Трябва ли ни Парк на идиотите

Този текст бе написан през лятото на 2008 г. и по-късно публикуван в Mediapool. Реакцията на обичайната тамошна коментираща бригада бе съпроводена от спонтанни гърчове и спазми. Днес го намерих в архива и се настроих доста меланхолично – вижда се, че изминалите почти 3 години не са изменили кой знае колко картината. Затова, а и във връзка с актуалния дебат около съветския паметник в София, реших да го кача в блога:

---

Размисли в движение

© Милен Радев

След по-дълго от обичайното, този път деветмесечно, отсъствие от Страната на розите и мутрите си мислех, че съм все пак подготвен и трудно мога да бъда изненадан с нещо в нашата посткомунистическа, европейскосъюзна действителност.

Да, ама не, както обича да казва един от нашите журналистически доайени.

Едно е да следиш от разстояние, макар и с модерните средства на интернета, разполагането на по-раншните комунисти на политически и икономически властови позиции. Друго е да преживееш на място как те без всякакви задръжки моделират по свой мерак публичната среда, културната сфера, всекидневния медиен и битов живот на българите.

Признавам, че бях омерзен пред вида на по-мощния и от последните дъждовни порои мътен поток на имена и образи с уж 25 годишна давност, заливащ тези дни незащитения зрител от екрана на Канал 1. То не бяха любомирлевчевци и николайпетевци, мъдрещи се на подиума на НДК на казионна международна писателска среща на лапачи и “полезни идиоти“ от цял свят. Не бяха евгенияживковки, откриващи ново издание на “Асамблеята на мира“. От екрана си предават щафетата Димитри Иванов, Божидар Димитров, Тошо Тошев, лауреати на наградата “Черноризец Храбър“ и брадати нашенски архиереи с нахлупени до веждите московски черни калпаци, бленуващи държавно православие и задължително тяхно си вероучение.

Трудно ми бе да запазя спокойствие пред леещите се от устите на управляващата политическа класа самохвалебствия и розови съчинения за светло бъдеще. Сякаш няма надвиснало над България брюкселско спиране на фондове и замразяване на съюзни права на страната ни. Сякаш няма поголовно и незапомнено от Виденовите мрачни години обедняване на преобладаващата част от населението. Сякаш няма рой публично прословути фигури, обвинени в корупция и злоупотреба с власт и скътани след това на други партийно-държавни хранилки …

Сразен разглеждах цените на хранителните стоки по магазините – по спонтанна моя преценка средно със само 30 – 40 % по-ниски от германските. А много от основните продукти като олио, захар, млечни произведения, маргарин, кафе, плодове (!) са по-скъпи отколкото в “редовите“ берлински супермаркети. И това при доходи на средностатистическия българин неколкократно по-ниски от германските. Направих забележка в този дух по адрес на очевидната и страшна за повечето граждани инфлация пред известен “царски“ икономист. Според него инфлация нямало – ставало дума просто за “адаптиране на цените ни към европейските“. Коментарът, мисля, е излишен.

До неотдавна смятах, че говоренето за геноцид над българския народ в незапомнен размер, извършван безмилостно и от години, е пресилено и не отчита всепризнати характеристики на този термин, ползван по принцип за масови и кървави катаклизми в по-далечното и по-близко минало.

След това, което виждам при сегашното си идване в България, след невъобразимата за една европейска държава бедност, която, къде очевидно, а къде притеснително и от достойнство прикрита, все пак боде очите, след сблъсък с прогнилото и негодно за човешки елементарни потребности здравеопазване, след срещнати възрастни хора, които молят селянките по “Граф Игнатиев“ за една шепа коприва да си сварят супа, мисля, че действително българския народ е подложен на нова за нашата история форма на геноцид.

Геноцид, организиран от наследниците на онези, които преди 64 години вече веднъж изтребиха почти всичко будно, почтено, национално отговорно и предприемчиво в България. Днес техните внуци строят от мрамор и стъкло дворци на пошлостта и парвенющината по разбитите и мръсни софийски улици.

В тях те управляват задигнатите от бащите им милиарди, заработени от измиращата днес част на българското население. Вършат го с наглостта на богатия, който не е заслужил с пот и находчивост парите си, а е станал техен владетел по просто партийно поръчение. А премиерът на това геноцидално държавно образувание се тиражира в масовите печатни медии с вакло агне в ръце пред блеснали жита, окъпани от топъл дъжд …

Защо ни трябва нарочен Парк на идиотите като в Литва, където за посмешище и страх са събрани статуите на комунистическата епоха? Та у нас една шайка превръща пред очите ни цялата държавица в парк на идиотите.

От партизанските намръщени бюстове, които видях да си стоят непокътнати в почти всяко подбалканско градче на Изток от Стрелча, през колосите на окупатора на пловдивското тепе и на булевард “Руски“ в София (нека някой се опита да предложи на поляците подобно име за централна артерия във Варшава…!) до последната, сякаш незабелязана от изтерзаното от жестокия живот гражданство, подигравка пред старата Селскостопанска академия: след основно преустройство и разчистване на заприличалата на джунгла тамошна градинка днес с особена пищност и нов бронз блести старата плоча, посветена на “агрономите, паднали в борбата срещу фашизма“.

Дали общината е заделила средствата за възобновяването ѝ? Същата община, която не успява да придаде човешки достоен облик и график на градския транспорт, но поддържа подобни паметници в чест на московски агенти-терористи. Същата община, която допуска невъобразимата в европейски условия практика из тъмни и задушни административни коридори да се тълпят и подпират по стените изнемощели от чакане за някакво си удостоверение граждани. Стоещи прави (!) – защото ако седнат на няколкото срамежливо поставени в един ъгъл изтърбушени стола, може да загубят реда си.

Не мога за съжаление да се погрижа за малко по-оптимистичен завой на финала. Довеждането на преобладаващата част от населението до сиромашия май ще се окаже най-печелившият вариант на властващите посткомунисти.

Освен очевидната полза от преразпре делението по принципа – “от вашите джобове в нашите“ – обричането на значителен дял от гражданите на глад е най-добрата рецепта за тяхното олевяване. Гладът подхранва мисленето или по-точно реагирането по комунистически схеми. Когато и заможната класа, която в нормалните общества трябва да е по дефиниция либерална или както стана обичайно у нас да се казва “дясна“, когато и тази заможна класа е по своя генезис и възпитание идеологически импрегнирана с марксизъм, тогава няма защо да се чудим, че хората с нормално мислене в такава държава се маргинализират.

Май ще трябва да сме благодарни, че онези още не са ни изградили на нас самите един Парк на наивните оптимисти. С телени мрежи и радиоточки разбира се.

По познатия модел.

Прочети цялата новина

Свързани новини: