Нова година в Истанбул, за втори път (1)

Днешният пътепис отново ще ни разкаже за едно посрещане на Нова година. Емата ще ни води до площад Таксим, за да посрещнем заедно с турците Новата 2011 година. Приятно четене:

Нова година в Истанбул, за втори път

част първа

Онези, които  са чели моите по-стари пътеписи за Истанбул, (още, и още, и още – по обратен хронологичен ред)може би си спомнят, че семейството на  мои добри приятели и моя милост, в позицията на „барабар Петко с мъжете”, имахме щастието да   посрещнем миналата  Нова 2010 година  в Истанбул .

На 31-ви декември вечерта, наш приятел българин, служител в холдинга, чийто шеф ни беше домакин в Истанбул, дойде да ни вземе с кола, за да  ни заведе  до мястото, за което имахме подарък, предплатени от холдинга куверти за новогодишната нощ. То пък се оказа едно място!!! Водеше се”Клубен бар”, на брега на яхтеното пристанище във „Фенер Бахче”. Ама не беше „бар”, а по-скоро хамбар  или още по-точно хангар, със стъклен покрив, с прости ниски правоъгълни маси и до тях  дивани с възглавници.  Интериорът беше под всякаква критика, постен и  стил "Сам ли си го правИ или некой ти помагА".  Масите тип”щъркел” представляваха груби дървени  плотове, заковани  върху върху вертикално побити, вапцани с алкидна бяла боя дървени бъчви. Много евтино като решение и възнеприятно като въздействие си беше.  В цената на куверта бяха включени някакви напитки и  вариететна програма, ама никъде не видяхме подготвено за сцена пространство, което означаваше, че програмата щеше да се разгърне на пътеката пред масите.  По стените през няколко метра имаше монтирани електрически отоплители,  но те не бяха затоплили помещението, а отнякъде до нас  достигаше ледено студен въздух.  При това се усещаше течение, подобно на вятър.  Ние бяхме едни от първите посетители. Седнахме на канапето си, свихме се, гледахме сърдито и не  помислихме да си свалим палтата. Поогледахме се и над главите си видяхме два толкова големи отвора в стъкления покрив, че  през тях можехме да броим звездите на небето. Повикахме  келнерчето е като се кривяхме неистово, с ръце и мимики и жестове, средства  на изкуството "пантомима",  му показахме, как треперим от студ, дори и облечени с палтата си. Помолихме го да приплъзне капаците, за да затвори пробива към небето. Момчето кимна разбиращо с глава, завтече се чевръсто нанякъде и се върна с дълъг прът, завършващ с метален ченгел. Отиде до отсрещната стена на хамбара и с енергични движения отвори още два такива капака от стъкления покрив. Въздушното течение стана още по-силно, като да бяхме застанали във ветровитата нощ на кея, за да ни надуха морският вятър. Усмихвахме се външно, но иначе подскачахме от напрежение и желание на мига "да вдигнем „горно до”. Вместо това  тихо съскахме и взаимно се убеждавахме, че трябва да си налягаме парцала и че не иде в нощ като тази да вдигаме ”биг мама, при това интернешънъл,  скендъл”, защото сме тръгнали да се веселим, а и другите хора са там за същото и не са длъжни да ни гледат сеира. Като не ни харесва, никой не ни е вързал с вериги за дивана и най-добре ще направим да си тръгнем. Дойде едно друго момче с поднос и донесе някакви  стъклени „напръстници” с  гъсто греяно питие с тежки подправки и отделно малка паничка с някакви "мешани" ядки. Опитахме от греяното „нещо” за пиене, взехме си по малко от ядките, защото си бяхме гладни вече. Когато идвахме насам, не знаехме какво ни чака,  предчувствахме хубава празнична вечеря,  ама този хамбар  бил само „клубен бар”с питиета, а не и ресторант. Толкова се разбързахме да изчезнем оттам, че дори и една снимка не се сетихме да направим. Обадихме се по телефона на българина, който ни докара до това място, за да му кажем, че си тръгваме от „маренския клуб”.  Той се притесни и веднага  доприпка, като се чудеше какво сега да направи за нас, за да не останем разочаровани и без празник тази нощ. Жена му го чакаше у тях, а ние два часа преди полунощ, се сетихме да  капризничим.  Помолихме го да ни заведе някъде, където и да е, да се нахраним поне, а после сами, да си вземем такси и да се  приберем вкъщи. Имахме си  в хладилника достатъчно и напитки  и мезета, с които щяхме да си спретнем екстра празничната маса. Момчето ни качи в колата си, пообиколи няколко улици да търси ресторант, в който да ни настани, докато ние се превивахме от смях, като си припомняхме как онова келнерче отиде да отвори още два прозореца на покрива, вместо да затвори първите два. Влязохме без резервация  в едно рибно ресторанче, чийто собственик беше приятел на „нашето” момче. В салона имаше не повече от десетина празнично подредени маси, които вече бяха заети от хората с новогодишни куверти. Настаниха на една хубава маса, която беше резерзервирана за други хора, но за тях веднага извадиха и подредиха друга маса. За нас приготвиха същия новогодишен куверт като за останалите. Нямаше никакви ограниченията в броя и количеството на питиетата. И не видяхме  нито един, който да се е „наквасил”, да приказва на висок глас глупости или да търси как да създаде скандал от нищо.

Салончето беше уютно украсено и без излишен блясък. Най активната част от украсата бяха едни опънати между колоните кабели, на които бяха навързани цветни балони.

В неголемия  салон  на ресторанта имаше и малък подиум, на който една красива певица с  още по красив глас пееше известни на хората в салона  песни, а те се радваха, пляскаха с ръце в такт с песните, пригласяха на висок глас  и често ставаха да танцуват.

Поръчваха си всички и всичко,  но забележете, без да й дават каквито и да било пари за да изпълнява пожеланите от тях песни. Такова "чудо" май не съм виждала. По едно време тя се обърна към мен и попита попита, защо само нашата компания  не си поръчваме какво да ни изпълни?  Усмихнах се и отговорих,  че много сме щастливи да я слушаме, но понеже сме чужденци,  не познаваме  репертоара й. Това си беше самата истина. По едно време отнякъде дойдоха момче и момиче, облечени спортно с дънки, така както си ходят по улицата. Носеха  едни малки ударни инструменти и  още с  влизането си, се включиха в общата  веселба, засвириха и запяха, а момичето даже  и излезе да танцува с гостите на заведението. Повеселиха се час-два с нас, и си отидоха, а после, на път към стоянката на такситата, ги видяхме на близкото площадче да се веселят с други,  като тях самите, младежи. Започнаха  „обратното броене” и като удари дванайстият час, всички скочиха  да си честитят, да се прегръщат и целуват познати и непознати. Нямаше пищови, пиратки или други джепанета.  Някои мъже палеха клечици „бенгалски огън” и с тях докосваха окачените балони. Това беше всичката пукотевица.

Пееха си хората с пълно гърло, танцуваха и се радваха, а келнерите продължаваха да поднасят още и още блюда. Нямаше изяждане. Ние си тръгнахме към два и половина, а половината  от хората останаха и продължиха да се веселят.

Уникална и незабравима 2010-та новогодишна нощ си беше.

Докато се прибирахме с приятелите ми,  не спирахме да се смеем , като си припомняхме как само  започна нощта в онзи скучен ветровит хамбар на яхтеното пристанище и контрастът с уютната вечеря и веселбата  после, в рибното ресторантче. Въпрос на късмет си беше, а ние го извадихме. Разбира се, че накрая си платихме по 80 лири на човек, такъв беше кувертът за всички. Можеше и повече да ни поискат и пак щяхме да ги дадем с радост, защото наистина беше прекрасно и си заслужаваше. И така със спомена за миналогодишното посрещане на 2010 година, доста преди да наближи поредната, решихме да отидем отново в Истанбул. Един месец по рано си бяхме резервирали стаи в хотели, близо до бул. „Истиклял”. На приятелите ми „се падна”  хубав хотел в близост до площад „Таксим”. Аз обаче, изтеглих „късата клечка”. Включих се в търсенето на хотел по-късно от тях. Попаднах на един долнопробен хотел, „Сен Палас” му е името. Такава мизерна стая ми дадоха, за по 50 евро на вечер! Нямаше нищо общо със снимката, която показваха в офертата на хотела по интернет. Не ми се говори. Добре, че бях там само четири нощи.

