемдесетте, когато масово практикувахме къпане на тъмно (и се чувствахме привилегировани при това, че поне вода имаме), тъй че дискотечното осветление не може да се класира дори в най-ниската категория на личната ми класация за неудобства. Мивката е също издълбана от дърво и това трябва да призная ме изненадва в еднаква степен с оригиналността както и с непрактичността си. Но пък кой е казал, че артелите трябва да са практични? Измили синята боя от косите си, навличаме чисти дрехи и се спускаме отново по синеводния водопад на стълбището. Вече познаваме терена, не носим раници и успяваме много по-успешно да избягваме сините капчуци и да се провираме под ниските скелета. Под нов дъжд от подсвирквания и овации (художниците все така рисуват в девет и половина вечерта) се строяваме чинно за проверка на площадката на втория етаж пред нашия стар познайник, експерт по изобразителните изкуства и бодигард на заведението за обществено хранене с неизвестно име и интериор по-тъмен от катакомба. Отегчено кимване - демек, влизайте. И сме вътре. Млад чаровен сервитьор с умопомрачително и сърцесъкрушително излъчване на курсант от военно-въздушната академия или витяз от руските народни приказки ни поздравява галантно и ни настанява на маса за двама, връчва ни менюта и се оттегля дискретно в тъмните сенки на просторното помещение. Сега можем да се огледаме на спокойствие. Интериорът е много автентичен. Изглежда като стар аристократичен дом на царедворци от времето на Николай Втори. Малко след избухването на революцията. От високите опушени тавани висят тежки стъклени полилеи с висулки и позлата, но в помещението няма електричество. Осветлението се осигурява от треперливите пламъчета на свещите, красящи застланите с безукорни колосани бели покривки маси, край които се кипри колекция антикварни столове асорти. Дървени, тапицирани, с прокъсани подлакътници, избелели облегалки, куци крака, липсващи пречки, кожени, плюшени, лакирани, полирани, овъглени, опушени, елегантни и очукани. В същото състояние са и стените. Едната блести дискретно със сатенения блясък на обрамчени с резбовани рамки пана, другата е загубила рамките, съдраният сатен виси безпомощно като знаме в безветрие и разкрива ронеща се мазилка и петна от влага. Третата е изрисувана с изящни зелени лозници, опушени и обгорени в далечния край. Не знам дали е била революцията, но тук нещо определено е избухвало.

Всичко в този ресторант ми напомня картините на Ленин,

изобилстващи в моите някогашни учебници по история, обществознание, руски език, литература и какво ли не, висящи по стените на учителски стаи, комсомолски стаи, музеи, клубове на ОФ-то, културни домове, общински съвети, АПК-та, библиотеки и къде ли не. На масивните маслени платна и репродукции Вождът беше винаги изобразен сред дворцови интериори с тапицирани в червен плюш канапета, дърворезбовани чудовищни бюра, бронзови лампи и кристални полилеи, тежки завеси, величествени мраморни стълбища, високи махагонови библиотеки, подвързани с кожа и надписани в злато книги. Всичко това често заметнато с бели чаршафи, които винаги са ме озадачавали (е, не повече от изобразения потресаващ разкош който очевидно обитават водачите на революцията, докато народът мизерства и се занимава със същинското правене на революция). Ленин е винаги с палто или поне вълнено сако с жилетка, което намеква, че са малко хладнички тия просторни палати. Е, кой би могъл да предположи че ще дойде ден, в който аз да се чувствам като персонаж от онези маслени платна (какво ли стана с тях?) - настанена в бивш дворец сред остатъци от разкош и революции, потръпваща от хлад в изпълнения с тайнствени течения салон, обслужвана от млад витяз със срамежлива усмивка и чудесен английски, посръбваща водка от кристална чаша, замезваща с черен хляб и италиански салати. Десертите са фантастични - с истинска сметана и диви горски ягоди, с вишновка и бишкоти, млечен сладолед и крем брюле, но и двете пътешественички сме вече ужасно уморени, моята неспираща кашлица ме е изтощила напълно, водката и недоспиването се съюзяват в коварен комплот и ни прогонват в посока към леглата. Докато плащам сметката забелязвам как един от сервитьорите се спъва в покрития с пищни автентични мозайки под и цяла шепа рисувани фаянсови плочици се разхвърчават и тракат в тъмното. Дори не са залепени. Младежът ги сритва небрежно обратно с крак и ги понамества с върха на обувката си.

Дървеното ни легло се оказва невероятно удобно и нито приглушената музика от вилнеещия в "Савой" купон, нито неестествено светлото синьо небе (вече е почти полунощ, но летните дни са дълги по тия географски ширини), нито моята несекваща суха кашлица успяват да ни удържат в съзнание. Ставаме в пет и хукваме към най-близката станция на метрото. Утринното московско небе ни се усмихва със същото бебешко синьо като полунощното такова. Същото синьо с което рисуват художниците на Артела. Синьо като очите на белокожата руса хубавица, седнала срещу мен в метрото. Синьо като в реклама на Аерофлот. Синьо като роклята на Василиса Прекрасна. Синьо като в приказка. Очаквайте продъжението Автор: Изабела Шопова Снимки: авторът

Виена, Австрия 2010-та година. Снимката е изпратена от Савчо.

С черни букви на жълт фон пише:

Моля помогнете на животните от цирка за през зимата.

Сигурен съм, че не правя най-точния превод – но съм убеден, че това е посланието.

Недалеч от тук, само на някакви си 1300 км. хората събират пари от други хора, за да може да осигурят средства и добра грижа за животните от цирка. През зимата.

Николай Искъров написа през 1988-ма прословутото стихотворение искам да съм негър, което после бе възпято.

Двадесет и две (22) години по-късно, с тъга може да заключим, че може би е по-добре да си пони, пони във Виена.

Политиците ни убеждават, че кризата в България е криза на хората, не на държавата, за разлика от европейските страни, където държавата е в криза, но хората – не.

За последните 22 години пряко имаме шанса да наблюдаваме едни гнусни и злочести събития, които се повтарят с отвратителна периодичност. От това обаче нито се вдигна стандарта на живот в България, нито хората живеят по-добре.

Когато в повечето семейства има проблеми, хората гледат да ги решават дискретно и тихо вътре в семейството. Този принцип важи и за държавническото поведение.

В нашето, българското семейство и държава, проблемите се изнасят навън. Никой не търси реално решение на проблемите, думата алтернатива се разменя като евтина монета преди тоталното ѝ обезценяване, а решението всъщност се свежда само до оповестяване на намерение.

Някои хора може би смятат, че чуждопоклонничеството води със себе си решения. Всъщност това далеч не е така, а именно поради факта, че България е малка страна, на нея ѝ трябват най-добрите политици. Такива, които умеят да лавират без да се ангажират, които могат да мислят в перспектива по-широка от тази на текущия мандат.

Уви.

Омаскаряването

Това трябва да бъде запазена марка за България. Ето в това сме много добри, доказано добри. Разбира се, българите сме много добри и в много други и различни области, но с кое се представяме пред света?

Всички държави имат проблеми и всеки е свободен да ги решава както му приляга най-добре. Американският президент Кенеди беше убит преди 47 години, а американското общество ще трябва да изчака още няколко десетилетия преди да има пълен достъп до всички документи на службите по случая.

Всъщност нека не се лъжем, ние всички искаме да сме добре и да се оправим. Но кой може да дефинира какво и колко е добре и как да стане това?

Изначалното

Всяко българско правителство през годините на прехода изповядва философията на изначалното. Не само, че няма приемственост, дори напротив, всеки следващ бута къщата на предишния. Винаги се започва с безумни кадрови промени и едни нещастни чиновници биват подмятани натам и насам без някаква особена идея.

А тези отгоре?

Думата реформа служи само като медиен тригер за интервюта, реално реформите са съвсем ограничени и трудно се провеждат.

Всеки нов кабинет с лекота зачерква дългогодишни процеси – това е сякаш да градиш небостъргач във блато.

Пица на парче

Политиката на правителствата се свежда до некоординирани действия на парче, нещо което да предизвика ефект сега и веднага, но дори и децата във основните училища знаят колко време и мисъл изискват сериозните реформи.

Затова може да се направи аналогията с пицата на парче. Отиваш, купуваш, ядеш и забравяш.

Всъщност именно пицата на парче повдига сериозни и фундаментални въпроси:

Кой е пицарят?

Пицата е винаги различна, но не ли пицарят един и същ?

Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия. Казано е много добре.

Имагинерната реалност

В една абсолютно измислена реалност, българският посланик в Америка щеше да участва в някой от техните хитови сериали, а ние всичките щяхме да живеем една идея по-добре, ама няколко пъти по-добре.

И понеже на всички вече ни е ясно, че трябва сами да се спасяваме, кой както може, апропо и в това българите сме добри, то поне може да спестим на останалите държави гледката от нашето мръсно, черно бельо.

Това, драги ми читатели, трудно може да стане.

Във центровете на почти всички големи български градове е пълно с простряно бельо. Да, чисто, но все пак – бельо.

Това правят и нашите политици, тези които трябва ни водят напред.

Както си говорих с приятели наскоро – първа копка, рязане на лента, а после кеф ти кану каяк или синхронно плуване.

И така драги ми Смехурко, посоката е ясна – псувай ближния, ритай падналия, бъди с първия и … тези три неща.

С удоволствие се отзовах на поканата на Първа Инвестиционна Банка в 8-bit bar за представяне на безконтактните банкови карти PayPass. Някога споменавал ли съм колко е яко да имаш блог! Идеята на картите е, че се съкращава времето за плащане на малки суми и човек може да носи по-малко пари в брой със себе си. Плащането става горе-долу по начина, по който работят новите автомати за таксуване в трамваите и тролеите.

Първите безконтактни POS терминали вече работят по моловете, разни вериги за бързи закуски и кафенета, бензиностанции и т.н. На ден влизали по десетина нови обекта в системата.

Това е картата. Забелязвате логото в горния десен ъгъл, нали? Поднасяте към четящото устройство, бип! и готово, плащането е извършено. Картата работи и по класическия начин на банкомати и терминали. Между другото, има обявен конкурс за дизайн на картите с прилични награди.
Смятам да си добавя една такава карта към разплащателната сметка (било изгодно) и да ви докладвам резултата.

Барът беше много футуристично оформен, защото кампанията е обвързана с новия ТРОН, продължението на класическия филм от 1982 г. Навремето само се облизвах на снимките от първия филм по западните списания, който така и не беше купен да се показва в България, нито пък циркулираше по видеокасетите. В ранна тинейджърска възраст смятах, че това е сигурно най-якия филм на всички времена. Тази вечер, обаче....

... отивам на предпремиерата! На томболата накрая спечелих покана.

Кетърингът също беше много впечатляващ. Нямаше как хем да остана на диета, хем да опитам криошоколад (горещ шоколад, потопен в течен азот, яде се веднага след изваждането от азота), 6 цвята космически сладки, всякакви странни хапки и питиета в светещи чашки. В името на науката, рискувах елегантността на собственото си тяло, за да дегустирам храните на бъдещето. Някои бяха много приятна изненада.

PS. Не знам дали конкуренцията има пръст, но снощи в новините вървеше неграмотен репортаж за уязвимостта на личните данни в картите и паспортите с RFID чип (за които ще пиша специален репортаж). Скъпи журналисти, които пишете за Интернет и технологии в националните медии! Научете малко терминология и не се излагайте пред няколко милиона зрители.

ГЕРБ е единствената партия, чието ръководство заседава в дома на председателя си, установи проверка на “168 часа”.

Въпреки че управляващите си имат централа в административната сграда на НДК, много често те се събират в дома на Бойко Борисов в Бояна. Ръководствата на станалите парламентарни партии като БСП, СДС, ДСБ, “Атака”, ДПС и РЗС заседават в централите си, след което дават брифинги. Така избирателите им и обществото знаят какво точно са решили, какви политики и позиции ще отстояват.

Подобна практика в ГЕРБ няма. Изпълнителната комисия се събира тайно от медиите, никога не е ясно кога и къде, след което никой не разбира и какво са решили. Ако ръководството прецени, може да спусне задачи на парламентарната група или съответните министри.

“24 часа”

Вашите коментари?

Прочетете също:

• March 7, 2010 -- Бой,семейни скандали и военно положение в държавата (0)
• November 21, 2009 -- Когато ни го сложат общонародно (0)
• December 11, 2010 -- Ако избереш Уорлик,губи Бойко (2)
• April 29, 2010 -- Червени,сини,жълти,пембени (0)
• October 20, 2009 -- Не е ли безобразие управляващи да нарушават закона? (2)

Огнян Донев, собственик на Софарма е сред новите съсобственици на  "Труд" и "24 часа".

Биволъ откри в базата Булстат данни за свързани интереси на Огнян Донев с Цеко Минев (ПИБ) и Ирен Кръстева чрез Инвестиционно дружество "Надежда", което е едновременно в собствеността на Софарма и на полиграфическия комбинат Родина, който е печатницата на "Нова медийна група".

очаквайте подробности...

Разпечатайте от шаблоните на Дядо Коледа и Коледното ангелче.

За да си направим Дядо Коледа ние разпечатахме шаблона на два листа – един бял и един червен. След което, изрязахме белите части от единият лист и ги апликирахме върху червените части. Така не се наложи да оцветяване, а и хартиената играчка стана по-здрава.

За Коледното ангелче – първо ги оцветихме и след това подлепихме на синя хартия.

Вижте още:

Продукти:
1 малка бяла тиква
1ч.ч.  захар
1ч.ч. счукани орехови ядки
7 ябълки
2- 3с.л. кафява захар

Приготвяне:
Тиквата се познава, че е узряла добре по грапавите кръгове около дръжката. Измива много добре. Срязва се на 2. Изрязва се дръжката на едната половина. Почиства се от семките. Парчето плод се слага в  голяма тава за печене. Налива се 5- 6 ч.ч. вода. Тиквата се поръсва от вътрешната страна със 1/2ч.ч. захар. Покрива се добре с алуминиево фолио. Слага се във фурната. Задушава се под фолио, 90 минути. През това време се обелват ябълките. Стържат се на ренде. Объркват се заедно с 1ч.ч. счукани орехови ядки, 1ч.л. канела и 1/2ч.ч. захар. Объркват се добре. Изважда се задушената тиква. Маха се фолиото. Плодовата плънка се разпределя в тиквата. Поръсва се отгоре само с кафява захар. Връща се във фурната за допичане още 20- 30 минути. Слага се върху поднос. Реже се изстинала на парчета.

Днес продължаваме с босненския пътепис на Росица. Тя ни разведе до сега из Дрвенград, Вишеград и Сараево, а днес продължаваме към основната цел на това ѝ пътуване: към дервишкия манастир при извора на река Буна в Босна и Херцеговина. Приятно четене:

Босна: богомили и дервиши

част втора:

Мостар и Благай

По пътя към Мостар спряхме на онова място край реката Неретва, където Тито е водил решителни битки през Втората световна война. Битката край Неретва. Наш приятел ни беше описал мястото така, цитирам: „kade e Tito prejebao Germanci:-)))”. Ето го сринатия мост, стои си и до днес така: [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Битката при Неретва"][/caption] Съвсем наблизо е Ябланица, а край набиращия височина път вляво се намираха редица заведения, популярни с майсторски приготвеното агнешко. Не спряхме там, защото още смилахме снощните порции.

Реката Неретва

радваше окото през целия път, пейзажът започваше да се променя – варовикът караше ждрелата да блестят с особена бяла светлина.

Пристигнахме в Мостар при смрачаване.

Това никак не беше лошо, защото избегнахме туристическите тълпи, които прииждат тук ежедневно, четири сезона. Температурата в Мостар не пада под нулата и съдбата на туризма в този град е по-щастлива дори от тази на Дубровник. Красотата на каменните къщи, внушителният стар мост – символ не само на града, но и на цяла Босна, тихият шум на реката... [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Мостар"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Мостар, старият мост"][/caption] Струва ти се, че тук винаги е било така спокойно и релаксирано, но само ти се струва... Историята и тук е повече от зловеща, босанците в средата на грозен „сандвич” между хървати и сърби..., днес само босанци и хървати, всеки на своята територия и никога заедно.

Възстановеният мост е бил открит на 23 юли 2004 г. с танци.

Какви танци? На въртящите се дервиши.

Казах дервиши, та ви подготвям за следващата цел на нашето пътуване – близкото до Мостар

село Благай, известно с дервишкия си манастир,

построен до извора на реката Буна. Към Мостар ще се върна отново, а сега към Благай. Набързо бях погледнала в интернет за хотели и видях препоръки за два основни – Отоманската вила (“Ottoman Villa Velagomed”) и хотел „Ада”. Отоманската вила се намира близо до извора на р. Буна, но ако искате да преспите там, е задължително да резервирате предварително. Ние не го бяхме направили и... не ни приеха, защото нямаха готовност. Остана вариант Б, познат добре на домакините ни – хотел „Ада”. Комфортно, топло, едни блестящи мраморни стълби и коридори, тераска, изглед към реката (по-точно шум от реката в този час), прекрасен ресторант. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Сутринта беше очарователна! Реката беше придошла и заляла някои от мраморните масички за сервиране пред хотела. Дърветата сякаш извираха от изумрудено зелената вода, цяла гора се опитваше да препречи пътя й, но тя си течеше жизнерадостно. Райска ябълка красиво се извисяваше пред хотела, боядисан сякаш специално в подобен цвят, мушкатото цъфтеше с пълна сила, започваше да ми става много хубаво! Районът има подчертано средиземноморска атмосфера, растителност и климат. Някои от билките, които растат тук, са уникални. [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Благай, райската ябълка пред хотел „Ада”"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Благай, река Буна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Благай, река Буна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Благай, река Буна"][/caption] На косъм бях от решението да остана тук и да мързелувам. Някой път ще го направя, обещавам! Но в този час, след обилна закуска, групата ни се отправи към

извора на Буна

Тази река е дълга само 9 километра – толкова й е животът преди да се влее в Неретва. Но пък е една от най-мощните подземни карстови реки, извираща от дълбочина 200-250 метра, която се показва на повърхността с дебит около 30 до 43 кубични метра на секунда. Изворът на Буна (Vrelo Bune) се явява една от най-прекрасните гледки в Европа. Но това е само статистика, тя не топли душата и не помага на човек да се отпусне. Като си повтаряхме, че сме уникални късметлии заради топлото време (21^oС) и обилното слънце в този ноемврийски ден, спряхме колите на малкия паркинг преди началото на извора. Кокетни кафенета и ресторантчета вече се стягаха да посрещнат съботните посетители, а реката течеше и се завихряше с неустоима сила и красота. [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Малко преди извора на реката Буна "][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Близо до извора на реката Буна "][/caption] След минути стигнахме до самия извор, където скромно и елегантно се извисяваше бекташкият дервишки манастир от началото на 16 век. Едно от най-мистичните мeста в цяла Босна, притегателен център за туристи и пилигрими. Тук не ти се говори. Да си мълчиш е най-подходящото и естествено нещо. Пихме по един чай, поседяхме, снимахме. Няма две мнения по въпроса – посетете това място и планирайте повече време близо до омагьосващата вода! [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Дервишкият манастир при извора на р. Буна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Изворът на река Буна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Изворът на река Буна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Изворът на река Буна"][/caption] В живота си досега бях виждала два извора - на река Чепинска при Клептуза и този на река Бистрица в Албания – «синьото око», за което съм писала в албанската сага. Ето сега още една прекрасна гледка за душата, напускаме, само защото имаме още една цел – богомилският некропол при Радимля, близо до Столац. Автор: Росица Йосифова Снимки: авторът Други разкази свързани с Босна и Херцеговина – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!