Закъснях с няколко дни с писането, но първо, се изморих доста, а второ - взе да ми омръзва липсата на интернет, така че продължавам малко по-лежерно.

Продължаваме от хотел „Престиж“ в Бургас, където като Рапунцел в кулата чаках да ми порасне косата, за да потърся спасение. Косата не пожела да сътрудничи, така че трябваше да се оправям сам.

Разцъках кабелната и се позабавлявах с парламентарния контрол. Междувременно се свързах с Евгени и се разбрахме да се видим, защото не знам дали знаете, ама той е от Бургас. Чудно нещо са интернет запознанствата. С Георги Неделчев се видяхме за пръв път след около 10 години виртуално познанство, а с Евгени на живо не сме се виждали от около 6 години, макар че сме свършили много работа заедно.

Сериозно огладнял, се обадих на М. за да хапваме, а и ми беше съвестно че предната вечер щеше да заспи на масата, докато се тъпчех с калмари и бира.



Трябваше да се добера до центъра на Бургас и този път с навигацията нямаше празно. Винаги знаех точно къде съм ;)

По пътя срещнах бургаския Альоша


Спайдърмен, който караше шофьорски курсове



Предизборната агитация вече тече



В сравнение със София проблемите с паркирането са направо смешни.




Хапнахме и пихме кафе с М. Мария, всъщност нека и напиша името е човек с който можеш да говориш 24 часа непрекъснато и да не свършат темите за разговор. Надявам се плановете ѝ да се осъществят по-бързо и по-успешно.

 Тоалетната е обезопасена с най-модерна техника за сигурност. Ами ако някой се опита да я ползва, без да има нужните правомощия?

Заради местните избори се подновяваше маркировката по най-оживените кръстовища в работната събота


С Евгени се видяхме в Starbucks в Бургас Плаза. Обсъждахме пътуванията из страната. В сравнение с него аз съм жалък аматьор. Докато му демонстрирах техническите чудеса на автомобила, до нас спря червена кола с двама голи до кръста татуирани мургави българи, които се провикнаха към нас –

„Ей, бате, трябва ли ти агрегат?“
„Какъв агрегат?“ Тогава видях агрегата на задната седалка. Тоя агрегат май се е загубил на улицата, а те са го намерили.
„Не, благодаря“

Червената кола отмина. Дали не биха си докарвали повече пари, ако реално продаваха по тоя начин легално агрегати по паркингите.

Стана време да потеглям към Варна. Вече втори ден В. от Варна, който ми беше обещал подслон, не се обажда никакъв и понеже го знам че буквално живее пред компютъра, реших че не е в България, щом втори ден не си чете мейла.

От 2005-та година не съм стъпвал на българското Черноморие на север от Приморско и извън Албена. Българският туристически бизнес още тогава ми докарваше твърде много стрес и затова предпочитам Гърция. Но, нали съм си добронамерен, реших да дам още един шанс на нашенци - все пак има и криза, а това е възможно да е довело до очовечаване в обслужването и в цените. Освен това, да карам цял ден покрай морето и да не се изкъпя някак си не върви. Няма да повторя грешката от Северна Добруджа през 2010-та когато цял ден морето ми беше отдясно чак до делтата на Дунав и така и не нагазих в него.

Реших да помисля за плаж. Ще ида на южния плаж на Несебър, и без друго повече от 10 години ходех там на море. Възможно е преди сезона да е по-хуманно.



Кой ли ще си даде от трудно заработените пари, за да почива в този хотел с изглед към... шосето?

Този мегаполис, в който се е превърнало крайбрежието на Равда-Несебър-Сл.Бряг-Св.Влас-Елените абсолютно не мога да го позная, дори кръстовищата са силно променени. Ако не бяха някои местни забележителности - като, например, паметника на кръговото, който да ме ориентира къде съм, грамадните и съвсем различни постройки сериозно ме дезориентират.



Потеглям по добре познатия път през новия град. Колите вече паркират диагонално на улицата и колоната едва се промъква между тях и минувачите. Стигам до южния плаж и установявам, че с паркирането (преди сезона, късен следобед!) е сложно. Или е забранено, или е на платен паркинг. Виждам автомивка с паркинг и я проверявам. Цената за външно измиване е 6 лева и решавам, че форда си заслужи банята след толкова път и прах. Тъкмо ще проуча обстановката. Оглеждам, всичко наоколо е внимателно парцелирано, за да няма случайно паркиране, дори пътни знаци с паяк са наслагали.



След измиването разменям няколко реплики със служителя.

„Мога ли да си оставя колата тук за час-два?“
„Тук е платен паркинг, 2 лева на час.“
„Ама на паркинга няма нито една кола!“ (има места за около 50 коли)
„За клиенти на автомивката има и 1 час безплатен паркинг.“
„Ок добре, ще я спра там на асфалта.“ (половината паркинг е с чакъл, ама не искам да спирам там, за да не я напраша)
„Не може на асфалта, трябва там на чакъла.“

Благославям автомивката наум. Изкарвам колата и я паркирам в треволяка срещу старата поща.



Отивам на плажа. Духа страшно силен вятър. Евгени, който сутринта се беше върнал от Калиакра ме предудпреди, че времето по брега не е перфектно, но няма как да отменя плановете за къпане. Трябва някъде да се преоблека. Заведенията навсякъде работят, чадърите са набучени, шезлонгите – подредени, но няма НИТО ЕДНА съблекалня. Мистериозно са се изпарили от плажа, от въображението на общината и на туристическите босове. Решавам да ползвам тоалетната на едно от заведенията. Отивам, тоалетната е заключена, на вратата виси табелка „WC – 1лв“. Солидно заведение.

Заговарям сервитьорката.

„Ключът от тоалетната у вас ли е?“
„Да.“
„Може ли да я ползвам?“

Усещам известно колебание. От една страна, аз съм единственото живо същество от туристопотока, който трябва да бъде обслужен, в близките 150 метра в двете посоки. А от друга –

„Един лев ли искате?“
„Амии...“

Подавам левчето и взимам ключа. Преобличам се и използвам тоалетната за всеки случай, че знае ли човек.

Струпвам си дрехите на плажа и се приближавам до водата. Водата действа доста „освежаващо“. Постепенно губя усещания в тази част на краката, която е под водата. Няма път за отстъпление. Не се предвижда второ къпане по време на това пътешествие. Въздъхвам, броя до 20 и – бух!. Изведнъж се разсънвам и ободрявам. Ситуацията изисква спешно и интензивно движение. Правя няколко бързи тегела напред-назад и с чувство на изпълнен дълг излизам.



Шапката ми е отлетяла нанякъде.

Увивам се добре с якето, защото духа много силно и вятърът въобще не е топъл. Известно време наблюдавам вълните. После отивам към колата. Там духа по-малко, а в вътре е приятно топло. Намирам една химическа тоалетна, изглежда поставена за строителите на съседния обект, където се преобличам за без пари.

С истинско облекчение се качвам в колата. Това е най-приятното място, в което съм пребивавал от пристигането си в Несебър.

Решавам да не излизам директно на пътя, а да мина по дължина през Слънчев бряг, за да видя на какво е заприличал. Навсякъде хотели, хотели, магазини, обяви за недвижими имоти. Абсолютно нищо познато. Повече ми прилича на Сиде в Турция или на Хургада. Модерна информационна система осведомява за наличните свободни паркоместа в комплекса. Какво ли е, когато хората идват да „почиват“ в сезона. С истинско облекчение напускам комплекса и подхващам завоите нагоре в планината.



Пътят през планината е приятен. Няма много коли. Подминавам отбивката за Иракли, нямам време да изследвам какво се случва там. Междувременно ми идва наум още една авантюра. В. още не се е обадил, значи не е задължително да спя във Варна. Като ученик с оркестъра прекарах няколко лета на „творчески лагер“ в Обзор. Решавам да проверя каква е ситуацията там, и евентуално – дори да си харесам хотел, ако е гот.

Обзор в горната си част доста прилича на селото, което познавам, но колкото повече се спускам към плажа, толкова по-непознат става. Долу покрай целия плаж се е ширнал огромен комплекс, който изглежда е собственост на една единствена фирма.

Достъпът до хотела е ограничен, защото иначе би могъл да се реализира най-големият страх на българския туристически предприемач - НЕОТОРИЗИРАНОТО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ТОАЛЕТНАТА!

След безсрамно и неправомерно възползване от тоалетната от моя страна (авантюрист съм по природа), хотелът ме привлича с близостта си до морето и се отбивам на рецепцията.

Някакъв екскурзовод обсъжда безкрайни списъци с дамата, която работи там. По някое време тя ме забелязва.

„Добър ден.“
„Добър ден. Единични стаи имате ли?“

И двамата ме оглеждат като марсианец, който пита за пътя към дома.

„Нямаме.“
„Благодаря.“

Обзор е модерен европейски град

Има Колизеум

 Екологията е приоритет

Търговците знаят точно какво е нужно на клиента

Кметството благодари само на себе си за реставрираната часовникова кула.

Упътвам се обратно към колата. Вече нямам желание да остана в Обзор, още повече, че не забелязвам живот в хотелите, извън тези на плажа. Продължавам.

Пътят до Варна вече е много лек и стигам бързо. Намирам си място за паркиране в центъра, на ул. „Преслав“, точно срещу областната администрация. Бих оставил тук колата, но е нещо като синя зона, а съботата ще бъде „работна“.

В. от Варна все още не е отговорил, в хотела, който Гонзо препоръча, няма места, затова тръгвам сам да си търся хотел някъде в центъра. Извън сезона не би трябвало да е проблем. Подминавам някакъв хотел с мозайки по прозорците, фини детайли от ковано желязо и служители с червени униформи. Тук едва ли ще ми предложат евтини единични стаи.

Продължавам по главната. Влизам в „Черно Море“. Там бях спал навремето за затъмнението през 99-та и ако поддържат същото отношение цена-качество ще се нанеса.

„Добър вечер.“
„Добър вечер. Единични стаи имате ли“
„Имаме. Най-евтината е 75 лева.“

Абе тия хора нормални ли са? За глупав соц. хотел, пълен с мафиоти, да плащам повече, отколкото в гръцки хотел на първа линия до плажа? Нещо са се объркали. Отивам отзад в „Цитиус“, където знам, че си струва но е скъпо. И тук са по 75 лева стаите, защото са им останали само бизнес клас. От по-евтините от 56 лева нямат. Тъкмо започвам да си мисля, как ще търся хотели някъде по „Златните“ и виждам по-надолу по улицата зелен надпис „хотел“. Приближавам се - виждам още един надпис „стаи под наем“, който ме развеселява. Явно освен за хотел, това служи за явочна квартира между любовници и като цех за морски труженички. Наредените на рецепцията шампоани за продан и други тоалетни принадлежности издават редовната клиентела.

„Добър вечер. Единични стаи имате ли?“
„Имаме.“

При това цената ме устройва.

„А интернет по стаите?“
„Имаме. Паролата е върху папката“

Е това е идеално.

Докато преговарям с госпожата на рецепцията, в хотела влиза минувач с ланци, потник, сериозно напомпани бицепси и тумбак като моя, отпреди да отслабна. Пита

„Имате ли външни камери на тоя хотел, които да следят улицата?“
„Нямаме“.

Човекът излезе. Госпожата изглеждаше разтревожена.

„Това е режисьорът, сигурно ще снимат филм“, успокоявам я аз, „Само че тоя режисьор търси място за филма, което не го ловят никакви камери. Ще има представление“

Госпожата не включва на моя просташки хумор.

„По-добре да няма представление.“

Плащам, взимам стаята и отивам да си преместя колата пред хотела.

По пътя минавам покрай тази страхотна сграда, която изглежда като стара синагога. Жалко, че най-трудно се намират пари за най-красивите неща.

Хвърлям си багажа в стаята, но опитите да хвана мрежата на хотела са пълен провал. Явно и те над третия етаж не доставят интернет. Вече нищо не ме интересува, отивам да си търся кръчма за вечеря. Сядам на Хепи до ФК.

Взел съм си киндълчето и се опитвам да хвана интернет от заведението. Не става и не става.
Преди да обявя българския хотелиерско-ресторантьорски бизнес в пълно пренебрежение към клиента и неговите нужди, се сещам, че в тия заведения работят нормални хора и с малко добрина се постигат чудеса. Викам сервитьорката.

„Не мога да се свържа с интернета.“
„А, момент, сега ще рестартираме.“

Рестартират, всичко тръгва. Успявам да прочета няколко новини с вечерята. Ратко Младич бил арестуван. Браво на сърбите.

Прибирам се, и решавам че трябва да си изпълня дълга към читателите. Смъквам се с лаптопа на рецепцията. Преди това съм си взел обезболяващо в размер на две бири – една тъмна и една светла.

Тракам, тракам по клавишите до 2 часа. Накрая вече се усещам, че пиша пълни глупости и дори изреченията ми не са особено логични. Време е за сън. Утре поне ще спя на приятелско място.