Това е уличката с хотела. Светлият правоъгълник, отдясно, където свършват светещите гирлянди е светещата табела на Hotel Şenpalas ,  Asmalı Mescit Caddesi 30, Istanbul, Turkey.

Не случайно помествам именто и адреса му тук. На когото му се случи да попадне там, трябва предварително да изиска детайлна информация за какво ще си даде парите, за условията в хотела, етажа, стаята, изложението, сутрешната закуска, обзавеждането и състоянието му, за да се убеди, че няма да го набутат в някоя „килия”, в която на пода има място само да си остави пътните чанти и пантофите.

На уличката с хотела -  младежи,  които посреднощ се забавляват и се снимат с кучето си.

Единствено хубавото нещо свързано с въпросния хотел, беше това, че се намираше в една от пресечките на бул.” Истиклял”, в далечния край,  почти до последната спирка на малкото червено трамвайче.  В този квартал „Пера” , на две минути пеша от хотела се намира луксозната картинна галерия „Пера”

Музей-картинна галерия „Пера”. По това време имаше гостуващи две живописни изложби. Едната на Фрида Кало и Диего Рибера, а другата на руски живописни шедьоври, главно платна на передвижниките, които аз  съм виждала в "Третяковската галерия".

От хотела,  по малките улички, за 5 минути  отивах от хотела до площадчето, на което се издига кула „Галата”.

А пък тази изумително красива кула и денем и нощем е "обсадена" от хора, които не спират да й се възхищават.

Срещу  билет от 10 лири, с асансьор, човек може да се качи до горните етажи. Предпоследният етаж, с високите прозорци е салон на кафе, с много приятен интериор, а  последния  етаж, около който е тарасата за зяпачи и  "фотографи" на Истанбул "от птичи поглед", в централната си част е оформен като изискан ресторант с уникална панорамна гледка през прозорците. В следващ пътепис,  имам идея да напиша кратък текст и да покажа много снимки  от вътрешността на кулата и множество панорамни снимки на уникалния град,  които направих през лятото на 2010.

Осветлението  по главните улици през нощта беше достатъчно да не се страхувам да се прибирам и след полунощ, защото по „Истиклял” си беше пълно с хора и всички магазини бяха отворени до много късно през нощта.

Ей такива магазини работят до късно през нощта и винаги има пазаруващи или "зяпащи"

А това е витрината на галерия за модерни изобразително изкуство и това което виждате на фотоса  е някаква художествена творба-инсталация , наречена „Шапките”.

Случи ми се да си купувам  книга, посред нощ от една прекрасна книжарница,  която "се пукаше по шевовете"  от хубави книги, репродукции и музикални дискове!  Много хора си купуваха книги и дискове в късните часове на нощта. Истинско щастие е да се ровиш по щандовете и да не си сам в кижарницата по това време на нощта.

Търговска витрина, празнично декорирана с оригинална новогодишна "елха", конична форма, постигната от натрупване на  червени обувки и витрина на магазин за красиви сувенири. С приятелите ми решихме си

да посрещнем новата 2011 година навън под открито небе,

но не искахме това да ни се случи  на най-големия площад „Таксим”, а се запалихме от идеята да отидем в квартал „Нишанташъ”. Бяха ни казали, че кметството на този квартал, по традиция организира  много красива и „богата” заря, а там масовите прояви преминават по-спокойно и няма опасност тълпата да ни повлече нанякъде. До този квартал може  да се отиде, като от площад „Таксим” се вземе метро за една доста дълга спирка. Цена та на билета  е 1.75 т.л. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Вечеряхме в един невзрачен на външен вид , но пък с изключително уютен интериор ресторант с името „Хаджи Баба”. Той  се намира в първата пресечка от лявата страна на бул. „Истиклял” ако се върви от пл. „Таксим” по посока към „Кула Галата”.  Менюто  е много богато, без да е безбожно скъпо. Входът на ресторанта е направо „залепен” до входа за гръцката църква в този квартал.

Ето го ресторантчето "Хаджи Баба". Вдясно е входът за Гръцката църква.

Салонът на ресторанта е в сградата отляво, но ние са настанихме на остъклената тераса на втория етаж.   Остъклената вече  тераса е идеално отоплена и  дори  през зимата,  предоставя възможност човек да се отпусне  наслади на прекрасната и много богата кухня и перфектното обслужване.

Ето това е гръцката църква, чийто вход е до ресторанчето.

Поръчахме си  хубава вечеря, без да имаме  куверт въпреки изключителната вечер. На съседните маси имаше много компании от чужденци, главно гърци, италианци и французи. Надничаха  яко в нашите чинии, за да си изберат какво да ядат. То не че и ние не опъвахме преди тях  врат към съседните маси, за да се уверим, че не сме сбъркали в избора на това, което сме си поръчали от листа с менюто. Излязохме от ресторанта в 23 .00 часа. Мислехме си, че разполагаме с достатъчно време да се придвижим към квартал „Нишанташъ”, за който  Орхан Памук  е писал в своя  прекрасен  роман „Истанбул”.  Да, ама не!  Сметките ни излязоха от типа "без кръчмар". Нямаше никакъв вариант да успеем да се придвижим дотам. Улиците бяха блокирани от полецейска автомобилна техника. Градски транспорт никакъв. Улиците водещи към пл. "Таксим", бяха така задръстени от хора, че за да минем няколко крачки напред, трябваше да се провираме един по един като внимаваме да не се изгубим, ако натиска на хората ни отдалечи. И таксита не се виждаха наблизо. Нямаше начин приятелите ми да изкарат тяхната кола от гаража на хотела и да се придвижим към квартала, в който искахме да отидем. Може би щяхме да успеем, ако се  бяхме "пренесли" натам няколко часа по-рано.

С такива полицейски автомобили,  бяха препречени улиците , при сливането им с площат "Таксим".    

А той беше задръстен от хора, плътно запълнили целия огромен площад. От мощни тонколони  гърмеше някаква монотонна модерна ритмична музика , небето се озаряваше кръстосващи се мощни прожекторни лъчи.

Заобиколихме  площада по периметъра му и отидохме до входовете за метрото, но те се оказаха затворени с плътни метални врати, сигнализирани с пластмасови ленти  и охранявани от полицаи. С метрото да се придвижим, не стана. И тогава единствената  ни възможност да посрещнем тази 2011-та година под открито небе, беше да си останем на площад „Таксим”, колкото и да не ни се искаше. http://www.youtube.com/watch?v=YSP9Ze2XBCg Ама голяма гъчкана беше. И докато търсехме удобно място, се промъкнахме леко през един тесен процеп  в металната ограда на едно повдигнато над основното ниво, подобно на тераса място, в дъното на площада. Цяло чудо е, че не ни изгониха оттам, защото това беше мястото, на което бяха поставени камерите на няколко телевизионни канала. http://www.youtube.com/watch?v=cGW4bA6mIN4 Ние се залепихме направо на сантиметри зад тях.  И си останахме там, и броихме с  всички хора там „на обратно” и така преминахме  в новата 2011г. Фойерверките се „разцъфтяха”, направо над главите ни. Гледахме вертикално нагоре към небето и в очите ни падаха доста едри „прашинки”. http://www.youtube.com/watch?v=AXQSXtrGfPQ Тук е моментът да помоля за извинение за ниското качество на клиповете. Наложи се да снимам с простия си  фотоапарат, защото камерата „Сони”, която бях купила специално заради това пътуване, се оказа толкова „нефелна”, че се наложи да я оставя в сервиза на магазина, от който я купих. Апропо, тя я и досега си е там, в сервиза на въпросния магазин . С нищо не се промени лошото качество, но пък работниците в сервиза се подсигуриха някакъв "Констативен протокол", в който пише, че камарата била работела.  Ама констативен протокол,  от Луната да го доставят, качество на изображението не може да подобри.

Полицейското присъствие на площада. Можех като нищо да си изкарам боя докато се приближавах на метър от тях, за да ги снимам. Другите не постъпваха като мен.

Когато свърши зарята, хората на групички тръгнаха да се разотиват кой откъдето е дошъл. От автобусната пиаца на площада един след друг тръгваха редици от автобуси, с които хората от площада си отиваха към кварталите , от които бяха дошли. Ама нали нашите хотели бяха наблизо? За никъде не бързахме.  Тръгнахме да се разхождаме по празнично  украсените пешеходни зони около култовия най-голям истанбулски площад „Таксим”.

И пак, дори и в този момент, имаше магазинчета, които не бяха затворили. Човек можеше да си купи,  както готова храна, бакалски стоки, така и куфар или чанта за пътуване, чадър, чехли и каквото още се сетиш.  А на мен ми стана смешно, когато видях в една тъмна пресечка, отворено магазинче и два часа след настъпването на новата година на извадена на тротоара сергия, да се продават хавлиени   кърпи и чаршафи. http://www.youtube.com/watch?v=0Fd39CipHPw Разхождахме се в  отлично настроение, търсехме къде да седнем да изпием по нещо, когато в една от уличките едно усмихнато  момче ни покани да влезнем в кафенето, до което се стичгаше по стълби, защото беше на втория етаж в една стара къща. Разбира се, че не пропуснахме да се почерпим не само  поради

току що настъпилата 2011година а и поради факта, че първи януари е   Василовден.

Салонът беше малък, с интересен интериор. Освен нас имаше една група весели италианци.

Тръгнахме си след като се почерпихме с чай и баклава. Изпратиха ни с много приятелски пожелания за щастие и с големи цветни балони в ръце.

Ето така изглеждаше камерното кафене отвътре. Идеално място за сладка приказка на чаша чай, кафе и разбира се порция баклава с приятели .

Никъде не срещнахме шумни или пияни младежи, нито размирици, нито хулигански прояви. Но пък  и на всеки десет метра имаше малки групички от полицейски служители с мотори и без мотори, въоръжени с всички екстри, облечени в красиви черни костюми с червени декорации и бели светлоотразителни ленти. Всички те бяха младежи, със стегнати фигури на спортисти и правеха прекрасно впечатление. Хората минаващи покрай тях ги поздравяваха усмихнати.

По бул „Истиклял” на всички пресечки, от двете страни на улицата  имаше спрени полицейски мотоциклети и до тях бяха полицаите, въоръжени с всякакви видими и покрити от дрехите , средства за "респектиране" и готови да реагират светкавично  ако се породи съответна ситуация.

Приличат малко на напети филмови герои.

Освен това по дължина на цялата улица "Истиклял", през цялата нощ, можеха  да се видят облечени в нови топли, блестящи от чистота„парадни”работни облекла служители на тамошната „Чистота на община Бейоглу". И автомобилна почистваща техника от всякакъв вид беше излязла. Тези двамата ми направиха много приятно впечатление  ги поздравих за празника и те веднага застанаха в поза за снимка. Видимо беше удоволствието и гордостта им от това , че са ги избрали точно тази нощ  те да са на работа. Горди и доволни  и от начина , по който в момента си вършат работата. Сега се загледах, в тъмното се вижда в какав декориран "празничен" чувял събират боклуците

Независимо от хилядите хора, събрани на това място, през цялата нощ,  на сутринта „Истиклял” беше чист, измит и приветлив. Идеална организация по опазване на реда и чистотата са създали хората.

Разходката по тази "култова" улица , "Истиклял", е винаги приятна, независимо от сезона.

Това засега. Във втората част на този разказ , ще покажа и други улици и друг квартал, който много харесвам и до който, в новогодишната нощ, не можахме да се доберем. Очаквайте продължението Автор: Емилия Попова Снимки: авторът

Още разкази за [geo_mashup_category_name map_cat="487"] по света от нашите автори – на картата:

[geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="487" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]

[geo_mashup_category_name map_cat="487"]

Още пътеписи от близки места:

1. Истанбул по Нова година(1)
2. Истанбул по Нова година (3): Разходка край Галата
3. При комшиите на гости (Истанбул на Нова година)
4. При комшиите на гости (Истанбул на Нова година) – продължение
5. Истабул по Нова година (2): Капалъ чаршия и Египетския пазар
6. Още априлски разходки из Истанбул
7. Silvestr v Praze, или как се посреща Нова година на Старе место (Прага)
8. Нова година в Будапеща, Унгария
9. Истанбул на Ан
10. Уикенд в Истанбул: съвети и идеи
11. Триград по Нова година
12. Нова година в Прага

Прочети цялата новина

Свързани новини: