Преди малко повече от година палихме свещи пред Президентството в памет на политическия труп Гоце. Тогава гашнякът от Сирищник и доносник на ДС ефектно самоуби политическата си кариера, след като публикува стенограмата от разговора му с ...

Помните ли филма на Никита Михалков „Сибирският бръснар”? Изобщо не става дума за сълзливата Джулия Ормонд или на някакви великоруски страсти, казвам го заради тези, които вече плюят под статията. Става дума за онзи дребен паралелен сюжет, в който един младеж, американски войник, пробяга 10 мили с противогаз, защото вярваше, че Моцарт е велик композитор. На финала неговият старшина или както се казва в американската армия, крещеше с цяло гърло „Mozart is a great composer!” Такъв беше облогът.

Та ви припомням тази киноистория, защото често се чувствам така. Не че харесвам Моцарт, изобщо не! Напоследък се хващам, че силно предпочитам обърканата душевност на Рахманинов. Но често се чувствам като тичаща с противогаз из държавата в опит да докажа нещо на пръв поглед нелепо.

Защото съгласете се, че за един тексаски фермер, станал армейски началник средна категория, Моцарт е всичко друго, но не велик композитор. Той изобщо не знае кой е този Моцарт, камо ли дали е велик. Все едно, както се шегуваха депутатите по време на вота на доверие към кабинета „Борисов”, да бъркаш Том Джоунс с Дау Джоунс. И преди да са ви засърбели пръстите да ме насолите каква претенциозна снобарка съм, веднага ще ви опровергая: аз съм фен на Bijelo Dugme. Освен на Рахманинов, на Omni Trio и на Guns & roses. И на още хиляди неща, за които дори не се сещам в момента.

Но за противогаза ми беше думата. Той е чудесна метафора за това как се чувстваме в собствената си страна. Тия дни си говорих с една тийнейджърка, която обяснаваше как Linkin Park не били музика, щото не можели да се сравняват с Juraia Heep и Nirvana. Не успя да ми отговори защо е нужно да ги сравнява и защо това че нещо е хубаво автоматично означава че друго не е. Ето за тази крайност ми е думата, твърде характерна за така нареченото ни общество.

Ние сме или от Левски или от ЦСКА; или червени бабички, или сини мравки; или евроидеалисти, или евроскептици; или професори, или хамали; или просяци, или милионери; или предвзети ерудити, или заклети простаци. Няма средно положение за нищо, няма еволюция, няма промяна. Ако веднъж си щракал с пръсти на Азис, ти си обречен никога да не пуснеш сълза на Casta Diva. Защо отказваме да чуем различното, непознатото? Защо отказваме да видим новото, да разберем неразбираемото?

Един познат твърди, че генът на българите е сбъркан. Аз тъй като нямам основания да се броя за друга, освен за българка, не приемам това обяснение. Не се намирам за сбъркана. Прекарвам дните си в четене и учене на нови неща и все не мога да смогна, светът се променя по-бързо, отколкото мога да го разбера. Но това значи ли да спра да опитвам? Да замръзна и да се вкаменя с надеждата, че все някое сечение на реалността ще се припокрие с моята представа? Да спра да слушам музика само защото тя се е променила от Depeche mode до Underworld? Да спра да обичам пресен чесън с бяло сирене само защото обичам Camembert?

О, извинете, ако съм засегнала фините ви рецептори! Това е същото като догмата за червеното вино през зимата. Ами ако предпочитам бяло? Или през лятото ми се допие червено, защото просто ми харесва вскуса му? Забелязали ли сте как някои хора се срамуват да си признаят, че не са чели някоя известна книга или не харесват някоя велика група? Е, аз мразя Beatles! И не съм чела “Война и мир”, а пък на Ана Каренина така и не й разбрах драмата. За сметка на това, харесвам Лоис Макмастърс Бюджолд и Харуки Мураками.

Та да се върнем към началото. Mozart is a great composer! Готови ли сте да тичате с противогаз, за да докажете тезата си? Да отстоявате вярванията си? И същевременно, да откриете нещо ново? Аз съм на 35 и внимателно слушам децата си- на 8 и на 5. И винаги си откривам пропуски. Вие слушате ли внимателно човека до себе си? Децата си? Света? Mozart is a great composer! Кой може да твърди, че не сте прави? Просто свалете противогаза и дишайте!

Растеж на БВП по години, %

Днешните данни на НСИ отново показват, че 2010 година беше загубена за икономиката (едва ли е нужно да коментирам защо, цяла година в този блог се занимаваме с това). Растежът и за 2009 и за 2010 е ревизиран надолу – съответно спад от 5.5% за 2009 и растеж от 0.2% за 2010.

Единствената позитивна новина е ускоряването на растежа в последното тримесечие на 2010 – заради високия растеж на износа и растеж на инвестициите (за първи път от две години насам). Ако растежът на инвестициите се окаже устойчив, това ще е добър сигнал за бъдещ растеж на икономиката.

Растеж на БВП по тримесечия на годишна база, %

Инвестиции в основен капитал, промяна на годишна база, %

Блогът за икономика 2011

© Милен Радев

Тези дни от сепаретата на Атанастилевия офис отново се понесе бодра бригадирска песен. Нещо в стила на

Комунистите Родината изграждат
комсомолците след тях вървят
Комунисти, комсомолци
заедно във труд и бой…

Песнопоецът се оказа познат бригадир, вече побелял, макар и без да се е трудил кой знае колко, затова пък закален в тежки битки по класовите полета. Където и да го е запокитвала през годините партията (с главно „П“, както в „Путин“) младият по дух комсомолец, е винаги верен на горната мелодия. Всъщност за него боят не е престанал до днес.

Новото му задание е старо: отстояване честта на пагона, разобличаване клеветата на външния и особено на вътрешния враг, на недоубитите фашисти, на младите и нагли многознайковци, позволяващи си да обвиняват партията и нейния щит и меч в убийството на Георги Марков.

Тъкмо в разнищеното ни и опустошено от десетилетен физически и духовен терор общество се прокрадне сянка на консенсус. Тъкмо започне да се налага като безспорно мнението, че Георги Марков – творецът, с когото нашата литература и гражданска мисъл винаги ще се гордее – е трагична жертва на комунистическата система на насилие. Тъкмо неговите дълбоки, талантливи, изстрадани произведения тръгнат към издателствата и училищата и ето го – извива се бригадирският фалцет!

Няма мост Уотърлоу, няма чадър нито сачма,

няма досие „Скитник“,

реди неуморният бригадир. Според него лондонският несретник Марков се бил едва ли не простудил в проветривите коридори на Буш Хаус и след това станал жертва на лекарска немарливост. „Версията с чадъра звучи детски и измислено“, заключава дълбокомислено речитатива си нашият бригадир.

Тук е моментът да си припомним кой е този някогашен кандидат на БСП за кмет на София с презиме, производно от прабългарски хан и излъчване на презряло жиголо. В по-краткосрочната памет се върти споменът за опита на самоотреклия се цар Сакскобургготски да направи бригадира съветник по националната сигурност. Опит, провалил се след стон на възмущение от граждански активната част на обществото и след скръцване със зъби на някои западни фактори.

Далеч по-важно обаче бе първото изплуване пред публика на предпочитащия до тогава мрачните вирове и подмоли бригадир под прикритие. Любителя на лошото дъждовно време из Западна Европа. В утрото на демокрацията, към края на първата година от своя мандат – лятото на 1991 г. – „президентът на опозицията“

Желю Желев назначи този човек,

с неговите активи от комунистическия агентурен фронт за шеф на разузнаването.

Да повторим отново за младите ни читатели: демократичният президент, „лицето на нова България“, доскорошният председател на СДС взе на практика за свой пръв съветник по въпросите на сигурността една знакова фигура от Първо главно управление на ДС. Нему той възложи да реформира и направлява метаморфозата или по-скоро мимикрията на старото разузнаване в новата Национална разузнавателна служба …

От този акт произтекоха поредица бригадирски акции в конспиративен стил – „Боянските ливади“, „македонската сделка“, омаскаряването чрез лъжи на първото демократично правителство на премиера Филип Димитров, длъжностни престъпления при унищожаване на секретни досиета на приближени до бригадира лица. Следите на онова старо назначение се точат чак до днес в актуалната афера с агентурните ни дипломати…

Ето защо фигурата на песнопойния бригадир и неговото настаняване през 90-те години досами коляното на Желю Желев са за мен едни от най-очебийните и символични знаци за опорочения от самото му начало преход.

За подмяната, на която станахме жертва всички тогавашни ентусиасти.

Знак за мощта на задкулисната власт и за нашата слепота и самозаблуждение.

И е редно днес да сме честни пред себе си: изправени сме – в обществен план разбира се, в личен всеки има своите собствени, независими от обкръжението радости, успехи, трудно извоювани постижения – изправени сме пред

20 загубени години.

Става дума за време на епохална културна и нравствена деградация, на буквално смачкване на автентичния предприемачески дух, на довграждане на робски и насилнически стереотипи в широки слоеве от населението на България. На опростачване, на вторична аналфабетизация, на деевангелизация на българина.

Време на физическо и духовно погубване на милиони ценни, неповторими, родолюбиви и така измъчени наши сънародници – отишли си рано в гроба, вдигнали куфарите за другия край на света или оттеглили се в нова вътрешна емиграция.

И ако за по-далечните години имаше някакво подобие на оправдание – „такива бяха условията“, „срещу комунистическия ръжен не се рита“, „Ялта ни продаде“ и пр. – то за провала на последните 20 години, за допускането на бригадирите на ръководни явни и на влиятелни задкулисни позиции си носим вината всички ние, живелите през тях и малко или повече активно участвалите и наблюдавалите. От тази отговорност не можем да се отървем. Тези въпроси трябва да си поставяме отново и отново…

Какво остава?

Остава всеки да се опита да е начисто пред себе си. Да изчагърта напластения все още тук, таме нагар от вярност към кумири, оказали се въздухари или напротив, ловки интересчии и шарлатани. Да си върши работата в своя малък, близък, пулсиращ кръг, така както му диктува съвестта и камертонът на Чосич*.

Да не занемарява, а буди отново и отново у себе си ненавист към бригадирите и тяхната „родина на световния пролетариат“. Ама ще каже някой, Христос рече да обичаме враговете си. Христос живя преди 2000 години, ще му отговорим ние. И ако той позна „само“ разпъването на кръста, ние след него научихме за Колима и Воркута, за садизма на Червената армия в Източна Европа, за кървавата преизподня през страшните есенни нощи на 1944 в Мизия, Тракия и Македония, за земния ад в Белене и край Ловеч.

Историята на XX век забранява прибързаната прошка над враговете на човечеството. Затова нека неканонично си присвоим и запазим правото да ненавиждаме.

А любовта към враговете си ще оставим за момента, в който те се сгромолясат, когато станат слаби и безпомощни, когато загубят страшната си мощ. Тогава нашата любов към ближния ще им е в кърпа вързана. Ако доживеем този миг…

Но да не забравяме, че животът ни не свършва с тези 60 – 70 или 80 години, прекарани на нашата странна, красива и жестока планета.

---

* За легендарния камертон на форумния участник Чосич, вж. аналите на de-zorata.de/new_forum

Feb 24th 2011 | from the print edition

Europe must do more to support Arab democracy, out of self-respect and self-interest

WHEN people took to the streets of Tunis, France offered to help President Zine el-Abidine Ben Ali’s security forces. When they filled the squares of Cairo, Italy praised Hosni Mubarak as the wisest of men. And when they were slaughtered in Tripoli, the Czech Republic said catastrophe would follow the fall of Muammar Qaddafi, Malta defended Libya’s sovereignty and Italy predicted that the protests would lead to an Islamic emirate.

With every new Arab uprising, some European country has placed itself on the wrong side of history. So it is no surprise that the European Union has been slow to tell regimes to listen to demands for democracy and to condemn violent suppression.

Потъва ли ГЕРБ? Това е само стартовият въпрос, който задаваме към ситуацията днес. Ако обаче не продължим нататък, с последващите и по-важни въпроси, ще се превърнем в обикновени балкански сеирджии.

Все едно – гледаме цирк, люпим семки и сочим с пръсти...

Та, следващите и по-важни въпроси са от типа: Ако потъва, какъв ни е кярът? Или, най-важно: Ако ГЕРБ се провали в управлението – кой печели от този провал?

Потъва ли? Затъва ли?

Че ГЕРБ затъва е очевидно. Хората, които смятат, че правителството не се справя вече са повече от онези, които мислят, че се справя.  Заявената готовност за гласуване за ГЕРБ е с една-трета по-малко, отколкото по това време миналата година. И така нататък.

Според статистиката, към края на 2010 година над половината от потребявания бензин в България идва от внос. При дизела вносът е почти 40% средногодишно.

Дял на вноса в местното потребление на бензин в България

Източник: НСИ, Производство и доставка на нефт и нефтени продукти

Блогът за икономика 2011

Седмици след началото на конфликта, най-после фотографите успяха да снимат самолет на Кадафи. Самолет да, но разрушенията, които е причинил и 6 000 убити продължават да липсват. За щастие.  Да не забравяме, че понастоящем в Либия има над 800 западни журналисти, които не изпускат нито едно събитие. В същото време, Ройтерс ни информира, че войските [...]

Мъдрецът Шапур казал веднъж:
-Когато виждам да процъфтяват делата на глупците и лошите дела на умните хора, стигам до извода, че съдбата на хората няма никаква връзка с достойнствата им.

Абул Фарадж "Книга със занимателни истории"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Идея: Ако искате да научите повече за Mozilla – технологии, идеи, маркетинг, хакване – елате на OpenCamp – ще има лектори диретно от Mozilla !

Още по темата:

1. Нов форум за поддръжка на продукти на Mozilla
2. F4B: Направете си собствен браузър
3. Как да изкараме някой лев от WordPress – видео

Coca-Cola винаги ме изненадват приятно с кампаниите си, а когато в тях има включена и музика, всичко става по-хубаво. Компанията е решила да помогне на Maroon 5 да напишат новата си песен – с подкрепата на феновете на марката и групата.

На 22 март всички желаещи ще могат да получат виртуален достъп до студиото, в което Maroon 5 ще подготвят новата си песен. Групата ще чуе мнението на феновете, които ще могат да дават идеи за текст на песента, музика, ритъм, да споделят снимки и истории, които да вдъхновят музикантите. Live-сесията ще продължи 24 часа и в края на деня феновете ще могат да чуят завършеното парче. Можете да се запишете на страницата на Coca-Cola, както и във Facebook – вече 2300 човека са го направили.

Събитието е част от новата кампания Coca-Cola Music, която ще даде на феновете ексклузивен достъп до света на музиката и ще покаже как работят известни певци и групи.

Кампанията се възползва по интересен начин от новите технологии, а самата връзка с музиката я прави още по-привлекателна. Maroon 5 са група с доста “универсален” звук, така че да се привлече вниманието на масова аудитория. Coca-Cola са организирали нещо доста интересно, за да затвърдят позицията си на най-забавната безалкохолна напитка на света

Още по темата:

1. Интегриран маркетинг за Coca-Cola
2. Билборд от бутилки по твой вкус
3. Crowdsourcing като филмов похват

Продукти за 4 порции:
4 филета от треска
1 пакет замразен мексикански микс
2 глави червен лук
1ч.л. сол
4- 5 с.л. зехтин
1/4 лимон
щипка сух тарос

Приготвяне:
В по- дълбока купичка се наливат 3с.л. зехтин. Към него се добавя сок от 1/4 лимон. Разбива се с бъркалка. Филетата се поръсват от двете страни със сол. Мажат се с разбития зехтин. Поставят се в тавичка. Поръсват се със сух тарос. В тенджера се слага мексиканския микс. Наливат се 2ч.ч. вода. Поръсва се щипка сол. Тенджерата се похлупва. Поставя се на включен котлон. Зеленчуците се варят на слаб огън 30- 40 минути. Когато са готови се отхлупва, за да се добавят 2с.л. зехтин. Похлупва се и оставя да къкри на изключен котлон.
Овкусените рибки се пекат от двете страни на скара. Лукът се бели, измива и реже на полумесеци. Запича се на топлата скара за  1- 2 минутки. В порция се поднася филе, гарнирано със задушен микс и печен лук.

С днешния пътепис един Неандерталец ще ни води до циливилизацията ;-) На ред е Виена – нали, знаете: град, като град ;-) Приятно четене:

Виена – град като град: хора, къщи, салтанати...

“Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град “ – така започва цитатът, който се мъдри баш отгоре. Е, ние пък отидохме само да гледаме и в очите на нашия сънародник, прототип на героя, изрекъл тези думи явно ще изглеждаме като безнадеждни будали. Този път избрахме да пътуваме с .Flyniki.com Интересна авиокомпания. Нискотарифна, а хранят вътре (е, вярно – по едно сандювче, както казваше незабравимият Парцалев и сокче, ама дават към билета, чак ако искаш нещо допълнително отгоре плащаш). Освен това тръгва в реално време, а не по малките часове, бордните карти са с места и човек може да си пренесе до 20 кила багаж към билета + 6 ръчен. Как го правят, след като някои нискотарифци предвиждаха да въведат даже такса и за кенефа! Първата мисъл е, че работят на загуба, за да се наложат на пазара. При повторно замисляне се сещаш, че те съществуват от 2004-а година, през това време самолетният им парк нарастна много. На летището във Виена беше пълно с техни самолети, имат си там и собствена зала за чекиране. Нещо не ми звучи, като да е на загуба работата. А и бай ти Лауда е показал, че добре владее самолетния бизнес. Преди имаше една от най-скъпите авиокомпании, после бързо се ориентира към low cost-а. Явно са решили да покажат, че и така може! До сега не бях летял от новия терминал на софийското летище. Общо взето – почти напълно отговаря на изискванията за съвременно летище. Тъкмо западняците като дойдат, да помислят, че попадат в цивилизована държава и после да им е гадно! Но за приключенията около аерогарата мисля да драсна отделен пост. За час и 15 минути Embraer-чето на flyniki от слънчева София достигна до виенските небеса, набраздени от реактивни следи, гмурна се в плътна облачна покривка, която свърши кажи-речи над самата писта. Даже почти до контакта с бетона зад крилете се завихряха вълма от конденз. Виенското небе ни посрещна намусено и продължи да се цупи до последния ден, но поне не заваля, въпреки седмичната прогноза. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Виена барабар с палата, поглед от високо"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Цялата работа наопаки–т.е от двореца към хълма"][/caption] И този път за намиране на квартира използвахме www.only-apartments.com и не сбъркахме. Случайно се оказа, че собственичката г-жа Долапчиева-Фонтнер не носи българска фамилия по далечно наследство, но не това е същественото. Апартаментът беше много добър, условията чудесни, собственичката изключително любезна. Екстрите бяха много, включително сателитна телевизия, от която почти не се възползвахме, понеже след многочасовите обиколки из града не оставаше много ищах за телевизия, както и Интернет, който също си остана неизползван, защото твърдо бях решил, да не мъкна лаптоп във Виена. Стига ми, дето го разходих по морето това лято. А има ли компютър около мен, това автоматично означава по няколко часа работа… Да де, говорех за квартирата. Освен всички необходими домакински уреди, беше заредено с кафе, чай и т.н. Плюс бутилка шампанско за добре дошли. В римския апартамент нещата изглеждаха леко захабени, докато тук всичко беше „лъскаво“. Оценявам го с 15 (по шестобалната система ;) ). Да не говорим за удобното разположение, близо до центъра, на 3 минути от разкошна крайдунавска алея и с връзки до всякакъв транспорт. Вярно ние намерихме квартирата от only-apartments.com, но дамата си има собствен сайт www.ferienwohnung-anastassia.at. Ако някой има път към Виена и търси къде да отседне – препоръчвам! При първата ни обиколка из града метрото ни изведе точно зад гърба на

катедралата „Св. Стефан“

Внушителна гледка… ааа… била е внушителна гледка някога. Сега катедралата е затисната от всички страни от други сгради, построени съвсем наблизо, високи колкото нея и по-високи от нея. Общо взето, първото впечатление е неприятно. Може би беше грешка, да започваме обиколката из Виена точно със „Св. Стефан“. Малко по-надолу е операта…

мдаа…

[caption id="" align="aligncenter" width="672" caption="Искам пак тук..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="... или там горе"][/caption] Около 5 минути ни трябваше, за да се убедим, че това е наистина Виенската  опера… Вярно хубава сграда, струпотена на някакво мъничко площадче… Телевизията лъже  много! Виж положението около концертната зала беше далече по-добро, но до нея стигнахме чак последния ден (нищо, че е на 5 минути от операта). Така че

първото впечатление от Виена

беше, че нещата са някак струпани едно върху друго, без простор и с някак нарушена хармония с околната обстановка. По-късно се убедихме, че не е точно така, или по-точно не навсякъде е така. Пред катедралата за първи път видях „жива статуя“ да говори. На руски. И други руснаци заработваха в района. Пред входа точно момък в ливрея се опита да ни зариби с някакви листовки с думите „тунайт канцерт“. Като влезе човек в катедралата, най-добре усеща разликата между готиката и ренесанса. Внушението в „Св. Стефан“ е, че ти си някакво нищожество и а не слушаш дядо Господ, а бой по каската. Във Ватиканската архитектура и оформление обратно – внушават усещане, че си възвисено Божие творение. Е, това си е лично възприятие, при друг може да е по друг начин. Вече около кметството и парламента впечатленията бяха доста по-различни. Има достатъчно „въздух“ и зеленина, добри перспективи за наблюдение. В градинката пред кметството кипеше коледен базар, коледната украса вече работеше. Наистина впечатляваща. От градинката пред кметството се открива гледка към друга катедрала, която отначало сбъткахме със св. Стефан, но когато приближихме малко разбрахме грешката си. Виж, тук нещата си бяха вече както трябва, имаше достатъчно пространство и зелени площи около катедралата без близки сгради, които да я „задушават“. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Виенска катеричка..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="... и виенски патки"][/caption]

Хофбург е вече съвсем друга работа

Попаднеш ли в района, чувството е неописуемо. Трябва да се види, да се усети. Целият комплекс включително музеите от другата страна на улицата. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Добре се вижда, че яките момченца с бухалките не са от вчера ;)"][/caption] Виж, самият замък отвътре не е нещо особено. Полюбувахме се на сложните прически на императрица Сиси. Странна ни се видя системата от преходни стаи без коридори. Всъщност коридори има, но са се ползвали от прислугата, а величествата са се шматкали от стая в стая преминавайки през спални, салони, кабинети. Там са и спортните съоръжения на Сиси, с които е успявала да подържа уникално тънката си талия. (Дали пък свекърва ѝ не я е мразила толква, защото е повредила стените на палата ѝ с тях? … ) Виж, от другата страна на улицата, точно срещу комплекса от дворци музеят на изкуствата и братът му-близнак природонаучния музей са разкошни сгради. [caption id="" align="aligncenter" width="653" caption="Музей за история на изкуството – поглед към купола"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="672" caption="... и отгоре надолу"][/caption] Самата архитектура, стените, таваните са разкошни. За експозициите да не говорим. В природонаучния музей освен експонатите има и монитори, които допълват експозицията от конкретната зала – движението на континентите, еволюция на организмите, раждане на животни и т.н. Имаше много групи ученици, които сядаха на пода и слушаха екскурзоводите, които не пестяха думи, а изнасяха пространни лекции. За посетители до 19 години входът е безплатен, само с лична карта. (Между другото и таксите за образование в Австрия спадат към ниските) Така е „драги зрители“. Образованието, науката, културата, изграждането на ценностна система са държавна политика, а не алъш-вериш, както някои политици у нас мислят, и както разни набедени писачи и „мислители“ им пригласят – кой университет бил „изгоден“, кой се самофинансирал…. Също така музеите там са (предимно) в центъра, моловете – по периферията. Да споменавам ли, къде лашнаха Националния историческия музей? Ако комлексът Хофбург беше толкова впечатлителен, големият дворцов комплекс – замъкът Шьонбрун с прилежащия му парк вече е нещо невероятно. И без да влезе човек в двореца, може с часове да обикаля парка и да иска още и още. Е, влязохме и в двореца де. Има какво да се види, само не ми стана ясно, защо тронната зала не е включена в двете обиколки (има голяма и малка обиколка), а я видяхме само на картинка. Ако ще наминавате по тези места и сте семейство с деца – съвет: има семеен билет, който включва разглеждане на Хофбург, Шьонбрун + някаквъв музей на дворцови мебели, който не посетихме поради липса на време ( а и на особен интерес точно към тия експонати). Много по-изгоден е от всякакви други варианти. Парковете около дворците са със свободен достъп. Има и  Vienna Card, но спрямо семейните билети не ми се видя изгодна и не купихме такива. Roma Pass за която споменах в поста за Рим беше доста по „на далавера“, но ако не сте семейно на екскурзия, може би Vienna Card не е за пренебрегване. Във въпросния парк се намира и зоопаркът, който пропуснахме, защото мислехме, че животните ще са прибрани. После разбрахме, че сме се минали, ама карай – да има и за друг път :) Първо там, после в градския парк видях метачи, които си служеха с „праходухачки“ – раници с  компресори с бензинов двигател на  гърба и с маркучи, застанали по двойки един срещу друг издухват листата на купчини, които после други работници събират. Съшо има и малко по-големи подобни съоръжения на колела. [caption id="" align="aligncenter" width="700" caption="заводче (май ТЕЦ, по-скоро)*"][/caption] Не знам, но си мисля, че една метла е не по-малко ефективна (ако не и повече) и далече по-екологична. Не съм екоталибан, но съм против излишното прахосване на горива и опушване на въздуха, така че тия съоръженя ми влязоха в очите. Не на последно място класическата метла вдига много по-малко прах и шум (а и някои могат и да летят с нея, ама излизаме от темата ;)  ). Всъщност чак толкова много прах не се вдига, защото просто няма. Както и никаква кал! За 5 дни обувките ми не се напрашиха изобщо. Иначе, не бих казал, че е чак токлова чисто – срещат се боклуци по улицата, виенчани си хвърлят фасовете на тротоара, също като булгаристанците, но кал няма. Като казах виенчани, то е малко условно, защото всякакви народности са се интегрирали там, не само австрийци,  но видях и хора (вкл. млади момичета) с типично австрийски изглед да хвърлят фасове където сварят. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Естествено, като си във Виена, не може без

Виенското колело

В Рим папата го оставихме на спокойствие, ама на колелото не му простихме. Може други колела, като това в Лондон да са по-големи, ама баш виенското колело естествено е във Виена… Колибката по-долу е в ремонт [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Кабинката е в ремонт"][/caption] В Пратера повечето атракции бяха затворени. Имаше електрически  колички, които се блъскаха под звуците на Бранденбургски концерт № 5… Хеле, по едно време пуснаха Челентано – бих казал далече по-подходящ фон за подобна атракция, ама само по време на почивката. Щом касапницата започна наново, нежно заромоля

Моцарт…

Изобщо Моцарт е навсякъде – сладкарници, сладкиши, бонбони Консумира се обилно, в неограничени количества. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Моцарт е навсякъде"][/caption] Виж, това [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Тоалетната под Виенската опера"][/caption] ми дойде вповече. Намира се в подлеза, точно пред операта (иначе няма нищо общо с нея) и отвътре гърми музика. Някак не го възприемам, да се напиняш вътре под трелите на Моцарт и Щраус. На всичко отгоре, записите са концертни, та  краят на отделителния процес може  да се случи да бъде овенчан с аплодисменти… Докато в Моцарт се препъвахме почти навсякъде, Щраус нещо ми се губеше от хоризонта Единствено паметникът му в градския  парк напомняше  за него. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Йохан Щраус"][/caption] Както и валсовете, леещи се от музикалния кенеф. Може пък краткото време, да не сме видяли достатъчно. Но така или иначе, с Моцарт се злоупотребява прекалено. Самият градски парк е разкошен. Но малък. Докато паркът около Шьонбрун повече прилича на Борисовата градина (или обратното ;) ), градският парк много повече има прилика с Морската градина във Варна. А при това безумно строителство, скоро и тя може да стане колкото или даже и по-малка от Виенския градски парк. :) Близо до парка, между надвисналите околни сгради тъжно наднича с няколко прозореца дворецът на кобургите, сам по себе си много красива сграда. Една от последните цели, които „отстреляхме“ беше

дворецът Белведере

Много кокетен комплекс с прекрасна градина. [caption id="" align="aligncenter" width="588" caption="Белведере"][/caption] За съжалене, също притиснат от всякъде с други сгради. Както се вижда на снимката вдясно в дъното точно до самата ограда е лепнат грозен „калкан“. Презастрояването на центъра на Виена не е от вчера, а от преди стотина години. Много от наблъсканите до забележителностите сгради сами по себе си са красиви (всъщност почти не видяхме грозни сгради там), но не на място. Нашите мутри явно са на този етап, който виенчани са преминали преди 100 и повече години. Доста места бившата имперска столица биха могли да послужат за пример „как не се“, стига да има кой да гледа и да мисли.

Сладкарница Sacher

има претенции, да е запазила автентичния си вид. До голяма степен – да. Иначе въпреки приятната обстановка имах чувството, че сме в заведение за бързо хранене.. може би поради големия наплив и бързата смяна на посетителите. Иначе едноименната торта – ммммм! Кайвето – тоже! Прави впечатление, че

виенчани са предимно (ако не и почти изцяло) слаби хора

Пълни почти няма, дебели – хич. Абе не се ли дохранва тоя народ ;)  То при тия цени… Бе цените в Рим бяха наполовина на виенските, ама май и тлъсти римляни не видях. Ама то там е от средиземноморската диета ;) Явно австрийците масово се хранят правилно и много спортуват. (А и животът им е спокоен и уреден, от нерви много се пълнее) Даже и по улиците видяхме хора, практикуващи джогинг, а в парковете редовно имаше тичащи и правещи най-различни гимнастически упражнения. По всяко време на деня. Използват всеки възможен свободен момент за спорт. Масово хората изглеждат ведри и спокойни и си личи, че това не е маска. Също

вечер по алеята край Дунава,

даже и към полунощ – току видиш някой, често с фенерче на главата като миньор да пухти напред-назад, без да го е шубе, че  може да го издебнат, да го тупнат по главата и да го преджобят. То от фенерчето много смисъл няма де – алеята е добре осветена, дупки няма, но човекът решил да си свети. Дупки естествено няма и никъде по улиците. Като споменах Дунава- цялото крайбрежие е превърнато в един красив парк, много приятно място за разходка. Алеи, морави, дървета, пейки… Как не се намери някой предприемач, да нацвъка местенцето с чалга-кръчмички на всеки два метра! Толкова пространство се хаби! Да завият онези ми ти маанета, да се напълнят храстите с повръщащи и биещи се ученици. Алкохолици да си чупят главите с бутилки, да падат в реката… Не им стига въображението на австрийците и това си е! (Шшшшт! Сакън!!!) Като стана въпрос за бегачите, не мога да пропусна и

колоездачите

Навсякъде има алеи за тях, на места тротоарите са разделени на 2, другаде част от платното е отделено само за колела и няма тарикати шофьори, чустващи за свой дълг да си разположат возилото точно там. Светофарите имат секция и за колоездачи. Можеш да минеш цяла Виена на велосипед.Съответно и велосипедистите са масово явление. Има паркинги за велосипеди, както и много такива, за колела под наем, автоматични, като първият час за ползване на колелото е безплатен,

Шофьорите

са много дисициплинирани, нищо общо с римските шофьори… е, видях един, който профуча на много „тъмно жълто“, както и някакъв, който наду клаксона според мене необосновано, но за 5 дни двама си е по-добре от отлично. Та това е то

Виената – град като град, хора, къщи, салтанати…

Или по-точно един град, в който е удоволствие да се живее, град с много красиви гледки, много места, които си заслужава да се видят и много още неща, които бих искал да видя, а не успях. Довиждане, Виена! [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Към летището"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="и ... това е :) Довиждане!"][/caption] Автор: Неандерталецът Джо (Божан Божков) Снимка: авторът *Това не е ТЕЦ, ами комина на завода за боклук на Виена. Коминът е по проект на Хунтертвасер (Стоводи) – бел.Ст. Още пътеписи от близки места:

1. Моето пътуване до Виена
2. На опера във Виена: Летящият холандец
3. Из Австрия и Хърватска с кола – част 2: Виена
4. Виена
5. Виена – три дни преди преди Европейското (3)
6. Из Австрия и Хърватска с кола (София-Виена-Залцбург-Загреб-София)
7. Към Европа с влака (10): И като край: Виена
8. Моята красива предколедна разходка из Виена (1)
9. Ще ти хареса – прилича на София:-) – една командировка до Виена
10. Моята предколедна разходка до Виена (2)
11. Виена – три дни преди преди Европейското (1)
12. Виена

Бижутата, направени с много вдъхновение и любов от  децата в “Училищна работилница за умения” в ОУ “Хр. Ботев” с. Търнава, общ. Бяла Слатина. Снимките ни изпрати Мая Тодорова. Ето и част от нейното писмо-

“Децата обичат да творят, имат нужда от място, където да развихрят въображението си. В “Училищната работилница за умения” заедно със съучениците си творят  и деца със СОП, но на снимките не можете да ги различите – всички са творци – сериозни, вдъхновени и можещи.

Рецептата за соленото тесто е: една част сол, една част вода и две части брашно.

Тестото се разделя на топки и с боички за яйца се оцветява всяка една от тях.

Може и да направите и само бели мъниста (ако нямате бои за яйца).След като изсъхнат, ги оцветите с темперни( металик) бои или акрилни.

След като оформите мънистата и фигурките , направете отвор –  с дървено шишче или за по-голям отвор – със сламка за сок. Изсушете на фурна илина  радиатор, докато тестото се втвърди .

Нанижете на корда или друга здрава връзка и вашето бижу е готово. Ако искате да станат наистина здрави, лакирайте с безцветен лак.

Вижте още:

Всеизвестно е, че един от най-големите лекари на средните векове е източният мъдрец Авицена. Дочакал той в труд и мъки последния си ден, легнал на одъра и ... ще мре. А няма по-тъжен и по-абсурден миг от оня, в който си отива лекар.
С просълзени очи учениците му се навели над него. Той казал:
-Всички лекарства открих, всички болести излекувах - не можах да намеря само един лек!
-Какъв, учителю? - попитали те, защото вече берял душа.
-За езика на жена ми! - казал Авицена и издъхнал.

Йордан Милев "99 нощи с Шехерезада"