„По пътя към Сантяго“ – едно пътуване към себе си

Изхврълих се. Обещах да направя нещо, което знам, че не мога. Признавам си греха към Тихомир – обещах му нещо, което не мога да направя. Все пак да почнем отначало. Нашият приятел Тишо преди няколко години предприема едно от най-неизвестните в България, но изключително важно за християснкия свят поклоническпо пътуване. Къде е уловката? Поклоническото пътуване е ... пеша. Осемстотин километра. ОСЕМСТОТИН! Да го напиша ли с цифри по десетичната система? Ето: осем (8), нула (0) и още една нула (0): 800 км пеша!* Чисто географската цел на пътуването са поклонение на мощите на Свети Яков в Сантяго де Компостела**, а духовната цел е ... е, точно за тази цел разказва Тихомир. За тази цел, той пише един пътепис, който смело издаде в електронен вид и всеки, който желае може да го свали и прочете от специалната за целта страница (безплатно е! но не пречи и да почерпите автора – той е описал как) Пък аз, сега е време да се върнем на темата в началото, обещах освен да я прочета, но и да напиша кратка анотация, но... първата част (четенето) е лесно изпълнимо, защото книгата се чете на един дъх, но писането на анотация ми се опъна. Затова, вместо да ви разказвам книгата, реших да ви извадя малки цитати от нея, а след края на цитатите ще можете да прочетете главата, която ми хареса най–много. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] По Пътя към Сантяго вървят всякакви хора. Някои от тях са крайно религиозни. Те ходят боси, за да им се изранят краката и да понесат повече страдание. Католицизмът обича страданието. Босоходството при католиците е символ на изкупението чрез страдание. Чувал съм дори за пилигрими, които носят дървен кръст на гърба си през целия Път, не разполагат със средства, спят на открито и разчитат единствено на подаяния, за да се хранят. Проблемът не е в католицизма, където страданието има изцяло символичен характер в началото на 21 век, проблемът е в главите на тези хора. Но кой съм аз, че да ги съдя? ... Както казах, по Пътя към Сантяго вървят всякакви хора. Повечето са ахмаци и обикновени туристи като мен, водени от любопитството или от желанието за приключения. ... Ако Камино беше в България, край Пътя щяха да изникнат хотели с пет звезди и казина. ... Разбира се, забавления не липсват на жадните за нощен живот, поне в големите градове. Пълно е с дискотеки, барове, кръчми и таверни, където можеш да избучиш на воля. С точно този тип забавления, обаче, трябва да се внимава, защото използваш собственото си тяло като транспортно средство и махмурлукът е най-малкото нещо, с което то ще ти отмъсти. ... Местата, в които отсядаш, едно с едно не си приличат. И точно това му е хубавото. Попадаш в прекрасна ситуация, с чудесни хора и се наслаждаваш на мига, без да се вкопчваш в него. Утре част от тези хора ще напреднат, други ще изостанат, трети ще поемат по някой от алтернативните маршрути или ще решат да се приберат у дома. ... Има мъже, които вървят по Пътя, за да приберат шкембето. Има жени, които го правят, за да стегнат задника. Има хора, които стъпват тук за първи път, има и такива, които вървят по Камино за 17-ти път. Имаше един будистки монах, който бодърстваше и будеше всички в спалнята с молитвите си в четири след полунощ. Имаше и български писател, който не ги оставяше да заспят с хъркането си. Имаше две американски кифли, от типа „О, май Гош!”, които уж идват от нация с традиционно любезно отношение към непознатите, но когато българският писател, усмихнат и добре наспан, реши да ги поздрави с „гуд морнинг” на сутринта, те му отговориха: „ит’с гуд онлу фор ю”. След което си врътнаха задниците и заминаха. Имаше приятна девойка, която каза на българския писател, че трябва да я „компенсира” по някакъв начин, защото не е успяла да се наспи предишната вечер и специално за „компенсацията” ще наеме самостоятелна стая. Имаше красива германка, която върза тенекия на българския писател – остави го да виси самотен и изоставен пред една катедрала в нощта. Имаше нелюбезен германец, който обичаше да разказва вицове за Хитлер и за евреите. Имаше откровено прости и досадни хора. Имаше всякакви. И това му беше хубавото. По Камино започваш да обичаш целия човешки род заради огромното разнообразие, което предлага. ... Днес ви предлагам да прочетем главата Приятелите от Камино, а в някой следващ ден ще прочетем и съветита на автора за поклонничетското пътуване. Защото се оказва, че той е един от малцината българи, дръзнали да го предприемат, а нашият сайт има за цел да премахва страха на българоезичните от околния свят. Приятно четене:

Приятелите от Камино

Би било невъзможно да опиша всички хора, които срещнах по Пътя и всички взаимоотношения, които имах с тях, затова ще избера онези, които оставиха най-трайни впечатления у мен. С повечето поддържам връзка и до днес. Франциско – първият ми приятел от Камино. Срещнахме се при негодната за пиене вода, както писах в „Първи крачки”. Не успяхме да наквасим устните, но и двамата намерихме нов приятел край Пътя. Виновна за запознанството ни е „кризата”, която тогава тресеше (и продължава да тресе) Испания. В Испания, обаче, освен криза, явно има и социална политика, защото минал на половин работна седмица, Франциско получаваше 90% от възнаграждението си, без това да е за сметка на работодателя. Надницата му беше орязана на половина, но 40 от липсващите 50 процента му ги изплащаше социалното министерство. Това му позволяваше да разполага с повече свободно време и да пътува. Тук искам да отправя сериозна критика към социалната политика в България. Какъв е смисълът да се хвалим със „стабилни” макроикономически показатели, когато хората срещат затруднения да си купуват храна? Дори тези, които са на работа. Въобще не коментирам чудовищната безработица в провинцията, да погледнем „късметлиите”, които работят – те получават най-ниските доходи в Европа и не познават практическото значение на термина „достоен живот”. Беден си, а работиш? И си гражданин на Европейския съюз? Как става това? Обясняват го с „ниската производителност на труда” в България, но трудно ще ме убедите, че чистачката в Гърция е цели шест пъти по-продуктивна от чистачката в България. Или държавният служител. Или който се сетите там. Просто човекът тук винаги е бил на последно място по приоритет. По-важни винаги са били и продължават да бъдат макроикономическите показатели. Да са стабилни! Да не се изложим пред чужденците! Петилетката да се преизпълни! Тези неща, обаче, не стават за ядене. А обществото се състои от хора, не от графики. Графиките се менят, хората остават. Няма успешно правителство, стабилна политика или стопански растеж в страна, където графиките са по-важни от хората. Гърция, Ирландия, Португалия и Испания в момента са двойкаджии по макроикономически показатели. Но искам да видя кога един работник в България ще получава хиляда евро, за да се разхожда по туристическите пътеки спокоен, че държавата е помислила за работното му място… Спирам с мрънкането до тук. Когато фактите говорят и боговете мълчат, а писателите могат да си наврат драсканиците на едно място, където слънцето никога не огрява. С Франциско прекарвахме твърде малко време в разговори по такива теми. Принципно мразя да се оплаквам от положението у нас пред чужденци. Неправилно е. Тези хора си изграждат мнение за цялата ти нация от това как се държиш и какво говориш за нея. Оплакваш ли се, получаваш единствено съжаление, а съжалението е за слабите. Индивидът е силен. Той може да съществува и без своята държава, може дори да процъфтява далеч от нея. Но държавата не може да съществува без своите индивиди. Ето защо, вместо за „макроикономически показатели”, с Франциско си говорехме за филма „Шака Зулу”. Пеехме онази песничка, помните ли я: „Паете, Нгози, Фаюзи, Нгомане, О’Шакаааа!” Хехехе. Заради Франциско не научих грам испански. Владееше достатъчно добре английски, за да ми стане преводач и навсякъде помагаше в контакта с местните. Още едно от многото докзателства, че Камино ти дава всичко, от което се нуждаеш. По едно време отпуската му свърши и той трябваше да се връща обратно на работа. След това редовно ни настигаше с голфчето и използваше всяка свободна минута, за да повърви с нас. Казвам „нас”, защото вече бяхме станали разноцветна международна компания, към която принадлежеше и той. Причината за завръщанията му, естетсвено, не бях само аз. Беше едно от белгийските момичета, за които ще пиша по-долу. Пам и Джим – американското семейство - на възрастта на родителите ми, но прекарали живота си от другата страна на „желязната завеса” – безкрайно любопитни хора, които искаха да знаят всичко за България и, въобще, за живота в Източния лагер през комунизма. След продължително обсъждане на Кубинската криза в един бар, Джим ми каза: „Знаеш ли, ако нещата се бяха оплескали тогава, ти и синът ми щяхте да сте врагове. Вие сте на една възраст и щяхте да се избивате помежду си. Вместо това, сега той е пътуващ музикант, а ти си пътуващ писател. Не е ли чудесно всичко това?” Шегуваха се с мен, че ако не успея да преведа книгите си на английски, рано или късно ще научат български, за да ги прочетат. Пам и Джим не са предствители на класическата американска средна класа, затлъстяла от яденето на бургери. Те имат стройни фигури, обичат движението и ядат здравословна храна, въпреки че им излизала няколко пъти по-скъпо у дома – „бек ту да юнайтид стейтс“. Освен това, те обичат да пътуват. И пътуват много. По целия свят. Не са богати, защото спестяванията им се стопили с акциите на фондовата борса по време на големия срив. Въпреки всичко, светът е малък за тях. Прекарвахме дълги часове в сърдечни разговори и обмяна на опит. Поразяваше ме фактът колко много тези хора приличат на моите родители по манталитет, а са израснали в съвсем друга среда и имат съвсем различна съдба. Постепенно това спря да ми прави впечатление, защото с колкото повече хора от различни култури общувах по Пътя, толкова повече разбирах, че в своята човечност хората са еднакви. Различават се само по злобата, манията за величие и алчността. Но такива качества трудно ще намериш у човек, решил да извърви Камино. С Пам и Джим продължаваме да си пишем и до днес. Те много ми помагаха по Пътя, когато изпитвах затруднения и винаги бяха приятна компания. Искрено се надявам пътищата ни отново да се пресекат. Розита и Лийн – момичетата от Белгия. Розита е прелестна фламандска девойка, красива като името си (в превод от испански: „розичка”), която пред очите ми разцъфтяваше от темпераментен пубертет в прекрасна млада дама. Приемах я като сестричката, която винаги съм искал да имам. Шегувахме се, че един ден, когато „пораснем”, тя ще стане известна актриса, а аз – известен писател. И ще се виждаме редовно по премиерите на филми, в които тя играе главната роля, а аз съм измислил сценария. Проблемът за мен в тази фантазия беше, че на 30 години вече се чувствах „пораснал”. Розита стана на 16 и излъга, че е на 17, но не й се разсърдихме, защото рожденият й ден е точно на първи април. Това прекрасно, слънчево дете остави светли спомени у мен. Проблемът беше, че пред напъпилата й женственост не оставаха безразлични тестостероновите човечета по Пътя, някои дори по-възрастни от мен. Излагаха се непрекъснато в опитите си да й бръкнат в гащичките. Никой не успя. С Розита останахме близки до самия край на нашето пътуване, защото бях един от малкото мъже, които се отнасяха нормално с нея – като към човек, а не като към „Лолита” с огромен сексуален потенциал. Най-упорити бяха загорелите немци, които щяха да пукнат от яд, когато в Сантяго двамата си наехме обща стая. Добре де, не останах равнодушен към естествената й женска красота, но по-силно от мен беше нежеланието да заприличам на нерезите, защото ги наблюдавах от страни и гледката никак не беше приятна. Удивително е колко унижения са готови да изтърпят мъжете, за да угодят на първичния си инстинкт! И аз съм васал на този инстинкт, но хей, какво стана с хилядите години цивилизация и с еволюцията на човешкия род? Не се ли отдалечихме поне малко от животните, та да имаме поне миниатюрен контрол върху анималистичните си импулси? Отговорът е доста прост – не, не се. С Розита си разказвахме вицове по Пътя и тя научи почти всички български псувни от мен, както си му е редът. Владееше перфектно английски, немски и френски, въпреки крехката си възраст – нещо нормално за хората в Белгия, предполагам. Там говорят и фламандски. Впечатляващото при нея беше, че мъкнеше по-тежка раница от мен, спеше на палатка и беше изминала близо 1200 километра пеша, когато се запознахме – пътуваше чак от сърцето на Франция към Сантяго де Компостела. Общо мисля, че „навъртя“ цели 1500 км! Малката жена-войн с фламандска кръв! С нейната спътничка Лийн също бяхме „от една порода”. Където и да отиде човек, той винаги привлича хора, с които „вибрира” на еднаква „честота”. Обясненията са различни, но фактите го потвърждават непрекъснато. Лийн е белигийска писателка-авантюрист и автор на пътеписи в различни травъл издания, където разказва за приключенията си в Катманду, джунглите на Перу, живеенето на палатки в Хималаите и какво ли още не. Непрекъснато драскаше нещо в един тефтер. Пиехме вино и разговаряхме за писането като занаят. Между нея и Франциско още в началото припламна любовна искра и в края на Пътя те вече бяха двойка. Четиримата се превърнахме в чудесна компания. Заедно се наслаждавахме на нощния живот по тесните каменни улички на Сантяго, пълни с барове, дискотеки и студенти от цял свят. Франциско „долетя” с голфчето си от Бургос и ми каза, че е прекарал целия ден в шофиране, за да измине разстоянието, което съм успял да извървя пеша. Почувствах се горд от този факт! Решихме, обаче, да си спестим ходенето до Финистере („краят на земята”), където официално свършва Камино по простата причина, че започва Атлантическият океан. Буквално вървиш, докато стигнеш до вода. Направихме си автомобилна разходка до носа и не съжалявам, защото гледката наистина беше впечатляваща. Тук поклонниците изгарят потните си дрехи и започнат „на чисто”. В Средовековието, когато е нямало нискотарифни авиолинии, е трябвало да се връщат по целия Път обратно до вкъщи пеша. И днес има хора, които го правят. Така че, не се учудвайте, ако видите някой да върви срещу вас по Камино. Не му казвайте шеговито „Сантяго е в обратната посока”, защото той се връща от там и знае прекрасно това. Фелипе Мота – копирайтърът от Сао Паоло. Сао Паоло, освен чудовищен мегаполис, известен по цял свят с проблемите на престъпността и отвличанията, е световна столица на модата и рекламата. Не е ли странно, че тъкмо бях приключил работа като копирайтър в рекламна агенция, когато Пътят ме събра с един от най-изпечените бразилски копирайтъри? Никак не е странно, според мен. Както казах, където и да отиде човек, той привлича хора, които са сходни с него. Камино ти показва естествените закони, увеличени под лупа. Тук те важат с особено голяма сила. Фелипе е пълен с шеги от сорта: „Знаеш ли как се наричат хората, които ценят вътрешната красота повече от външната? Ами, интериорни дизайнери, разбира се, хахаха!” Или пък: „Всеки мъж си има женска страна. Аз познавам добре моята женска страна. Тя е страстна лесбийка”. Веднъж споделих, че раницата прекалено много ми тежи. Той се пошегува, че ако бяхме в Бразилия и се разхождахме из селата, както го правим в Испания, раницата нямаше да е проблем – местните отдавна щяха да са се погрижили нищо да не ми тежи. В едно от албергетата Фелипе се тръшна на легло с разстройство и висока температура. Явно беше лепнал някакъв вирус. Получи се интереснен сблъсък на културите, защото той не знаеше, че лимоновият сок е най-доброто лекарство срещу разхлабен стомах. Освен това, не беше чувал за Oscillococcinum. Имах чудесна възможност да изпробвам теорията за плацебо ефекта на живо и го излъгах, че това е изключително силно немско лекарство, което се дава само срещу рецепта и служи за подсилване на имунната система и за бързо възстановяване на организма след физическо изтощение. Допълних, че го дават и на хрътките след състезание. След два лимона, един Oscillococcinum и няколко часа, Фелипе беше като нов. Спокойно можехме да продължим по Пътя си заедно. Анхел Домингез – моят личен Ангел (на снимката вдясно). Човекът от катедралата и онзи, който се появи в гората, за да ми помогне с раницата, точно когато една от презрамките ми се скъса. Няколко дни вървяхме заедно и през цялото време той не спря да говори. Разказваше увлекателно, но безкрайното му дърдорене ми се струваше по-тежко дори от ходенето десетки километри с раница на гърба. Най-впечталяваща беше ловджийската му история, в достоверността на която се убедих от различни фотографии. Веднъж, докато чакал дивеч в гората, към него се приближил цивилен офицер от тайните служби и му конфискувал карабината. След малко се появил Н.В Кралят, придружен от свита придворни и чуждестранни дипломати, с които ловувал из същата местност. Обикновените граждани нямали право да носят оръжие в присъствието на Краля. Започнали да се разпределят по двама на стоянка и Н.В. Кралят избрал за свой компаньон не кой да е, ами нашият Анхел! По-късно, вече на 4 очи, Кралят споделил, че дипломатите и придворните са ужасно скучни хора, с които един монарх няма какво толкова да си каже. А и задължно трябва да спазва протокол, докато виж, с обикновен човек от народа можел да се отпусне и да разговарят на всякакви теми. По-късно Анхел получил обаждане от служителка в Двореца, която го поканила на истински дворцов бал – по лично разпореждане на Краля. След тържеството монархът връчил на Анхел ловен трофей и двамата се снимали заедно за спомен. Интересен човек е Анхел – моят личен Ангел. От него научих практическото значение на библейската поговорка: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш?” Преведена на съвременен език, тя означава: „Ако едно качество в друг човек те дразни, със сигурност го притежаваш у себе си!” Качеството, в случая, беше приказливостта. Моят личен ангел ми помогна да осъзная и това. Ивон от Амстердам. Всеки човек, поел по Пътя към Сантяго, има някаква история и търси решението на някакъв проблем. Това май важи за всички хора по земята, но на Камино, както всичко останало, правилото е изписано с едър шрифт и е дебело подчертано. Историята на Ивон е много интересна. Тя намираше проблем с това, че каквото и да предприеме, винаги го постига лесно и не изпитва удовлетворение от успеха. Записала се да учи за инженер, защото била най-трудната специалност. Не открила себе си там, въпреки отличните оценки. Решила да пробва точно обратното – записала Artes Liberales. Смесила се с амстердамската бохема, но видяла само празни хора с фалшиво самочувствие и чудовищено его, раздирани от комплекси и пристрастени към наркотиците или алкохола. Сменила изкуствата със социални дейности, но да помага на закъсали наркомани и бездомници също не й носело нужното удовлетворение. Тръгнала по Камино, за да проясни мислите си, където срещнала един български писател – още по-объркан човек от нея. Алекс, Ути и Тобиас – немците. Нямат нищо общо, но ги слагам в една група, защото са от една и съща държава. Няма отърване от немските туристи. Те са навсякъде. Включително и по Пътя към Сантяго. Симпатягите Ути и Тобиас обединяват образа на съвременния, глобализиран и свободен от националните граници студент, който обикаля света с пет евро в джоба, няма нищо против да спи по летища и автогари, но държи да опознава чужди култури. Приемащ е и харесва контакта с всякакви хора. Виж, Алекс е съвсем друга бира. Той обичаше да разказва вицове за Втората световна война, за Хитлер и за евреите. На забележката, че „не е забавно” отговаряше с: „Ти не си забавен! Това отдавна е минало и очевдино нямаш никакво чувство за хумор!” Редовно се бъзикаше с мен, че ако България не беше ставала непрекъснато съюзник на Германия през всичките войни, сигурно картата на света сега щеше да изглежда различно. Естествено, той не говореше сериозно и, като цяло, беше забавен човек. Изпихме доста бири заедно и много се смяхме, но така и не успя да ми стане симпатичен. За разлика от веселите студенти от Барселона – жизнерадостни хора, пристигнали за католическия Великден в Сантяго. Какво интересно съвпадение – извървях Камино и пристигнах в Сантяго де Компостела на католическия Великден, за да си получа индулгенцията. Пред католическия Бог сигурно съм бил чист като сълза в онзи слънчев ден, защото непрекъснато ми изпращаше различни симпатяги. Срещнах един американски професор, преподавал дълги години в Благоевград. Питах го как би описал живота в България и всичко, свързано с него, ако трябваше да го побере в едно изречение. Каза ми: „Бих го описал с любимта ми ваша поговорка: „Бог високо, цар далеко!” Това е пълната противоположност на живота в Америка”. Срещнах и „похотливия милионер“ – няма да му показвам снимката, за да не ми се разсърди. Човекът навсякъде се представяше като успял бизнесмен с високопоставени контакти и демонстрираше самочувствие. Единственият му зор беше, че не успял да вкара нито една жена в леглото по Пътя. Казах му, ако е толкова закъсал, да дойде в България – у нас момичетата са хубави и харесват чужденци като него. Отвърна ми: „Идвал съм няколко пъти вече. Знам”. И цитира високопоставените си контакти в България. Последната книга, която написах – „33 любовни истории” – завършва със серия от разкази, озаглавени: „Дневниците на похотливия милионер”. За разлика главния герой в тях, обаче, този хич не успя да ме спечели за каузата си. Но взаимствах и от него. Чешити всякакви… *Авторът неофициално ми призна, че е минал само 500 от тях. Пеша. Абе, тия хора акъл нямат! ;) – бел.Ст. **Сантяго де Компостела се намира в Испания. Това нашите редовни читатели го знаят, но не пречи да го напомним ;-) - бел.Ст.отново Цялата книга можете да прочетете тук>>> Автор: Тихомир Димитров Други разкази свързани с Испания – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Пътеписите на един театрал: Сантяго де Компостела (Испания)
2. Пътуване до Барселона
3. Пътуване до остров Тенерифе (2)

Прочети цялата новина

Свързани новини: