Публикувам коментар от читател на блога, подписан от Болярка, който по своята форма и съдържание ми се струва достоен за вниманието на широката аудитория ( от читатели) и на онази, която има широки правомощия не само да чете, но и прилага закона. БОЛЯРКА: На 17 май във Великотърновския университет трябва да се проведат избори за [...]

много често ме питат за бизнеса, най-вече журналистите, но наскоро и един младеж, който също иска да започне нещо свое - "а в началото как започнахте?" и очакват някоя пикантна, любопитна или приказна история началото винаги е трудно. дали започваш нова работа или стартираш бизнес - в първите дни си зашеметен ...

Четири пъти в историята си, списание TIME излиза с таза обложка  7 май 1945 с , 21 април 2003, 19 юни 2006 и 3 май 2011 година. Интересно е кой ще бъде следващия?

Русия, чрез президента Дмитрий Медведев, бе сред първите, които поздравиха САЩ за успеха с ликвидирането на символа на световния тероризъм Осама бин Ладен. Съветът за сигурност на ООН емоционално награди с овации успеха на Вашингтон. Стари вътрешнополитически противници на президента Обама напуснаха враждата и го подкрепиха с одобрителни изказвания – направи го дори магнатът Доналд [...]

Бях един от първите, които започнаха да качват и позиционират снимките си в Панорамио. Това започна през далечната 2006-та година и завърши с изтриванета им от там наскоро.

Продължаваме с първата половина на третата част на пътуването Росица из Близкия Изток. Както може би си спомняте четвърта част на това пътуване вече се появи (посипвам си главата с пепел), затова сега ще се направя, че съм пускал само първа и втора част, за да не се губи хронологията Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, а днес ще продължим с Алепо в Сирия. А за да бъде объркването още по-пълно днешната трета част си има и втора половинка (за Дейр Еззор – нека открием малко тайната ;-), която също ще излезе скоро. Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част трета (първа половинка)

Алепо в Сирия

След почти седмица в Югоизточна Турция тръгнахме от Шанлъурфа да минаваме в Сирия. Тук е моментът да поясня защо не направихме това пътешествие с кола. От достоверен източник научихме, че трябва да заплатим:

1. 1. Зелена карта за 1 месец – 55 долара (нашенската не се признава);
2. 2. пътни такси за 1 седмица – 80 долара, ако сме без карнет от България и 10 долара, ако имаме карнет. Таксата се заплаща на базата на общия престой – колкото седмици, толкова пъти по 80 долара;
3. 3. Специално за дизелите, какъвто е нашият случай – такса от 100 долара за всяка седмица престой.

Всичко това важи за еднократно влизане в страната. Ако притежавате многократна виза, т.е. отидете до Йордания и пак се върнете в Сирия, ще платите всичко това отново (без зелената карта). Тези мерки са наложени поради много ниската цена на горивата в Сирия. Полезни за държавата, но достатъчни да ни откажат да пътуваме с кола, предвид изключителната достъпност на обществения транспорт и такситата. Облачно и дъжделиво. Една маршрутка от централната автогара на Шанлъурфа ни таксува по 4 лири до граничното село Акчакале. Пътниците слязоха в селото, а ние упорито си стояхме в колата. Някак си се разбрахме с шофьора, че сме за границата. Той ни поиска по една лира допълнително и ни закара. Едно момченце грабна багажа от ръцете ни преди да се усетим, ние се спогледахме за част от секундата и смело нагазихме в калта, следвайки го неотклонно, прежалили чистотата на куфара и раницата, които малкият тътреше по пътя. Оплескани до ушите седнахме в колата, в чийто багажник попаднаха вещите ни. Подредих се на задната седалка до две млади англичанки, изучаващи арабски език в Дамаск, скочили до Урфа и планината Немрут за уикенда. Шофьорът обеща да ни закара до автогарата на отсрещното сирийско село – Тал Абиад, спазарихме всичко това за по 5 турски лири на човек и тръгнахме. Пътуването беше динамично, спиране-качване и обратно. Докато преглеждаха визите, сирийските гранични служители поискаха да знаят плана ни за посещения в Сирия. Казахме си плана – Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск. Те пък си го записаха. Влизахме в страна, в която мерките за сигурност бяха засилени, което ни подсети какво се случва в този момент в Йемен и в Либия. В Тал Абиад пърпореха хиляди моторетки – очевидно основно превозно средство за местните мъже, спретнати с дълги роби и увили около главите червено-бели карирани куфии. Попитахме за обменно бюро и шофьорът направи рязък завой към центъра с думите „сараф, о’кей”. В една куюмджийница, т.е. златарски магазин, бяха обменени първите сирийски лири. Близо 50 за долар. После бяхме закарани до автогарата, както беше уговорката и след 10 минути вече пътувахме за Алепо. Имената ни бяха вписани в няколко тефтера и в бордовия дневник, паспортите ни бяха щателно проверени от цивилен полицай, който се качи в автобуса по сандали и с цигара в уста. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Тръгнахме за Алепо през „неизследвани земи”,

оплескани, както Емо забележи гордо, със свещена месопотамска кал. Това пътуване ни откри една непозната Сирия, бяхме благодарни за обходния маршрут – през

Ар Ракка и реката Ефрат (Ал Фурат)

Пустинни райони, плодородни райони, пак пустинни места, хиляди стада, които се чудехме какво ли пасат в пустошта... Вятърът вдигаше финия пясък и го завихряше, зъбите ни започваха да скърцат от него, защото той успяваше да проникне някак си в автобуса. Къщи от кал покрай пътя. Емо искаше да вярва, че са обори за добитък, но аз успявах да зърна някоя и друга врата или прозорец, боядисани в синьо, което подсказваше, че това са по-скоро човешки жилища, отколкото животински обори. Бях чела някъде, че къщи от кал, тип „пчелен кошер” се строяли от време оно по поречието на Ефрат. В Хомс и Хама дори предлагаха еднодневни екскурзии до такива села. Нашето пътуване обаче отмени необходимостта да мислим за такава екскурзия. Пък и честно казано ми се виждаше някак натрапническо. Защо да тревожим и дразним тези хора с присъствието си...

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка

Наближавахме Алепо и вълнението ми ставаше все по-голямо. Първа изненада: автобусът спря на някаква твърде отдалечена от града гара – просто новата автогара! Взехме такси заедно с англичанките до центъра на града и там се разделихме. Ние спряхме за по един фреш близо до часовниковата кула. Да пиеш фреш в Сирия е повече от достъпно удоволствие, то е част от културата, част от ежедневието. Преди три години и половина си казахме, че ако дойдем пак, ще си вземем сламки – досещате се защо, за да не пием всички от една чаша. Сега обаче положението беше напълно различно, градът беше невероятно променен по отношение на уличната хигиена и на хигиената въобще! Още нещо ни правеше впечатление, но формулировката убягваше известно време. Скоро я намерихме – изцяло обновен автомобилен парк! По-късно научихме, че в страната са заработили частни банки, т.е. има възможности за кредити, т.е. има новички коли. Сирийците бяха започнали големи реформи в социалната политика, инвестираха в образованието на младите. Намерихме приятен, чист и топъл хотел. Нямаше Wi fi, оказа се, че тук удоволствието струва между 200 и 300 долара месечно, та затова си остава играчка само за богатите. Но пък всички големи ресторанти и бутик хотели предлагаха такава опция за гостите и посетителите, така че ние решихме да се насочим към арменския квартал и да изберем някой от известните кервансараи. Когато попадаш за първи път в Алепо трябва да се придържаш строго към приблизително следния план и да посетиш: музея, Цитаделата, Омайадската джамия, големия сук (закрит пазар), стария град в най-общ смисъл и поне част от великолепните християнски черкви, хотел „Барон” – хотелът „на” Агата Кристи и Лорънс Арабски... Това направихме и ние при първото си посещение, ето тук е описано: http://patepis.com/?p=310 Сега обаче имахме други планове. Искахме да открием на всяка цена едно от местата, на които танцуват дервишите – „Бимаристан Аргун” – болница за лица с нервни и психически заболявания от 9-14 век и да изпием поне по чаша чай в известните къщи и кервансараи от миналото. Вероятно вече се досещате, че по всякакъв начин се опитвахме да вместим в това пътуване тематичния план „път на коприната”. Дълго време се облизвам около картите на големите маршрути по пътя на коприната. Много ме влече, запалих се в Грузия и в Азербайджан. Такова удоволствие изисква мноооого ресурси, между които времето е на второ място. Ето заради това решихме, че изучавайки спецификата на кервансараите ще можем да положим основите на някое, дай боже, бъдещо пътуване. След Диарбекир, Мардин и Шанлъурфа сега сме в страна, която си има дори фестивал, посветен на коприната. Кервансарай е съставно име, в което думичката сара(й) означава дворец, сграда с правоъгълен двор. В дворовете има задължителен шадраван, там са нощували животните и слугите. Портата винаги е била голяма, за да могат да влизат спокойно камили и други едри животни. Хан/кан е другата възможност за назоваване на кервансарай. Повечето от тези обекти в Алепо можехме да открием в стария град и в квартала „Ждейде” или „Ждиде” (нов), където живеят много от арменците. Първата вечер попаднахме в

“Кан Заман”

(имало хан с това име и близо до Аман). Вървите по централната търговска улица на квартала, часовниковата кула е зад гърба ви, а от дясната си страна виждате една от големите маронитски катедрали. Голяма табела насочва към хана. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="По улиците на „Ждейде”"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Кан „Заман“"][/caption] Любезен служител на заведението ни поведе директно към асансьора, за да не си изморим краченцата с катерене по стълбите. Паролата за интернет ни се предостави на момента, менюто дойде след учтива пауза, а не „от вратата за краката”. Всеки от служителите бе готов да отговаря на безумните ми въпроси. Аз се изсилих да питам какво символизират червените сърца по стените и стълбите.

„Свети Валентин, госпожо! Украсата е за празника!”

Според моя дневник денят е бил 16 февруари, но какво пък! В много от кафенетата на Дамаск все още стояха коледните елхи, защо и валентинската украса да не постои 2-3 месеца! Забавно. Свършихме си интернетската работа, ядохме вкусно (хумус по ливански за разядка и някакви основни блюда), Емо не се въздържа и си поръча ливанска бира, какватo впрочем единствено продаваха. Салонът се пълнеше предимно с чужденци. От високото имах възможност да огледам ниското, та забелязах светещ надпис „Caverne”. На излизане помолих да ми разрешат да снимам и попитах какво има зад светещия надпис. Веднага се сдобихме с водач, който ни поведе към подземните сектори на хана – дълбока 40 метра пещера, превърната в заведение. Залите бяха пълни с красиви, добре поддържани жени, купонясващи здраво около отрупани маси. „Не може без резервация”, усмихна се момчето. След 22:00 купонът ставал разгорещен, музики и танци... Пред самочувствието и намахаността на източните жени винаги съм се чувствала като бедна и безмълвна гувернантка без документи и осигуровки. Толкова са пищни, толкова са подготвени за бой с конкуренцията и спечелване сърцата на мъжете! Фактът, че съм турист(ка) не ми помогна да запазя хладнокръвие в онази вечер, просто бях шашната и очевидно ми личеше. Отщя ми се и да снимам. Тръгнахме си към топлия хотел и малко след загасване на лампите аз тайничко се промъкнах в банята да „изпробвам” сребърното колие, което си купих в Мардин. На следващата сутрин пихме фреш – моят е от моркови!

После изядох една закуска за бедни (такава била славата на фалафела тук, но аз откъде да знам); разходихме се в парка срещу музея, посетихме туристическия инфоцентър и тръгнахме към големия сук, за да търсим

Бимаристан Аргун – историческата болница,

в която към обяд трябваше да има дервишки танци според прогнозите на персонала от вчерашния хан и според информацията, взета от един пътешественически форум. Цитаделата си беше на мястото, джамията на Омайадите си беше на мястото, сукът си беше оживен както винаги. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Историческият сук на Алепо"][/caption]

С малко питане достигнахме до вратите на болницата. От табелата научихме, че е строена и функционирала в периода между 9-ти и 14-ти век, което ме вкара в лек дискомфорт, предвид отношението ми към психиатричната практика в Европа през Средновековието. Какво открихме тук? В множество ниши стояха бюстовете на специалистите, работили в тази клиника. Между тях имаше не само видни лекари, но и физици, астрономи, социолози, при това с принос към световната наука. Тепърва самата аз ще изучавам биографиите на повечето от тези светила, тогава внимавах да не пропусна да заснема нещо. В двора с фонтана, учените са провеждали „оперативките” си, а с болните са провеждани часове по музикотерапия! Тази информация ми дойде малко в повече. В професионалните ми среди музикотерапията навлиза в последните десетилетия, а лидерът в Европа в тази област е Австрия. Първата програма по музикотерапия във Виена е заработила през... 1959 година. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Дворът на болницата"][/caption]

В индивидуалните стаи се е практикувало някакво лечение чрез светлина. През голям кръгъл отвор тя падала върху фонтанче с точно определена геометрична форма. В повечето от стаите сега се излагат музейни експонати. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Музикотерапия..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="... и терапия със светлина"][/caption]

Та, започнах аз да снимам бюстовете и биографиите на съзвездието учени и какво виждат зелените ми очи още в самото начало?! Бюстът на Ал Фараби, смятан за основоположник на музикотерапията (особено в лечението на меланхолиите), работил също в областта на физиката (първи формулира идеята за пространството), повлиял върху развитието на Авицена и пр. Европейските учени го „връщат” на света през 17 век, именувайки го Алфарабиус. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Ал-Фараби"][/caption]

Новината, че няма да има дервиши и танци, понеже те танцували по поръчка на туристите, а сега е още нисък сезон, всъщност въобще не ни смути, защото имахме достатъчно материал за гледане и за смилане. Двама украинци с личен гид ни доближиха. От гида им научихме, че сградата е устояла на времето и природните бедствия заради поддържащите греди от „тут”, т.е. „дуд”, т.е. черница. „Светът умира, а тут – не”. Непосредствено срещу болницата открихме табела, указваща съществуването на

най-голямата в Алепо фабрика за сапун

И друг път съм писала за алепския сапун – дерматологичното чудо, чист продукт от зехтин и масло от плодовете на дафиновото дърво. Първият твърд сапун, който чрез кръстоносците влиза в Европа. Фабриката Ал-Джебейли (Al-Jebeili) произвежда по пет хиляди тона сапун годишно. Представете си колко тона зехтин са необходими за това, а колко тона маслини?!

Производство на прочутия алепски сапун

Няма да скрия, че една от целите на посещението ни в Алепо беше снабдяване със сапун. Резервите ни бяха изчерпани, а качеството на калъпите в сирийските магазинчета в София не беше гарантирано. Този път купихме узрял тригодишен сапун директно от фабриката. Консултантът ни увери, че освен за лице и за тяло, само този можем да ползваме и за коса. В следващите два дни прекарвахме времето си в посещения на

известните алепски къщи и ханове:

• къща „Сиси” – пиано бар;
• къща „Уекил” – хотел с ресторант;
• дар (къща) „Замария” или „Замрия” – бутик хотел с изключително богата история, в която се откроява и епизод „печатница”.

[caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Къща Сиси"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="къща (бутик хотел) “Уекил”"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="къща (бутик хотел)” Замария”"][/caption]

Много от замъците и вилите на артистократите в Западна Европа са превърнати в бутик хотели и това е ясно за всеки, който пътува. Достъпът на простосмъртни обаче не е възможен поне в половината от тях, запазени са само за скъпите гости. От това се страхувах и в Сирия, но се оказа, че на всяко от тези места може спокойно да се влезе, да се пие чай, да се снима, да се лентяйства. Най-големите ми опасения се отнасяха към Дар „Замрия”, защото този хотел е един от най-реномираните в цялата страна и именно там могат да се гледат танци на дервиши във високия сезон. Нямаше проблем да го посетим, дори ни посъветваха да отидем късно вечерта, за да се насладим на цялата програма. Всъщност, въпросните „обекти” са препоръчани за посещение на туристите от всякакъв калибър. И този малък списък съвсем не изчерпва всичко. Алепо изобилства от подобни места, заслужава си славата на важен град по пътя на коприната. Вече два пъти сме тук, а още не можем да избродим потайностите на стария град и „Ждейде”, да не говорим за приключения в новия град или за еднодневни екскурзии до хилядите интересни места наоколо. Няма да сгрешите, ако си организирате едно по-дълго посещение само на Алепо и околностите! Посетихме и кафенето на хотел „Барон” – известният хотел от началото на 20 век, в който Агата Кристи е гостувала и писала източните криминалета. Леко запуснат, позагубил блясъка от миналото, хотелът все още привлича романтично настроена чуждестранна публика. Опитахме питието за бедни „сахлаб” («салеп”) - мляко, малко нишесте от луковиците на планинска орхидея анатолика, захар и канела – ще видите улични продавачи с гюмове, които наливат с черпак. Така разбрахме що за сладолед сме яли с кюнефето в Диарбекир – замразен салеп. Опитахме и традиционното мезе „кеббе” – триъгълни кафяви парчета с плънка, каквато поръчате; популярната ливанска магданозена салата „табулех”. Закуските, „излезли от огън” и шауърмите (дюнери) заедно с фрешовете ни изхранваха добре навсякъде и във всякакви моменти от денонощието. Дойде време да поемем към Дейр Еззор – единственото място освен Бейрут, за което имахме предварителна хотелска резервация поради ограничения брой на хотелите и увеличаващият се брой на посетители. Предвид неистовите летни жеги, доброто време за посещение на Сирия е от февруари до април и от септември до ноември. Още снимки от Алепо: http://royak.snimka.bg/travel/syria-aleppo-febr-2011.575717 А тук са по-старите снимки: http://royak.snimka.bg/travel/siriya-grad-alepo.161692 Очаквайте продължението Автор: Росица Йосифова Снимки: авторът Други разкази свързани със Сирия – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (4): Палмира и Дамаск
2. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (2): Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа
3. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир
4. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(3): Йордания – Мадаба
5. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(1): Халап и Хомс
6. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(2): Маалюля и Палмира
7. Из Сирия и Турция през 2007г. (1)
8. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(4): Река Йордан, Мъртво море, Керак и „царския път”, Петра
9. Из Сирия и Турция през 2007г. (3)
10. Из Сирия и Турция през 2007г. (2)
11. До Сирия през кюрдските райони на Турция(3): Из пустинята в Сирия
12. До Сирия през кюрдските райони на Турция(4): Пустинята, Дамаск и Анталия на връщане

Графиката е от Световната банка през Economist (по-точно през Едуард Лукас, източноевропейският кореспондент на списанието).

Производителност на труда на изработен час в евро – ниска в бедните нови страни членки (най-ниска в България и Румъния) и висока в богатите страни от Западна Европа. Накратко, хората са богати в страните, които произвеждат повече. А се произвежда повече когато има повече инвестиции (физически капитал) и повече знание (човешки капитал).

Блогът за икономика 2011

С голямо прискърбие до нас достигна новината за смъртта на човека, донесъл най-голяма радост на човечеството:

Осама бин Ладен, противно на очакванията на мнозина умря в двойно легло, обсипан със слава и богатство

Нека си спомним човека, донесъл неимоверната радост на 11 септември 2001 година:

Нека вечно пребъде там, където е в момента! Осама е жив в сърцата ни!

Стига толкова радост с Осама, няма да се върне оттам, ами да чуем нещо американско, още повече, че на днешния ден е роден Бинг Кросби. Приятно слушане:

Купих си нови трекинг обувки преди да замина: Gri Sport, италиански, от средно високия прайс таг, непромокаеми, „дишащи”, предназначени за продължителен преход по неравен терен или за изкачване на планини в умерени условия. Оказаха се изкючително здрави – ползвам ги до днес. Но такива обувки са твърди и, преди да предприемеш дълъг преход с тях, е хубаво да ги „поразтъпчеш” малко. Аз направих точно обратното – обух ги в София и се опитах да стигна чак до Сантяго с тях. Но не успях.

Първо се появиха съвсем малки пришки по ходилата, които са напълно нормални за човек, който върви средно по 30 километра на ден. После пришките ставаха големи, пукаха се и на тяхно място излизаха нови – още по-големи. Въпреки внимателната хигиена и грижите, които полагах за ходилата си, пришките се превръщаха в рани. Явно инфекцията е влязла по-навътре, разпространила се е по-нагоре и един ден прасецът ми се поду като балон.

Тъкмо пристигах в красивия град Леон. Природата получаваше „оргазъм” около мен: плодните дръвчета цъфтяха в бяло, жужаха п(т)ички и пчелички, беше пролет, но в душата ми цареше мрак. Страхувах се, че точно тук, в средата на Пътя, ще приключи моята авантюра. Бях като малката русалка – всяка крачка значеше болка – остра, режеща болка. Нямаше как да вървя с този крак още 250 километра.

Спомних си една отвратителна книга, която бях чел преди време, казваше се „Градината на мъките” – действието се развива в средовековен китайски затвор, където осъдените са подложени на жестоки изтезания и умират в агония сред приказно красиви цветя. За да бъде страданието им още по-голямо! Най-кофти е да си болен през ваканцията, когато другите се забавляват…

С такива мрачни мисли влязох в медицинския център. Казаха ми, че прегледът ще струва 80 евро. Лечението се плаща отделно. Връчиха ми лист с доста неприятни цифри. Показах си туристическата застраховка. Информираха ме, че това парче хартия, общо взето, важи само за спешни случаи. Или за „репатриране” – ако умреш, да пренесат тялото ти безплатно у дома. Не покривало стандартни прегледи. Случаят изобщо не бил спешен. Освен това, работели само със здравната каса. Не им се занимаваше с излишна бюрокрация, един вид. Получиха най-сочната българска псувня, след което им разказах легендата за чумата и хората, които са отказвали помощ на пилигримите през Средновековието. После съжалявах за думите си, но няма как да
върнеш времето назад.

Положението ставаше все по-зле. Повече от физическия дискомфорт ме притесняваше мисълта, че ще си тръгна победен. Ще се разделя с приятелите, които срещнах по Пътя, няма да преживея вълнуващите мигове и няма да видя интересните места, които тепърва предстоят. Няма да вкуся радостта на победата. Ще прекарам дни и часове в самообвинения по автогари, летища, автобуси и самолети, с възплаен крак, който се влошава непрекъснато. Към лошия, но неизбежен край на тази инфекция трябваше да прибавя и всички душевни терзания, които щях да си причиня сам. Беше непоносимо! Неприемливо! Трябваше да измисля
нещо…

Довлякох се до една открита сладкарница и с пот върху челото и се тръшнах на стола. Поръчах кола-кола, шоколадова торта и кафе. Нуждаех се от допълнително енергия. Събух обувката, запретнах крачол и започнах да разглеждам „пораженията”. Наблюдавах ги като блондинка – двигател на лек автомобил. С мълчаливо неразбиране. Тогава за пореден път на помощ ми се притече един от ангелите на Камино.

Този път дойде под формата на пълна и усмихната, изключително жизнерадостна леличка. Седна при мен и заговори на испански. Вече схващах това-онова, включително и новините по телевизията, дори се улавях, че понякога разбирам цели изречения в пресата. Това се дължеше на привикването на слуха ми към местната реч, на малкия разговорник, който носех в джоба си и на трите латински езика, които знам. Те също имат значение. Особено френския. Та, седна ангелчето при мен и ми заговори на испански:

Каза ми, че работи като сестра в медицински център (може би същия, който бях проклел, нямаше как да разбера със сигурност) и, че всеки ден при нея идват хора със същото заболяване. Познавала го много добре. Нямало нищо страшно. Не било необходимо да си доктор, за да поставиш диагнозата: „Тендинит”. Възпаление на сухожилието, което може да свърши с операция, ако не се лекува.

Поисках химикал от сервитьорката и върху салфетка в сладкарницата моят ангел ми написа рецепта, придружена от подробно описание как трябва да се гълтат лекарствата за вътрешното възпаление и как трябва да третирам външните рани до пълното им възстановяване. Попитах я колко време ще отнеме всичко това. Каза ми, че поне три дни трябва да си почивам и да не натоварвам крака – само леки разходки, но без раница и тежки обувки – по джапанки и на бос крак. Трябва да се храня здрвословно, да ям много плодове и да релаксирам. И ще стана като нов.

Веднага пресметнах, че това са минимум 300 евро за хотел. Сякаш прочела мислите ми, женичката написа адрес върху салфетката, където да потърся подслон. Там щели да се погрижат за мен. Безплатно. Можело да остана колкото си искам, дори щели да ме нахранят, ако имам нужда. Така попаднах в женски католически манастир.

Огромна желязна халка върху петнадесет метрова дървена порта в готически стил. Почуках три пъти. От малко прозорче се показа главата на „Батман” – сещате се – онзи тъп виц, в който синчето на мутрата пребива монахиня, защото му се прави на Батман. Не му е мястото тук, но и тогава не беше. Ама се сетих за него. И ми стана смешно. Много смешно. Едва се сдържах да не избухна в смях. Монахинята все едно излизаше от филмите на Луи дьо Финес.

Показах й подутия си крак. Нямаше нужда от излишни обяснения. Тежките порти се разтвориха и аз се озовах в красивия вътрешен двор на манастира. Настаниха ме в общата спалня, където имаше и други пилигрими, освен мен. Показаха ми къде са душовете, пералните, кухнята, имаше и компютър с интернет, ако искам да си проверя пощата. Трябваше да платя 4 евро за първата нощувка и, ако не съм по-добре на следващия ден, можех да разчитам на гостоприемството на манастира. Предложиха ми храна. Казах им, че не съм закъсал толкова, просто нямам излишни пари за хотел. Всичко, което искам, е да продължа по Пътя към Сантяго. Пожелаха ми приятно възстановяване. Нямало смисъл да бързам за никъде – да си почивам и да се наслаждавам на град Леон, щял да ми хареса. Пък каквото пожелаел Господ, това щяло да стане. Щели да се молят за мен. Тогава все още не знаех, че възнамеряват буквално да го направят и то – в мое присъствие. Имаше само едно условие – не успея ли да се прибера преди осем, тежките порти на манастира се заключват и оставам на улицата до сутринта. Никакви дискотеки, един вид. „Все пак си дошъл да се лекуваш, глупако!” – смъмрих се наум.

През деня посетих катедралата на Леон. Катедралите са впечталяващи сгради, но има нещо зловещо в тях. Вътре свиреха на цигулка. Пееше църковен хор. Беше прохладно. Застанах под Разпятието, разположено на 20-30 метра над главата ми и тържествено дадох обещание, че ако кракът ми оздравее, няма да си купувам повече цигари. Чак до Сантяго. Това беше причината по-късно да мина на тютюн. Нищо не бях обещавал за тютюна. Тъпо парче съм си аз…

Прибрах се в осем без пет. Точно за вечерната молитва. Когато живееш в манастир, вечерната молитва е задължителна. Вкараха ни в органовата зала, където хор от монахини в продължение на един час пя молитви за здравето на пилигримите. Благословиха ни поименно, за да успеем да стигнем до Сантяго без произшествия. Когато органът засвири, аз се просълзих. Никога не съм си представял топлата и човешка страна на католическата църква. Особено в Испания. Винаги съм я свързвал с Инквизицията. Но тези хора бяха преди всичко християни. Почувствах ги близки. Четях молитивите, които пееха, преведени на английски в молитвеник, изготвен специално за такива като мен.

На следващия ден усетих леко подобрение. Отокът спадна, раничките започнаха да хващат коричка, болката отшумяваше.  Реших да остана още два дни. За всеки случай. Част от приятелите ми продължиха напред, а зад мен бяха само Пам и Джим, които също изоставаха поради заболяване. Натигнаха ме в Лион. Когато имаха възможност, те отсядаха в по-приличните хотели. Точно до манастира имаше такъв. Беше собственост на църквата – стерилно чист, просторен и тих, с бели стени, върху които висяха огромни разпятия и платна в дебели рамки. По ъглите „дебнеха” манекени в рицарски доспехи. Червени пътеки и килими навсякъде. Обслужващият персонал беше само от мъже, облечени в строги черни костюми с бели якички. Вдигането на шум беше забранено. Говоренето на висок глас – също. В този пет звезден хотел цареше тягостна тишина, за разлика от манастира в съседство, където младежи простираха дрехите си на двора, играеха баскетбол и се смееха. Но моите приятели ме поканиха на закуска преди да отпътуваме. Не само, че продължих, но и вече не бях сам. Камино отново ми даде всичко, от което се нуждаех.

След тази случка окончателно смених туристическото „оборудване”. Влзох в бутик на Geox и платих 140 евро за най-добрите спортни сандали. Обувките останаха закачени на пръчката ми чак до Сантяго.

Следва продължение >>>

Тихомир Димитров

На енориашите на църквата, където проповядвал кюре Лакурсие, се наложило дълго да се молят за дъжд през есента на 1864-та. Сушата била страшна. Изворите пресъхнали, добитъкът измирал от жажда. Свещеникът решил да противостои на бедата с молитва. В съседно село се получило, ето защо и той не губел надежда.
И наистина, една вечер към седем започнали да се събират облаци. Затлачило се небето. Кокошките се сгушили в кокошарниците, котките изчезнали от улиците. Целият Сен Медар, така се казвало селото, където Лакурсие бил свещеник, почувствал, че идва буря. И тя започнала, но каква ти буря - истински ураган! Вихър, порой, даже къщите едва се удържали на основите си. Къщата на свещеника не устояла. И не само че вятърът отнесъл покрива, а и кюрето излетяло. Иначе бил човек солиден и охранен, а тук - като перушинка. Преобърнал се няколко пъти във въздуха, а после вихърът го понесъл към църквата. За малко да се вреже в камбанарията. Но тя рухнала от силата на вятъра, а свещеникът паднал в гробището до отчупеното петле-ветропоказател.
И ако цяла нощ не валяло като из ведро, можело и да не се свести повече, но така лека-полека дошъл на себе си бедничкият. А на сутринта, когато го намерили енориашите, го чули тихичко да си мърмори: "Господи, аз, разбира се, ти благодаря, но не молех за толкова много!"

"Легендите на Нова Франция"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Започвам този текст с ясното разбиране, че болшинството от приятелите ми са дясно мислещи политически и, че може малко да ги разочаровам.

Не искам да дискутирам четирите основни недостатъука на ядрената енергетика: Вредна, опасна, скъпа и безперспективна. Няма да коментирам и мнението си за перспективите пред ядрената енергетика, в сравнение с алтернативните енергийни източници. Нека разгледаме позициите по темата вляво и вдясно...

АЕЦ "Белене" се оформя като една от основните предизборни дъвки на президентското войнство. Всеки кандидат за поста със сигурност ще се произнесе. Първите изстрели вече са дадени...

Двамата кандидати на Синята коалиция, Св. Малинов и Р. Христов вече се позиционираха. Друг син политик, доскоро спряган за възможен кандидат, но предпочел да се прицели в четвърти кметски мандат също дава индикации, че ще ползва темата— кметът Найден Зеленогорски.

Малинов заяви пред Дарик:

Да, да не се строи. Ако това не е разбрано, аз вече не знам къде живеем. Да, да не се строи, да се каже, че това [АЕЦ "Белене"] е нещо неизгодно, вредно, опасно, убийствено за бюджета в следващите години, камък за българската икономика за цяло поколение напред. Тогава ние ще подкрепим правителството. И нека да бъдем откровени - и двете позиции са последователни.

На другия ден, неделя, 01 май, друг десен кандидат за президентския пост, Румен Христов, пък ни обясни по Хоризонт, че "щял да свика консултативен съвет по националната сигурност, щял да предизвина обществен дебат по темата" и прочее, въпреки, че "спирането на Белене" е сред приоритетите му... За съжаление, Хоризонт не пускат аудио файл и не мога да препратя към цитата, но ще трябва да ми се водерите, че го е казал...

Другият виден политик от СДС, кметът Найден Зеленогорски пък недвусмислено потвърди позицията си "ЗА строеж на сигурна АЕЦ "Белене"... Отваря нови работни места, а и идеята да те преизберат за 4-ти път е изкусителна!..

Успоредно с това, младите в СДС и ДСБ организират протести срещу АЕЦ "Белене", обявявайки я за "атомна бомба"... Лидерът на СДС, Мартин Димитров пък ясно заявява, че "новият президент трябва да спре АЕЦ "Белене", защото е "скъп, ненужен и несигурен".

Толкоз за десните. Левите пък изобщо няма да ги коментирам. За тях е ясно! Според лидера им Станишев, "загуба на дял от Белене е национално предателство"... Според друг виден социалист, небезизвестният Р. Овч., АЕЦ Белене е "най-добрият проект в Европа". Приемам, че е най-добър и по отношение на сигурността, безрисковите харакътеристики и перспективност. В същото време, европейските социалисти искат "постепенно отказване от ядрената енергия" заради необходимостта да се повиши безопасността...

кандидатът на БСП за кмет на София за сега мълчи и е много пестелив по темата АЕЦ "Белене", но дълбоко се съмнявам позицията на социалиста да се различава от позицията на Станишев, че "проектът е разчетен на изключително високи нива от гледна точка на сигурността да издържа на тежки земетресения, но по този въпрос трябва да има публичност и ясни отговори..." Въпреки позицията на европейските социалисти...

Тежката двустранна ядрена шизофрения е очевидна, лечението изглежда невъзможно... Изходът, за съжаление, е летален за милиони, не само за заболелите.

Ще обобщя, че за мое голямо съжаление, проблемът с надеждността, сигурността, безопасността и перспективите пред ядрената енергетика са застъпени и са приоритетни единствено за автентичните зелени движения и политически партии. Гражданите, които не искат да се разболеят от очевидната ядрена шизофрения, заразила по финансов път българската политическа класа, би трябвало да се замислят на предстоящите тази година местни избори. И да мислят продължително! До следващите парламентарни, през 2013...

България отново отстъпва позиции в класацията за свободата на пресата на "Фрийдъм Хаус", публикувана в навечерието на Световния ден за свободата на пресата 3-ти май. Макар, че страната е само с едно място по-надолу от миналата година, потвърждава се тенденцията започнала от 2005 г..Тенденция, която се проследява и в класациите на другата голяма правозащитна организация "Репортери без граници". 

Причините за това са комплексни и са анализирани подробно в доклада на "Репортери без граници" за България публикуван през февруари 2009 г. В него са посочени властовите рефлекси от тоталитарното минало, икономическият натиск над журналистите, съмнителната собственост на големите медии и ролята на сенчестите групировки, всяващи страх от физическа разправа с неудобните.

Няколко месеца по-късно, в навечерието на парламентарните избори, американският посланик Нанси Макелдауни изпраща поверителен доклад за българските медии до Държавния департамент [09SOFIA304], в който диагнозата е казана на по-малко дипломатичен език: продажност, корупция и политически слугинаж, заплащани с мръсни пари от сивия сектор.

Основен корумпиращ фактор са политическите партии, които "заплащат на черно журналисти, издатели и ТВ продуценти за интервюта и новинарско отразяване" - споделят журналисти с посланика. Шампиони в този спорт са ДПС, следвани от БСП и НДСВ, които имат утвърдени традиции в заплащането за медийно покритие, смята Макелдауни. Според нея ДСБ и СДС в миналото са плащали само за реклама. Също така в миналото ГЕРБ са разчитали на харизмата на неформалния си лидер Бойко Борисов, който често директно се обажда и праща СМС-и на журналисти. В грамата не е казано повече за актуалните отношения на ГЕРБ и пресата.

Това, което е убягнало на посланик Макелдауни е официалното "купуване" на медии от властта, чрез договори за "информационно медийно обслужване". Както показва анализ на Сметната палата, цитиран от радио Deutsche Welle, в периода 2008-2009 г. само от социалното министерство 16 медии са получили 603 272 хиляди лева от парите на данъкоплатците. При десетките министерства и агенции захранвани от бюджета, към които трябва да се добавят и общините (виж приложените договори) това прави един многомилионен сив информационен пазар.

При такава финансова зависимост от политиците и институциите, медиите размиват до неузнаваемост границите между платения пиар и автентичната информация и публицистика.

Друг фактор на зависимост, пропуснат от Н.П. Нанси Макелдауни е силното присъствие на бивши сътрудници на комунистическата политическа полиция сред собствениците и редакторите в големите национални електронни и печатни медии.

Резултатът от всичко това е, че разследващата журналистика и медийният плурализъм са в упадък, притискани от интересите на сивия сектор и медийните собственици, оплетени в политически сделки, в бизнес взаимоотношения помежду си и с държавата, и със сенчестите властови кръгове формирани по времето на прехода от кадрите на ДС.

Анализът на информацията от дипломатическите грами за България, Сърбия, Косово и Македония, с които Биволъ разполага показва, че нивото на медийната свобода е по-специфичен проблем за България, отколкото за по-малко "европеизираните" и съседи. Така например думата "цензура" (censorship) се открива няколко пъти, но само един път в контекста на автоцензура на медиите, във вече цитираната грама от София [09SOFIA304].

Друга база за сравнение в регионален мащаб е реакцията на гражданското общество на опитите на властта да ограничи чрез закони медийната свобода. Докато в България последната законодателна поправка, която налага строги наказания за смътно дефинирани "дискриминационни" публикации не предизвика твърд и гласовит обществен отпор, в съседна Сърбия подобен закон почти е свалил управляващата коалиция, както става ясно от грама от Белград, датирана от април миналата година [09BELGRADE791].

Преплитане на бизнес, политика и медии се наблюдава обаче в съседна Гърция, дългогодишен член на европейското семейство. В грама от 2006 г. огласена от партньора на Wikleaks, в-к "Катемерини" американският посланик в Атина Чарлз Рис дава цветисто сравнение за·връзките между собствениците на гръцките медии, политиците и правителството: "Кръвосмесителни·като връзките на древногръцките богове”.

Без да познават в детайли взаимоотношенията на Олимп, българските читатели явно разпознават "кръвосмесителните" събития предшествали публикациите на "сериозната преса" и дезертират към булевардните издания,което нивелира надолу качеството на журналистиката като цяло.

Информация за медиите: Wikileaks и Биволъ имат споразумение за партньорство в журналистическата и експертна обработка на грамите от България, а впоследствие и от други балкански страни. Пълните текстове на анализите и преводите публикувани в "Биволъ" са защитени съгласно·Закона за авторското право и сродните му права.·Цитирането им без позоваване на източника не е разрешено. По-подробна информация за условията за ползване на текстовете можете да получите по е-мейл:  contact@bivol.bg

България отново отстъпва позиции в класацията за свободата на пресата на "Фрийдъм Хаус", публикувана в навечерието на Световния ден за свободата на пресата 3-ти март. Макар, че страната е само с едно място по-надолу от миналата година, потвърждава се тенденцията започнала от 2005 г..Тенденция, която се проследява и в класациите на другата голяма правозащитна организация "Репортери без граници". 

Причините за това са комплексни и са анализирани подробно в доклада на "Репортери без граници" за България публикуван през февруари 2009 г. В него са посочени властовите рефлекси от тоталитарното минало, икономическият натиск над журналистите, съмнителната собственост на големите медии и ролята на сенчестите групировки, всяващи страх от физическа разправа с неудобните.

Няколко месеца по-късно, в навечерието на парламентарните избори, американският посланик Нанси Макелдауни изпраща поверителен доклад за българските медии до Държавния департамент [09SOFIA304], в който диагнозата е казана на по-малко дипломатичен език: продажност, корупция и политически слугинаж, заплащани с мръсни пари от сивия сектор.

Основен корумпиращ фактор са политическите партии, които "заплащат на черно журналисти, издатели и ТВ продуценти за интервюта и новинарско отразяване" - споделят журналисти с посланика. Шампиони в този спорт са ДПС, следвани от БСП и НДСВ, които имат утвърдени традиции в заплащането за медийно покритие, смята Макелдауни. Според нея ДСБ и СДС в миналото са плащали само за реклама. Също така в миналото ГЕРБ са разчитали на харизмата на неформалния си лидер Бойко Борисов, който често директно се обажда и праща СМС-и на журналисти. В грамата не е казано повече за актуалните отношения на ГЕРБ и пресата.

Това, което е убягнало на посланик Макелдауни е официалното "купуване" на медии от властта, чрез договори за "информационно медийно обслужване". Както показва анализ на Сметната палата, цитиран от радио Deutsche Welle, в периода 2008-2009 г. само от социалното министерство 16 медии са получили 603 272 хиляди лева от парите на данъкоплатците. При десетките министерства и агенции захранвани от бюджета, към които трябва да се добавят и общините (виж приложените договори) това прави един многомилионен сив информационен пазар.

При такава финансова зависимост от политиците и институциите, медиите размиват до неузнаваемост границите между платения пиар и автентичната информация и публицистика.

Друг фактор на зависимост, пропуснат от Н.П. Нанси Макелдауни е силното присъствие на бивши сътрудници на комунистическата политическа полиция сред собствениците и редакторите в големите национални електронни и печатни медии.

Резултатът от всичко това е, че разследващата журналистика и медийният плурализъм са в упадък, притискани от интересите на сивия сектор и медийните собственици, оплетени в политически сделки, в бизнес взаимоотношения помежду си и с държавата, и със сенчестите властови кръгове формирани по времето на прехода от кадрите на ДС.

Подобно преплитане на бизнес, политика и медии се наблюдава и в съседна Гърция. В грама от 2006 г. огласена от партньора на Wikleaks, в-к "Катемерини" американският посланик в Атина Чарлз Рис дава цветисто сравнение за връзките между собствениците на гръцките медии, политиците и правителството: "Кръвосмесителни като връзките на древногръцките богове”.

Без да познават в детайли взаимоотношенията на Олимп, българските читатели явно разпознават "кръвосмесителните" събития предшествали публикациите на "сериозната преса" и дезертират към булевардните издания, което нивелира надолу качеството на журналистиката като цяло.

Информация за медиите: Wikileaks и Биволъ имат споразумение за партньорство в журналистическата и експертна обработка на грамите от България, а впоследствие и от други балкански страни. Пълните текстове на анализите и преводите публикувани в "Биволъ" са защитени съгласно·Закона за авторското право и сродните му права.·Цитирането им без позоваване на източника не е разрешено. По-подробна информация за условията за ползване на текстовете можете да получите по е-мейл:· contact@bivol.bg

Може да покажете на децата как да си рисуват сами овца.

Принт вариантът е с достатъчно място децата да рисуват на същия лист, като гледат от модела( отваря се в PDF формат).

Вижте още идеи за ГЕРГЬОВДЕН:

Вижте още “как се рисува…”

Продукти:
1 ярешка плешка или ярешко бутче
11/2ч.ч. ориз
1връзка пресен лук
250г спанак /лапад/
2 бири
1с.л. соев сос
1/2к.ч. бренди
3- 4 с.л. олио
1/2ч.л. сол
1ч.л. тарос

Приготвяне:
Месото се размразява. Слага се в тавичка. Полива се с  бира, 1/2к.ч. соев сос и 1/2к.ч. бренди. Оризът се накисва в купа с вода. Спанакът се почиства и измива листо по листо. Лукът се бели, измива и реже на дребно. Листата спанак се режат на ленти. Месото се маринова около 5- 6 часа. От време на време мръвката се обръща, за да се напои добре от всички страни. Взема се по- голяма тава за печене. На дъното се разпределя изкиснатият ориз, нарязаните лук и спанак. Объркват се добре. Най- отгоре се слага парчето месо. Поръсва се 1/2ч.л.сол и 1ч.л. сух стрит тарос. Полива се 4- 5 ч.ч. вода и 4- 5с.л. олио. Покрива се плътно с фолио за печене. Пече се на умерена фурна 90 минути. Накрая се маха фолиото и се оставя ястието да хване коричка. Поднася се топло, като се реже от месото и се гарнира със спанак с ориз.

Няма как да не споделя мнение по последната кампания на Coca-Cola, включваща поредната вендинг-машина. Това постепенно сякаш се превръща в запазена марка на бранда, а потребителите във все повече страни трябва да се оглеждат за изненадващи автомати за напитки. След машината за щастие идва и машина за приятелство.

Всъщност, Friendship Mashine се появява първо в Аржентина още миналата година, но от Coca-Cola съвсем наскоро пуснаха видео с резултати от кампанията. Автомат, който изисква да работиш с другарчето си, за да постигнете целта, попада доста точно в share-концепцията на марката. И тъй като начинанието предполага много учудени погледи и добри фото-моменти, word-of-mouth успехът е почти гарантиран – особено ако си най-известният производител на безалкохолни напитки в света.

Friendship Machine вече е третата подобна “вендинг-акция” на Coca-Cola. След успеха на Happiness Machine, се появи неин морски вариант с цял хладилен камион, а сега стигаме и до двуметров автомат за приятели.

Колкото и щастие да излъчва видеото горе, все пак кампанията си остава изцяло маркетингова. Преди време Бисер показа, че вече има доста примери за подобни заигравки с автоматите. За мен е доста интересно как ще се развие създаването на истинските умни вендинг-машини, които както Coca-Cola, така и Pepsi разработват. При вторите вече дори има застъпени елементите на социална медия (въпреки че, както отбелязват и Mashable, липсата на връзка с Facebook и Twitter ограничава ефекта на пълна свързаност с приятели и познати. Започвам да се чудя колко скоро социалните медии ще навлязат напълно в реалния живот. Надявам се, че забелязвате липсата на въпроса “дали”.

Още по темата:

1. Светкавичен crowdsourcing с Coca-Cola
2. Билборд от бутилки по твой вкус
3. Трилогия за щастието

В навечерието на Великден предаването 45 оборота в минута съвсем естествено е посветено на този светъл християнски празник. Слушаме едно госпъл издание, обхващащо както класически примери от 30-те и 40-те, така и съвсем нова музика от този жанр - като последния албум Hello Fear на Kirk Franklin, излязъл преди няколко седмици. В края на предаването ставаме свидетели на концертът In Concert Easter Sunday, 1967, който великата Mahalia Jackson изнася в неделя, точно на Великден през далечната 1967 година. Христос Воскресе!


45 оборота в минута #104 - плейлист:

Nina Simone – Nearer Blessed Lord / Philips
Harlem Gospel Choir – Higher And Higher / ?
Harlem Gospel Choir – When The Saints Go marching In (live) / ?
Harlem Gospel Choir – Ain’t No Stopping us Now (live) / ?
Abdul Shyllon – Mary With Harp / ?
Mahalia Jackson – Now I Got Over (live) / Wagram
The Golden Gate Quartet – Joshua Fit The Battle of Jericho / Wagram
The Harmonizing Four – I Shall Not Be Moved / Wagram
Lee Roy Abernathy – Gospel Boogie / Wagram
The Swan Silverstones – Seek Seek / Wagram
The Caravans – It’s Jesus In Me / Wagram
Marie Knight – Gospel Train / Wagram
Sister Rosetta Tharpe – Up Above My Head (live) / Wagram
Eddie Holman – Holy Ghost / Wagram

Kirk Franklin – “Hello Fear” (2011, Gospocentric):
Kirk Franklin – Hello Fear
Kirk Franklin – Before I Die
Kirk Franklin – I Am
Kirk Franklin – I Smile (live)
Kirk Franklin feat. Marvin Sapp & Beverly Crawford – The Altar (live)
Kirk Franklin feat. Rance Allen, Marvin Winans, John P. Kee & Isaac Carree – Something About The Name Jesus, Pt. 2 (live)
Kirk Franklin – The Moment #1
Kirk Franklin – The Moment #2
Kirk Franklin – A God Like You

Mahalia Jackson – “In Concert Easter Sunday, 1967” (1967, Columbia):
Mahalia Jackson – In My Home Over There (live)
Mahalia Jackson – He Will Remember Me (live)
Mahalia Jackson – He Was Alone (live)
Mahalia Jackson – Out Of The Depths (live)
Mahalia Jackson – Thy Will Be Done (live)
Mahalia Jackson – Were You There? (live)
Mahalia Jackson – Holding My Savior’s Hand (live)
Mahalia Jackson – Calvary (live)
Mahalia Jackson – There Is A Balm In Gilead (live)
Mahalia Jackson – Come on Children, Let’s Sing (live)
Mahalia Jackson – Evening Prayer (live)
Mahalia Jackson – It Don’t Cost Very Much (live)


1 час:

2 час:


3 час:

Академик Георги Марков 14 април 2011 | 11:27 / Агенция “Фокус” / Образование Благоевград. По повод 70 години от „Българския Великден” – 19 – 20 април 1941 година, в Благоевград се организира голяма научна конференция на тема “Националното обединение на България (1941 – 1944). „Наречен е „Българският Великден”, тъй като на 19 и 20 април [...]