Човечеството едва ли някога ще живее във време, в което не се решават съдбоносни проблеми. Усещам се, че за последните четири парламентарни изборни кампании, всеки път, доста убедено съм употребявал думата „съдбоносни“. И се замислих.

Възможно ли е всичко да е съдбоносно?

Ако е така,, всичко е съдбоносно — всеки избор, който правим всеки ден, включително и тези, които правим веднъж на четири години.

В момента говоря за избора, който правим като нация и който ни е зададен от великото предизвикателство — веднъж завинаги да скъсаме с нашата орис, с „типично българското“ – мърлявото, назадничавото, половинчатото и тесногръдото отношение към живота и към себе си. И да прескочим на орбитата на напредничавото, успешното и благородното и да го направим „типично“.

Радвам се, че ни се падна такъв шанс. Великите предизвикателства раждат величие. Само ако бъдат преодоляни, обаче.

Има една поговорка - „Ако имаш чук в ръката, всеки проблем ти прилича на пирон“. Минала през полицейски пагони, сегашната администрация привижда решението на великото предизвикателство като полицейска акция.

Проблемът с подслушването ще реши с повече подслушване. Освен МВР ще ни подслушва и ДАНС. Проблемът с бездомните кучета ще реши с електронни чипове, с които и кучетата ще бъдат следени и глобявани. Проблема с местните данъци ще реши с хеликоптери. Проблема с винетките ще реши с по-строги наказания и по-сложни за фалшифициране винетки.

Не, не, това не е критика на правителството.

Това е самокритика.

Защо да не опитаме с любов?

Не надценявам любовта. Тя буквално крепи света на раменете си.

Ако се показваш всеки ден по телевизията, ако всеки ден присъстваш чрез паметници, плакати, портрети, интервюта и речи, ти си обект на любовта, ти си любимец. Но това е открадната любов и ще свършиш като Мубарак, когато окрадеш като чужда нива цялата народна любов, до пълното и изчерпване.

От кого да очакваме любов? Нима е възможно властта да съчувства и да обича?

Не е въможно. Колективният ум на бюрокрацията е слаб, способността и за емпатия и любов е нищожна.

Моя позната спасява кучета като част от обществена инициатива. Кучетата, обаче, заминават за чужбина, защото там ще ги обичат повече.

Друга обикаля детските домове за сираци и наблюдава живота там.

Диагнозата и на двете в двата случая е една и съща – трагедията е в липсата на любов. Има бюджети, храна, играчки, дрехи. Липсва само любовта, която уж е безплатна.

В обществото на изобилието, което се купува с пари, изпитваме огромен, невъзстановим дефицит.

Дефицитът няма да си отиде и с пластмасовите, плюшените, захаросаните и надуваеми сърца, които се продават в момента на всяка сергия по улиците.

Той обаче няма да си отиде, и ако просто вземем от парите на едните и ги дадем на другите.

Защото, нали знаете, ние сме най-нещастни за парите си.

Не случайно, никой не пише на полковника, който вероятно седи сам като куче и гледа мач в огромната правителствена резиденция.

Какво ли липсва?

Неудобно е да се говори за нея. Затова социолозите я наричат „рейтинг“, бизнесмените — „мисия“, критиците — „вкус“, писателите — „муза“, а вярващите — Бог.

Страх ни е, че ако я наречем с истинското и име, вече не можем да я подмятаме като парцал по ъглите.

Да, можеш да я намериш в религиозната вяра. За да излекуваш наранената си, изтощена и деформирана душа. Можеш да я откриеш и другаде. Но лесно ли е?

Има една универсална рецепта да получиш любов, а тя е — пръв да я дадеш. Любовта има свойството многократно да се отразява в околните и да се върне със силата на лавина.

Сещам се за моя позната, чийто свят се върти около любовта, която тя разбира като шестица от тотото, или като принца от приказките. Тя чете любовна поезия, а и пише по малко такава. Всичко у тях е с дантели, барокови мебели и стари портрети по стените. Всичко е готово за любовта, която така и не пристига.

Помня подобна гледка на 42-ра улица в Манхатън, преди много години, в безкрайната редица от порнографски магазини и кина. Тогава бях на 24, беше преди навлизането на кабелната телевизия и интернет у нас и живо се интересувах от продуктите на еротичната индустрия. Влязох в няколко магазина, където между безкрайните купища материали сновяха клиенти с убийствено сериозни лица и разглеждаха списанията и видеокасетите. Замислих се, че всъщност те имаха нужда да си въобразят малко любов и нежност, които да им бъдат дадени от някого просто така. А индустрията с удоволствие им продаваше собствените им мечти, гланцирани и пакетирани.

Инвестицията в любов се оказа най-изгодната инвестиция.

Наскоро отговарях на заядлива поща от фирма, която ни обвиняваше с колегата, че наш материал с критика за тях е попаднал твърде високо в резултатите от търсенето и изискваше материалът да бъде незабавно свален. Първо си мислехме за нещо много злостно като отговор, след това за нещо смешно, и накрая отговорихме толкова добронамерено, че дори нашият приятел - адвокат, който ни консултираше, се впечатли.

Фирмата не се обади повече.

Всичко е съдбоносно. Всичко е любов и не е задължително да е много логично.

All you need is love.

Вариант на този текст излезе във в-к „Седем“