Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (3-1): Алепо (Халеб)

Продължаваме с първата половина на третата част на пътуването Росица из Близкия Изток. Както може би си спомняте четвърта част на това пътуване вече се появи (посипвам си главата с пепел), затова сега ще се направя, че съм пускал само първа и втора част, за да не се губи хронологията Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, а днес ще продължим с Алепо в Сирия. А за да бъде объркването още по-пълно днешната трета част си има и втора половинка (за Дейр Еззор – нека открием малко тайната ;-), която също ще излезе скоро. Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част трета (първа половинка)

Алепо в Сирия

След почти седмица в Югоизточна Турция тръгнахме от Шанлъурфа да минаваме в Сирия. Тук е моментът да поясня защо не направихме това пътешествие с кола. От достоверен източник научихме, че трябва да заплатим:

1. 1. Зелена карта за 1 месец – 55 долара (нашенската не се признава);
2. 2. пътни такси за 1 седмица – 80 долара, ако сме без карнет от България и 10 долара, ако имаме карнет. Таксата се заплаща на базата на общия престой – колкото седмици, толкова пъти по 80 долара;
3. 3. Специално за дизелите, какъвто е нашият случай – такса от 100 долара за всяка седмица престой.

Всичко това важи за еднократно влизане в страната. Ако притежавате многократна виза, т.е. отидете до Йордания и пак се върнете в Сирия, ще платите всичко това отново (без зелената карта). Тези мерки са наложени поради много ниската цена на горивата в Сирия. Полезни за държавата, но достатъчни да ни откажат да пътуваме с кола, предвид изключителната достъпност на обществения транспорт и такситата. Облачно и дъжделиво. Една маршрутка от централната автогара на Шанлъурфа ни таксува по 4 лири до граничното село Акчакале. Пътниците слязоха в селото, а ние упорито си стояхме в колата. Някак си се разбрахме с шофьора, че сме за границата. Той ни поиска по една лира допълнително и ни закара. Едно момченце грабна багажа от ръцете ни преди да се усетим, ние се спогледахме за част от секундата и смело нагазихме в калта, следвайки го неотклонно, прежалили чистотата на куфара и раницата, които малкият тътреше по пътя. Оплескани до ушите седнахме в колата, в чийто багажник попаднаха вещите ни. Подредих се на задната седалка до две млади англичанки, изучаващи арабски език в Дамаск, скочили до Урфа и планината Немрут за уикенда. Шофьорът обеща да ни закара до автогарата на отсрещното сирийско село – Тал Абиад, спазарихме всичко това за по 5 турски лири на човек и тръгнахме. Пътуването беше динамично, спиране-качване и обратно. Докато преглеждаха визите, сирийските гранични служители поискаха да знаят плана ни за посещения в Сирия. Казахме си плана – Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск. Те пък си го записаха. Влизахме в страна, в която мерките за сигурност бяха засилени, което ни подсети какво се случва в този момент в Йемен и в Либия. В Тал Абиад пърпореха хиляди моторетки – очевидно основно превозно средство за местните мъже, спретнати с дълги роби и увили около главите червено-бели карирани куфии. Попитахме за обменно бюро и шофьорът направи рязък завой към центъра с думите „сараф, о’кей”. В една куюмджийница, т.е. златарски магазин, бяха обменени първите сирийски лири. Близо 50 за долар. После бяхме закарани до автогарата, както беше уговорката и след 10 минути вече пътувахме за Алепо. Имената ни бяха вписани в няколко тефтера и в бордовия дневник, паспортите ни бяха щателно проверени от цивилен полицай, който се качи в автобуса по сандали и с цигара в уста. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Тръгнахме за Алепо през „неизследвани земи”,

оплескани, както Емо забележи гордо, със свещена месопотамска кал. Това пътуване ни откри една непозната Сирия, бяхме благодарни за обходния маршрут – през

Ар Ракка и реката Ефрат (Ал Фурат)

Пустинни райони, плодородни райони, пак пустинни места, хиляди стада, които се чудехме какво ли пасат в пустошта... Вятърът вдигаше финия пясък и го завихряше, зъбите ни започваха да скърцат от него, защото той успяваше да проникне някак си в автобуса. Къщи от кал покрай пътя. Емо искаше да вярва, че са обори за добитък, но аз успявах да зърна някоя и друга врата или прозорец, боядисани в синьо, което подсказваше, че това са по-скоро човешки жилища, отколкото животински обори. Бях чела някъде, че къщи от кал, тип „пчелен кошер” се строяли от време оно по поречието на Ефрат. В Хомс и Хама дори предлагаха еднодневни екскурзии до такива села. Нашето пътуване обаче отмени необходимостта да мислим за такава екскурзия. Пък и честно казано ми се виждаше някак натрапническо. Защо да тревожим и дразним тези хора с присъствието си...

По поречието на Ефрат, близо до Ар Ракка

Наближавахме Алепо и вълнението ми ставаше все по-голямо. Първа изненада: автобусът спря на някаква твърде отдалечена от града гара – просто новата автогара! Взехме такси заедно с англичанките до центъра на града и там се разделихме. Ние спряхме за по един фреш близо до часовниковата кула. Да пиеш фреш в Сирия е повече от достъпно удоволствие, то е част от културата, част от ежедневието. Преди три години и половина си казахме, че ако дойдем пак, ще си вземем сламки – досещате се защо, за да не пием всички от една чаша. Сега обаче положението беше напълно различно, градът беше невероятно променен по отношение на уличната хигиена и на хигиената въобще! Още нещо ни правеше впечатление, но формулировката убягваше известно време. Скоро я намерихме – изцяло обновен автомобилен парк! По-късно научихме, че в страната са заработили частни банки, т.е. има възможности за кредити, т.е. има новички коли. Сирийците бяха започнали големи реформи в социалната политика, инвестираха в образованието на младите. Намерихме приятен, чист и топъл хотел. Нямаше Wi fi, оказа се, че тук удоволствието струва между 200 и 300 долара месечно, та затова си остава играчка само за богатите. Но пък всички големи ресторанти и бутик хотели предлагаха такава опция за гостите и посетителите, така че ние решихме да се насочим към арменския квартал и да изберем някой от известните кервансараи. Когато попадаш за първи път в Алепо трябва да се придържаш строго към приблизително следния план и да посетиш: музея, Цитаделата, Омайадската джамия, големия сук (закрит пазар), стария град в най-общ смисъл и поне част от великолепните християнски черкви, хотел „Барон” – хотелът „на” Агата Кристи и Лорънс Арабски... Това направихме и ние при първото си посещение, ето тук е описано: http://patepis.com/?p=310 Сега обаче имахме други планове. Искахме да открием на всяка цена едно от местата, на които танцуват дервишите – „Бимаристан Аргун” – болница за лица с нервни и психически заболявания от 9-14 век и да изпием поне по чаша чай в известните къщи и кервансараи от миналото. Вероятно вече се досещате, че по всякакъв начин се опитвахме да вместим в това пътуване тематичния план „път на коприната”. Дълго време се облизвам около картите на големите маршрути по пътя на коприната. Много ме влече, запалих се в Грузия и в Азербайджан. Такова удоволствие изисква мноооого ресурси, между които времето е на второ място. Ето заради това решихме, че изучавайки спецификата на кервансараите ще можем да положим основите на някое, дай боже, бъдещо пътуване. След Диарбекир, Мардин и Шанлъурфа сега сме в страна, която си има дори фестивал, посветен на коприната. Кервансарай е съставно име, в което думичката сара(й) означава дворец, сграда с правоъгълен двор. В дворовете има задължителен шадраван, там са нощували животните и слугите. Портата винаги е била голяма, за да могат да влизат спокойно камили и други едри животни. Хан/кан е другата възможност за назоваване на кервансарай. Повечето от тези обекти в Алепо можехме да открием в стария град и в квартала „Ждейде” или „Ждиде” (нов), където живеят много от арменците. Първата вечер попаднахме в

“Кан Заман”

(имало хан с това име и близо до Аман). Вървите по централната търговска улица на квартала, часовниковата кула е зад гърба ви, а от дясната си страна виждате една от големите маронитски катедрали. Голяма табела насочва към хана. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="По улиците на „Ждейде”"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Кан „Заман“"][/caption] Любезен служител на заведението ни поведе директно към асансьора, за да не си изморим краченцата с катерене по стълбите. Паролата за интернет ни се предостави на момента, менюто дойде след учтива пауза, а не „от вратата за краката”. Всеки от служителите бе готов да отговаря на безумните ми въпроси. Аз се изсилих да питам какво символизират червените сърца по стените и стълбите.

„Свети Валентин, госпожо! Украсата е за празника!”

Според моя дневник денят е бил 16 февруари, но какво пък! В много от кафенетата на Дамаск все още стояха коледните елхи, защо и валентинската украса да не постои 2-3 месеца! Забавно. Свършихме си интернетската работа, ядохме вкусно (хумус по ливански за разядка и някакви основни блюда), Емо не се въздържа и си поръча ливанска бира, какватo впрочем единствено продаваха. Салонът се пълнеше предимно с чужденци. От високото имах възможност да огледам ниското, та забелязах светещ надпис „Caverne”. На излизане помолих да ми разрешат да снимам и попитах какво има зад светещия надпис. Веднага се сдобихме с водач, който ни поведе към подземните сектори на хана – дълбока 40 метра пещера, превърната в заведение. Залите бяха пълни с красиви, добре поддържани жени, купонясващи здраво около отрупани маси. „Не може без резервация”, усмихна се момчето. След 22:00 купонът ставал разгорещен, музики и танци... Пред самочувствието и намахаността на източните жени винаги съм се чувствала като бедна и безмълвна гувернантка без документи и осигуровки. Толкова са пищни, толкова са подготвени за бой с конкуренцията и спечелване сърцата на мъжете! Фактът, че съм турист(ка) не ми помогна да запазя хладнокръвие в онази вечер, просто бях шашната и очевидно ми личеше. Отщя ми се и да снимам. Тръгнахме си към топлия хотел и малко след загасване на лампите аз тайничко се промъкнах в банята да „изпробвам” сребърното колие, което си купих в Мардин. На следващата сутрин пихме фреш – моят е от моркови!

После изядох една закуска за бедни (такава била славата на фалафела тук, но аз откъде да знам); разходихме се в парка срещу музея, посетихме туристическия инфоцентър и тръгнахме към големия сук, за да търсим

Бимаристан Аргун – историческата болница,

в която към обяд трябваше да има дервишки танци според прогнозите на персонала от вчерашния хан и според информацията, взета от един пътешественически форум. Цитаделата си беше на мястото, джамията на Омайадите си беше на мястото, сукът си беше оживен както винаги. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Историческият сук на Алепо"][/caption]

С малко питане достигнахме до вратите на болницата. От табелата научихме, че е строена и функционирала в периода между 9-ти и 14-ти век, което ме вкара в лек дискомфорт, предвид отношението ми към психиатричната практика в Европа през Средновековието. Какво открихме тук? В множество ниши стояха бюстовете на специалистите, работили в тази клиника. Между тях имаше не само видни лекари, но и физици, астрономи, социолози, при това с принос към световната наука. Тепърва самата аз ще изучавам биографиите на повечето от тези светила, тогава внимавах да не пропусна да заснема нещо. В двора с фонтана, учените са провеждали „оперативките” си, а с болните са провеждани часове по музикотерапия! Тази информация ми дойде малко в повече. В професионалните ми среди музикотерапията навлиза в последните десетилетия, а лидерът в Европа в тази област е Австрия. Първата програма по музикотерапия във Виена е заработила през... 1959 година. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Дворът на болницата"][/caption]

В индивидуалните стаи се е практикувало някакво лечение чрез светлина. През голям кръгъл отвор тя падала върху фонтанче с точно определена геометрична форма. В повечето от стаите сега се излагат музейни експонати. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Музикотерапия..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="... и терапия със светлина"][/caption]

Та, започнах аз да снимам бюстовете и биографиите на съзвездието учени и какво виждат зелените ми очи още в самото начало?! Бюстът на Ал Фараби, смятан за основоположник на музикотерапията (особено в лечението на меланхолиите), работил също в областта на физиката (първи формулира идеята за пространството), повлиял върху развитието на Авицена и пр. Европейските учени го „връщат” на света през 17 век, именувайки го Алфарабиус. [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Ал-Фараби"][/caption]

Новината, че няма да има дервиши и танци, понеже те танцували по поръчка на туристите, а сега е още нисък сезон, всъщност въобще не ни смути, защото имахме достатъчно материал за гледане и за смилане. Двама украинци с личен гид ни доближиха. От гида им научихме, че сградата е устояла на времето и природните бедствия заради поддържащите греди от „тут”, т.е. „дуд”, т.е. черница. „Светът умира, а тут – не”. Непосредствено срещу болницата открихме табела, указваща съществуването на

най-голямата в Алепо фабрика за сапун

И друг път съм писала за алепския сапун – дерматологичното чудо, чист продукт от зехтин и масло от плодовете на дафиновото дърво. Първият твърд сапун, който чрез кръстоносците влиза в Европа. Фабриката Ал-Джебейли (Al-Jebeili) произвежда по пет хиляди тона сапун годишно. Представете си колко тона зехтин са необходими за това, а колко тона маслини?!

Производство на прочутия алепски сапун

Няма да скрия, че една от целите на посещението ни в Алепо беше снабдяване със сапун. Резервите ни бяха изчерпани, а качеството на калъпите в сирийските магазинчета в София не беше гарантирано. Този път купихме узрял тригодишен сапун директно от фабриката. Консултантът ни увери, че освен за лице и за тяло, само този можем да ползваме и за коса. В следващите два дни прекарвахме времето си в посещения на

известните алепски къщи и ханове:

• къща „Сиси” – пиано бар;
• къща „Уекил” – хотел с ресторант;
• дар (къща) „Замария” или „Замрия” – бутик хотел с изключително богата история, в която се откроява и епизод „печатница”.

[caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Къща Сиси"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="къща (бутик хотел) “Уекил”"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="къща (бутик хотел)” Замария”"][/caption]

Много от замъците и вилите на артистократите в Западна Европа са превърнати в бутик хотели и това е ясно за всеки, който пътува. Достъпът на простосмъртни обаче не е възможен поне в половината от тях, запазени са само за скъпите гости. От това се страхувах и в Сирия, но се оказа, че на всяко от тези места може спокойно да се влезе, да се пие чай, да се снима, да се лентяйства. Най-големите ми опасения се отнасяха към Дар „Замрия”, защото този хотел е един от най-реномираните в цялата страна и именно там могат да се гледат танци на дервиши във високия сезон. Нямаше проблем да го посетим, дори ни посъветваха да отидем късно вечерта, за да се насладим на цялата програма. Всъщност, въпросните „обекти” са препоръчани за посещение на туристите от всякакъв калибър. И този малък списък съвсем не изчерпва всичко. Алепо изобилства от подобни места, заслужава си славата на важен град по пътя на коприната. Вече два пъти сме тук, а още не можем да избродим потайностите на стария град и „Ждейде”, да не говорим за приключения в новия град или за еднодневни екскурзии до хилядите интересни места наоколо. Няма да сгрешите, ако си организирате едно по-дълго посещение само на Алепо и околностите! Посетихме и кафенето на хотел „Барон” – известният хотел от началото на 20 век, в който Агата Кристи е гостувала и писала източните криминалета. Леко запуснат, позагубил блясъка от миналото, хотелът все още привлича романтично настроена чуждестранна публика. Опитахме питието за бедни „сахлаб” («салеп”) - мляко, малко нишесте от луковиците на планинска орхидея анатолика, захар и канела – ще видите улични продавачи с гюмове, които наливат с черпак. Така разбрахме що за сладолед сме яли с кюнефето в Диарбекир – замразен салеп. Опитахме и традиционното мезе „кеббе” – триъгълни кафяви парчета с плънка, каквато поръчате; популярната ливанска магданозена салата „табулех”. Закуските, „излезли от огън” и шауърмите (дюнери) заедно с фрешовете ни изхранваха добре навсякъде и във всякакви моменти от денонощието. Дойде време да поемем към Дейр Еззор – единственото място освен Бейрут, за което имахме предварителна хотелска резервация поради ограничения брой на хотелите и увеличаващият се брой на посетители. Предвид неистовите летни жеги, доброто време за посещение на Сирия е от февруари до април и от септември до ноември. Още снимки от Алепо: http://royak.snimka.bg/travel/syria-aleppo-febr-2011.575717 А тук са по-старите снимки: http://royak.snimka.bg/travel/siriya-grad-alepo.161692 Очаквайте продължението Автор: Росица Йосифова Снимки: авторът Други разкази свързани със Сирия – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (4): Палмира и Дамаск
2. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (2): Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа
3. Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир
4. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(3): Йордания – Мадаба
5. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(1): Халап и Хомс
6. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(2): Маалюля и Палмира
7. Из Сирия и Турция през 2007г. (1)
8. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(4): Река Йордан, Мъртво море, Керак и „царския път”, Петра
9. Из Сирия и Турция през 2007г. (3)
10. Из Сирия и Турция през 2007г. (2)
11. До Сирия през кюрдските райони на Турция(3): Из пустинята в Сирия
12. До Сирия през кюрдските райони на Турция(4): Пустинята, Дамаск и Анталия на връщане

Прочети цялата новина

Свързани новини: