Много дълъг уикенд в Белград

Отвори ми се възможност за едно доста изгодно обучение в Белград и не чаках да ме питат два пъти:

„Искаш ли да заминеш за Белград, за...“

„Да!“

Отлетяха първите 4 дни от седмицата и вече съм на летището и си давам багажа за самолета. Да, прави сте, пряк полет до Белград няма. Защо няма? Вероятно защото няма достатъчно желаещи. Белград е съвсем близо до София (по-близо от Варна), но първата третина от пътя е гадна, удобен транспорт няма, а и трябва да се минава външна граница на ЕС. Досадно е да се чака.

За по-бързо летя през Виена. Легнал съм си към 3, ставам към 8, за да стигна до 9 на летището, където в 11 излита моя самолет и очаквам към 15,00 часа местно време да съм в Белград.

Хора на летището почти няма и се сещам, че мога да звънна на В., който работи там. Уж сме големи приятели, а не успяваме да намерим време да се виждаме по-често.

Не знам, ще доживея ли време, в което ще спрат да унижават хората, да си изпразват джобовете и да си свалят обувките и коланите преди да влязат в транзитния салон. Че няма да доживея, да разрешават да се внася вода или нещо друго за пиене, то това е ясно. И без друго кафенетата работят с безбожна (за България) надценка. Откъде знам, че е безбожна ли? По-нататък ще разберете.

Явно недоволството на пътниците е довело до там, да има автомати за напитки и закуски на горе-долу поносими цени и дори указателна двуезична табела към тях.

Обичам да летя с австрийските авиолинии. Горещо одобрявам наземния им персонал. Ето това е подбор на персонал — професионален!

В транзитния салон е леко депресивно и социалистическо. Какво значи социалистическо?

Ами че магазините са малко, но пък са големи.

Големи са, но в тях има малко стоки.

Стоките са малко, затова пък са скъпи.

Стоките са скъпи, но пък има много неизползвани площи.

Много неизползвани площи, но пък комфортните места за пътниците са малко.

И така... цените са безбожни.

Качваме се в малкото фокерче на Tyrolean. Продължавам да се възхищавам от кабинния (въздушния) персонал на Austrian, особено от това колко добре им стоят яркочервените униформи и чорапогащници и как добре се връзват с русите букли.

Закуската е скромна — едно микроскопично хлебче с две сосчета, но поне дават кафе и вода.

Прелитаме над Белград, след слънчева София на земята нищо не се вижда и летя в уникална ситуация - има трипластова облачност, един пласт под мене, един пласт над мене и един по средата.

Пристигаме във Виена, където времето е гадно. Спираме на ръкава, но вместо да ни свържат с него, докарват стълба и автобусче. Автобусчето заобикаля цялото летище, закарва ни на някакъв вход на партера, влизам, показвам си личната карта и директно се упътвам към гейта за излитане, който е съседен на този за пристигане. Фрашкано е с магазини, дори по коридорите има сергии покрай стените. Можело, значи.

Максимум час след това ни натоварват на самолета за Белград. В последната чакалня успявам за малко да пусна компютъра, за да поцъкам из интернета. Интернетът е от най-гадния тип - държи да ти отвори страница, за да се съгласиш с някакви идиотски условия. Докато разбера, че трябва да отворя браузър, за да тръгне връзката, се изнервям. Час и двайсет и пет до Виена, час обратно до Белград, колко щеше да се пътува до Белград, ако имаше директен самолет?

На летището ме чака шофьор с табелка. Аз му говоря на български, което го смущава, така че млъквам и се присъединявам към останалата част от групата. По някое време се отказвам да говоря славянски езици, и оставям шофьорите и гидовете да блеснат със знанията си по английски.

Покрай чехите, словаците и мен в групата на летището има и един унгарец, което оправдава усилията им.

(на пешеходната зона, точно срещу шведското посолство). Персоналът на хотела също държи да ми говори на английски, въпреки че им отговарям на български.

Ще трябва да си въведа кредитната карта, като залог за консумация от мини бара за 30€. Добре, добре, все тая.

Стаята е супер, много добре, единствено парното е навъртяно до дупка. Дадоха ми жица за интернета, въпреки че се хващат и две безплатни мрежи. Пробвам ги, но не са стабилни, прекъсват.

След малко отново тръгвам към Калемегдан и този път съм твърдо решен да отида до края, там, където не успях да стигна пролетта и където има добър изглед, а и да намеря Видинската капия (порта), за да се снимам пред нея. Странно, но въпреки гадното време, доста хора се движат заедно с мен към вътрешността на парка. Странно, къде ли отиват.

[geo_mashup_map]

Май са същите любители на хубавите гледки. Седят по пейките, говорят си, някои си правят снимки. Две девойки си разменят фотоапарата до висок паметник на самия ръб. Не се ли сещат да питат някой турист да ги снима ;-)

Постепенно се стъмва, колите палят фаровете си, а по сградите и улиците се палят лампите, и изведнъж грейва внушителния пейзаж на вечерен Белград. Точно тогава, за късмет ми свършва батерията и се оказва, че и другите две батерии не са заредени. Греда!

Между крепостните стени има изложба на военна техника, която разглеждам с интерес, но не успявам да си доснимам. Леките танкове изглеждат направо като играчки. На външен вид уж не се различават много един от друг, но днес от историята е ясно, че някои от тях са били успешни модели, а други - крайно неудачни.

Много бързо ми свършва свободното време, а Видинската капия е много далече. Чака ме и обща вечеря с останалата част от групата. Домакините не се опитваха да ни запознаят помежду ни и имаше неловки моменти в началото. Наблюдавам и друга странна особеност — няма пиене, дори бира и вино. Спонсорите не финансирали консумация на алкохол. Политически правилно, но тъжно.

Започвам серията тъпкане с прекрасна сръбска храна, която няма да свърши чак до последния ден на престоя. След приятни разговори и първи запознанства се прибираме по стаите, защото утре ни чака дълъг ден.

На другата сутрин, денят е облачен и леко ръси дъждец. Още по-добре, няма да ни е яд, че учим.

Заседателната зала, където се провеждат занятията, е доста тясна и сме натъпкани като сардини около една П-образна маса.

От друга страна, лекциите са много интересни и всеки има възможност да сподели какъв опит има с провеждането на кампании с web 2.0 инструменти. Първият лектор разаснява опита си с използването на социални мрежи за политически кампании.

Пиеме кафета и вече бавно, но сигурно се стопява леда между нас.

На обяд отивам да си сменя малко пари и да си накупя обичайните неща - дъвки, вода, ментови бонбонки, айран. За две води, два айряна, сушени смокини, дъвки и три пакетчета ментови бонбонки харча около 15 лева. Започвам да разучавам защо. Ментовите бонбонки по 2,60 пакетчето са половината от сметката. Мдааа.

В Белград е много лесно да се смятат цените. 1 евро = 100 динара. На мен ми беше най-лесно да си представям, че един динар е равен на един евроцент. На вас, ако ви е по-лесно, делете всяка сума на 50, за да я получите в левове ;-)

Лекциите са доста интензивни и до вечерта вече ми е бръмнала главата от всякакви примери, кампании и теоретични постановки.

Преди вечеря обикалям книжарниците откъдето наслука си купувам две книжки, които изглеждат интересни. Едната си я купувам заради корицата, а втората, заради този цитат:

Тези дни ще ги прочета и двете и ще ви докладвам за тях.

За втората вечер домакините ни водят в традиционния ресторант „Два елена“ на ул. Скадарска.

Ресторантът изглежда страхотно и антикварно отвътре, с ламперии и дърворезба. Има оркестър, който досажда по масите. Келнерите са безупречно облечени в бели ризи и черни костюми и обслужването е безупречно. Държат на английския. Брей, не знаех, че са такива любители на чуждите езици.

И кухнята е супер - мезенца, салатки, скара, баклава и някакъв сладкиш с орехи. За пореден път се натъпквам до пръсване.

Падам се на една маса със С. - американец, който живее в Източна Европа. Подхващаме разговор за политика, в който освен интернета намесваме бивши и сегашни президенти и кандидат-президенти на САЩ. С. показва завидна политическа грамотност по ситуацията в България. Дори има свои възгледи защо БСП загуби изборите, а ГЕРБ ги спечели. Впечатляващо!

По някое време отивам да посетя санитарните възли и когато се връщам от моята маса липсват хората, преместили са се. Местя се на друга маса, където разговорите са по-земни — за пиене, купон и жени. Вероятно има значение, че масата е населена с българи, македонци и други екс-югославяни. Очилатата симпатична босненка, към която като струни са опънати невидими силови линии от тестостерон от всички мъжки участници, по някое време си тръгва, след като е разменила едно 50 бройки СМС по телефона. След това нерадостно събитие разговорът изпростява, а ракията започва да циркулира в пъти по-бързо. Словенецът на масата, мисля, придобива много по-добра представа за манталитета на южните славяни отколкото от какъвто и да е учебник.

Аз май пих твърде много вино, и, леко полюшвайки се, си тръгвам. В хотела откривам, че ми няма калъфката за фотоапарата с флаш картите и резервните батерии.

На закуска питам — дали някой е виждал моята калъфка. Не? Ще я търся в ресторанта.

Преди обяд със сетни сили се сдържам да не заспя и да ми падне главата върху клавиатурата на компютъра. Първата лекция беше обобщаваща за метрики и социални мрежи, води я симпатична сръбкиня с мек, но приспивен глас.

На обяд отивам пак до ресторанта да си търся калъфката. Научавам, че калъф за фотоапарат е „фотлера“ на сръбски. Няма го, съветват ме да дойда вечерта, когато ще е другата смяна на работа, вероятно те ще го донесат.

Започвам да се шматкам из града, за съжаление времето е ужасно малко и обикалям само едни и същи места - ул „Княз Михайло“ (пешеходната зона), и двете успоредни улици. За друго не остава време.

За втората вечер е предвиден ресторант „Бела Виста“ — дървена сграда на брега на реката (дори и сърбите на масата не бяха сигурни дали това е Сава или Дунав). Този път се паднах на една маса с две сръбкини, страшни симпатяги — С. и Н., които в момента работят в държавната администрация. Н. е от Шабац, град с много специфичен диалект и силна организирана престъпност, специализирана в автоджамбазлъка. Мотото на града било „Заповядайте в Шабац, вашата кола е вече тук“. Бих препоръчал на Дупница да се побратими с Шабац, виждам голямо поле за сътрудничество и културен обмен. С. пък е от Зайчар, град на 30-тина километра от Видин, и ровичкаме в местния диалект, за да открием общи думи. Откриваме няколко — например панаир/панаджур.

Между другото, успявам да изненадам голяма част от чехите и словаците с познанията си по чешки. Доволен съм.

По-младата част от компанията се упътва към клуб „Трамвай“, където имало жива музика. „В неделя вечер?“, се учудвам аз. „Журката (купонът) в Белград никога не спира!“ обясняват местните. Ех, а ние откак влязохме в ЕС станахме абсолютни сухари и аз вече на пръсти мога да изброя всички денонощни заведения в София. Не са много.

Говориме си до късно, разказваме си за весели случки от социалните мрежи. Кой с какви хора се запознал, двама от сърбите, които са семейство, обясняват как девойката непрекъснато си губела запалките и младежът, за да ѝ направи добро впечатление, се появил в родния и град с цяла торба рекламни запалки. Словакът обяснява как си изтрил фейсбук профила, защото тъщата му обичала с лаптопа да обяснява пред младото семейство какви неща научила за него от мрежата и т.н.

Както сме се унесли в сладки приказки, по едно време другата част от групата се обажда, че нещо не ставал купон в „Трамвая“ и щели да си ходят. Хубаво.

Най-накрая оставаме съвсем сами, персоналът пуска силно музиката и май ни намеква че трябва да си ходим.

Тръгваме си, но след 1 минута трябва да се върнем — забравил съм си шапката. Ей, не ме оставя тоя Белград бе, навсякъде си забравям по нещо. Разделяме се с компанията като първи приятели и си обещаваме да си пишем. Аз наум си обещавам, че трябва да сваля 4-те кила, които качих от невъзможност да откажа такова гостоприемство.

На другия ден рано-рано ставам и отново повтарям цялата процедура с пътуване до Виена и обратно. Последният полет до София е наистина натъпкан и не е много комфортен. Присъствието на нормални таксита на летището е голям плюс. И пак има някаква странност - такситата са строени в две колони, така че не може и пиле да прехвръкне. Хайде на бас, че не е това оригиналното им подреждане.

Най-накрая се прибирам у дома и спя чак до вечерта, като утрепан. Щом се събуждам, пак ми се ходи до Белград. Много яко беше, ей!