Фейсбук ми изтриха тази снимка на Златка, била порнографска :/ та ще си я архивирам тук. Пиман-съблазнителното й изражение трябва да влезе в учебниците… по манекенство.

 

 

покрай същия дискурс много върви и тази:

Венета Райкова за Плейбой, връх на еротиката преди няколко години, днес – момиче със смешни прашки.

Едно хубаво нещо  – тази фотосесия я събра с Тишо, иначе кой знае в кой ефир щеше да кисне и да вика Неволята.

 

През последните две седмици бях доста зает покрай подготовката за участие в европейски младежки обмен в Турция. Затова и не съм писал много в блога. През това време с колегите от Форум за арабска култура се готвехме да заемем мястото си в международната програма “Youth Initiatives International Cooperation”, спонсориран от Турската национална агенция и програмата Youth in Action program of European Commission. Като организация, базирана в България, трябваше да се подготвим добре, за да представим и страната си, освен кои сме и с какво се занимаваме.

По същество това е младежки обмен, на който групи от няколко различни страни дискутират проблеми на младежта, интеграцията и взаимодействието с официалните институции. На този обмен присъстваха хора от Естония, Литва, Турция, Румъния, а от България представители бяха членове на Форума. Всяка организация бе представена от петима души, като впечатление ми направиха литовците от Social Investment, с чиито лидер Игнас поговорих за работата им и трудностите, които срещат.

Цялата инициатива в Аксарай е част от голяма програма, в която са свързани интереси на ЕС, Арабската лига и Турция, която от няколко години организира постоянно подобни обмени с цел да покаже силните си страни и напредъка си. В голяма степен успява. Турската национална агенция работи по няколко големи проекта, а обмените са част от тях. Топлото посрещане, изграждането на връзки с чуждестранни НПО-та осигуряват набирането на мнение.

В случая обмена бе осъществен в град Аксарай, който е на 3 часа от столицата Анкара. Пътят до там беше труден заради снежните виелици, които правеха преходът тежък. Въпреки професионализма на шофьорите, снегът си казваше своето и често автобусът залиташе заради хлъзгавия път. Често виждахме катастрофи и обърнали се тирове. Температурата буквално се срина от Анкара на юг, макар в Истанбул да беше влажно и дъждовно. Тъй като има прекалено добри описания на пътувания до Турция, аз ще разкажа главно за това, което правих с Форума за арабска култура в Аксарай. В “Пътуване до…” можете да прочетете много различни пътеписи, както и в раздела ми за пътеписи.

 

Трябва да призная, че ако не бяха хората от фирма HAS, които да се грижат за нас и останалите пътници, пътуването щеше да е далеч по-сложно. Последният ден решихме да разгледаме Истанбул, тъй като автобусът ни бе чак в 22:00 ч., а пристигнахме от Аксарай рано сутринта. HAS предлагат бусчета до квартали в Истанбул, стига пътниците да кажат къде трябва да стигнат. Услугата е безплатна, има курсове по няколко пъти на ден и смятам, че всички по-големи транспортни фирми в Турция имат тази услуга.

Тук трябва да кажа, че под “труден път” имам предвид наистина труден. Вече бе станало вечер, когато на около 120 км. от Аксарай автобусът на фирма Metro спука гума. Шофьорът успя да овладее положението, но все пак не можеше да се продължи така. Тогава целият екип на автобуса, плюс няколко души от пътниците, излязоха, за да сменят гумата. Насред пътя, където нямаше никакви населени места поне на 20 км. наоколо, на тъмно и минусова температура, екипът на Metro успя да смени гумата, вдигайки автобуса с крик, с всички пътници вътре, с риск да измръзнат или наранят. Тази случка успя да ми покаже за какъв професионализъм става дума. До този момент се бях впечатлил от модерната техника в автобусите, с които пътувахме, но да умееш да действаш хладнокръвно в подобни моменти не е в плюсовете на всеки.

Аксарай е задължително място за почивка, когато пътувам за Сирия. Градът не е много голям, около 200 000 души, макр да няма точна информация в Интернет. Според кмета му, градът стига до 500 000 души през лятото, когато си идват турски семейства, живеещи в Западна Европа. Тъй като съм спирал единствено в края на града, не съм си представял, че Аксарай е разположен на хълмове – вярвах, че е на равно. Самите улици са чисти, кварталите подредени. Преминаващата през града река тече покрай нови кооперации и пейки. Определено бях приятно изненадан, тъй като не си представях този провинциален град по този начин.

 

На центъра на града са разположени сградите на общината, полицията и централната джамия, построена недалеч от по-отдавнашната, чието минаре все още седи гордо като паметник на Аксарай. Т.нар. Eğri Minare (Наклоненото минаре) е построено в периода 1221-1236 от селджуките на Алаетин Кейкубат I. В Аксарай има още един паметник на селджукското изкуство - Karamanoğlu Camii, джамия от 1408 г.

Областта Аксарай в миналато е представлявала важна част от пътя на керваните в Мала Азия към Близкия изток и Югоизточна Европа. През 1229 г. е построен един от най-забележителните кервансараи не само на територията на Аксарай, но и в Турция – Султанханъ. Негов архитект е Мохамед бин Хавлан Ел Димашки (сириец от Дамаск, работил като архитект при селджукския султан Кейкубад I).

Разхождайки се по улиците на Аксарай няма как да не усетите типичната атмосфера – ухания от подправки и мирис на печено месо. В града буквално на всеки ъгъл, на всяка улица, има поне по две места, в които можете да хапнете традиционен кебаб, кюфтета или традиционни манджи, които ще ви подпалят с лютивостта си. Това, което прави впечатление също е, че има много аптеки, магазинчета за чай, хляб…О, хлябът! Задължително трябва да го опитате, вкусът му е невероятен, без значение дали е топъл или студен.

Внимавайте с чая. По тези места го пият много силен. Няколко пъти в хотела се случваше от групите хора да го пият без да го разредят с вода и горчивината очевидно бе голяма. Ако не си го поръчвате в заведение, трябва задължително да сложите вода, тъй като чаят се приготвя отделно и е невъзможно да се пие самостоятелно.

На 10 март представители от всички участници имаха среща с кмета на град Аксарай, г-н Невзат Палта. За това бе писано в местната преса, както и излъчено по телевизията. От Форум за арабска култура подарихме ръчно изработена плоча от седеф, с изрисуван кораничен текст.

Работата на екипите бе разделена на няколко части – игри за опознаване, игри, свързани с младежки проблеми, семинари, посещение в местно училище и последната част бе изготвяне на самостоятелен проект.

Улицата

В тази дискусия, трябваше да се засегнат проблемите на младежите в страните, от които идва всяка група. Аз, заедно с още няколко души, изготвихме две рисунки – една по-обща и една, която нарисувах, за да покажа в близък план улица в гето или квартал със смесено население. Избрах да говоря за религиозната търпимост, тъй като сякаш тя е най-актуална в последно време, а и е въпрос, който ме вълнува. Автобусът, преминаващ по улица, на която има църква и джамия е символ, с който исках да споделя, че всички сме с равни права и това трябва да се зачита от всеки- независимо дали е местен или имигрант.

България

Нашата организация, макар и свързана с арабската култура, е базирана в България. Това е достатъчно, за да имаме голямото желание да представим страната си подобаващо. Всяка група имаше отделен ден, за да представи страната, от която пристига. В тази част от програмата решихме, че трябва да ни запомнят възможно най-добре. Проблемът, с който се сблъскахме бе, че се забавихме с пристигането си в Аксарай и заради дългия път не взехме всички продукти, които ни се искаше. Напазарувахме в Аксарай, където открихме повечето неща, които ни трябват за приготвянето на хубава салата. Носехме със себе си брошури за България и мартеници, които раздадохме на останалите участници. В багажа ни намериха място две бутилки българско вино и една домашна ракия, които бяха преполовени за минимално време.

Религиозна свобода

С тази решихме да се занимаем от Форум за арабска култура. Като организация, която се занимава малко или много с проблеми, свързани с имигранти, арабска общност и др., сметнахме, че имаме какво да кажем и предложим по темата. Ето защо написахме предварителен план и примерен проект, по който би могло да се работи в България. Тъй като още е в работен вариант, не бих могъл да издам какво ще представлява в завършено състояние, но идеята, която защитаваме е, че религиозната свобода може да бъде приета и практикувана чрез опознаване и познаване на другия, на различния, в случая в сферата на религиозността.

В последния ден решихме, че докато чакаме време да заминем за България, можем да се разходим малко по истанбулските улици. Това бе най-добрият възможен край на обмена. След цяла седмица на пътувания, работа и запознанства, разходката по крайбрежието на този невероятен град донесе много приятно усещане у всички ни. Сякаш по поръчка, времето се оправи. От заснежен Аксарай пристигнахме в слънчев Истанбул, където градусите стигнаха 15.

Смятах, че съм усещал и виждал хубави моменти и гледки, но хладната утрин покрай морето, придружена от топли лъчи, ми показа, че има още много, което да видя. Тъй като има много писано за този невероятен град, аз ще пусна само няколко снимки от кратката ни разходка, с които ви пожелавам да изпиете едно кафе (или наров сок!) в едно от малките заведения по крайбрежните улички. За Форум за арабска култура този обмен бе полезен. Новите връзки с представители на различни организации ни показа, че идеите ни се посрещат положително, а ако нещата се развият така, както бяха в Аксарай, тепърва ще се изготвят общи проекти между нас и наши партньори.

Тук съм качил само няколко снимки, в профила ми във Facebook може да видите повече (ако ви се занимава, добавете ме за приятел там:))

супер. денонощието е по-кратко с 1.6 милисекунди.
сандвичите от събуей станаха по-къси.
имах нужда от това.

1. Биогориво

В цените на едро на Нефтохим се вижда следното:

- цена за 1000 лв дизел: между 2310 и 2341 лв

- цена за 1000 лв дизел с 4% биогориво: 2402 лв

- разликата е между 6 и 9 ст. на литър повече заради европейското изискване за влагане на биогориво

2. Акцизи

От началото на 2011 година акцизите върху бензина и дизела бяха увеличени съответно с 30 и 15 лева на 1000 литра (до 715 и 615 лв на 1000 литра) – или съответно увеличение с 3 и 1.5 ст на литър от началото на годината. И това няма да е последното увеличение на акцизите.

3. Поскъпване на петрола

Това е основният фактор, който увеличава цените. Петролът поскъпва от доста време, но в последния месец много по-бързо, с цели 20% за месец.

4. Административни изисквания и тежести

Митниците въведоха изисквания за GPS-и, складови бази, наличности и пр. – основно върху вносителите на горива. Което повишава разходите и ограничава лесното навлизане на пазара. НАП изисква свързване на касовите апарати чрез безжична мрежа. Това добавя разходи и намалява потенциала за конкуренция (или поне изисква повече време за навлизане на нови конкурентни вносители), което вероятно се измерва в малко по-високи цени (но не е ясно колко – дали половин стотинка на литър или 2 стотинки на литър).

Точки 1 и 2 са свързани с изисквания на ЕС, които вероятно не можем да отменим, а т. 3 е външен за нас фактор – така че остава въпросът с местно въведените тежести. За точка 4 се твърди, че бори сивата икономика – макар че не е ясно дали наистина е така и дали абсолютно всички мерки са наложителни. Добре е да се направи оценка на тяхната необходимост, ефективност и наложеният разход и да се намали негативното им влияние върху конкуренцията. Ако това стане, вероятно можем да очакваме повече внос, още по-малък пазарен дял на Нефтохим и малко по-ниски цени. Но все пак това не може да компенсира скъпия петрол, високите акцизи или изискванията за биогорива.

Блогът за икономика 2011

21 март 2011 г. · 18:00 - 20:00 Заседателна зала в Библиотеката на НБУ "Имаме удоволствието да ви поканим да присъствате на първата публична лекция на нашия клуб за млади предприемачи към НБУ. Решихме първата тема да е ориентирана към жените, тъй като сме в най-женския месец и би ...било кощунсво ...

За организираната престъпност без цензура Българската мафия и „руската връзка“ в нецензурирана грама от Wikileaks Държава като държанка на мафията от Биволъ Събота, 12 Март 2011 Вижте пълния текст на дипломатическия доклад за българската организирана престъпност, изготвен от посланик Пардю през юли 2005 г. В края на декември 2010 г. сайтът Wikileaks даде начало на [...]

Следната статия бе написана, преведена на български и публикувана на няколко места преди повече от година – през януари 2010. Междувременно авторката Неджла Келек попадна под още по- истерична критика от страна на самообявили се пазители на мира и спокойствието, радетели на “демокрацията” и “равноправието” на етносите, мастити публицисти и политически илюзионисти, окупирали голяма част от културните отдели на елитните медии в Германия. Неджла Келек и близки до нейния начин на мислене и публично говорене автори са клеветени като подстрекатели на ненавист и ксенофобия, обявявани са за “ислямофоби” и са приравнявани в обществения дебат на “антисемитите” от миналото.

Повтарям тук превода на статията на Неджла Келек тъй като смятам, че тя е важна особено в контекста на неотдавнашната наистина подстрекателска реч на турския премиер Ердоган в Дюселдорф. Повтарям и моя увод към нея от преди една година:

---

През последните няколко години на обществената сцена в Германия се появиха няколко ярки фигури – учени, общественици, публицисти, самите те с мюсюлмански и турски религиозно-културни корени, които с дълбоко познаване на темата и с голяма загриженост предупреждават за последиците от късогледото, криворазбрано „либерално” отношение в Германия към все по-откритите прояви на екстремен ислямизъм в мигрантските общности, към асоциалните форми на отказ от интеграция в обществения модел на страната. Имена като социоложката Неджла Келек, като адвокатката Сейран Атеш – която след заплахи с убийство от нейни събратя по вяра неотдавна трябваше да се оттегли от публичен живот – като мюнхенския социолог д-р Айдън Фъндъкчъ станаха популярни в страната като независими, компетентни и смели свидетели и анализатори на трупаните с години проблеми в съжителството на коренното население с част от мюсюлманския дял на близо седемте милиона чужденци в Германия.

Преди всичко родената в Турция Неджла Келек си спечели симпатии за своята активна дейност в защита правата на жените в традиционно патриархалните мюсюлмански семейни отношения, но и силни нападки от страна на т.н. мултикулти – „хуманисти” и на левите среди, откъснати от реалностите в мигрантските квартали на големите германски градове. Неджла Келек е автор на няколко големи научни полеви студии, проведени с академични институти на Евангелската църква в Хамбург. Публицистичните й работи се ползват с голяма популярност, а книгите й „Чуждата невеста” и „Загубените синове” станаха бестселъри и й донесоха реномирани награди. В първата –частично автобиографична – тя се занимава с проблема за домашното насилие в мюсюлманска среда – главно спрямо дъщерите и жените в семействата, с проблема за насилствените бракове.

Тема на втората й книга е възпитанието на синовете в традиционното мюсюлманско турско семейство – без обич, без активно и добронамерено напътствие в живота, но с внушаване на йерархичния, патриархален принцип на заповед и подчинение. Много от тези синове, потискани от една страна от бащите си, но на които е разрешено да бъдат всевластни дерибеи по отношение на жените в семейството, се превръщат, според Неджла Келек, когато отраснат в агресивни, трудно поддаващи се на интеграция в западното общество, бомби със закъснител.

Неджла Келек критикува остро част от немския културен и политически истаблишмънт за боязливата му, примирителна и нерешителна позиция при отстояване на основни човешки права и фундаментални ценности на западната демокрация. През 2006 г. Келек стана обект на уникална за Германия публична петиция на бременска професорка по „интеркултурно образование” (за чиято близост с илямистки кръгове се чу по-късно) и кьолнски психолог, подписана и от 60 учени-изследователи на миграцията. Всички те протестираха – неизвестно пред кого – срещу „прекалено голямата обществена роля и популярност”, която имала тяхната, междувременно така известна, колежка. Неджла Келек отговори в медиите с аргументирано писмо, от което ще цитирам кратък пасаж:

„… Според Макс Вебер всяко действие е средство към дадена цел. Ето защо аз проявявам голямо разбиране за това, че 60 учени-изследователи на миграцията са си направили труда да напишат въпросното писмо. Те просто се боят за финансирането на своите изследвания. Те забелязват, че вече не могат да празнословят без никой да им противоречи за възходящия път, по който мигрантите били поели напред към модерния свят. Междувременно и последният ни съгражданин, и политиците, и всички решаващи фактори се убедиха, че институтите на въпросните дами и господа специалисти по миграцията вършат на всички ни мечешка услуга…”

М.Р.

---

---

Сготвено с омраза

Неджла Келек, в. “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”

Френският просветител Волтер пише през 1740 година пиеса под заглавие “Фанатизмът или пророкът Мохамед”. В нея той представя пророка на исляма като безскрупулен властолюбец и си спечелва моментално ядове със своя крал, който с основание подозира в текста обща критика на религиите. Тези дни на страниците на същия вестник, в който пиша сега, Клаудиус Зайдл се опита да парафразира един цитат на Волтер за да защити носенето на мюсюлманската забрадка и без да ще си вкара автогол. Той превръща Волтеровското определение за Свободата във виц. Оказва се обаче, че му липсва остроумието на Волтер (или на Хенрик Бродер). Друг критик на критиците на исляма Томас Щайнфелд пък пише в “Зюддойче цайтунг”, че Бродер и моя милост се борим за Просвещението със същите средства, които ползват ислямистите в защита на Шарията. Господинът ни нарича и “проповедници на омразата”.

Нека и аз се позова на същия Волтеровски цитат – може и да осъждам онова, което пишат по мой адрес Зайдл, Щайнфелд и други, но наистина съм готова да заложа живота си за това, те да могат да продължават да го правят. Приемам критика срещу моята работа, тя е задължителен елемент от дискурса и е част от онази свобода, която според моите критици съм защитавала прекалено необуздано и самомнително.

Настоявам обаче да водим спора за исляма обмислено, концентрирани в темата и без лични нападки. Нужен ни е дебат върху съществените неща, които крепят отвътре нашето общество: дискурс върху свободата на словото и неговите предели и върху това дали в нашата страна правата на човека се отнасят наистина до всички, включително и до мюсюлманите, Трябва да говорим за това каква да бъде ролята на религията в нашия живот и защо онзи, който се застъпва в полза на нашите либерални ценности, попада веднага под подозрение.

Може би нападките на моите критици са преди всичко израз на тяхната собствена колебливост по отношение на “западните ценности”, които Щайнфелд например упорито поставя в кавички. Несигурността си те компенсират с вербални удари. Културата на исляма им е напълно непозната, което си проличава веднага. При това те винаги се опитват да създават впечатление, че се разиграва обикновено интелектуално говорене в културния раздел на медиите. В действителност обаче става дума за остър политически спор.

Невъзможната интеграция

След предизборните стълкновения миналата година, сега всички партии се опитват да изолират от публичния дебат неприятната им тема за исляма и за интеграцията на мюсюлманите. Тя е неприятна, защото не се вижда перспектива за какъвто и да е напредък по въпроса. Диалогът с ислямските организации се провали,тъй като те са неспособни за дискурс по същество. Организираната от правителството Конференция за исляма, както се чува, щяла да бъде преструктурирана за да се снижат очакванията, че тя може да доведе до какъвто и да е успех.

След три години мъчителни дебати в рамките на тази конференция, днес на всички отговорни фактори им стана ясно, че с организирания ислям интеграцията е невъзможна. Максималното, което може да се постигне, е усмиряване на неговите организации. Затова и цялата тема се вари на слаб огън и се държи настрани от вниманието на обществеността. Като по поръчка идват становищата на самообявили се специалисти, които поставят под съмнение принципно всяка религиозно-критична позиция. Целта е темата “ислям” да бъде погребана официално и подобаващо, както се случи с т.н. “епидемия” от свински грип. Каква радост за консервативните ислямски организации, които винаги гръмогласно декларират, че тяхната религия е идеална и безпогрешна.

В статиите на критиците на критиците на исляма понятия от рода на “стойностите на Запада” се употребяват винаги като отрицателно натоварен термин за оборване на противника, а Просвещението се обявява за “религия на победителите”. “Зюддойче цайтунг” бърка не само утвърдените в социологията още от времето на Макс Вебер етика на убежденията и етика на отговорността . Вестникът вменява във вина на мен, мюсюлманката, че съм прилагала “християнска критика на исляма”, след което започва да клепа на едро: Критиците на исляма били “фундаменталисти на Просвещението”, едно понятие, което впрочем пръв въведе убиецът на Тео ван Гог. Защитата на човешките права клеветнически се назовава фундаментализъм, а Хенрик Бродер е третиран сякаш е самият шеф на талибаните молла Омар.

Свободата се приема от тези кръгове като нещо, което се разбира от само себе си. Пак те обаче дискредитират защитата и защитниците на същата свобода. За мен това е проява на интелектуална леност и пресищане. Речникът на критиците ми се струва съвсем лекомислен. Признавам, че реагирам по тази тема особено чувствително. Никога например не хвърлям и коричка хляб, тъй като от дете съм учена, че хлябът е по-свят и от Корана, защото без него животът е невъзможен. Свободата за мен е нещо като хлябът на живота. В моя живот аз трябваше сама да си издействам свободата, защото тя не била “създадена за нас”, както ми внушаваше майка ми. Преборих се за своята свобода, защото живеех в Германия и защото много хора ме подкрепяха. Религията е част свободата. Без тази връзка религията става само система на принуда и насилие. Когато разсъждавам върху ценностите, които трябва да бъдат бранени, осъзнавам значението на достойнството, присъщо на всяка отделна личност. Качество, неотменимо от човека, а не нещо, което му се отдава по милост. С удоволствие каня господата Зайдл и Щайнфелд на по една филия хляб.

Позната схема “злосторник – жертва”

В актуалния дебат прави впечатление, че същинският повод – ислямът и неговата роля в демократичното общество – съвършено се губи. В спора не става дума нито за реалната ситуация на мюсюлманските жени, нито за това как разбират понятията държава или свобода мюсюлманите в Германия. Дебатът за свободата и самоопределението не се води с мюсюлманите или в самите джамии, не, той е затворен в паралелния свят на няколко (влиятелни – бел. прев.) редакции и институти. Не се анализират рационално-критично ислямските становища, вместо това в центъра на усилията е разобличаването на критиците на исляма. При това не може да не направи впечатление колко непознати и чужди остават за тези труженици самото ислямско мислене и неговите понятия.

Очевидно за мнозина, които не са израсли в такава общност, е много трудно да си представят какво означава възприемането на човека не като самоотговорен индивид, а – както е в исляма – като колективно социално същество. Изглежда въображението на много западноевропейци се стъписва пред реализацията, че ислямът е не само духовна система, но че чрез Шарията той е придобил и собствен политико-идеологически характер, че той е едновременно и вяра, и политика. Затова и те реагират като по рефлекс, винаги щом им се открие възможност за прилагане на познатата схема “това е жертвата, а това е злосторникът”.

Особено забележителна е дискусията, инспирирана преди години от някои Саудитски фондации и до днес страстно подклаждана от телохранителите на исляма, където неговите критици са обвинявани в расизъм и ислямофобия. Апологетите на исляма се опитват да го представят не само като религия, а като вродена същност на човека. Според учението всеки човек е априори мюсюлманин. Следователно всяка критика по адрес на исляма е охулване на вечно и неизменно предопределеното. Затова критиката на исляма се определя като расизъм, мюсюлманите са жертви, а техните критици са нацисти (прочетохме го наскоро в ляво-интелектуалния всекидневник “Тац”). “Сготвено с омраза”, както би казал сатирикът Хайнц Щрунк, автор на “Месото като гарнитура”.

Шарията трябва да бъде отменена

Още отпреди времето на Лутер и Лесинг критиката на религията е една от пружините за развитие на гражданското общество в Европа. Именно като мюсюлманка няма никога да допусна някой да ми забранява критикуването на моята собствена религия. Правя това от съвсем прагматични подбуди. Защото желая мюсюлманите да се научат да се справят с предизвикателствата на модерния свят. Иска ми се повече светски настроени мюсюлмани, надарени с критично мислене, най-после да вземат думата и да разнищят архаичните традиции на своята религия също тъй ангажирано, както и обществените проблеми като цяло.

Ние, мюсюлманите в Германия, имаме в тукашните условия уникален шанс, общувайки с опитни и активни деятели да дебатираме практическото съжителство и развитие на големите теми религия и свобода. И можем да го вършим – за разлика от целия останал ислямски свят – без страх. Не бива да пропускаме този шанс. Да, става дума за реформа на исляма, става дума за това, мюсюлманите да се откъснат от политически идеологии, да се секуларизират и да осъзнаят съзидателната духовна сила, която религията дава на човека.

Да, според мен опитът да се налага във всекидневния живот религиозното право, буквалното възприемане на постулатите на писанието, върховенството на традицията, цялата система на Шарията е отживелица. Тя трябва да бъде обявена вън от закона. Този процес не може да се състои в “принудителна модернизация”, внесена отвън, той трябва да се извърши от самите мюсюлмани. Да, аз се обявявам за “западния стил на живот”, за неговите ценности. Част от това понятие е нашата правова държава, която гарантира не само на мюсюлманите свобода на вероизповеданието, но също така и правото на свобода без религия. И да, за мен мюсюлманската забрадка е символ на патриархално опекунство, който въобще не е легитимиран от Корана. Нека тези жени, на които забрадката се харесва си я носят, но не по принуда.

В Германия живеят над 4 милиона съграждани, на които се приписва мюсюлманска идентичност, има над три хиляди джамии и молитвени домове, няколко хиляди ходжи и мюсюлмански функционери. Тази хетерогенна и съвършено разпокъсана общност има сериозни социални, културни, икономически, но и религиозни проблеми. Много от най-острите й проблеми произтичат от традиционния светоглед, от традиционния образ на човека, от дилемата на колективната съобщност в колизия с ориентираната към индивида социална система на страната. Но най-важният проблем – сблъсъкът на основа наличните различия в културата и в отношението към модерния свят се намира извън вниманието и не може да бъде решен със средствата на традиционните “миграционни изследвания” и на интеграционната политика. Причината е, че те оставят непокътната самата система на исляма.

Свободата и отговорността на индивида са за мен универсални, неотменими ценности на Западната цивилизация. Те са неделими и се отнасят за всеки в нашето общество – включително и за мюсюлманите.

Превод: Милен Радев

Евродепутати и представители на националните парламенти обсъждат дългосрочната стратегия за инвестиции на ЕС с председателя на Европейския парламент г-н Йежи Бузек На 14 март 2011г. евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП Илиана Иванова като заместник-председател на специалната комисия по финансовата, икономическа и социална криза, участва в дебат, организиран от специалната комисия за финансовата, икономическа и социална криза и [...]

Снимка: Атанас Кошаров

Наско: “Абе, появили са се някакви странни просяци. Снимах един”
Аз: “Хм, ти излизал ли си извън България?”
Наско: “Не. Това какво е? Тибетски монах?”

За всички деца - Участвайте в конкурса за детска рисунка на тема: “Моята любима приказка”.

Изпратете своите рисунки до 29 март на адрес:

София 1000, пл. „Славейков” 4, Детско-юношески отдел на Столична библиотека.

Всички рисунки ще бъдат изложени на 2 и 3 април от 10 до 18 часа около сцената на езерото Ариана по време на Празника на детската книга в София. Най-добрите ще бъдат наградени с книги от детските издателства. Крокотак ще присъди  и своя Крокоташка награда – материали за детско творчество.

Дори и да не сте от София, КРОКОТАК ще ви разкаже за празника, а ако и сте спечелили неговата награда – ще ви я изпрати! Обещаваме:)

По този начин ще бъде отбелязан Международният ден на детската книга. Над 50 години този празник вдъхва у децата любов към четенето и обръща вниманието на обществеността върху важността на детската книга и литературата за деца.

Международният ден на детската книга е прекрасен повод да си напомним, че ние, възрастните можем да подарим на детето си книга, можем да му подарим празник!

Заповядайте на Празника на детската книга! Всички са добре дошли!

Празникът се организира от Асоциацията на книгоиздателите в България в партньорство със Столична община и Столична библиотека.

В опит да направя исторически паралел с днешната ситуация реших да се разровя в пожълтелите страници на стари, но не жълти вестници. Някои от тях са много стари, от 40-те години на миналия век. (Пре)открих, че каквито и зависимости да е имало по онова време, те не са били свързани с рекламите, които заемат нищожна [...]

Харесвам Роалд Дал. Много даже. Но за мой срам не съм чела някои от най-хубавите му произведения за деца. И така, след като в един прекрасен ден зърнах заглавието „Матилда” в списъка с книги (които трябва да прочетеш преди 18) на Любен Дилов-син, се заех сериозно със задачата да изуча из основи творчеството на г-н Дал и да запълня пропуска в познанията си за детската литература.

Според energy.eu бензинът в България днес струва 2.46. Обаче, на три бензиностанции, които видях, се продава на 2.45 – на Shell, на ЕКО и една безименна.

При дизела разликата е по-голяма – според energy.eu той струва 2.55, но и на трите гореспомената бензиностанции е 2.53.

На практика, според energy.eu по-евтин бензин от България има само в Кипър и Полша. В Кипър е заради по-ниското ДДС и заради по-рядкото променяне на цените там (цената без ДДС в България е по-ниска от Кипър). В Полша цената на бензина е превърната в евро по валутен курс от четвъртък миналата седмица, което означава, че цената в евро със сигурност не е вярна. Във всеки случай, България е сред страните с най-ниска цена на бензина.

Както казахме, сайтът energy.eu надценява поне с 2 ст цената на дизела в България. Такива изкривявания в посока +/- вероятно има и в други страни. Като имаме предвид и движения на валутни курсове, представителност на извадката и пр. можем да приемем, че разлики в цените от 2-3 цента са в рамките на грешката.

Все пак, остават няколко страни с по-високи цени от България:

Кипър – по-ниско ДДС (цените без ДДС са равни в България и Кипър)

Словения – там цените се променят по-рядко (веднъж на 1-2 седмици), така че ни трябва по-дълъг период, за сравнение;

Полша – за валутния курс споменахме; само ще допълня, че движенията във валутния курс влияят и върху акциза, измерен в евро. Когато полската валута се обезценява, обезценява се и акцизът – и обратно (тъй като акцизът е фиксиран в местна валута).

Люксембург – заради много по-ниско ДДС там (15% е ДДС)

Някакво обяснение за разликата в цената между Литва и Латвия (освен грешка)?

При дизела трябва да се има предвид, че цената зависи от това какво е съдържанието на биодизел, данъчното му облагане, производствените му разходи и наличието на субсидии за производството му. Отделно, дали се изисква да се слага определен процент биодизел във всеки литър дизел или се допускат едновременно различни видове дизел – такъв без никакъв биодизел и такъв с голямо съдържанието биодизел.

Блогът за икономика 2011

На фона на случващото се в Япония искам да се опитам да „разведря” напрегнатото ви съзнание с един кратък новинарски репортаж, от една национална ефирна телевизия. Мотото на новинарските емисии на нея ТВ е „ВСИЧКИ ГЛЕДН...

...

— Не мисли за нищо, Жоан, и не ме разпитвай. Виждаш ли светлината на уличните лампи и хилядите цветни реклами там? Ние живеем в един умиращ свят, а този град се тресе от живот. Откъснати сме от всичко. Останали са ни само сърцата. Аз бях на луната, но се върнах и ето ме при теб — моя живот. Не разпитвай повече! В твоите коси има повече тайни, отколкото в хиляди въпроси. Пред нас е нощта. Няколко часа и цяла вечност, докато утрото започне да чука на прозорците. Любовта между хората е всичко — най-възвишеното и най-обикновено нещо на този свят; това го разбрах днес, когато нощта се стопи в цъфналите храсти, а вятърът беше с дъх на ягоди. Без любов човек е мъртъв, само къс хартия с няколко дати и едно случайно име, записано на нея… по-добре да умреш…

Светлината на уличните лампи нахлуваше през прозореца на колата като подвижен лъч на фар в тъмнината на параходна кабина. Очите на Жоан ту заблестяваха, ту потъмняваха на фона на бледото й лице.

— Няма да умрем — прошепна тя в обятията му.

— Не. Ние няма да умрем. Само времето ще умре. Проклетото време, което винаги умира. Ние ще живеем. Винаги ще живеем. Когато се пробуждаш, е пролет, когато си лягаш, е есен, а между тях е хиляди пъти зима и лято; и ако се обичаме достатъчно, ще бъдем вечни и безсмъртни като туптенето на сърцето, като дъжда и вятъра, а това вече е твърде много. Ние побеждаваме дните, любима, а губим годините; но кой иска да разбере това и за кого има значение то? Часът трае цял живот, а мигът е най-близо до вечността. Твоите очи блестят. Звезден прах лети в безкрайността; боговете могат да стареят, но твоята уста е млада; загадката трепти между нас, между теб и мен, между зова и отговора. Тя идва от тъмнината, от унеса на всички влюбени, изтръгната от далечния вик на пламенната страст, устремена към златистите бури, безкрайния път от амебата до Рут и Естер, до Елена и Аспасия, до сините мадони в крайпътните параклиси, от промъкващия се звяр до теб и мен…

из "Триумфалната арка" на Е.М.Ремарк

Ето кой е начело на “въстаниците” в Либия. По лично нареждане на Генерал Абдел Фатах Юнус, бивш вътрешен министър на Джамахирията, са били измъчвани българските медици. В резултат на мъченията са били изтръгнати признания за вина, на базата на които сестрите бяха осъдени на смърт. Този човек е подкрепян от Франция и Великобритания като представител [...]

Прочети инструкции преди употреба. Защо това изречение липсва на обложките? Защо липсват и инструкциите? Някои книги наистина се четат по различен начин, по различен начин и въздействат. "Книготерапия" е днешната тема на предаването и ще поговорим за въздействието, което книгите оказват върху нас. И дали то може да бъде лошо, свое мнение ще сподели създателя на блога "Книготерапия" - Георги Стоилов.

Днес е 14 март (3.14), денят на числото „пи“. Добре известното число представлява съотношението между диаметъра и обиколката на окръжността (освен в Индиана, там със закон числото „пи“ е равно на 4).

За числото „пи“ се пеят песни (поздрави):

Ето и как звучи самото число:

Е, честит празник!

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 20.11.2010 -- 10 (крадени?) чалга-хита (8)
• 29.06.2010 -- Like a Wavin’ Flag / Като развят флаг (6)
• 20.05.2010 -- „Икебана“ или „Блус за двама“ (1)
• 06.05.2010 -- Вържи агнето за Гергьовден! (8)
• 06.03.2010 -- Записки по българската чалга през отминалия век (34)
• 01.07.2009 -- Любэ са в София на 3 юли!!! (10)
• 06.01.2009 -- Ajabez – Never Walk Alone (2)
• 04.09.2010 -- За Любэ, „Отечествен фронт“ и едни преводи… (5)
• 24.07.2010 -- „От днес имам вече нови панталонки“ не е гей-песничка! (3)
• 27.03.2010 -- One Tree Hill и Ajabez – два свята, [ποне] два фена :) (8)
• 10.03.2010 -- Графа… когато беше просто Владко Ампов (4)
• 09.01.2010 -- Триизмерен портрет от паспортна снимка (3)
• 24.11.2009 -- Имате ли точно око? (6)
• 14.10.2009 -- Преносима църква?! (4)
• 01.10.2009 -- Три свежи реклами от улиците на Барселона (2)
• 30.06.2009 -- Амазонка (3)
• 25.05.2009 -- Giannis Ploutarxos (6)
• 17.03.2009 -- SMS / MMS / E-mail (4)
• 04.12.2008 -- Коледната песен на група "Фатални мозъчни изкривявания" (20)
• 22.11.2008 -- Задава се коледната песен на група ФМИ (10)

Кораби по улиците, коли по покривите, паркинг, приличащ на неподреден момчешки шкаф, гайгерови броячи, картинки напомнящи учебен филм за действие при атомна бомбардировка, National Gepgraphic, Discovery и History channel едновременно и на живо... Един кораб уверено се движи между къщите, а пред него малък японски автомобил се опитва да избяга от носещата корава вода. Шофьорът дава ляв мигач, преди да завие...

Японците очевидно ще се оправят от всякаква ситуация

Не знам за степента на цунамито, но земетресението стигна до горната част на възможната скАла. (8,9 от 9) Т.е. учените даже теоретично не са предвидили по-силно земетресение. Жертвите са хиляди, ако не и десетки хиляди. Щетите в Япония са такива (милиарди или може би десетки милиарди), че даже в отдалечените Съединени щати, с доста по-отслабено цунами имат щети за около 50 милиона долара.

Щетите, измервани в пари са интересно нещо – ако земетресението се беше случило в безлюден район (да речем – Сахара) или цунамите беше ударило безлюден бряг (Намибия) или пък се беше случило на Антарктида, щетите щяха да са нулеви. Значи ли това, че природата нанася щети само там, където има хора? Да, значи. Даже такова земетресение едва ли ще предизвика кой знае какви промени в еко-системите на удареното място (все пак, това не е паднал астероид, нали, а само някакво си земетресение с последващо цунами – еволюцията и по-страшни неща е виждала)

Значи ли това, че хората сме лоши и не бива да строим или да се бъркаме в работите на майката- природа?

През 20те години на XX-и век в Щатите формулират емпирично т.н.„ефект на дигата“, който гласи следното (става дума за делтата на Мисисипи, която също стана обект на природен катаклизъм преди няколко години). Та „ефекта на дигата“ гласи следното: колкото повече диги строиш, толкова повече са щетите при следващото наводнение. Като Мечо Пух: Колкото повече, толкова повече ;) Обяснението е просто: колкото повече диги се строят, толкова повече хората след ще се заселват в района, респ.толкова повече фабрики, къщи, магазини и пътища ще има на защитетеното от дигите място. И, естествено, при следващото наводнение, толкова повече фабрики, къщи, магазини и пътища ще бъдат разрушени, т.е. щетите, измервани в пари ще са много повече, отколкото преди построяването на дигите. Още по-краен пример: ако нямаше диги, изобщо нямаше да има Нови Орлеан (Ню Орлийнз за неграмотните ;), т.е.Катрина щеше да накриви капата на Буш

На пръв поглед изглежда, че постройката на диги, централи, фабрики, заводи, къщи, пътища, шосета, изобщо постройката на това, което разбираме в материален смисъл под „цивилизация“ незибежно води до щети при природен катаклизъм

Така ли е? Така е, но само на пръв поглед, мили мои.

Помните ли Хаити и земетресението там? И загиналите двеста хиляди човека?

Онзи-деншното земетресение в Япония беше СТОТИЦИ пъти по-силно (скАлата на земетресенията е логаритмнична, т.е.всяка степен е в пъти (десетки може би) по-силна от предходната), удари и чудовищно цунами (май повечето жерви са в резултат от нахлулата вода, а не от земетресението). Като капак и атомните централи са на път да се разрушат, а вчера и вулкан изригна в Япония.

Щетите са за милиарди, загиналите – десетки хиляди (засега пос 20 хиляди, дано не се увеличават).

Но не са стотици хиляди, както беше в недоразвито Хаити. (А и в Доминиканската република, която се намира на същия остров като Хаити, почти, ако изобщо, нямаше жертви).

Много ми напомня на две важни сражения от Втората световна война: Сталинград и Мидуей. Двете имат сходен военно-политически характер: при Сталинград Червената армия обръща посоката на войната (оттогава Германия отстъпва), при Мидуей американския флот обръща посоката на войната в Тихия океан. Има и още един сходен факт между двете битки: в двете битки участват приблизително равни количества стомана (много танкове, респ.няколко самолетоносача). Каква е разликата? Не знам колко са загиналите при Сталинград (лесно ще ги намерите), но при равно военно-политическо значение и равно количество материални щети, загиналите при Мидуей (от двете страни) са общо около хиляда човека.

Изглежда обаче, че степента на цивилозаваност на дадена територия пряко влияе върху шансовете за оцеляване на хората, въпреки, че щетите (в пари) може да са повече, в сравнение с нецивилизованите територии.

Като послепис открадвам статуса на Иво Ников във ФБ: Земетресение от 9 степен по Рихтер и цунами не успяха да докарат режим на тока в Япония. Правете си сметка каква е била разрушителната мощ на нашите управници.

И още един послепис към всички защитници на природата: прави сте, но не съвсем

Още в първи курс в Софийския университет ни казваха, че близо 70% от материалите в медиите са написани само и единствено на основата на прессъобщения. Тогава това ми изглеждаше като голямо преувеличение, но с времето и практиката се оказа повече от вярно. Сега един британски сайт се опитва да покаже на публиката колко широко разпространена всъщност е copy-paste журналистиката: ето го Churnalism.com.

Сайтът е създаден от британската НПО Media Standards Trust. Той има доста ясна цел и опростен интерфейс, който позволява да копирате текст от прессъобщение на дадена компания и да проверите доколко публикациите в медиите се припокриват с него. Сайтът следи някои от най-големите британски онлайн медии и си поставя за цел да създаде достатъчно добра база, за да държи журналисти и PR-практици в режим на готовност. Оказва се, че дори BBC и DailyMail често използват Copy-Paste методологията за списване на материали.

Защо тази практика е вредна?

Тук имам основно две причини, които се споменават и от практиците. От една страна, много неприятно за самата аудитория е да вижда един и същи текст verbatim сложен в медия. Това не ни прави сериозно впечатление при печатни издания, защото малко хора четат по повече от един ежедневник, но е много ясно видимо в информационните сайтове. Доста PR практици ще използват сайта, за да покажат колко силна е тяхната роля в създаването на новини и колко добра работа вършат за своите клиенти – истината е, че от това страда публиката, заливана с едно и също често банално съдържание. А когато крайният клиент на медийният цикъл  не е доволен, то нещо в системата не е наред.

По-голямата опасност тук е публикуването на невярна информация поради липса на проверка. Churnalism.com са направили практически тест като пускат прессъобщение за нов високотехнологичен “девствен колан”, който изпраща SMS на мъжа, ако половинката му има ускорено сърцебиене или други биологични признаци на непристойно поведение. Историята е напълно измислена, но се появява в Times of India, CNET news, Express.de, Mako.il, Florida Today и Chicago Tribune. И ако това е краен пример, то помислете за всички “първи” и “уникални” нови джаджи, които hi-tech компаниите пускат всеки ден – може и да звучи като нещо дребно, но отново е един вид заблуждаване на аудиторията.

Какво НЕ означава Churnalism.com?

Естествено, всяка подобна инициатива има две страни. Добре е обществото да държи под око медиите, защото те имат тежката задача да държат под око правителства и международни корпорации. Но е важно да се отбележи едно: Chunalism.com не означава, че всички журналисти използват само три бутона на клавиатурата си. Подобно бързо сглабяне на новини е лоша практика, но не трябва да омаловажава работата на добрите аналитици и разследващи журналисти, нито на редакторите, които познават достатъчно добре материята си, за да отсяват съмнителна информация.

От омаловажаване е застрашена и професията на PR практиците – и без това индустрията се слави с лош имидж, а сега изглежда така, сякаш единствената грижа на специалиста е да напише и изпрати прес съобщението – което (явно неминуемо?) ще излезе непроменено в медиите. А всъщност връзката с медии изисква доста повече усилия и постоянно сърфиране на гребена на новинарските вълни, поддържане на връзка с редакторите и познаване на нуждите им. Добрите практици могат да съобразят как да обвържат новината с текущите събития, кой поглед към историята е интересен за медиите. Да не говорим даже за това колко трудно се пише съдържателно прессъобщение, което да е полезно на журналиста.

Доста британски PR-специалисти и медийни представители са притеснени от неправилните заключения, до които Churnalism.com може да доведе. И все пак практиката Copy-Paste е факт, а сайтът е само начин тя да бъде изведена на светло. Тук остават два интересни за мен въпроса. Има ли начин тази практика да се промени или процесът на отмиране ще се случи постепенно, когато (и ако) на публиката й писне да чете едно и също? И, неминуемо: какъв би бил Churnalism рейтинга на някои български медии?

___
снимка: spin spin

Още по темата:

1. Social media pressrelease – българският пример

Продукти за 4 порции:
1 пакет бял сухар
200г сирене
40г краве масло
600мл прясно мляко

Приготвяне:
Млякото се налива в тенджера. Съдът се поставя на включен котлон, за да се подвари млякото. В 4 купички се натрошават по 2 или 3 сухарчета. Сиренето се намачква с вилица и се разпределя в купичките. Във всяка попара се слага по парче краве масло. Закуските се заливат се горещо прясно мляко. Всяка купичка се похлупва с чинийка. Оставя се за 15 минути да се задуши. Консумира се в момента.

Днешният пътепис отново ще ни разкаже за едно посрещане на Нова година. Емата ще ни води до площад Таксим, за да посрещнем заедно с турците Новата 2011 година. Приятно четене:

Нова година в Истанбул, за втори път

част първа

Онези, които  са чели моите по-стари пътеписи за Истанбул, (още, и още, и още – по обратен хронологичен ред)може би си спомнят, че семейството на  мои добри приятели и моя милост, в позицията на „барабар Петко с мъжете”, имахме щастието да   посрещнем миналата  Нова 2010 година  в Истанбул .

На 31-ви декември вечерта, наш приятел българин, служител в холдинга, чийто шеф ни беше домакин в Истанбул, дойде да ни вземе с кола, за да  ни заведе  до мястото, за което имахме подарък, предплатени от холдинга куверти за новогодишната нощ. То пък се оказа едно място!!! Водеше се”Клубен бар”, на брега на яхтеното пристанище във „Фенер Бахче”. Ама не беше „бар”, а по-скоро хамбар  или още по-точно хангар, със стъклен покрив, с прости ниски правоъгълни маси и до тях  дивани с възглавници.  Интериорът беше под всякаква критика, постен и  стил "Сам ли си го правИ или некой ти помагА".  Масите тип”щъркел” представляваха груби дървени  плотове, заковани  върху върху вертикално побити, вапцани с алкидна бяла боя дървени бъчви. Много евтино като решение и възнеприятно като въздействие си беше.  В цената на куверта бяха включени някакви напитки и  вариететна програма, ама никъде не видяхме подготвено за сцена пространство, което означаваше, че програмата щеше да се разгърне на пътеката пред масите.  По стените през няколко метра имаше монтирани електрически отоплители,  но те не бяха затоплили помещението, а отнякъде до нас  достигаше ледено студен въздух.  При това се усещаше течение, подобно на вятър.  Ние бяхме едни от първите посетители. Седнахме на канапето си, свихме се, гледахме сърдито и не  помислихме да си свалим палтата. Поогледахме се и над главите си видяхме два толкова големи отвора в стъкления покрив, че  през тях можехме да броим звездите на небето. Повикахме  келнерчето е като се кривяхме неистово, с ръце и мимики и жестове, средства  на изкуството "пантомима",  му показахме, как треперим от студ, дори и облечени с палтата си. Помолихме го да приплъзне капаците, за да затвори пробива към небето. Момчето кимна разбиращо с глава, завтече се чевръсто нанякъде и се върна с дълъг прът, завършващ с метален ченгел. Отиде до отсрещната стена на хамбара и с енергични движения отвори още два такива капака от стъкления покрив. Въздушното течение стана още по-силно, като да бяхме застанали във ветровитата нощ на кея, за да ни надуха морският вятър. Усмихвахме се външно, но иначе подскачахме от напрежение и желание на мига "да вдигнем „горно до”. Вместо това  тихо съскахме и взаимно се убеждавахме, че трябва да си налягаме парцала и че не иде в нощ като тази да вдигаме ”биг мама, при това интернешънъл,  скендъл”, защото сме тръгнали да се веселим, а и другите хора са там за същото и не са длъжни да ни гледат сеира. Като не ни харесва, никой не ни е вързал с вериги за дивана и най-добре ще направим да си тръгнем. Дойде едно друго момче с поднос и донесе някакви  стъклени „напръстници” с  гъсто греяно питие с тежки подправки и отделно малка паничка с някакви "мешани" ядки. Опитахме от греяното „нещо” за пиене, взехме си по малко от ядките, защото си бяхме гладни вече. Когато идвахме насам, не знаехме какво ни чака,  предчувствахме хубава празнична вечеря,  ама този хамбар  бил само „клубен бар”с питиета, а не и ресторант. Толкова се разбързахме да изчезнем оттам, че дори и една снимка не се сетихме да направим. Обадихме се по телефона на българина, който ни докара до това място, за да му кажем, че си тръгваме от „маренския клуб”.  Той се притесни и веднага  доприпка, като се чудеше какво сега да направи за нас, за да не останем разочаровани и без празник тази нощ. Жена му го чакаше у тях, а ние два часа преди полунощ, се сетихме да  капризничим.  Помолихме го да ни заведе някъде, където и да е, да се нахраним поне, а после сами, да си вземем такси и да се  приберем вкъщи. Имахме си  в хладилника достатъчно и напитки  и мезета, с които щяхме да си спретнем екстра празничната маса. Момчето ни качи в колата си, пообиколи няколко улици да търси ресторант, в който да ни настани, докато ние се превивахме от смях, като си припомняхме как онова келнерче отиде да отвори още два прозореца на покрива, вместо да затвори първите два. Влязохме без резервация  в едно рибно ресторанче, чийто собственик беше приятел на „нашето” момче. В салона имаше не повече от десетина празнично подредени маси, които вече бяха заети от хората с новогодишни куверти. Настаниха на една хубава маса, която беше резерзервирана за други хора, но за тях веднага извадиха и подредиха друга маса. За нас приготвиха същия новогодишен куверт като за останалите. Нямаше никакви ограниченията в броя и количеството на питиетата. И не видяхме  нито един, който да се е „наквасил”, да приказва на висок глас глупости или да търси как да създаде скандал от нищо.

Салончето беше уютно украсено и без излишен блясък. Най активната част от украсата бяха едни опънати между колоните кабели, на които бяха навързани цветни балони.

В неголемия  салон  на ресторанта имаше и малък подиум, на който една красива певица с  още по красив глас пееше известни на хората в салона  песни, а те се радваха, пляскаха с ръце в такт с песните, пригласяха на висок глас  и често ставаха да танцуват.

Поръчваха си всички и всичко,  но забележете, без да й дават каквито и да било пари за да изпълнява пожеланите от тях песни. Такова "чудо" май не съм виждала. По едно време тя се обърна към мен и попита попита, защо само нашата компания  не си поръчваме какво да ни изпълни?  Усмихнах се и отговорих,  че много сме щастливи да я слушаме, но понеже сме чужденци,  не познаваме  репертоара й. Това си беше самата истина. По едно време отнякъде дойдоха момче и момиче, облечени спортно с дънки, така както си ходят по улицата. Носеха  едни малки ударни инструменти и  още с  влизането си, се включиха в общата  веселба, засвириха и запяха, а момичето даже  и излезе да танцува с гостите на заведението. Повеселиха се час-два с нас, и си отидоха, а после, на път към стоянката на такситата, ги видяхме на близкото площадче да се веселят с други,  като тях самите, младежи. Започнаха  „обратното броене” и като удари дванайстият час, всички скочиха  да си честитят, да се прегръщат и целуват познати и непознати. Нямаше пищови, пиратки или други джепанета.  Някои мъже палеха клечици „бенгалски огън” и с тях докосваха окачените балони. Това беше всичката пукотевица.

Пееха си хората с пълно гърло, танцуваха и се радваха, а келнерите продължаваха да поднасят още и още блюда. Нямаше изяждане. Ние си тръгнахме към два и половина, а половината  от хората останаха и продължиха да се веселят.

Уникална и незабравима 2010-та новогодишна нощ си беше.

Докато се прибирахме с приятелите ми,  не спирахме да се смеем , като си припомняхме как само  започна нощта в онзи скучен ветровит хамбар на яхтеното пристанище и контрастът с уютната вечеря и веселбата  после, в рибното ресторантче. Въпрос на късмет си беше, а ние го извадихме. Разбира се, че накрая си платихме по 80 лири на човек, такъв беше кувертът за всички. Можеше и повече да ни поискат и пак щяхме да ги дадем с радост, защото наистина беше прекрасно и си заслужаваше. И така със спомена за миналогодишното посрещане на 2010 година, доста преди да наближи поредната, решихме да отидем отново в Истанбул. Един месец по рано си бяхме резервирали стаи в хотели, близо до бул. „Истиклял”. На приятелите ми „се падна”  хубав хотел в близост до площад „Таксим”. Аз обаче, изтеглих „късата клечка”. Включих се в търсенето на хотел по-късно от тях. Попаднах на един долнопробен хотел, „Сен Палас” му е името. Такава мизерна стая ми дадоха, за по 50 евро на вечер! Нямаше нищо общо със снимката, която показваха в офертата на хотела по интернет. Не ми се говори. Добре, че бях там само четири нощи.

Това е уличката с хотела. Светлият правоъгълник, отдясно, където свършват светещите гирлянди е светещата табела на Hotel Şenpalas ,  Asmalı Mescit Caddesi 30, Istanbul, Turkey.

Не случайно помествам именто и адреса му тук. На когото му се случи да попадне там, трябва предварително да изиска детайлна информация за какво ще си даде парите, за условията в хотела, етажа, стаята, изложението, сутрешната закуска, обзавеждането и състоянието му, за да се убеди, че няма да го набутат в някоя „килия”, в която на пода има място само да си остави пътните чанти и пантофите.

На уличката с хотела -  младежи,  които посреднощ се забавляват и се снимат с кучето си.

Единствено хубавото нещо свързано с въпросния хотел, беше това, че се намираше в една от пресечките на бул.” Истиклял”, в далечния край,  почти до последната спирка на малкото червено трамвайче.  В този квартал „Пера” , на две минути пеша от хотела се намира луксозната картинна галерия „Пера”

Музей-картинна галерия „Пера”. По това време имаше гостуващи две живописни изложби. Едната на Фрида Кало и Диего Рибера, а другата на руски живописни шедьоври, главно платна на передвижниките, които аз  съм виждала в "Третяковската галерия".

От хотела,  по малките улички, за 5 минути  отивах от хотела до площадчето, на което се издига кула „Галата”.

А пък тази изумително красива кула и денем и нощем е "обсадена" от хора, които не спират да й се възхищават.

Срещу  билет от 10 лири, с асансьор, човек може да се качи до горните етажи. Предпоследният етаж, с високите прозорци е салон на кафе, с много приятен интериор, а  последния  етаж, около който е тарасата за зяпачи и  "фотографи" на Истанбул "от птичи поглед", в централната си част е оформен като изискан ресторант с уникална панорамна гледка през прозорците. В следващ пътепис,  имам идея да напиша кратък текст и да покажа много снимки  от вътрешността на кулата и множество панорамни снимки на уникалния град,  които направих през лятото на 2010.

Осветлението  по главните улици през нощта беше достатъчно да не се страхувам да се прибирам и след полунощ, защото по „Истиклял” си беше пълно с хора и всички магазини бяха отворени до много късно през нощта.

Ей такива магазини работят до късно през нощта и винаги има пазаруващи или "зяпащи"

А това е витрината на галерия за модерни изобразително изкуство и това което виждате на фотоса  е някаква художествена творба-инсталация , наречена „Шапките”.

Случи ми се да си купувам  книга, посред нощ от една прекрасна книжарница,  която "се пукаше по шевовете"  от хубави книги, репродукции и музикални дискове!  Много хора си купуваха книги и дискове в късните часове на нощта. Истинско щастие е да се ровиш по щандовете и да не си сам в кижарницата по това време на нощта.

Търговска витрина, празнично декорирана с оригинална новогодишна "елха", конична форма, постигната от натрупване на  червени обувки и витрина на магазин за красиви сувенири. С приятелите ми решихме си

да посрещнем новата 2011 година навън под открито небе,

но не искахме това да ни се случи  на най-големия площад „Таксим”, а се запалихме от идеята да отидем в квартал „Нишанташъ”. Бяха ни казали, че кметството на този квартал, по традиция организира  много красива и „богата” заря, а там масовите прояви преминават по-спокойно и няма опасност тълпата да ни повлече нанякъде. До този квартал може  да се отиде, като от площад „Таксим” се вземе метро за една доста дълга спирка. Цена та на билета  е 1.75 т.л. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Вечеряхме в един невзрачен на външен вид , но пък с изключително уютен интериор ресторант с името „Хаджи Баба”. Той  се намира в първата пресечка от лявата страна на бул. „Истиклял” ако се върви от пл. „Таксим” по посока към „Кула Галата”.  Менюто  е много богато, без да е безбожно скъпо. Входът на ресторанта е направо „залепен” до входа за гръцката църква в този квартал.

Ето го ресторантчето "Хаджи Баба". Вдясно е входът за Гръцката църква.

Салонът на ресторанта е в сградата отляво, но ние са настанихме на остъклената тераса на втория етаж.   Остъклената вече  тераса е идеално отоплена и  дори  през зимата,  предоставя възможност човек да се отпусне  наслади на прекрасната и много богата кухня и перфектното обслужване.

Ето това е гръцката църква, чийто вход е до ресторанчето.

Поръчахме си  хубава вечеря, без да имаме  куверт въпреки изключителната вечер. На съседните маси имаше много компании от чужденци, главно гърци, италианци и французи. Надничаха  яко в нашите чинии, за да си изберат какво да ядат. То не че и ние не опъвахме преди тях  врат към съседните маси, за да се уверим, че не сме сбъркали в избора на това, което сме си поръчали от листа с менюто. Излязохме от ресторанта в 23 .00 часа. Мислехме си, че разполагаме с достатъчно време да се придвижим към квартал „Нишанташъ”, за който  Орхан Памук  е писал в своя  прекрасен  роман „Истанбул”.  Да, ама не!  Сметките ни излязоха от типа "без кръчмар". Нямаше никакъв вариант да успеем да се придвижим дотам. Улиците бяха блокирани от полецейска автомобилна техника. Градски транспорт никакъв. Улиците водещи към пл. "Таксим", бяха така задръстени от хора, че за да минем няколко крачки напред, трябваше да се провираме един по един като внимаваме да не се изгубим, ако натиска на хората ни отдалечи. И таксита не се виждаха наблизо. Нямаше начин приятелите ми да изкарат тяхната кола от гаража на хотела и да се придвижим към квартала, в който искахме да отидем. Може би щяхме да успеем, ако се  бяхме "пренесли" натам няколко часа по-рано.

С такива полицейски автомобили,  бяха препречени улиците , при сливането им с площат "Таксим".    

А той беше задръстен от хора, плътно запълнили целия огромен площад. От мощни тонколони  гърмеше някаква монотонна модерна ритмична музика , небето се озаряваше кръстосващи се мощни прожекторни лъчи.

Заобиколихме  площада по периметъра му и отидохме до входовете за метрото, но те се оказаха затворени с плътни метални врати, сигнализирани с пластмасови ленти  и охранявани от полицаи. С метрото да се придвижим, не стана. И тогава единствената  ни възможност да посрещнем тази 2011-та година под открито небе, беше да си останем на площад „Таксим”, колкото и да не ни се искаше. http://www.youtube.com/watch?v=YSP9Ze2XBCg Ама голяма гъчкана беше. И докато търсехме удобно място, се промъкнахме леко през един тесен процеп  в металната ограда на едно повдигнато над основното ниво, подобно на тераса място, в дъното на площада. Цяло чудо е, че не ни изгониха оттам, защото това беше мястото, на което бяха поставени камерите на няколко телевизионни канала. http://www.youtube.com/watch?v=cGW4bA6mIN4 Ние се залепихме направо на сантиметри зад тях.  И си останахме там, и броихме с  всички хора там „на обратно” и така преминахме  в новата 2011г. Фойерверките се „разцъфтяха”, направо над главите ни. Гледахме вертикално нагоре към небето и в очите ни падаха доста едри „прашинки”. http://www.youtube.com/watch?v=AXQSXtrGfPQ Тук е моментът да помоля за извинение за ниското качество на клиповете. Наложи се да снимам с простия си  фотоапарат, защото камерата „Сони”, която бях купила специално заради това пътуване, се оказа толкова „нефелна”, че се наложи да я оставя в сервиза на магазина, от който я купих. Апропо, тя я и досега си е там, в сервиза на въпросния магазин . С нищо не се промени лошото качество, но пък работниците в сервиза се подсигуриха някакъв "Констативен протокол", в който пише, че камарата била работела.  Ама констативен протокол,  от Луната да го доставят, качество на изображението не може да подобри.

Полицейското присъствие на площада. Можех като нищо да си изкарам боя докато се приближавах на метър от тях, за да ги снимам. Другите не постъпваха като мен.

Когато свърши зарята, хората на групички тръгнаха да се разотиват кой откъдето е дошъл. От автобусната пиаца на площада един след друг тръгваха редици от автобуси, с които хората от площада си отиваха към кварталите , от които бяха дошли. Ама нали нашите хотели бяха наблизо? За никъде не бързахме.  Тръгнахме да се разхождаме по празнично  украсените пешеходни зони около култовия най-голям истанбулски площад „Таксим”.

И пак, дори и в този момент, имаше магазинчета, които не бяха затворили. Човек можеше да си купи,  както готова храна, бакалски стоки, така и куфар или чанта за пътуване, чадър, чехли и каквото още се сетиш.  А на мен ми стана смешно, когато видях в една тъмна пресечка, отворено магазинче и два часа след настъпването на новата година на извадена на тротоара сергия, да се продават хавлиени   кърпи и чаршафи. http://www.youtube.com/watch?v=0Fd39CipHPw Разхождахме се в  отлично настроение, търсехме къде да седнем да изпием по нещо, когато в една от уличките едно усмихнато  момче ни покани да влезнем в кафенето, до което се стичгаше по стълби, защото беше на втория етаж в една стара къща. Разбира се, че не пропуснахме да се почерпим не само  поради

току що настъпилата 2011година а и поради факта, че първи януари е   Василовден.

Салонът беше малък, с интересен интериор. Освен нас имаше една група весели италианци.

Тръгнахме си след като се почерпихме с чай и баклава. Изпратиха ни с много приятелски пожелания за щастие и с големи цветни балони в ръце.

Ето така изглеждаше камерното кафене отвътре. Идеално място за сладка приказка на чаша чай, кафе и разбира се порция баклава с приятели .

Никъде не срещнахме шумни или пияни младежи, нито размирици, нито хулигански прояви. Но пък  и на всеки десет метра имаше малки групички от полицейски служители с мотори и без мотори, въоръжени с всички екстри, облечени в красиви черни костюми с червени декорации и бели светлоотразителни ленти. Всички те бяха младежи, със стегнати фигури на спортисти и правеха прекрасно впечатление. Хората минаващи покрай тях ги поздравяваха усмихнати.

По бул „Истиклял” на всички пресечки, от двете страни на улицата  имаше спрени полицейски мотоциклети и до тях бяха полицаите, въоръжени с всякакви видими и покрити от дрехите , средства за "респектиране" и готови да реагират светкавично  ако се породи съответна ситуация.

Приличат малко на напети филмови герои.

Освен това по дължина на цялата улица "Истиклял", през цялата нощ, можеха  да се видят облечени в нови топли, блестящи от чистота„парадни”работни облекла служители на тамошната „Чистота на община Бейоглу". И автомобилна почистваща техника от всякакъв вид беше излязла. Тези двамата ми направиха много приятно впечатление  ги поздравих за празника и те веднага застанаха в поза за снимка. Видимо беше удоволствието и гордостта им от това , че са ги избрали точно тази нощ  те да са на работа. Горди и доволни  и от начина , по който в момента си вършат работата. Сега се загледах, в тъмното се вижда в какав декориран "празничен" чувял събират боклуците

Независимо от хилядите хора, събрани на това място, през цялата нощ,  на сутринта „Истиклял” беше чист, измит и приветлив. Идеална организация по опазване на реда и чистотата са създали хората.

Разходката по тази "култова" улица , "Истиклял", е винаги приятна, независимо от сезона.

Това засега. Във втората част на този разказ , ще покажа и други улици и друг квартал, който много харесвам и до който, в новогодишната нощ, не можахме да се доберем. Очаквайте продължението Автор: Емилия Попова Снимки: авторът

Още разкази за [geo_mashup_category_name map_cat="487"] по света от нашите автори – на картата:

[geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="487" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]

[geo_mashup_category_name map_cat="487"]

Още пътеписи от близки места:

1. Истанбул по Нова година(1)
2. Истанбул по Нова година (3): Разходка край Галата
3. При комшиите на гости (Истанбул на Нова година)
4. При комшиите на гости (Истанбул на Нова година) – продължение
5. Истабул по Нова година (2): Капалъ чаршия и Египетския пазар
6. Още априлски разходки из Истанбул
7. Silvestr v Praze, или как се посреща Нова година на Старе место (Прага)
8. Нова година в Будапеща, Унгария
9. Истанбул на Ан
10. Уикенд в Истанбул: съвети и идеи
11. Триград по Нова година
12. Нова година в Прага

През изминалите почивни дни преживях една неочаквано безболезнена раздяла. Дългогодишните ни отношения със CNN, BBC, Yahoo news, напоследък и AlJazzeera… си останаха някъде в петъка. Всичко за Япония научавах от @bembeni в Twitter и забравих за старите източници на информация. Позволявам си да споделям личен опит, защото подозирам, че не само с мен се е случило същото.

@bembeni всъщност е профилът на Албена Тодорова, стипендиантка в Токийския университет, в Twitter. Съвсем нова е в тази социална мрежа - първият й туит е от края на януари. Тогава използва Twitter за каквото и милиони други по света - споделя кратки остроумни реплики, контактува с приятели. “Първи пробен туит от теуефона”, пише на 21 януари. Предизвикана от посещението на българския министър-председател в Япония, няколко часа по-късно Албена казва: “Край Босфора шум се вдига, Бойко в Токио пристига”. Реплики към приятели, музика, филми, пазаруване… Един от милионите акаунти в мрежата. И така до петък, 11 март.

В ранния следобед Албена съобщава “друсна много здраво в централно Токио и още тресе, сградата е нова и не се усеща толкова, но беше доста страшно. още люлее лекичко.” По това време нито един информационен сайт, радио или телевизия не са съобщили новината. Секунди по-късно: “пак се засили”. Минути след това: “спря. отивам да видя има ли поражения. стана ми лошо, беше като люлка в атракционен парк”. След още няколко съобщения “тръгва и спира, изобщо не ми харесва. излизам, страх ме е”.

От този момент в петъчния следобед съобщенията на Албена Тодорова са повече от хиляда - новини от различни части на Япония, чуто от колеги, изявления на властите, лични впечатления от метрото, магазините, улиците… Ако наистина ви интересува какво се случва в Япония, за момента няма по-богат източник на информация на български език от @bembeni.

А какво е различното ли? На пръв поглед логичен въпрос. Всички големи световни новинарски сайтове поддържат секция “На живо” по горещите теми, където информацията също идва през секунди, а външно тези секции приличат на личен акаунт в Twitter. И разбира се, че там информацията е много по-богата. Разликата е в доверието - когато знаеш, че един човек на другия край на света го прави за теб и още неколкостотин като теб, и когато получиш личен отговор на въпроса, който си задал, тогава това е твоят източник. Световните информационни лидери не предлагат такова “обслужване”.

След като денонощно е информирала своята публика за последиците от авариите в ядрената централа “Фукушима”, Албена съобщава и за нещо невиждано в Япония: “първо планирано спиране на тока в новата история на Япония след подобно бедствие”. Няколко минути по-късно е ред на друго “егати, забравила съм да купя лук”. Доброволното дежурство продължава вече трето денонощие.

от в.Пари

Сподели във Facebook

Как се разпознават великите нации? По поведението им по време на криза Симо Иванов разказва на български какво се случва в Япония. Кликайте! Още пътеписи от близки места:

1. Впечатления от Япония
2. Пътуване до Япония – 1 част
3. Пътуване до Япония – 2 част
4. Пътуване до Япония – 3 част
5. Имаше едно време …
6. София – следобед, през нощта и по всяко друго време
7. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(17): Из Япония
8. Амстердам при слънчево време
9. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(18): Из Япония (продължение)
10. Истанбул! (Едно (не)планирано пътуване по време на разгул)
11. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(19): Още за Япония
12. Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Ясен Василев - поетът на София за 2010 година. И двата материала разказват доста за него, аз ще споделя само една история. Как научих, че Ясен има голяма-голяма душа? Много просто - танцуваше 2 часа без да спира на партито по случай закриването на Нощта на музеите 2010 в Тютюневия склад, Пловдив. Аз танцувах до него. 2 часа. Така танцуват само хората, които имат голяма душа. И четат много.

Ето как го прави Ясен: