Лаос: джипки, монаси и социализъм

Лаос. Страната, в която будизмът и марксизмът съжителсват мирно и съвместно и монахчета и пионерчета вървят ръка за ръка към светлото бъдеще. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] В

Луанг Прабанг

монахчетата и по-големите им батковци се изнизват от манастирите си по изгрев слънце и в дълга процесия в индианска нишка с походна тенджера през рамо по главната улица Сисаванг Вонг (крал на Луанг-Прабанг, убеден васал на Френската империя от първата половина на XX век) събират подаяния под формата на лепкав ориз и други местни вегетариански специалитети от наредилото се от още по рано по тротоарите да ги чака граждансвто.

И туристите са се събудили и са заели позиция с фотоапарати. А по-прилежните туристи даже са закупили от граждани лепкав ориз и други местни вегетариански специалитети, за да се включат в дарителството.

А още по-прилежните (най-често - японци) са си разпределили много внимателно позициите и задълженията така че хем всеки да дари щепа ориз, хем да бъде увековечен на снимка в акта на дарението. Етичната страна на цялата ситуация е силно дискусионна. От една страна, колкото повече туристи, толкова по-сит - градът, а оттам по-сити и монасите. Но идвайки от Африка, няма как да не направя паралел с ходенето на фотосафари в резерватите, когато се тръгва рано, докато животните/монасите са най-актвини. После през деня се изпокриват на сянка. Да четат книги, предполагаемо религиозни, но в цензурираната от идеологическия отдел на Партията версия, или да си разменят текстови съобщения със събратята си или с момичетата, които ги чакат по родните им места.

Защото будисткото монашество не е доживотно, а популярна (кратло) временна повинност,

като да се разхождаш белязан с оранжево расо и остригана глава се приема за много шик сред децата и младежите. Всъщност от чичковците, посветили се доживот на пост и молитва, не забелязах много да се включват процесията. Да събират подаяния от миряните и туристите ми се струва, че е работа на послушниците и новобранците? А дали е работа? Може и да е работа, но важното е, че допада на Том Сойер.

Отбелязвам, че лаосците имат много добро чувтсво и за костюм, и за декор от най-различни епохи от историята на Индокитай. Рай за кинаджиите. Освен расата и манастирите, които покриват без съществена промяна няколко столетия, по централните улици на Луанг Прабанг, пред поддържаните къщи от френския колониален период се паркират и коли от епохата, и американски военни джипове от виетнамската война, и съветски от ранния соц, който за Лаос се пада някъде през втората половина на 70-те.

И както в Европа различните версии на социализма имаха различни лица по вкуса на съответните си местни сатрапи, така и в Източна Азия, докато Камбоджа е изкарала късата клечка с масовия терор на Пол Пот, а Северна Корея и до ден днешен мръзне във фризера, марка Чучхе, в Лаос експериментът с национализация, колективизация и забрана на експлоатацията на човек от човека е траял мимолетно. Просто защото е започнал, когато в Китай Дън Сяопин вече е прозрял някои истини. А местният Каосян е бил достатъчно интелигентен, че да последва примера му. Което не пречи да се поддържат сценичната постановка социализъм с автентични декори и костюмите. Като медалонакичени мундири за групова снимка на работническо-селско-военни ударници пред паметник в столицата. Или народна певица на видима възраст 50+ във военен мундир по съветска мода от късния Сталин, която пее протяжни романси на фон на природни пейзажи цяла вечер по националната телевизия. При положение, че има стотина други телевизии на разпложение, включително и директно ловими по най-прекия начин от Тайланд отвъд реката, които я конкурират по coolness, в алтернативни музикални и гардеробни стилове. Дали пионерската униформа (имат и чавдарчета!) е толкова cool, колкото оранжевото расо, не ми става съвсем ясно, но пионерчета и монахчета да си играят в един общ манастрирско-училищен двор или да се блъскат при един и същ сладоледаджия е най-нормална делнчина картинка. И както комунизмът им се е пообъркал леко в практиките и символите си и съмвестява червено и оранжево (сафронено), така и капитализмът не е съвсем праволинеен в това отношение. Будисткото наследство е първата атракция на Лаос. Най-вече в Луанг Прабанг, град който през вековете е бил столица с монарх, ако не на всички Лаоски земи, то поне на северните области. И почти през цялата история тоя монарх е бил васал или на някой от мощните си съседи - Виетнам, Сиам или Бирма - или на Франция. С търсенето на френско колониално наследство нещата са малко по-сложни. Първо, че французите не са построили чак толкова много неща. Прокарали са широки прави булеварди в столицата и са построили няколко вили, търговски и административни сгради, но не са се заселили масово, както по други свои колонии. А след всичките войни на XX век, колкото ги е имало, са се изнесли. С много малки задомили се изключения. Тук-там попадаш на някое заведение с френски собственик, най-често първо поколение експатриат, който се е постарал да наеме поне един сервитьор-франкофон, на когото да можеш да си поръчаш кроасанчето на френски. Ей така, за идеята. Чунким на английски се казва по друг начин. Но повсеместно за език на запада и бизенса е възприет английският и на младите и през ум не им минава да учат френски склонения. Макар и да са държава-член на Франкофонията (виж Ж.Желев, "Избрани външнополитически импровизации") и френският да поддържа някакъв остатъчен полуофициален статус, примерно по табелите на държавните учреждения и книжните пари. Кралския дворец е, скромен, но елегантен подарък на династията от колониалната власт. За сравнение - нищо скромно няма в подарения на столицата Виентян от Големия брат в Пекин Пионерски/Народен дворец на културата. С мроморен площад и пеещи фонтани. И витловият самолет, с който летях по линията Виентиян-Луанг Прабанг-Виентиян беше китайски. Сефте! Три дни са общо взето достатчъни в Луанг Прабанг да се полюбуваш на миризми, вкусове и цветове около нощния пазар; да се просветиш по разликите между тайландския и лаоския стил в храмовата архитектура и да се пренаситиш от позлатени образи на Буда в кхмерски стил; да направиш едно дълго и досадно плаване два часа срещу течението на Меконг до едни будистки пещери, в които да завариш ... още много Буди (гмуди и жмуди); да пробваш няколко различни видове масаж, да се охладиш два поредни следобеда във водопада Кай Сунг, където се застигаш със същите бакпакери, с които си търкал рамене при монасите и кроасаните рано сутринта.

И на лежанките в градината с гледка към реката на коктейл-бар "Утопия", на които се очаква да се любуваш на залеза, засмуквавйки питието си ... легнал. Трудна работа от някаква възраст нагоре. Но пък за разкършване са ти очертали и засипали с пясък площадка за плажен волейбол. Препдочетох да седна в едни държан от французи ресторант с пригодени за сядане като бял човек маси. На съседната двойка англични на преминаваща средна възраст си преразкаваха преживяванията и усещанията от току що завършил неколкодневен трек по селата във вътрешността на провинцията и ... се оплаква, че им била сурова рибата. Моята си беше съвсем добре сготвена. Облизваш пръсти! Да, Луанг Прабанг е туристческо и бакпакерско място, любимо на европейската пътешественическа периодика, а и на Юнеско, но очевидно не е погълнато от туристите при положение, че всичките могат да се цопнат по бански наведнъж в един вир. Плюс няколко местни по дънки и тениски. Виж с расо или пионерска униформа не видях никой да се къпе. Но пък видях как се играе китав. В село на етноса монг. В училище му викахме джитбол. Волейбол със сламена(!) топка, която може да се докосва само с крак или глава. Остана ми и един ден да огледам основните забележителносто на столицата Виентиян - будистката ступа, която приличала на позлатен ракетен арсенал (прилича!), триумфалната арка, в която плащаш 3000 кипа ($0.40) за вход, за да попаднеш на базар за сувенири. И на гледка към града и партийния дом, който после разбираш, че май не било трябвало да го снимаш. В Северна Корея би се получил сериозен проблем. Но не и тук. Тук само за снимка на американското посолство правят вяла забележка, а то, завалийското, се намира точно до най-старата и забелижтелна ступа в града, та сигурно го има на безброй facebook страници със снимки от ваканции. И за десерт ... опитах от местната диня, разбира се. И не само! Д. декември '10 Край Разказът и снимките са със запазени права Автор: Димитър Тодоров (Домосед) Снимки: авторът Всички илюстрации:

Laos 2010: Vientiane

Laos 2010: Along the Mekong

Laos 2010: Luang Prabang