По Пътя към Сантяго: Първи крачки

Бургос ми се стори празен, тих и спокоен град. В центъра имаше туристическо бюро, магазин за сувенири, в който се продаваха всякакви аксесоари за поклонници: пръчки, шапки, фланелки, слънчеви очила, слънцезащитен крем, карти, пътеводители и т.н, а точно срещу магазина се извисяваше готическа катедрала. Стори ми се толкова красива и зловеща едновременно, че дори не я разгледах отвътре. Седнах до статуята на пилигрима, за да обмисля действията си по-нататък. Край мен бавно се влачеха хора със зачервени от слънцето лица, пръчки в ръцете, шапки с периферия на главата, туристически обувки на краката, раници на гърба и изтощени физиономии. Това бяха първите пилигрими, които виждах на живо. Всички ме поздравяваха с „Буен камино!”

След точно една студена бира време туристическият офис отвори и влязох да поразпитам кое – какво – къде – как. Обясниха ми, че мога да използвам евтините туристически спални по Пътя, предназначени само за поклонници, единствено с паспорт на пилигрим. Дадоха ми адрес, на който мога да си извадя такъв. Реших, че на следващия ден ще направя първите си крачки по Камино. Изглеждаше лесно – следваш стрелките и готово, подобно на онази игра, която си играехме като деца пред блока.

Изтощените физиономии на поклонниците, обаче, ми подсказваха, че едва ли е толкова лесно. Обясниха ми, че от тук до Сантяго де Компостела има 500 км пеша. Всъщност, достатъчно е само да извървиш последните 100 км от Пътя, за да получиш Индулгенция от католическата църква. Целият маршрут е близо 800 км и започва от френската граница. Петстотин километра ми се сториха напълно достатъчно.

Намерих адреса – това се оказа местното „рефугио” (refugio или albergue – страноприемница, „убежище”, туристическа спалня за поклонници). Вътре имаше „Клуб на приятелите на Сантяго”, който можеше да ми издаде полигримски паспорт. Помолиха ме да изчакам, докато дойде човекът от рецепцията. Разни хора влизаха и излизаха – чуваха се езици от пет континента, имаше представители на всички раси и възрасти. Исках да разгледам спалните помещения, но не ме допуснаха вътре, защото все още не бях станал официално поклонник. Погледната дори през антрето, обаче, обстановката в рефугиото нямаше нищо общо с представата ми за страноприемница, туристическа спалня, заслон или убежище – мраморни стълби се виеха нагоре към спалните помещения, откъдето долитаха весели гласове, от покрива между стълбите висеше огромен кристален полилей, подовете бяха покрити с килими, навсякъде имаше поставени саксии с цветя – беше чисто, прохладно, подредено, изискано и просторно. Имаше табели, обозначаващи къде са банята, тоалетните, пералните, кухнята, библиотеката, клуба за забавления и т.н. На вратата висеше табелка „5 евро”. Ситни буквички обясняваха на 4 езика, че нощувките се позволяват само срещу печат в пилигримския паспорт, едократни са и на другия ден задължително трябва да продължиш по Пътя. Освен ако не си болен и не се нуждаеш от медицинска помощ.

Отворих „домовата книга” и заразглеждах впечатленията, оставени от поклонници, дошли от цял свят. Някои бяха изписани с йероглифи. Предположих, че са корейски, защото знам, че в Южна Корея живеят много християни. Имаше текстове, илюстрации, графики,  емотикони, снимки, въобще – стандартните неща за такава „книга”. Тепърва щях да изливам душата си в подобни „книги” по Пътя.

Симпатичен чичко прекъсна разсъжденията ми с въпроса „Инглиш?”. Отговорих му: „Но, айм фром Бългерия”.  „А, булгаро!” – каза ми той. И поясни, че ме е попитал дали говоря английски. „Паспортът” представлява малка хартиена книжка, разграфена с места за дата и печат от различните населени места, където си ползвал гостоприемството на някоя от туристическите спални за поклонници. Чичкото ме предупреди, че не навсякъде условията са толкова добри, колкото тук и, ако реша да отседна в някой от по-скъпите хостели или хотели по Пътя, все пак трябва да мина през местното рефугио, за да ми ударят печат с дата – само така в Сантяго щели да се ориентират, че наистина съм вървял по Пътя пеша, а не с автомобил или на мотор, примерно. Но можело и с велосипед. „Също като в стоте национални туристически обекта” – помислих си аз – „само дето у нас може и с автомобил”. Каза ми, че това е най-евтиният акомодейшън, защото се спонсорира от църквата и от общините. Частните сдружения с идеална цел, като „Приятелите на Сантяго”, пък, се грижат за маркировката целогодишно . Паулу Куельо също бил член на „Приятелите на Сантяго”. „Нямаш право да останеш повече от една вечер на същото място, освен ако не си болен”. Вече знаех това. Попита ме дали имам медицинска застраховка. Казах му, че имам. Последва логичният въпрос как мисля да я карам: пеша или с велосипед. Попита ме, също така, каква религия изповядвам. „Освен, ако не е тайна, разбира се!” Напуши ме смях. Идеше ми да се изгавря със ситуацията и да кажа, че съм мюсюлманин-екстремист, който е дошъл със специалната мисия да залага смъртоносни капани за неверниците по Пътя. Но чичкото изглеждаше сериозен и се въздържах. Казах му, че повечето хора в Бългейрия са православни. Аз също. В паспорта ми той записа: „Сеньор Димитров, булгаро, ортодокс, тръгнал от Бургос пеша”. Сложи печат и с усмивка ми заяви, че официално вече съм „перегрино”. Честито!

Сега оставаше да намеря и място за пренощуване, тъй като все още не бях заслужил с бъхтене гостоприемството на общината и църквата. Отворих картата на града, връчена ми от туристическия офис и се запътих към най-близкия хостел. Раницата вече ми причиняваше болка, чудех се какво ли ще бъде усещането след няколко часа път с целия този багаж на гърба. Изтощението по лицата на пилигримите ми подсказваше, че никак няма да е приятно.

Вървях по китна калдъръмена уличка, водеща към хостела, когато от втория етаж на една жилищна кооперация чух да се носи до болка позната песен: „За милиони няма закони, за кокошка няма прошка”. Вдигнах очи и видях една леличка да изтръсква покривката си през прозореца директно на улицата. Поздравих я на български. Заприказвахме се. Каза ми, че от Бургас се е преместила в Бургос и, че всеки ден под перваза й минават „Тея лудите, с тоягите. Откачена работа!” Потенциалът този разговор да завърши приятно беше минимален, затова махнах с ръка за довиждане и продължих към хостела.

Самостоятелна стая, три на три метра, цялата заета от огромно легло и облепена с мухлясали тапети от времето на баба ми, с дървен скрин в ъгъла и собствена баня, метър на метър, откъдето единственото прозорче гледаше към зида на отсрещната сграда, щеше да ми струва „само” 30 евро. Имаше малък телевизор и какичката от рецепцията беше симпатична, затова реших да остана. Попитах я защо в Мадрид хостелите са три пъти по-евтини. „Логично” – каза ми тя – „защото са много повече”. Поинтересува се дали мисля да ставам „перегрино” и заяви, че няма да намеря по-евтина нощувка в града, ако все още не съм такъв. Платих си, заключих раницата в стаята и излязох да разгледам Бургос без излишния товар на гърба.

Точно от прозореца на бургаската леличка тръгваше стръмна пътека, която изкачва малък хълм, засаден с иглолистни дървета – нещо като градски парк, в който местните излизат на пикник през уикенда. Беше делничен ден, в прака нямаше никой, а от пейките на върха се разкриваше чудесна гледка към Бургос. Прекрасно местенце за ледени бирички, психическа нагласа и уединени размисли върху предстоящия Път. Реших, че няма да използвам многото туристически пътеводители, които се предлагат по книжарниците, а ще се оставя за пореден път на обстоятелствата да ме водят и ще научавам всичко на място по Пътя.

Смрачаваше се, започна да става студено, а от биричките леко огладнях. Някакви съмнителни типове дойдоха да си разхождат питбулите около мен. Реших, че е крайно време да си ходя. Намерих супермаркет, разположен точно до чудовищно голям, абсолютно непропорционален за размерите на градчето, все още недовършен мол. Купих франзела, маринована риба и маслини, които изконсумирах в малката стаичка с мухлясалите тапети, в компанията на вечерните новини по TVE.  Взех си душ и заспах рано, за да имам сили за предстоящия ми първи ден по Камино.

На сутринта отново заварих симпатичната какичка на рецепцията. Попитах я никога ли не почива и тя ми отговори, че целия хостел го поддържат общо четири цени – тя и майка й, които са осбственички, плюс две туркини, които се грижат за хигиената. Така че нямало почивни дни. Изглеждаше потисната и смазана от еднообразието в малкия, скучен град. Сигурно си представяше живота по съвсем различен начин – сред студенската бохема на Мадрид или някъде по партитата из Канарските острови. Но за сметка на това прекарваше младостта си в мрачното антре на семейния хостел, обслужвайки глупаци като мен. Беше много любезна. Предложи ми кафе и прекарахме сутринта в разговори за житието и битието на всеки от нас. Каза ми, че едно от малкото забавления в живота й било да слуша историите на хората, които минават през хостела. Дори си записвала част от тях в една голяма тетрадка и някога, може би, щяла да издаде книга. Казах й, че съм писател, издал вече две книги, с което допълнително я насърчих в начинанието. От опита, който обменихме разбрах, че водя десет пъти по-интересен живот от това красиво, но нещастно създание. И, че трябва да съм благодарен. Исках да остана още при нея. Усещах, че между нас се поражда нещо интересно, но Пътят ме зовеше. „Някой ден, може би, ще се върна отново тук” – излъгах себе си наум, грабнах раницата и тръгнах да си ходя. Пред вратата на хостела тя ме прегърна, целуна ме по двете бузи и ми пожела: „Буен Камино!”. Докато завивах зад ъгъла с периферното си зрение видях, че все още ме наблюдава.

Следваха два часа излизане от града – покрай детски градини, училища, натоварени пътни артерии, паркове и бетонни мостове. Стрелките неотменно се появяваха една след друга и ме насочваха в правилната посока. Нямаше други перегринос, освен мен. Погледнах си часовника – беше девет и тридесет сутринта. „Сигурно защото е прекалено рано” – посмислих си аз. По-късно щях да разбера, че по това време на деня поклонниците отдавна вече са си изяли закуската, стегнали са багажа, метнали са го на гърба и бодро крачат напред към следващата дестинация.

На третия час бях абсолютно изтощен. Мартенското слънце напичаше като през август у нас, кожата по лицето ме сърбеше от изгаряне, водата ми беше на привършване, а дръжките на раницата се впиваха болезнено в раменете ми при всяка крачка. Най-после бях задминал всички белези на цивилизацията и уморено вървях по прашна пътека, която се простира чак до хоризонта, през Ла Мезета – безкрайната испанска равнина. Всичко, за което можех да мисля тогава, беше „Вода”.

На четвъртия час стигнах до табела, която сочеше, че на двеста метра в дясно от Пътя има чешма. С изпръхнали устни поех в указаната посока. Там наистина имаше чешма или по-скоро: архаична водна помпа с ръчно задвижване,  но с големи букви върху нея беше изписано NO POTABLE (не става за пиене). Отчаян се тръшнах на пейката до чешмата и запалих цигара. Имаше малък заслон и можех да използвам поне сянката, за да си почина. Видях по прашната пътека отдалеч да се задава друг човек. Предположих, че търси вода, също като мен. Започнах да махам с ръце и да викам: „но потабле, но потабле”, за да му спестя поне излишното ходене. Той, обаче, не чуваше какво крещя. Вятърът дуаше право в лицето ми и в отговор донесе жизнерадостното: „Ола! Буен камино!”

Вместо водичка, на това място намерих добър приятел. Казваше се Франциско и беше от Бургос. С една година по-възрастен от мен. Цял живот бил наблюдавал как поклонниците минават през града му и най-после решил да се пробва и той. Работел във фабрика за акумулатори, но заради кризата го сложили на половин работна седмица. Работодателят плащал ½ от възнаграждението, а социалното министерство му превеждало още 40%. Така получавал 90% от заплатата си, но имал два пъти повече свободни дни в седмицата. Като ги съчетаел с уикенда, това му давало възможност да повърви малко, за да види докъде ще стигне. По-късно щял да продължи по Пътя от там, докъдето е стигнал. Разбрах, че много испанци изминават Камино точно по този начин. С Франциско тепърва щяхме да прекараме много дни заедно и да преживеем доста неща по Пътя. Приятелството ми с него окончателно реши проблема с испанския, защото той владееше английски и аз го превърнах в личен преводач. Липсата на зор беше и причината, разбира се,  да науча твърде малко от този прекрасен език.

Следва продължение >>>

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: