Има един незабравим виц от времето на комунизма. Студент и милиционер седят един до друг на пейка, милиционерът яде баничка, студентът чете вестник, а кучето се умилква между двамата, с надежда за някаква аванта. Демонстрирайки материалното си превъзходство, милиционерът хвърля парче от баничката на кучето:

„На, куче, да не си гладно като студент.“

Студентът отвръща с парче от вестника:

„На, куче, да не си просто като милиционер.“

Двайсет и първи век е, а се усеща като втора серия на вица.

Използвайки литературните методи на реализма и математическите методи на екстраполацията, то съдбата на героите, 25 години по-късно, би била горе-долу следната:

Милиционерът е направил дълга, но успешна кариера - в Държавна сигурност или в МВР. Днес е уважаван бизнесмен, политик, кмет или поне съдия.

Студентът е продължил да чете книжки и вестници и не след дълго му се е появило желание да пише. Днес той е журналист, писател или поне блогър.

Оригиналният приказен пес не е жив, но неговите правнучета щъкат щастливо някъде около кофите за боклук, в надежда за по-добро бъдеще, по-хрускави кокали и, дай Боже, за някоя паднала от небето баничка.

Стигаме до днес, когато земното кълбо така се е завъртяло, че милиционерът е на власт и подрежда света според собствените си разбирания.

До ден днешен служителят на реда се съмнява в студента и в неговото парче вестник. Затова, предвидливо запушва всякакви дупки, откъдето може да се промъкнат неподходящи думички във вестника – побърза да затвори търговския регистър за всички, освен за бившите си и настоящите си колеги - нотариуси, съдии, адвокати и полицаи. Още му държи влага урокът с вестника от края на 80-те и края на 90-те, който му беше преподаден от бившите студенти.

След това си гласува закон за клеветата (нова версия на наказателния кодекс), за да не обаждат много-много подигравчиите.

Питомните кучета също са регулирани. В София те трябва да са кастрирани, чипирани (във врата им да е инжектиран идентификационен чип) и с платен данък. Иначе на могат да мърдат никъде извън дома, камо ли да носят вестника.

След тези топли грижи се приема закон, според който наказанията за насилие срещу животни стават сериозни. Защото насилието можело да увреди психиката на подрастващите.

Съгласен съм, но психиката на подрастващите е подложена на тежки увреждания в държавните училища, канал „Планета“ и по софийските улици. Те кога са наред за забрана?

Както в средновековието, или по времето на фашизоидния режим на Стамболийски, законът продължава да приравнява професията към морала и към склонността за извършване на престъпления. Въвеждат се съсловни привилегии и съсловни наказания.

Не всеки ще бъде наказан. Има и морковче – ако пишеш позитивно за властта, получаваш награда. За свои хора властта не се скъпи. Но какво става, ако сбъркаш?

Пишеш например, пишеш някакви нелицеприятни неща за властта и хоп - проверяват те. Ако ти открият името във ведомостите на медиите, че си взел хонорар за репортаж или интервю, или пък някъде си имал неблагоразумието да се подпишеш като „писател“, кафезът не ти мърда.

Но, надежда има, на едно малко неочаквано място. Ако законът приеме, че журналистите и писателите са гръбначни, то те ще се ползват със специалната му защита. Сложна работа, обаче. Гръбначетата им поомекнаха напоследък и много не си личат.

Междувременно, по улиците тече революция – граждани се борят да превърнат държавата в родина и да възкресят гражданското общество. Първо, обаче, искат да свалят цените на горивата. С приоритет е революцията в името на баничката.

А и днешните студенти са станали по-сговорчиви. Студентските съвети уреждат безплатни концерти на Пепа Секса, вместо да развяват знамената на бунта. По-горе стана дума за уврежданията в психиката.

И така, България е разкрачена между ЕС и модерните закони за защита на животните и ретроградните съсловни нормативни актове. Между малцинството, неприемащо статуквото и апатично замръзналото мнозинство. Между забраната за жестокост към животните и неограничената жестокост към хората.

То поне законът да се спазваше. А американският посланик жегна бившите милиционери с думите - имало две съдебни системи. Една за богатите и една за бедните.

През 90-те години не можех да разбера харченето на пари за кучета, когато пенсионерите умираха без лечение. Сега, вероятно, не се умира от глад, а се угасва от нелекувани болести.

Всичко е въпрос на приоритети.

Имам познат спортист, който на сина си подарява само спортни стоки, на тоя празник - маратонки, на другия - анцуг, на третия - тенис ракета. Какво би подарил той, ако стане министър-председател? Ще подарява цели стадиони, както и става. Ще се съюзи дори с престъпните босове във футболните клубове, стига само да млъкнат драскачите.

Какво ще пише във вестника е много сериозен въпрос.

Предизборният тепих усилено се стерилизира срещу нестандартни мнения. Още веднъж и още веднъж, докато останат само ритуално поднасяни фрази, за които дори не е нужно да пускаш звука – можеш да се ориентираш какво ще се каже само по личността на говорещия.

Вчера, на спирката, видях едно куче, което държеше в устата си комат хляб. По едно време го остави и хукна нанякъде. Предполагам, беше тръгнало за вестник.

_____
* Император Сигизмунд, в отговор на забележка на епископ, че прави граматически грешки :„Аз съм римски император и съм над граматиците“


Публикувано във вестник „Седем“ с малки корекции